Александър Литвиненко
Лубянската престъпна групировка (9) (Показанията на един офицер от ФСБ)

Засада в съдебната зала

— Да се върнем към съдебното дело. Кога започна гледането му?

— В началото на октомври 1999-а.

— Обвиняваха те, че си посинил окото на някого при задържане, нали така?

— Абе никой не ме е обвинявал. Просто ме унижаваха, мачкаха ме. Следователят неведнъж повтарял на жена ми: „Марина Анатолиевна, нали разбирате защо Саша си има проблеми. Защо е трябвало да се явява пред телевизията?“ Същото е говорил и на адвокатите ми. Затвориха ме само защото говорих на пресконференцията и обвиних ръководството на ФСБ в корупция, в престъпления.

Когато в съда разпитваха Харченко, на когото уж съм бил насинил окото, той каза: „Биха ме дълго, отначало с автомати, после ме ритаха с крака.“ Съдията прекъсна Харченко: „Принуден съм да прочета показанията, които сте дали пред следствието.“ Тогава той е твърдял, че съм го бил само аз. Съдията го пита: „Къде тогава казвате истината?“ — „Сега.“ — „А защо пред следствието сте казали друго?“ — „Ами следователят ми каза, че началството наредило Литвиненко да бъде тикнат в затвора. Затова трябвало да давам показания срещу него.“

— Това той в съда ли го каза?

— Разбира се! Регистрирано е и в протокола на заседанието.

— Кой водеше процеса?

— Съдията Кравченко. Той направо ми каза, че го заплашвали, настоявали да ме осъди на затвор. А той ме оправда.

— И те освободиха още в съдебната зала, така ли?

— Стана така. Заплашвали са съдията. Офицер от ФСБ е отишъл при него и го е предупредил, че „ако не осъдиш този боклук на осем години, ти ще бъдеш следващият“. Съдията не се уплашил, произнесе оправдателна присъда, която беше обжалвана на два-три пъти. Главната военна колегия на Върховния съд остави присъдата в сила. Присъдата влезе в сила, вече не подлежи на отмяна при никакви обстоятелства.

Аз съм невинен. А Кравченко вече не е съдия. След моя случай го уволниха. Покрай него — и председателя на съда.

Между другото, когато адвокатът ми каза на прокурора: „Снемете обвинението, нали виждате, че Литвиненко не е виновен“, той отговори: „Още не съм получил апартамента.“

— Казал е това пред съда?!

— Разбира се, не за протокола, но го каза. И всички го чуха. Моите приятели дори му подвикнаха: „Ние ще ти купим апартамент. Пусни човека!“

С една дума, обвинението претърпя пълен провал и те не знаеха какво да правят.

Тогава прокурорът изведнъж се разболя и цял месец не идваше в съда. Мен ме докарваха и откарваха, съдията изпращаше факсове до главния военен прокурор, настояваше в съдебната зала да има прокурор. Аз обявих гладна стачка и заявих: „Щом държавата ме държи в затвора, нека тя да подкрепи обвиненията. Настоявам за прокурор.“

Прокурорът се появи в съда точно след един месец. За един ден — и разискванията, и последната дума. Прокурорът искаше година условно — фактически да ме пуснат. Благодарих му за това. Но понеже не съм виновен, поисках да ме оправдаят. Тогава отново ме заведоха в килията и съдът се оттегли на съвещание. След около четири часа, вече привечер, ме изведоха. Коридорът пълен с народ: журналисти, камери… Пак ме вкараха зад решетките и започнаха да четат присъдата: „В името на Руската федерация…“

Не чух присъдата, защото бях в шок. Когато влязох в съдебната зала, видях прокурорите: бяха се подредили началникът на отдела Иванов, старши следователят по особено важни дела Барсуков и още един прокурор. Стояха като на парад. Кой знае защо, си помислих: „Може би са дошли да ми се извинят?“ После в главата ми се мярна друга мисъл: „Не, тези хора не умеят да се извиняват.“

При последното свиждане в Лефортово бях казал на жена си, че вероятно ще ме арестуват в съдебната зала.

След като съдията произнесе: „Невинен. Да бъде оправдан и освободен незабавно“ — конвоят отвори вратата на клетката. И не щеш ли, в залата нахълтват хора с маски, автомати и с камуфлажни униформи, също като при бойна операция. Нахвърлиха се върху мен, закрещяха, че са от ФСБ и че съм арестуван.

Разблъскаха всички, сложиха ми белезници и ме повлякоха навън от съдебната зала.

— Но процесът още не е бил приключил?

— Съдията се развика: „Върнете подсъдимия. Оставете ме да приключа съдебното заседание. Какво правите?…“ фактически прокуратурата заедно с ФСБ ми бяха устроили засада в съдебната зала. После председателят на Московския окръжен съд написа заявление, че това е било явно неуважение към съда.

— А кога стана това?

— На 26 ноември 1999 година, към шест часа вечерта. Бях арестуван буквално по време на съдебния процес.

— Как са могли да арестуват човек, който още не е освободен?

— Ами просто разблъскаха конвоя, грабнаха ме и ме извлякоха. За тях съдът е все едно нищо. Та нали ФСБ стои над закона. Съществуват само вътрешноведомствени правила на играта, които се променят в зависимост от това, с кого играят.

И което е странно, за това арестуване пак беше дошъл Борис Дицеев. Но този път носеше маска. Началникът на групата — аз добре го познавах — беше без маска, цивилен, носеше удостоверението в протегнатата си напред ръка. Тази сцена я показаха по телевизията.

— Е, поне този път не са те били, нали? Или по навик…

— Не. Този път го направиха почти тихо. Просто ме извлякоха навън. Съдията се развика: „Върнете го в съдебната зала!“ И те ме повлякоха обратно. Започнах да се дърпам, повтарях: „Слушайте, та аз съм под конвой.“ Обърнах се към началника на конвоя: „Настоявам да ме вземете под конвой.“ Тогава ми обясниха с приклад: „Млъквай.“

Когато прокурорите започнаха да четат обвиненията, съдията се смая: „Чакайте, господа прокурори, оставете ме да приключа съдебното заседание.“ Оставиха го да приключи. Прочетоха си обвиненията. Новите.

Пак ми сложиха белезниците. Седя и изучавам новото си престъпление. Адвокатът ми казва: „Нищо не подписвай!“ Прочетох, че на някаква зеленчукова борса съм изнудвал някого си за нещо. Макар че аз през живота си не съм стъпвал в зеленчукова борса.

— Предявили са ти ново обвинение?

— Дори не беше обвинение. Бях задържан отново по подозрение. Като първия път. Това е много важно. Такова арестуване е разрешено или на местопрестъпление, или когато има улики, но е необходимо да се съберат — за десет дена! — допълнителни доказателства. А мене и двата пъти ме арестуваха грубо, незаконно, нечисто, по изфабрикувани обвинения. И което е най-странно — без да изпитват срам нито от себе си, нито от армията юристи, нито от обществото, което все пак следеше какво ще стане с мен (макар да не се намесваше). Това беше шантаж, пазарлък: ако приемеш нашите условия, ще те пуснем.

… Закараха ме в прокуратурата. Иванов влиза и казва: „Е, ще даваш ли показания?“

Питам за какво са ме арестували. „Много ти знае устата — казва. — Сега ще изгниеш в затвора, ще те засилим чак в Нижни Тагил, там ще пукнеш.“

Дойдоха адвокатите ми и казаха: „Трябва да говорим със задържания.“ Той отвръща: „Не.“ Адвокатите настояват: „Тогава ще напишем в протокола, че ни отказвате среща с клиента ни.“ Той помисли, помисли и реши: „Добре, говорете.“ Адвокатите ме питат: „В какво те обвиняват?“ А и аз самият не знам в какво.

— Поне някакви въпроси зададоха ли ти? Опитаха ли се да научат нещо от теб?

— Абсолютно нищо. Попитаха ме: „Къде си бил на 30 май 1996 година в два часа следобед?“ Отговорих: „Не си спомням.“ — „Е, щом не си спомняш, хайде в затвора. Хората си те спомнят.“ И ми разправят, че в този ден и час на някаква зеленчукова борса съм бил ударил някакъв украинец с гумена палка. Иванов седи и трака на машината: „Познаваш ли гражданката Кисельова?“ — „Не я познавам казвам — и отказвам да давам показания.“ — „Сега ще идеш в затвора.“

Пак дотърча групата по задържане, пак ме питат: „Имаш ли претенции към групата по задържането?“ Изобщо не продумах повече.

Офицерът се озъби:

— Отиваш в Бутирка. Това не ти е Лефортово. А аз ще ида при жена ти.

Нямам претенции към групата по задържането. Какви претенции може да има човек към бандити?

Откараха ме в затвора. Заключиха ме в единичен бокс — нито тоалетна, нито мивка. Не беше възможно и да легна. Легнех ли по гръб, трябваше да си кача краката на стената.