Александър Литвиненко
Лубянската престъпна групировка (12) (Показанията на един офицер от ФСБ)

Лично дело

— Ти цял живот ли си носил униформа?

— Фамилна традиция. Казаците Литвиненко още преди век са служили на Отечеството.

Прапрадядо ми Сергей Причисленко е служил в Руската армия на Кавказ, в отрядите на Ермолов. През 1822 година в бой с чеченците е бил ранен, после се заселил в крепостта Налчик. Той е от Черкаси, семейството му са били крепостни селяни. Имал е избор — или обратно на село, или да остане в Налчик, да получи пет рубли от царя и да създаде свое стопанство. Той останал, купил си кон, крава с онези пет рубли, построил си къща (сега това е ъгълът на улиците „Советская“ и „Республиканская“, срещу зданието на Министерството на вътрешните работи). Там са се родили моите предци.

Дядо ми е воювал през Отечествената на длъжност командир на ескадрила, а после — началник на разузнаването на въздушна дивизия. Участвал е във войната от началото до края й. На два пъти е горял в самолет, скачал е с парашут. Дядо има орден „Бойно червено знаме“, два ордена „Червена звезда“ и медали „За храброст“ и „За бойни заслуги“. Но изгарянията и белезите от куршуми по тялото му са повече от ордените.

Когато бях на пет години, дядо ме хвана за ръка и ме заведе в краеведческия музей в Налчик, показа ми едно знаме и каза:

— Ето под това знаме е воювал дядо ти. Запомни, цялото ни семейство е защитавало Русия, и ти трябва да я защитаваш.

Чичо ми, братът на баща ми, който сега живее в Смоленск, се е бил в Афганистан от началото до края на войната. Не че е бил доброволец, паднало му се по жребий. В техния отдел дошло искане от окръжието — един човек за Афганистан. Чичо казал: „Знаете ли, за да пожелае да тръгне на война, човек трябва да е глупак или луд. Хайде да теглим жребий.“ Теглили клечки и той изтеглил Афганистан. Вечерта на път за вкъщи се чудел как ще обясни на жена си (те имат две деца), че тръгва на война. Изведнъж някой му подвикнал: „Другарю майор, защо не отдавате чест?“ Обърнал се — генерал. Чичо отишъл при него и му казал: „Извинете, другарю генерал, не съм ви забелязал.“

За тая случка чичо бил строго разкритикуван на партийно събрание. Преди Афганистан! Вместо да му кажат: „Довиждане, и да се пазиш!“, му трили сол на главата — защо не бил отдал чест на генерала.

А татко беше лекар в МВД^[1]. Няколко години преди да излезе в пенсия с чин капитан, го изгониха от органите. Тогава служеше в Сахалин, в колония с общ режим.

Администрацията вилнеела: биели затворниците, крадели им колетите. Татко разказваше, че един дори си подложил ръката под триона само за да го махнат от този лагер. Някои затворници, когато получели колет, се заравяли в снега и стояли там, докато изядат продуктите. Конвоят ги търсел. Войниците мръзнели и щом намерели затворниците, ги биели безжалостно, жестоко, защото били озверели от студ — след цяло денонощие търсене навън… Намирали ги и ги биели. И когато ги донасяли пребити при татко, той ги придумвал: „Защо правите така, та те ще ви осакатят.“

Те обяснявали: „Ама поне ядохме до насита. Поне веднъж.“

Веднъж татко станал на някакво събрание и казал: „Ако сте офицери, защо крадете? Защо отнемате продуктите на затворниците?“

Написал на Брежнев писмо: „Това не е лагер, а концлагер, аз съм лекар, давал съм Хипократова клетва, а тук инквизират хора. Като лекар не мога да гледам това. Моля да вземете мерки за прекратяване на това престъпление. Лишили сте хората от свобода, но никой не ви е давал право да ги лишавате от човешко достойнство.“

От Москва пратили на инспекция някой си майор Гапон. Той огледал всичко и казал на татко: „Вие сте луд.“ Татко отвърнал: „Абе аз съм нормален, но…“ С една дума, уволнили го.

— Излиза, че си потомствен борец за правда… А защо името на баща ти е толкова необичайно — Валтер?

— Баба обичала Уолтър Скот. Може би затова сега съм в Англия? Така го кръстили през 38-а година…

С една дума, всички в моето семейство са били военни. И аз станах военен.

— А как попадна е КГБ?

— През 1985 година, след като завърших военното училище, ме изпратиха в дивизия „Дзержински“. В четвърта рота при войскова част 3419.

Батальонът, в който служех, придружаваше товари на държавния трезор. Транспортираха злато, сребро, платина и диаманти. Нашата четвърта рота беше специална. Тя беше единственото подразделение на Вътрешните войски, което излизаше в чужбина. И, естествено, беше тъпкано с агентура.

Преди мен командир на взвода е бил — по-късно той стана Герой на Русия във връзка с операцията в Первомайское — Никишин. Както разбирам, той е работил при тях в агентурния апарат. Напусна, потрябва им нов агент — и завербуваха мен.

С мен разговаря Николай Аркадиевич Андрюшин, майор. Специален отдел на КГБ на СССР, войскова част 70850. Каза ми — Саша, така и така, трябва да помогнеш на органите. Попитах го: „В какво ще се състои тази помощ?“ — „Първо, по време на излизанията в чужбина — да няма бягства, контрабанда, кражби на оръжия и боеприпаси.“ — „Но ако науча нещо такова, и без това ще ви съобщя.“ — „Разбираш ли, за да се занимаваш с тази работа, трябва да се ангажираш писмено.“

Това е, стандартно вербуване. И мен не ме притесни никак. Написах декларация за сътрудничество, избрах си псевдоним — Иван, и започнах да работя за тях.

Вършехме сериозна работа за предотвратяване кражби на оръжие, разстрели на караули. По принцип всички разбирахме, че специалният отдел, макар да се наричаше отдел на военното контраразузнаване, всъщност си е военна полиция. Не смятах, че върша нещо лошо.