Александър Литвиненко
Лубянската престъпна групировка (18) (Показанията на един офицер от ФСБ)

Клиентът Пичуга

— Говори се, че ти веднъж си спасил общите апашки пари? Как стана това?

— Не точно всичките апашки пари. Става дума за сто хиляди долара, които, както разбрах по-късно, принадлежаха на едно апашко съдружие. През 96-а година към мен се обърна служителят от Московската милиция, офицерът от четвърти отдел Андрей Федотов (четвърти отдел се занимава с грабежите и бандитизма). Каза ми: „Едни хора искат да се срещнат с тебе.“ — „Какви хора?“ — „Членове на престъпна групировка — филиал на солнцевската^[1].“

— Как са научили за теб?

— Аз се занимавах с освобождаване на заложници, и то доста успешно — бях открил много. Естествено, за това се говореше и не бяха те първите, които се обръщаха към мен. Специално в намирането на заложници бях добър.

— Трябваше ли молбата на престъпната групировка към теб да бъде фиксирана в рапорт?

— Разбира се. И за нея бе докладвано на ръководството. Но нали само по оперативни данни ги знаехме като членове на престъпна групировка. Да вземем например Михас. Всички казват — солнцевски бандит. Но той не е осъждан за бандитизъм. Макар че по оперативни данни има достатъчно „заслуги“.

— Швейцарският съд го оправда.

— Да, защото руските правоохранителни органи не изпратиха никакви материали срещу него. По оперативни данни един от заместник-министрите на вътрешните работи, който и сега заема висок пост, е получил един милион долара от адвоката на Михас, задето не е предал материалите на швейцарците.

Защо тези хора се обърнаха към мен ли? Един от техните лидери беше Миша, по прякор Корееца. Той наистина беше кореец. Тази бригада контролираше част от магазините на Ленински проспект.

— Това е известно, така ли?

— Разбира се. Днес за всеки магазин, за всяка фирма се знае кой ги контролира. Бандитите — все по-малко, ФСБ и милицията — все повече.

Та значи те ми разказаха, че преди няколко дена Корееца бил отвлечен. Някакви хора спрели колата му, представили се за служители на милицията, измъкнали го от колата и го откарали. И по собствения му мобилен телефон започнали да искат няколкостотин хиляди долара.

Докладвах на ръководството, на началник-отдела Колесников. Наредиха ми да започна издирването. В трети отдел на РУОП оформиха заявлението. И започнахме да работим заедно. Установихме приблизително кръга от лица, които са могли да го отвлекат, откъде работи телефонът на Корееца. Успяхме да влезем в контакт с престъпниците, ние наричаме това „лъжлив оперативен контакт“.

— Защо лъжлив?

— Представиха ме като член на друга групировка, която участва в откупването на Корееца. Част от парите ми донесоха неговите хора. Похитителите не знаеха, че сме от ФСБ. Мислеха, че бандитите идват да си откупят човека.

Парите предаде апашкият бос Пичуга (с него после се засякохме в затвора), а непосредствено на мен ми донесоха над сто хиляди долара Андрей Волф, лидерът на реутовската^[2] групировка, и криминалният бос Утьонок от Ухта. Заедно с Утьонок тръгнахме да откупваме Корееца. И Утьонок мислеше, че сме бандити. Имахме уговорена среща пред черквата в края на Митишчи.

Приближихме се, при нас дойде човекът с телефона на Корееца — това беше паролата. Разбрахме се да тръгнем заедно — даваме парите, вземаме заложника и задържаме престъпниците на местопрестъплението. За доказателство, че не сме ченгета, ни служеше присъствието на Утьонок — нито един престъпен бос срещу никакви пари не би тръгнал заедно с ченгета, просто не може да го направи — това е закон за тях. А Утьонок не знаеше!

Поприказвахме си и тръгнахме. И изведнъж милицията спира колите и задържа Утьонок и човека с телефона на Корееца. Операцията беше провалена, „лъжливият оперативен контакт“ приключи. Всички разбраха кой кой е. Казвам им: „Какво правите вие, бе! Защо ми провалихте операцията! Та той ни беше повел към Корееца!“ А те: „Така трябва!“ И ни подкараха към РУОП.

— А ти представи ли се?

— Ами че това бяха същите ченгета, с които работехме! Имаше план за съвместни действия на милицията и ФСБ. И тъкмо те ни провалиха операцията. На ъгъла на Ленински проспект, току до „Шаболовка“, този човек, похитителят — те дори не му бяха сложили белезници — отваря вратата на колата и побягва. Аз след него. Ченгетата ми крещят: „Не стреляй! Не стреляй!“ Дадох шест изстрела във въздуха — в пет часа следобед — можете да си представите какво ставаше на Ленински проспект! Стрелях във въздуха. Срещу зданието на Министерството на вътрешните работи. Рикоширали куршуми можеха да влязат в кабинета на министъра. Настигнах го, хвърлих се върху него. Задържах го.

Закарваме го в РУОП. А ченгетата казват: „Сега ще го инквизираме. Ще го накараме да каже къде е Корееца.“ Опитвам се да ги спра: „Не бива да го инквизирате. У него е телефонът на Корееца. Трябва просто да го разпитате.“ Те се опъват: „Така нищо няма да каже. Трябва с мъчения.“

Отидох в съседния кабинет да си поговоря с Утьонок вече в новото си за него качество. Утьонок седи с белезниците, блещи се и вика: „Как се натресох само! Саня, ти какъв чин имаш?“ Казвам му: „Аз съм от ФСБ, подполковник.“ А той: „Пак добре, че не си милицай.“

Връщам се, а те вече пуснали онзи с телефона! „Защо го пуснахте, бе?“ „Нямаме основание да го задържим.“ Как да не са имали? Та в ръцете му беше вещественото доказателство — телефонът на заложника! Вечерта докладвах на ръководството. Казват ми: „Връщайте се и го търсете.“

Установихме къде живее. Той, естествено, не се появи у дома си, изчезна.

На сутринта се връщаме в участъка — гледам, на Утьонок вече му свалили кръста с все златната верига. Моли ме: „Саня, като стар приятел те моля, кажи им да ми върнат кръста, подарък ми е от приятели.“ Отидох, едвам ги придумах. Върнаха кръста и пуснаха Утьонок.

После при мен дойдоха хората на Пичуга, дето бяха дали пари за откупа. Казват: „Не ни върнахте парите.“ Аз: „Как така не ви ги върнахме?! Нали ги оставих на руоповците.“ Отивам при руоповците: „Върнете парите!“ Те ме дръпват настрана: „Да не откачи? Та това са апашки пари!“ Казвам им: „Апашки ли? Тогава го запишете в протокола, изземете ги, както си му е редът, извикайте данъчните!“ „Виж какво, Саня, не ни се бъркай в работата, ние си знаем как да се оправяме с апашите.“ Казвам им: „Вижте какво, приятелчета! Тези пари хората ги дадоха на мене. Върнете ги!“ И виждам, че на рафта е оставена чантата, с която бях пътувал. Дръпнах я — ето ги парите. А те: „Абе да не смяташ да връщаш парите на бандитите? Мухльо такъв!“

Взех парите, отивам при бандитите. До масата насядали Утьонок, Волф и онези от Ясенево. Волф се сащиса: „Такова чудо не бях виждал. Кой да ти очаква, че ченгетата са способни да върнат пари. Няма такъв случай в историята! Момчета, скивайте кво става! Саня, в лудницата ще те пратят, ей!“ Казвам: „Пребройте ги!“ А те: „Я стига! И да липсва нещо, ние сме съгласни!“

А Корееца се появи сам след няколко дена — измисли някаква история как бил избягал от похитителите. През това време аз бях установил оперативен контакт с един човек от РУОП и той ми бе казал, че никой не е отвличал Корееца. Заедно със служителите от трети отдел бил организирал „отвличането“ си, та да събере пари от апашката каса и да си ги подели с ченгетата. Затова значи руоповците бяха провалили операцията! А Пичуга ми предал големите си благодарности, защото именно той отговарял за парите — дори ако се било изяснило, че ченгетата са ги метнали.

— А Корееца не пострада ли заради опита си да задигне парите? Неговите хора не му ли отмъстиха?

— Ами те откъде да знаят? Аз не съм им казвал.

— Не каза ли на Пичуга?

— Защо трябва да му казвам? Да не съм му наемник? Той е крадец, а аз съм офицер от ФСБ. Моята задача беше да открия и освободя заложник. И в друга ситуация тези пари би трябвало да се изземат. Нали тогава предложих на руоповците да изземат парите, като протоколират изземането. Те не пожелаха, защото, ако бяха протоколирали, трябваше всичко да се предаде на държавата.

Корееца е бил тясно свързан с РУОП. В неговата бригада имаше един Иля Литновски. Освен всичко друго Корееца се занимаваше и с поръчкови убийства. И е искал да включи този Иля в убийствата, но онзи се уплашил и казал, че няма да убива и ще напусне бригадата. И я напуснал, започнал работа в един сервиз в Ясенево — да ремонтира вносни коли. Корееца му казал: „Никой не е напускал бригадата ми просто така. Ще направиш това, което ти кажа.“

И ето че веднъж Литновски се прибира с майка си от пазара към единайсет часа сутринта, задържат го служителите на РУОП, подхвърлят му граната в пазарската торба и го вкарват в ареста. Това ми го разказа оперативен източник. Взех ситуацията под контрол — наредих на източника да ми казва каквото става по-нататък.

Вкарали Иля в „Матроска тишина“. Отиват при него руоповците и му казват: „Или ще убиваш, или ще получиш тежка присъда. Ако се съгласиш, ще направим така, че да те осъдят условно и да те пуснат.“ Той отказал. Тогава започнали да го местят от килия в килия. Това е много лошо в затвора.

И започна гледането на делото. Съдийката ми казва: „Знам, че са подхвърлили гранатата. Но какво мога да направя? Руоповците искат да го осъдя на три години. Ще му дам година и половина. Но просто не мога да го пусна.“ — „Но човекът не е виновен. И вие го знаете!“ — „Да — казва, — знам го. Не ми е за пръв път да съдя такъв. Постоянно си имаме работа с подхвърлени наркотици, патрони, гранати. Какво сега, милиционерите ли да затварям?“

Литновски беше осъден на година и половина или на две.

Иля лежеше в Пресненския затвор. Отидох при него, попитах го: „Иля, вярно ли е това?“ Той наведе очи. „Няма да пиша нищо за вас.“ — „Наистина ли те караха да се занимаваш с убийства?“ Той ме погледна: „Да. Но няма да пиша нищо. Искам да оцелея.“ — „Но нали ми вярваш?“ — „На никого не вярвам. Всички, дето носите пагони, сте боклуци.“

Извиних му се заради хората, с които бяхме в един строй.