Александър Литвиненко
Лубянската престъпна групировка (22) (Показанията на един офицер от ФСБ)

Хохолков и неговият екип

През лятото на 1996 година, скоро след като се върнах от Чечения, ме извика моят началник генерал Волох, който оглавяваше Оперативното управление на Антитерористичния център при ФСБ. „Знаеш ли, че назначават Хохолков за началник на УРПО? Това е страшен човек. Не можеш да си представиш с какви възможности разполага човек на тази длъжност. Почти никой не го контролира. Разбираш какви ще ги върши Хохолков на такъв пост. Трябва да направим всичко възможно, за да предотвратим това.“

Защо Волох беше намразил този човек? Докато беше в Чечения, Хохолков ръководеше групата за ликвидиране на Дудаев. За оперативни разходи на групата беше предоставена огромна сума по член 9. И около един милион долара бяха откраднати. Хохолков тогава беше началник на ОУ на АТЦ^[1]. А Волох — началник на управлението и само той можеше да оправдае такава голяма сума. Волох настоял Хохолков да се отчете с документи. А Хохолков не можал да го направи. Беше вече недосегаем: имаше в актива си такъв успех — ликвидирането на Дудаев. Волох отказал да оправдае парите, оправдало ги ръководството на ФСБ. Ето затова Волох имаше зъб на Хохолков. В края на краищата Хохолков се отърва от Волох — махнаха го от централния апарат и го пратиха някъде в Европа като представител на ФСБ.

— А ти отдавна ли познаваше Хохолков?

— Хохолков попадна за пръв път в полезрението ми през 1993 година, когато в качеството си на начинаещ оперативен работник участвах в разобличаването на група офицери, обвинени в корупция. Тогава бях майор, служех в УБКК Управлението по борба с контрабандата и корупцията. Заместник-началник на управлението беше полковник Костюков, а мой непосредствен началник подполковник Ваганов. Веднъж ми наредиха да се явя в приемната — щял да дойде жалбоподател. Така се запознах с Георгий Гурамович Окроашвили. Той се занимаваше с нефт, тоест, естествено, не беше сиромах. Георгий ми разказа, че когато вкарвал своето БМВ–850 в гаража, дотичали някакви хора с оръжие и се опитали да го отвлекат. Той дал газ, избил вратата на гаража и избягал. Получих задача от Ваганов да охранявам този Окроашвили.

Докато го охранявахме, двамата се сприятелихме. Георгий започна да ми се доверява, понякога споделяше свои делови проблеми. И веднъж спомена, че бил обект на оперативната разработка „Планинец“.

Учудих се: „Как така обект?“

Той казва: „Ами това дело е заведено още по времето на КГБ.“

И спокойно ми разказа как агентурата го разработвала, къде се намирала техниката, какви мероприятия провеждали. Знаеше всичко по своя случай.

Но това малко го вълнуваше. Той се занимаваше с крупни машинации с нефт и ми каза, че делял с ръководството на МБ^[2]. Предавал парите на моите началници Костюков и Ваганов.

Бях шокиран! Отидох в службата, написах искане и проверих Георгий по оперативните данни. Наистина, беше обект на разработката „Планинец“. Обектът знае, че е обект! Самият този факт представляваше извънредно произшествие. Срещнах се с него още веднъж и той подробно ми обрисува схемата — откъде се вземат парите и как моето началство си ги поделя с него.

Докладвах на генерал Трофимов: „Анатолий Василиевич, според мен в управлението ни действа група, прикриваща афери с нефт. А мен ме използват, без да ми казват нищо.“

— Защо отиде именно при него?

— Първо, той ръководеше УБКК, тоест беше пряк началник на Костюков и Анисимов, както и мой. Второ, в цялата ФСБ Трофимов беше може би единственият човек, при когото можех да отида без опасения, че ще се натъкна на един от участниците в това прикритие — нали Окроашвили беше казал, че парите отивали някъде нагоре. Обикновените оперативни работници уважаваха Трофимов като честен и неподкупен човек и професионалист от най-висока класа. Трофимов беше легендарна личност. Още от времето на КГБ той беше водил най-нашумелите случаи на икономически престъпления — като Елисеевския гастроном, делото за хайвера и други. Трябва да кажа, че по време на моя конфликт с ФСБ и дори след пресконференцията той беше единственият от висшите ръководители, който не ме предаде и не се страхуваше да общува с мен.

— А къде е той сега?

— Като стана директор на ФСБ, Путин го изгони, при което обясни, че е „дошъл екип, в който Трофимов не се вписва“.

След като му докладвах какво съм научил от Окроашвили, той каза: „Но това все още е голословно обвинение. Делото «Планинец» е много сериозно. Ти можеш ли да докажеш, че Костюков е свързан с обекта?“

Срещам се с Окроашвили. Той казва: „Искам да ти плащам, задето ме охраняваш.“ Отказах. „Ами правилно — отвръща. — Твоето началство точно така ми каза: да не давам на тебе, те ще ти дадат. Днес предавам парите на Костюков — и ти имаш дял в тях.“ Докладвах за това на Трофимов (разговорът ни бе записан на диктофон), а той каза: „Е, това вече е интересно. Вземи група за външно наблюдение, отивай и документирай.“

Взех бригада и направихме подробни снимки. В петнайсет нула-нула Костюков и Окроашвили се срещнаха при „Глобус“ на Арбат. Среща на обект с един от ръководителите на управлението! Само това беше достатъчно, за да се започне служебно разследване. Обектът предаде парите. Естествено, не задържахме Костюков.

Трофимов се обади в отдела за външно наблюдение и им каза: „Няма да печатате материалите, напишете ги на ръка и ми ги предайте лично в плик.“ Така придаде на делото повишена секретност, защото не се знаеше с кого е свързан Костюков във ФСБ. Беше организирано наблюдение над заподозрените. И тогава за пръв път чух името Хохолков. Цялата тази компания — Костюков, Ваганов, Хохолков и още няколко офицери — всички те бяха дошли от Узбекския КГБ. Бяха ги прехвърлили в Москва, когато се разпадна СССР. И ето нещо интересно: всичките тичаха при Хохолков да се съветват, макар че той беше с най-ниската длъжност сред тях — с четири стъпала по-долу от Костюков. Явно обаче го имаха за по-старши.

— И как свърши всичко?

— Във връзка с резултатите от тази разработка Костюков беше уволнен. Трофимов успя да го направи. При което каза: „Какъв мерзавец. Аз съм служил с баща му. И не знаех, че синът му е такова говедо.“ Трофимов лично му помогнал да се прехвърли от Узбекистан в Москва. Преместиха Ваганов в Службата за сигурност при президента, при Коржаков. Но Хохолков остана на длъжността си. Срещу него лично нямаше никакви доказателства.

Като възстановявах в паметта си онзи период, си спомних още един странен епизод, свързан с Ваганов. Нашата група излизаше за задържане на един от престъпните босове на Узбекистан — човек с прякор Салим. Бяхме получили оперативна информация, че Салим ще лети за Москва. Тръгвахме за летището. Ваганов ни пита:

„Закъде сте тръгнали?“

„Да задържим Салим.“

„Кого? Кого?“

И хукна към кабинета си да се обажда на някого.

Самолетът кацна. Всички слизат, а Салим го няма. Претърсихме самолета няма го. Явно Ваганов беше успял да предупреди някого. После се разбра, че върнали самолета обратно вече във въздуха. Кацнали, Салим слязъл и самолетът продължил пътя си.

И аз си помислих, че групата на „узбеките“ във ФСБ вероятно има много по-дълбоки връзки с криминалния свят от баналното „покриване“ на нефтения бизнес на Окроашвили.