Александър Литвиненко
Лубянската престъпна групировка (4) (Показанията на един офицер от ФСБ)

Акрам Муртазаев
БЕЛЕЖКИ НА ЖУРНАЛИСТА

Бягство от спецслужбите — това е история скандална и вълнуваща. Десетки версии, стотици догадки и хиляди небивалици.

Но пред нас е едно особено бягство. Избягал е не „бяла якичка“, не разузнавач с шифри, кодове и адреси на конспиративни квартири. Избягал е един черноработник на спецслужбите. Ловджийско куче. Ченге.

Избягал е сам — без помощта на чужди резиденти.

И това става за пръв път.

Паниката, обзела ФСБ, е разбираема: той знае твърде много. Но спецслужбите се опасяват не от неговите контакти с контраразузнаването на Запада. Най-страшно за тях ще бъде, ако информацията на ченгето стане известна на народа. На руския народ.

Защото всичко, с което се е занимавало ченгето, е борба срещу тероризма и корупцията. А тъй като корупцията е проникнала във всички структури на властта, включително в кремълските кабинети — това, както и да го мислим, си е държавна тайна.

На всичко отгоре по нечие недоглеждане това ченге е било допуснато до работа в най-секретното управление на ФСБ — УРПО^[1].

Това управление се е занимавало с „неутрализиране на източници, представляващи опасност за държавата“. По-просто казано — с извънсъдебни разправи. По замисъл всичко е изглеждало достатъчно оптимистично: имаме закоравял престъпник, спрямо когото не можем да действаме със законни методи, но пък можем с куршум. Работата обаче е там, че самата Система е започнала да решава кой „източник“ представлява опасност за държавата и го е унищожавала. Тоест спецслужбите са получили своеобразен лиценз за разстрели.

В историята на Държавна сигурност вече е съществувала структура, занимаваща се с „неутрализация на източници, представляващи опасност за държавата“ Четвърто управление на НКВД, ръководено от прочутия Павел Судоплатов, осъден по делото на Берия на петнайсет години затвор. Днес Судоплатов е реабилитиран и чекистите го смятат за легендарна личност. Защото според техните разбирания той не е предал родината, а само е унищожавал хора.

А после в зданието на Лубянка са „реабилитирали“ и Четвърто управление. Така се е появило УРПО. Именно от него е избягал подполковникът от ФСБ Александър Литвиненко.

При това ченгето не е избягало с празни ръце — а с документи, видео– и аудиозаписи. Избягало е с невероятната си памет, запечатала най-нелепите и трагични моменти от историята на Русия.

С една дума, избягал е компютър на два крака, чиито файлове съхраняват известни имена и нашумели произшествия. Достатъчно е просто да изброим наименованията на тези файлове, за да оценим обема и тежестта на „избягалата“ информация: Листев и Елцин, Путин и Березовски, Патрушев и Коржаков, Ала Дудаева и Татяна Дяченко, Ястржембски и Филатов.

Литвиненко получи убежище в Англия и ФСБ веднага го включи в списъка на прибежчиците, двойните агенти, предателите. Макар че всичко, с което се е занимавал той, няма никакво отношение към сигурността на Русия. Във всички страни с това се занимават министерствата на вътрешните работи и данъчната полиция и по никакъв начин — контраразузнаването. Но защо в Русия всичко стои другояче? Ами защото у нас се извършва преразпределение на собствеността, защото у нас борбата с организираната престъпност е най-доходната работа. А пък да работиш с бандити и да следиш бизнесмени си е направо златно находище!

Година и половина преди бягството си Литвиненко организира скандално известната си пресконференция, завежда свои колеги и озвучава обвиненията си по адрес на ФСБ: там се вършат престъпления.

Те са си мислели, че ще бъдат чути. Но обществото в Русия, народът остават безмълвни. Дори да са чули — премълчали са го.

Започва се натиск спрямо бунтовниците. По лъжливо обвинение Литвиненко е арестуван. И макар че съдът го оправдава, след първото обвинение идва второ, трето — и му дават да разбере, че Кантората няма да отстъпи — в края на краищата той ще бъде наказан за постъпката си.

Нещата приключват с бягство. И с нов — задочен — съдебен процес.

Той избяга, защото там ни нямаше мен и вас — обществото. Той използва всичките си лични методи за защита, а обществени се оказа, че липсват.

Естествено, ние се досещаме какво става със спецслужбите на Русия. Те се внедряват в банки и участват в конкурентната борба, занимават се с откровен рекет и терористични актове, „работят“ със СМИ^[2] и Държавната дума. Но досега сме имали само отделни факти или само подозрения.

Докато са ни плашили с връщането на комунистите на власт и с повторение на тоталитарното минало, тихо и незабелязано се е зародила държава на чекистите, в която политическите процеси започнаха да напомнят спецоперации.

И най-печалното е, че в обществото се възроди страхът. Ние започнахме при разговор да изключваме мобилните си телефони, да защитаваме компютрите си, да шифроваме съобщенията си за пейджърите. Какво ти ние — дори в Кремъл са започнали да се страхуват от подслушване и сега там служителите не си говорят, а си пишат (с мек молив, за да не остават следи на листа отдолу). Изглежда вече е крайно време ние, гражданите на Русия, сами да поемем разработката на спецслужбите, да осъществим техническо и агентурно проникване в тях (те така го наричат), за да ги лишим от главното им оръжие — секретността.

И ето — Литвиненко е един наш агент. Ето неговите агентурни съобщения.

Всичко, за което разказва Литвиненко, е агентурна информация. Ясно е, че тя се нуждае от проверка. Но той е готов да отговаря пред съд за всяка своя дума. Затова аз го слушам. Той изсипва на масата десетки хиляди думи и диктофонът ги гълта послушно и с немска прецизност („Грундиг“!). После аз изваждам тези думи и просто ги поставям по местата им, като изчиствам хиляди подробности и излишни детайли. И изведнъж забелязвам, че почти не съм му задавал въпроси. Той припряно си ги е задавал сам. Така че аз просто съм се оказал свидетел на разпит, на който подполковникът от ФСБ Александър Литвиненко е извикал сам себе си.