Александър Литвиненко
Лубянската престъпна групировка (10) (Показанията на един офицер от ФСБ)

Бутирка

През цялата нощ не мигнах — припомнях си съветите на Володя Кумаев за Бутирка — как трябва да се държа.

— В какво се състояха неговите съвети?

— Просто да не си търся белята. Да речем, влизаш в килията, оставяш си багажа. Отиваш до дъбчето — така казват на масата, — представяш се, преди да седнеш. Казваш кой си, по кой член лежиш. Във всяка килия има главен. Той те вика при себе си. Отиваш, разказваш му накратко за себе си. Той ти посочва мястото, където ще спиш. И тогава започваш килийния си живот.

Затворът живее не по законите на властта, а по апашки закони. И всички разбират това. Е, разбира се, администрацията въвежда свои порядки, но апашката власт се противопоставя на официалната и колкото е по-силна тя, толкова по-лесно е излежаването на присъдата.

Всички осъдени молят да ги закарат в затвор с установена апашка власт, такива затвори се казват „черни“. И всички се страхуват от „червените“ затвори, където властва администрацията.

В Бутирка, разбира се, режимът е по-различен, не е като в Лефортово. Подкарват по коридора цяла тълпа, четирийсетина души. Спират пред купчина мръсни тюфлеци. Първото, което ме порази в Бутирка, беше страшната мръсотия. Вонята и мръсотията. Дадоха ни одеяла. Миниатюрни. Завиеш ли си краката, стига ти до кръста. Завиеш ли се през глава, краката ти ще са голи. Не ти се полагат нито чаршафи, нито калъфка. Заведоха ме в килията. Пак същия номер — 131. Вътре имаше осем души. А местата бяха само седем: шест нара на два етажа и един под решетката, под прозореца. Попитаха ме: „Кой си ти?“ Казвам: „Литвиненко.“ А те:

„Аа, чухме. Знаем всичко, което ти се е случило. Носиш ли си каквото трябва?“ А всичко ми беше останало в Лефортово. И те ми дадоха пантофи, четка за зъби, паста, одеяло, калъфки, всичко ми дадоха.

— Същински супермаркет, а не затвор…

— Екипираха ме от глава до пети. И казаха: „Ето ти храна. Ако искаш, яж с нас, ако искаш — сам, както ти е удобно.“

Когато жена ми след седем дена донесе продукти, почерпих момчетата. Освен това тя ми донесе пешкири и хубаво одеяло от камилска вълна, нормална възглавница. После оставих всичко на момчетата. Та така се снабдява със стока този супермаркет. Но най-важното не са вещите. А начинът, по който ти ги предлагат. И парцаливо одеяло да ми бяха дали, пак щеше да ме топли!

— А това специална килия ли беше, за служители на милицията?

— Разбира се. Не знам дали им беше повлияла ситуацията, но атмосферата в килията беше… човешка ли да го кажа… Хората, с които я делях, бяха абсолютно нормални. Тревожеха се за съпруги и деца, нямаше нищо криминално у тях. Когато попаднах там, момчетата веднага ми казаха: „Тука няма апаши и тем подобни. Затворът е от черните, тук има апашка власт, но в нашата килия сме си нормални.“

Само когато при нас вкараха Виталик, служител от Московския ОМОН^[1], арестуван за изнасилване, го помолихме да не сяда на една маса с нас. Бяхме приели този закон на затвора. Живеехме задружно, никой никого не притесняваше, имаше смях, шеги. С една дума, нормално. В Бутирка времето летеше много по-бързо.

— Знаеш ли винаги ме е смайвала склонността на човек да запомня доброто и в най-лошото. За един ветеран най-светлите години са военните. А ти си спомняш за Бутирка почти с нежност.

— Сигурно е така, защото там попаднах след леденото Лефортово. Но наистина, имаше нещо човешко там. Например в затвора хората грижливо пазят съня на другите когато човек спи, той не е в затвора, защото сънува свободата. А на сутринта на 4 декември, не щеш ли, ме събужда песен. Бившите ченгета наобиколили нара и пеят на изопачен английски: „Честит рожден ден!“ Измайсторили торта от бисквити и кондензирано мляко, набучкали кибритени клечки, запалили ги и пеят.

Този ден навърших трийсет и седем. Знаеш ли, когато навърша петдесет, ще си поръчам торта от бисквити и кондензирано мляко. И хор от ченгета…

— И колетите от къщи ли си поделяхте?

— Ама разбира се! Донесат ли ти колет, веднага всички се събират, почистват дъбчето (масата) и започват да подреждат всичко. Вземат лист хартия и описват всичко. Пакетът винаги е повреден — администрацията реже маслото, разпечатва захарта, чупи цигарите. Защо бе? За да открадне. Жена ти например е пратила двайсет пакета цигари. Но нали трябва да намажат! И ти казват, че в пакетите може да са ти пратили патрони. Цигарите са начупени, но затворниците ги броят по филтрите. И казват: откраднали са един пакет и две цигари, гадовете! Смята се, че ако са откраднали един пакет от пратката, това е нормално. А ако са взели и две цигари отгоре, това е вече нахалство.

Колко бонбони има в един килограм — всичко е пресметнато. Колко бучки захар също. Колко е саламът? Подреждат щафетите и измерват дължината — ясно! Нали онези режат салама да видят дали няма нещо вътре и си вземат от средната част. А затворниците събират парчетата и пресмятат колко е откраднато. Ако е десет сантиметра, нормално, ако е петнайсет — прекалили са.

Кондензираното мляко не може да ти пращат в буркани. Карат хората да го преливат в пластмасови бутилки. И го разреждат с вода. Пак добре, ако е преварена. Ако обаче е от чешмата, всички ни хваща диария.

Властта е вкарала човека в затвора, лишила го е от свобода (още преди да е гледано делото!), не го храни, не му дава лекарства. И обяснява: „Момчета! Та ние нямаме пари!“ Добре де, нямате пари, ама защо обирате колетите?! Когато на мен от пет щафети салам ми откраднаха две и половина, и то го смениха — взеха хубавия, а ми пробутаха отровен, момчетата казаха: „Саша, това е вече прекалено, трябва да напишеш жалба.“ Написах жалба. Викат ме в администрацията: „Ти защо пишеш жалби, бе? Зле ли ти е в тази килия? Можем да те преместим в друга.“ Нали разбираш, можели да ме тикнат в обща.

— А крадат ли се затворниците един друг?

— Няма такова нещо. Руските затворнически закони са много строги. Нарушиш ли ги — не ти мърда наказанието. Но никой и с пръст няма да те пипне, нито ще те обвини, докато не се извърши подробно разследване. Разследват дълго, обективно. И при най-малкото съмнение, че тарторът е взел решението спрямо някого срещу пари или филия хляб, моментално ще го детронират. А това е най-страшното за един авторитетен апаш. От самия връх пада до самото дъно на затворническата йерархия.

Бях поразен от системата за комуникация и доставка на информация, която съществува там — просто поразен. Защото във всяка килия се води сметка на общите пари. Ако парите се придвижват нанякъде, във всяка килия се записва по кое време тази стодоларова банкнота е влязла тук и къде е отишла по-нататък. Води се отчет, така нареченото напасване. Ако парите изчезнат, в затвора моментално ще се разбере къде са изчезнали и у кого се намират.

— А в държавната система няма такова нещо.

— Именно това е поразителното.