Александър Литвиненко
Лубянската престъпна групировка (43) (Показанията на един офицер от ФСБ)

При тях всичко е платено

— А сега си спомни, ако обичаш, кога мисълта да избягаш окончателно узря в главата ти?

— След като образуваха срещу мен трето предварително производство. Разработваха ме по „подозрението“, че преди три години съм бил подхвърлил бомба в река Волга, за да изфабрикувам улики срещу една банда в Кострома. Барсуков започна третото следствие в деня, когато прекрати проваленото второ. Но не ме задържа под стража — страхуваше се, че съдът отново ще ме пусне. Остави ме под домашен арест и мисля, че е предал името ми на граничните власти, да не би да замина за чужбина.

Третото следствие започна от проблема за юрисдикцията, тоест къде би трябвало да ме съдят — в Москва или в Ярославъл. Прокуратурата изпрати моето дело във военния съд при Ярославълския гарнизон, защото въпросната бомба съм я бил подхвърлил в онези краища. Да, но съм я бил „отнел“ от склада на ФСБ в Москва. И съм я бил съхранявал пак там. И съм работил в столицата. И делото беше секретно. Тоест по закон и според всички правила трябваше да ме съди съд от втора инстанция — Московският окръжен военен съд. Но в Москва има медии, силни адвокати, а и съдиите не са толкова управляеми — нали вече на два пъти ме бяха оправдали. Затова ФСБ е поставила на прокурора конкретна задача: да ме съдят в Ярославъл. А моите адвокати подадоха жалба до висшестоящия съд, за да ме съдят в Москва.

И ето решението — делото да се върне в Ярославъл. Всички разбраха какво става. Съдът дори не се оттегли в стаята за съвещания. Присъдата беше готова предварително.

Председателят на съда на самото заседание каза на адвоката Маров: „Михаил Алексеевич, какво можем да направим ние? Нали знаете каква е нашата система.“ Когато юрист от такъв ранг, генерал-лейтенант, казва такова нещо, става ясно, че няма да има съд, а разправа. Че утре, без каквито и да било доказателства, ще ме осъдят, а в затвора ще ми видят сметката, точно както беше се заканило ръководството на ФСБ: „Ще пукнеш в затвора.“

Беше ясно, че вместо да събира доказателства за моята виновност, следствието по-скоро унищожава доказателствата за невинността ми. Бях принуден да ги крия от следствието.

Междувременно следователите агресивно скалъпваха обвинението срещу мен.

Веднъж моят агент Семьон ми съобщи, че го разпитвал Барсуков и му искал показания срещу мен. След разпита Семьон се укрил. Тогава прокуратурата арестувала брат му. Адвокатът му се опитал да се срещне със своя подзащитен, но не го пуснали. И докато стоял в коридора, слушал стонове и писъци. Инквизирали брата на агента. След два дена го пуснали ни жив, ни умрял, адвокатът го прибрал почти изпаднал в безсъзнание до прокуратурата. Агентът ми се обади и ми каза: „Помогни на брат ми да се добере до болницата, аз не мога да дойда, страх ме е.“ Отидох, гледам — братът на моя агент лежи на задната седалка в колата на адвоката, жестоко пребит, целият в засъхнала кръв. Извикахме линейка. И тогава изпитах страх. Пред мен лежеше трийсетгодишен мъж, висок метър и осемдесет, и плачеше: „Момчета, осем часа ме биха с бухалки и ми искаха показания срещу Литвиненко, когото не познавам, и срещу брат ми. Тук е по-лошо, отколкото в Гестапо.“ Написа жалба до генералния прокурор Устинов, която остана без последствия. Тази жалба фигурира в моето наказателно дело.

Тогава разбрах, че рано или късно някой няма да издържи и ще ме наклевети.

По същото това време се случи и един забавен епизод. Не щеш ли, търси ме по телефона секретарката на Аминов (доверения банкер на Патрушев и Иванов) и ме пита кога е рожденият ми ден. „Защо ви интересува?“ — „Вячеслав Маркович иска да ви честити. И моли да се видите с него в понеделник или вторник.“

Смаях се — викам си, какво му става на Аминов, какво така изведнъж се е сетил за мен. Едва по-късно разбрах: този ден се беше състояла последната среща на Путин с Березовски. Дълго си изяснявали отношенията. И цялата тази шайка е била на нокти — не е знаела как ще приключи срещата. Ами ако се сдобрят, ако се побратимят, а командата не е готова за това? По едно време искаха да трепят Березовски, заради тях Литвиненко лежа по наровете. Ами сега какво ли ще стане? Та затова се е обадил Аминов. Прокарвал е пътеки — за всеки случай. Защото, след като излязох от ареста, аз често общувах с Березовски, а те не смееха да се доближат до него. Но този ден не се знаеше като какъв ще излезе Березовски от Кремъл — като приятел или като враг. Срещнах се с Аминов, когато още никой не знаеше резултатите от тази среща. Той направи радостна физиономия.

„Саша, Саша! Ние ще ти помогнем. Обадихме се на прокурора във Владимир. Знаем се с него много добре. Там казаха, че ще прекратят делото, никой няма да те закача, ще снемат всички обвинения.“ — „Слушайте, Вячеслав Маркович поправих го аз, — не е Владимир, а Ярославъл.“ — „О, да бе, сбърках — Ярославъл. Ама нали разбираш, те са наши там… Как, мислиш, си разчистихме сметките с Гъсока^[1]?!“ — „Как, бе?“ — направих учудена физиономия аз.

Почувствах, че Аминов може да ми издрънка интересни подробности, за да измъкне от мен информация за разговора на Березовски с Путин. И започнах да му пригласям: „Да, да, хубавичко прегазихте Гъсока. Гъсока си го заслужаваше. Какви гадости пишеше за мене… — И пак прехвърлих разговора към моя проблем: — Ама работата с прокурора сигурна ли е, Вячеслав Маркович, да не ни метне?“

„Абе моля ти се! — отговаря той. — Щом прегазихме Гъсока, въпросът с теб ще се реши още по-лесно. За всекиго можем да възбудим дело, всекиго да пуснем. Няма проблеми. В прокуратурата имаме наши хора. Платено им е. Патрушев и Иванов са в течение, нали по тяхна молба…“

Така научих кой се е разправил с Гусински, а същевременно разбрах, че нямам никакви шансове — при тях всичко е платено.

Преди съдебното заседание, на което се решаваше за юрисдикцията, следователят Барсуков казал на моите адвокати: „Не се надявайте, няма да мирясаме, докато не го осъдим.“ А един от служителите на ФСБ ми каза: „Ако пак те признаят за невинен, вече няма да си приказваме с тебе. Ще започнем да се занимаваме с жена ти и сина ти.“ Каза ми го направо: „Мислиш, че ще се измъкнеш ли? Ти предаде системата и трябва да бъдеш наказан.“

… След това заседание разбрах, че фактически са ме лишили от граждански права в Русия. Аз и семейството ми сме извън закона, беззащитни. Държавата ни е отлъчила от държавата.