Александър Литвиненко
Лубянската престъпна групировка (5) (Показанията на един офицер от ФСБ)

„ФСБ! Арестуван сте.“

— Нека започнем от арестуването, което промени целия ти живот. Арестуваха те…

— На 25 март 1999 година. Около три часа следобед.

— На какво ниво е било взето решението за арестуване?

— Путин в качеството си на директор на ФСБ лично наблюдаваше Управлението за собствена сигурност, което ме е разработвало. Арестуването не може да се е състояло без негово знание.

Задържаха ме по постановление на старши следователя по особено важните дела на Главна военна прокуратура на Русия подполковник Барсуков. Заповедта е издал заместник главният прокурор генерал-лейтенант Яковлев. Той е санкционирал арестуването. А ме задържаха служители на ФСБ. Отделът по спецоперациите при Управлението за икономическо контраразузнаване (бившите служители на група „Алфа“). Интересно е, че групата ръководеше мой колега, с когото бяхме провели не една и две съвместни операции — Борис Дицеев.

— Къде стана това?

— В центъра на Москва, близо до хотел „Русия“.

— Като опитен оперативен работник ти сигурно си знаел, че ще те арестуват? Предчувстваше ли го?

— Да, знаех. Но не знаех, че ще го направят толкова демонстративно и грубо. По онова време работех в Комитета по делата на ОНД при Березовски. Предишната вечер, когато вече се канех да си тръгвам, по телефона ми се обади бившият ми колега полковник Шебалин и ми каза: „Трябва спешно да се видим.“ Уговорихме си среща пред хотел „Спутник“ на проспект „Вернадски“.

Той се качи в колата ми, помоли да го закарам до тях и започна да ми задава някакви странни въпроси: „Хората много се интересуват какви са отношенията между Путин и Березовски.“

Всички знаят, че веднъж Путин бе почел рождения ден на съпругата на Березовски. Беше трудно време и никой не отишъл — само Путин. С цветя. После в едно интервю Березовски разказа как попитал Путин: „Володя, не смяташ ли, че ще си имаш проблеми?“ и той отговорил: „Но нали съм ти приятел.“

Едва сега разбирам, че хората, които са планирали арестуването ми, са си имали наум този ден. Представете си, че двамата пак са били на вълна приятелски прегръдки…

Казах му: „Витя, не знам нищо за това. Попитайте тях… А защо те интересува?“ Той: „Хората се интересуват. Хората много се интересуват.“ Аз: „Какво ги засяга това хората?“ — „Ами разбираш ли, може Путин да работи срещу интересите на родината. И такъв човек е поставен за директор на ФСБ.“ Аз: „Витя, затова ли ме помоли спешно да дойда в другия край на Москва — за да ми съобщиш, че Путин работи срещу интересите на родината? Можехме да поговорим за това утре.“

Той дълго мисли, а после каза: „Виж какво, ще те арестуват. Най-вероятно утре.“ Изненадах се: „А ти защо започна с Путин и интересите на родината, а не с тази новина? И кой ще ме арестува? А ти откъде го знаеш?“

Той отговори: „Не мога да ти кажа, чух го от моите хора. Но ще те арестуват, тъй че е добре да се скриеш.“

— Той те е провокирал да избягаш?

— Да. Сега го разбирам. А тогава казах, че няма да бягам, защото не съм вършил никакви престъпления и нямам от какво да се страхувам. Щом са решили да ме арестуват (което беше естествено след пресконференцията), да го направят.

— И на другия ден…

— На сутринта започнах да се приготвям за работа. Качвам се в колата — не пали. Обаждам се на един приятел. Дълго я бърникахме — нищо. Приятелят ми каза, че трябвало да се смени някаква част. Излязохме от Москва и тръгнахме към Подолск, там има голям магазин за резервни автомобилни части. Една любопитна подробност: на улицата продаваха печени кренвирши, а аз не бях успял да закуся. Викам си: дали да си взема кренвирши? Но бързах и реших, че ще хапна по-късно. А в Лефортово често си спомнях за тези кренвирши.

Поправихме колата и аз прескочих до къщи да се преоблека. Когато си събличах анцуга, си помислих — дали да взема един душ, или да го оставя за довечера? После неведнъж си спомнях и за душа.

Още един интересен факт: през целия ден на пейджъра ми се обаждаше Понкин: „Саша, къде си?“, „Саша, къде си?“

— Тоест вече са те следели? Контролирали са всички твои придвижвания?

— После, когато вече излязох от затвора, попитах Понкин: „Андрей, защо тогава през целия ден ме търсеше на пейджъра?“ Той ми каза, че до него бил Шебалин и постоянно го молел: „Звънни на Литвиненко, попитай го къде се намира.“ А после излизал от кабинета и се обаждал на някого. Явно от ФСБ са питали Шебалин: „Къде е той? Уговорете си среща.“ Тъй че, когато тръгнах за работа, те са знаели къде съм и накъде поемам.

Винаги оставях колата си под навеса до хотел „Русия“, при северния вход. Заключих я, направих две крачки и не щеш ли — покрай мен минава бял фолксваген, а от него изскачат някакви цивилни…

Познавах този фолксваген — и аз съм ходил с него и с тази група на задържане. Със същата бяла кола карахме освободените заложници. И — каква ирония! — с нея прибират и мен! Видях Боря Дицеев. Извади документа и извика: „ФСБ! Арестуван сте.“ Грубо извиха ръцете ми назад. Първата ми мисъл беше — ето, виждам Боря. С него бяхме в добри отношения. Често сме ходили на операции, имал съм му абсолютно доверие, и той също. А сега ми извива ръцете. И моят Боря вади удостоверение от ФСБ и крещи: „Арестуван сте.“ А аз стоя и се усмихвам.

Другите се развикаха: „Той има пистолет, вземете му пистолета.“ Казвам нямам пистолет. Започнаха да ме удрят. Два-три пъти ме удариха по гърба. Питам ги: „Какво, олекна ли ви сега?“ Някой се обади: „Не го бийте.“ Качиха ме във фолксвагена. Вътре седеше следователят. Той ми каза: „Арестуван сте.“

Попитах го: „А в какво съм обвинен?“

„Преди година и половина при задържане сте превишили длъжностните си пълномощия.“

Показа ми постановлението за задържане под стража.

— Къде те закараха?

— Във военната прокуратура, при следователя Барсуков. Вече бях чувал за него. В началото на март бях ходил в командировка и при едно обаждане до вкъщи тъща ми каза: „Търсеше те някакъв Барсуков.“ Тогава първо си помислих, че може да ме е търсил Михаил Иванович Барсуков, бившият директор на ФСБ, познавах го лично. Попитах тъща си: „Как се представи?“ — „Сергей Валериевич Барсуков от военната прокуратура.“ Това е било на 3 март. А после, когато се върнах от командировка, около 10 март, веднъж ме спря старши лейтенант Латишонок, мой бивш подчинен, и каза: „Викаха ме в Главна военна прокуратура и поискаха да дам показания — да пиша, че си бил някого.“ — „И ти какво, Костя?“ — попитах го.

Той отговори: „Не го написах. Та ти не си бил никого. Започнаха да ме заплашват, че щели да ме тикнат в затвора — пиши, та пиши.“

Между другото, Латишонок каза това и във военния съд. Каза го точно така: „Следователят ме заплаши с арестуване и настояваше да дам показания срещу Литвиненко.“

Та да се върнем към арестуването. Закараха ме в Главна военна прокуратура, сложиха ме да седна срещу следователя, а тук бяха вече и служителите, които ме бяха задържали. Белезниците здраво стискаха ръцете ми. На няколко пъти помолих: „Разхлабете белезниците, ръцете ми се подуха.“ А после дори имах белези по китките. „Не. Така ще седиш.“ Казах им: „Ако не ми свалите белезниците, няма да говоря.“ Барсуков даде команда и ми свалиха белезниците. Влезе генерал-майор Баграев. С морска униформа и златна верижка на врата (сега той е адвокат на Гусински). Винаги са ме смайвали тези дрънкулки по хора с военна униформа. И той казва: „Какво, арестуваха ли те?“

Отговорих: „Както виждате, седя пред вас, другарю генерал, значи са ме арестували. Само не разбирам за какво.“

„Сега всичко ще ви обяснят — успокои ме генералът. — Къде са ключовете от жилището ви?“

Избухнах: „Какво, обиск ли ще правите?“ — „Отговаряйте на въпросите ми.“ Отвърнах вбесен: „Вижте какво, нямам намерение да отговарям на въпросите ви.“

Започнаха да ме претърсват. Пребъркаха чантата ми, извадиха два бележника. Баграев грабна единия, започна да го прелиства, а там има много имена. Зачете: Валя Юмашев, Борис Березовски. И каза: „Какъв човек сме пипнали! Каква едра риба! И какво, всичките ли ги познаваш?“

Пак попитах: „В какво съм обвинен?“ Барсуков ми показа постановлението за привличането ми под наказателна отговорност в качеството на заподозрян и постановлението за задържане под стража. „Сега — каза Барсуков — ви предлагам да дадете показания.“ — „Сергей Валериевич, няма да давам показания. Ако обичате, дайте ми адвокат и тогава ще работим.“ — „Обаче знаете ли, Александър Валтерович, били сте идентифициран.“ — „Обяснете ми — ако съм набил някого, защо той е мълчал година и половина, никъде не е отишъл, не се е оплакал?“ — „Не биваше — казва — да давате пресконференция.“

— Каза ви го така, направо?

— И веднага добави: „Защо отидохте в телевизията? Да ви е молил някой? Да си бяхте кротували. А вие отидохте на пресконференцията и тъкмо от екрана са ви идентифицирали.“

Тогава в кабинета влезе Баграев и попита: „Какво, дава ли показания?“ Аз отговорих, че няма да давам показания без присъствието на адвокат. Баграев: „Тогава — в затвора.“ Пак ме качиха в буса и ме закараха в затвора.

По пътя Дицеев се опита да поговори с мен: „Разбери, в Лефортово може и да те убият, в килията всичко може да ти се случи. И никога да не излезеш жив оттам…“

— И това ти го казва твой приятел?

— Да, Дицеев. Попитах го: „Но какво мога да направя, Боря?“ — „Ама защо, защо ти трябваше? Защо излезе пред телевизията? Защо се опълчи срещу системата? Нали те предупреждаваха…“ — И така се вайка през целия път.

Приближихме Лефортово. Пред затвора бусът изведнъж обърна и потегли в обратната посока. Попитах: „Защо не ме предадохте в затвора?“ Обясниха ми, че са забравили постановлението за задържане под стража. Както разбирам, дали са ми време да си помисля. Смятали са, че щом наближим затвора, ще падна на колене и ще ги замоля: „Момчета, не ме затваряйте. Готов съм да напиша всичко срещу когото искате.“

„Взеха“ постановлението, отново ме подкараха към затвора. Пътувахме мълчаливо. Никой вече не ме предупреждаваше, че ще ме „убият и никога няма да видя семейството си“. Бяха разбрали, че е безполезно да ме заплашват. „Демонстрацията“ беше приключила.

Докараха ме в затвора и още в двора един от групата по задържането насочи към мен видеокамера и каза: „Ако обичаш, декларирай, че нямаш претенции към групата по задържането.“

Ей тази глупост винаги ме е убивала. И им казах: „Нищо няма да декларирам.“ Слезе и Дицеев: „Хайде кажи го, нали сме приятели, кажи го заради старото ни приятелство.“ Досмеша ме. В името на старото ни приятелство той ме докара в Лефортово, а аз в името на това старо приятелство трябва да кажа, че ме е докарал най-любезно.

Пребъркаха ме, иззеха личните ми вещи, прибраха връзките на обувките ми, колана. Това е такова унижение — стоиш и си придържаш панталоните с ръце. Дадоха ми въженце. После дойде една лекарка. Такова женище, че веднага си спомняш филмите за Освиенцим… Едно такова… лице. Може и да е добра отвътре, но отвън по-добре да си сляп. Та това лице казва: „Съблечете всичко.“ Надничаха във всяка дупка, чак до сливиците: може да съм скрил там нещо тайно.

В прокуратурата ми бяха свалили кръстчето и часовника. Тук ми взеха колана и връзките за обувки.

— Защо ти взеха кръста?

— Защото беше златен. Златото е забранено в затвора. И венчалната халка ми прибраха. За теб не съществуват нито кръст, нито халка. Такъв е затворът. Претърсиха ме, огледаха ме отвсякъде, надникнаха навсякъде, опипаха ме. После ме заведоха в една килия на втория етаж. В съседната килия имаше жена, която постоянно пищеше нощем. Мислех си — дали не я измъчват? После научих, че била съпругата на Рохлин.

Дадоха ми тюфлек, канче, лъжица, сапун не ми дадоха. Дадоха ми сода. Миех си ръцете със сода. Нима за двайсет години служба във ФСБ не бях заслужил един калъп сапун? Пет дена си мих ръцете със сода, докато жена ми не ми донесе най-необходимото.