Александър Литвиненко
Лубянската престъпна групировка (35) (Показанията на един офицер от ФСБ)

„Наредено ми е да ви убия“

Преди да вземем окончателно решение, аз и моите подчинени се събрахме в кабинета ми и започнахме да мислим какво да правим. Имахме три варианта.

Първият — да започнем подготовката за убийството. Аз казах: „Въвличат ни в бандитизъм.“ И ако започнем да убиваме, никой няма да ни закача. Спокойно ще се занимаваме с рекет, ще печелим много пари. Както се казва, всеки според своята безнравственост. Не бих казал, че във ФСБ поголовно всички се занимават с рекет. Но тук към всеки трябва да се подхожда индивидуално… всичко се случва. Обаче да убиваш хора? Хладнокръвно, по нареждане на началника? Тогава сме бандити, а той е главатар на банда. Убием ли първия, няма път назад.

Вторият — да излезем пред обществеността и открито да заявим за това. И тогава — не знам какво ще стане тогава. Може да ни изпозатворят, може да ни изпозастрелят, може и да ни оставят на мира. Не знам, но нищо добро не ни чака.

И третият вариант — никъде нито дума за това, тихо да се отдръпнем от всичко и да се постараем да си намерим работа в други подразделения. Между другото точно тогава отидох там, където бях служил по-рано, при началник-отдела Колесников и заместник-началника на управлението Миронов, и помолих да ме вземат обратно. Те ми казаха: „Че кой ще те остави да напуснеш оттам?“ И се позасмяха кисело.

И тогава ние решихме…

— А не се ли страхувахте, че съвещанието ви се подслушва?

— От какво да ни е страх? Когато са се събрали двама души и началството пожелае да научи какво са си говорили, и без това го научава.

Пък и това не беше съвещание, по-скоро — мъжки разговор. Между другото все пак се надявах, че някой ще отиде да каже всичко на началството или да са ни подслушвали — тъй че просто да ни изгонят всичките. Тихомълком да ни разпратят по различни подразделения и край, да забравят за нас. Но това не се случи.

— И кой участва в този разговор?

— Понкин, Латишонок, Шчеглов.

— А Гусак и Шебалин?

— Нямаше ги. Между другото, те не ми бяха подчинени. Гусак беше прекият ми началник, а Шебалин, както и аз, негов заместник.

Та значи ние с моите момчета решихме, че никого няма да убиваме, а после ще видим. Да става каквото ще. А Понкин каза: „Саша, трябва да съобщим на Абрамич. Жал ми е за него — виждал съм го по телевизията, свестен човек. Познавам нашите момчета. Знам с какво се занимават. И щом са решили да пречукат Абрамич, ще го пречукат.“

Преди да кажа за това на Березовски, смятах все пак да си поговоря с Ковальов. Не ми се искаше да мисля, че той знае за това и фактически е съучастник. На няколко пъти се опитвах да вляза при него, но не успях. По-рано винаги влизах лесно, а този път — кой знае защо — не успях. Може би Ковальов специално не искаше да се вижда с мен? Когато подчинен докладва нещо на началника си, този началник става заложник на тази информация и е длъжен да вземе мерки. А така — ни чул, ни видял.

— А не можеше ли да му предадеш нещо писмено?

— Че кой предава такива неща през трета ръка? Аз изобщо нямах намерение да говоря открито в кабинета на Ковальов. Исках да му напиша това на лист, да му го дам лично, да го прочете пред мен.

— Ти не изключваш дори кабинетът на директора на ФСБ да се подслушва?

— Знам, че се подслушваше от ФАПСИ^[1]. Личната среща беше важна, защото исках да погледна Ковальов в очите. По очите, по израза на лицето, по поведението, по реакцията на човека може да се разбере — знае ли, или не знае.

Като не успях да се добера до Ковальов, аз се реших на разговор с Березовски. Бях длъжен да го предупредя. Смятам, че всеки офицер от правоохранителните органи е длъжен да пази живота на хората по какъвто и да е начин. В онзи момент не виждах друг начин.

Обадих се по телефона, казаха ми, че Борис Абрамович е в болница. По телевизията съобщиха, че нещо се контузил, както се возел на снегоход. Така и не успях да поговоря с него — после той отлетя за Швейцария на лечение.

Едва някъде през март, два дена преди свалянето на Черномирдин, в събота отидох във вилата на Березовски. Казах му: „Борис Абрамович, наредиха ми да ви убия.“ Той възкликна: „Ти с всичкия си ли си? Я стига си се шегувал.“ И ме гледа, сякаш съм ненормален. „Сериозно е“ — казах. И му разказах всичко поред.

„А приятелите ти ще го потвърдят ли?“ — попита той. „Не знам, не съм ги питал. Но мисля, че ще го потвърдят.“ Той каза: „Иди при генералния прокурор. Още утре.“ — „Не мисля, че трябва да го уведомяваме. Скуратов е бивш кагебист. Каквото му каже Ковальов, това ще направи“ — започнах да го разубеждавам аз. „А какво предлагаш?“ — „Да отидете при Ковальов. Защо трябва да се вдига шум? Каква е нашата задача — да вдигаме шум или да останете жив? И спешно да проверите кой стои зад това нареждане. — Бях сигурен, че Березовски изобщо не е потрябвал на Камишников. — Нашата задача е да установим кой е възложил това на Камишников. Той действа или по нареждане на ръководството, или по външна поръчка, за пари.“

— Ти просто си искал да уточниш дали това е външна, или държавна поръчка?

— Беше важно да го разбера — заради ответните действия. И настоявах той да се види с Ковальов.

„А мога ли да се позова на теб?“ — попита Березовски. „Разбира се, че как иначе? Ако не се позовете на мен, откъде сте научили? Как директорът ще издаде нареждане за Управлението по собствената сигурност, ако няма източник?“

След няколко дена Березовски отиде при Ковальов и буквално един час по-късно той ме извика. Седеше зад бюрото облечен в коженото си палто — явно бързаше за някъде, беше петък. И ми каза: „Посети ме Березовски и ми каза за нареждането да бъде убит, вярно ли е?“ Отговорих: „Да, вярно е.“

Още преди Березовски да отиде при Ковальов, бях говорил с Шебалин и Понкин готови ли са да потвърдят всичко? Те се съгласиха. Тримата бяхме ходили при Березовски и те бяха потвърдили.

— Чакай малко. Шебалин е старши офицер, както и ти. И не ти е бил подчинен. Нали така?

— Точно така. Но той беше присъствал на съвещанието на 27 декември и беше чул нареждането на Камишников. Затова отидох при него и той се съгласи.

Записахме разговора си с Березовски. Защо ли? Може и да не беше хубаво, но казах на Березовски: „Запишете всичко това със скрита камера.“ Защото знаех ако се започне сериозно разследване, ще започнат да притискат хората и те ще започнат да отричат. Смятам, че съм чист пред всички, защото и аз бях на онзи запис.

После стана точно така — започнаха да притискат колегите. Понкин ми каза: „Ти си имаш свой живот, аз — свой.“ Шебалин започна просто да лъже. (А на записа всички бяха казали открито, че ФСБ се е превърнала в банда, че се занимава с поръчкови престъпления.)

И ето че Ковальов ме пита: „А ти сигурен ли си, че чу точно това — може той да се е пошегувал?“ — „Не бях сам — казвам — и никой не прие думите му като шега.“

Тогава Ковальов не ми поиска писмен доклад, нищо не ми поиска. „Добре, върви сега. После ще се видим и ще си поговорим.“ В сряда ми се обади вкъщи (бях болен): „Можеш ли да дойдеш?“ Предложих му: „Ако искате, ще дойда с всички останали, които присъстваха. Може да дойде и Гусак, Хохолков му е давал същото нареждане.“

Отидохме кабинета на Ковальов: аз, Гусак, Латишонок, Понкин и Шебалин — и всичко му разказахме. Ковальов няколко пъти попита: „Записахте ли това на диктофон или не? Такива неща трябва да се записват.“

— А ти каза ли му, че Березовски е направил видеозапис?

— Не, не можех да предвидя ответните действия. Та аз се чувствах като на война и се придвижвах предпазливо. На никого не казах за записа. Дори в съда. Защото знаех, че те може да унищожат всичко. Сега разбирам, че съм постъпил правилно.

Ковальов попита: „Какво предлагате?“ И тогава аз казах: „Управлението за собствената сигурност трябва да започне разработка по Камишников и да провери Хохолков. Да научи кой стои зад всичко това. Защото самите те нямат мотив. Второ: предлагам да повторим разговора с Камишников. Мога например да отида при него и да кажа: «Ето ме, обмислих всичко и съм готов.»“ И да документираме този разговор.

Ковальов се опасяваше, че Березовски ще вдигне скандал. Казвам му — няма да вдигне никакъв скандал. На него шум не му трябва, трябва му сигурност. И проблемът да се разнищи обективно.

После Ковальов помоли всички да излезем, а Гусак да остане. И след десетина минути той излезе и каза, че директорът ни моли да забравим за всичко това и да се откажем от тази идея. Инак всички ще си имат големи неприятности, защото не бива спецслужбите да се дискредитират.

„Директорът е много недоволен, задето си казал всичко на Березовски. Каза, че това е предателство спрямо интересите на спецслужбата. Отишъл си и си изтърсил всичко пред странично лице.“

Останах като гръмнат: „Всъщност предателство е, дето спецслужбите искаха да очистим Березовски.“

„Е, ти прекрасно знаеш — смотолеви Гусак, — че провеждаме какви ли не мероприятия, но не може всичко да се съобщава на странично лице.“

Сякаш жертвите бяха странични лица.

— На теб известно ли ти е в какви точно „какви ли не“ мероприятия е участвал Гусак? Спомена ми за ликвидирането на Тейтъм?

— За Тейтъм научих по-късно, когато започна следствието. Когато колегите се уплашиха и започнаха да се отричат от показанията си. И най-много — Гусак. Тогава го попитах: „Саня, от какво толкова те е страх?“ — „Разбираш ли, хора изчезват безследно. Можеш ли да схванеш, че това значи край за мен? — Той беше в паника. — Трябва да забравим за всичко това, да се отречем от показанията си, за да няма никакво следствие.“

На другия ден, както научих, Ковальов повикал Хохолков и двамата се съвещавали за нещо половин ден. Същия ден телефонът ми бил поставен под контрол. А по отношение на Гусак започнаха служебно разследване.

— Но вие още не сте били предприели никакви действия. Защо са започнали разследване?

— Мисля, че започнаха да ни притискат, за да ни сплашат. И да подготвят Гусак за ролята на необходимата жертва, за всеки случай. Или и едното, и другото. Като повод за служебно разследване послужи фактът, че навремето заместник-началникът на управлението генерал-майор Макаричев дал нареждане на Гусак да разтури павилиончетата за алкохол в едно градче в Подмосковието. Макаричев се занимавал с нелегална доставка на водка от Кабардино-Балкария и някакви конкуренти пречели на бизнеса му. Трябвало да ги прегази и дал нареждането на Гусак. Формулирал заданието така: тези хора са свързани с чеченските бунтовници и получените пари отиват в Чечения. Така се правеше обикновено: пишеха, че еди-коя си фирма трябва да се разтури, защото чеченските бунтовници я използват за печелене на пари за тероризъм. И фирмата се унищожаваше като паричен канал на чеченските терористи.

А служебното разследване бе започнато във връзка с обстоятелството, че Гусак беше предал тези материали за водката в Главното управление на вътрешните работи за Московска област. Извъртяха нещата така, уж Гусак бил издал на милицията сведения, представляващи държавна тайна.

— Как е възможно някакви павилиони за алкохол да представляват държавна тайна?

— Финансирали чеченците — това била държавната тайна. Гусак се възмущаваше какви ти сведения, каква ти тайна! Обикновени павилиони за алкохол… А привечер го извикаха при Хохолков. След малко ми се обади и каза: „Хохолков моли да дойдеш. Трябва да решим въпроса с Абрамич, тъй че да не се вдига шум.“ Попитах го: „А откъде е научил за това Хохолков? Саша, нали директорът каза — на никого нито дума.“

Гусак отговори, че ще се обади пак, и затвори. Тогава аз се обадих на директора на ФСБ по оперативната връзка: „Николай Дмитриевич…“

— По оперативната връзка ли? Какво е това?

— Има една специална, оперативна връзка — закрита, честотна.

— По нея те свързват незабавно, така ли?

— По нея те свързва дежурният. Но е закрита, можеш да говориш каквото си искаш, невъзможно е да се подслуша.

— Дори спецслужбите ли?

— Спецслужбите могат да я подслушват, но не и странични лица. ФАПСИ може да я подслуша… Казах на Ковальов:

„Николай Дмитриевич, водихме с вас един разговор. Вие обещахте, че Управлението за собствената сигурност ще започне разследване на Камишников и Хохолков по повод на техните намерения по отношение на Березовски. Но нали това трябва да става негласно. Помолихте да не казваме на никого. Откъде е научил Хохолков?“

Ковальов каза: „Сега ще попитам откъде е научил, аз не съм му казвал.“ След пет минути ми се обади: „Казал му е Гусак. Не ходи при Хохолков.“

След трийсетина минути Гусак дойде в отдела и аз го попитах: „Саша, защо си казал на Хохолков за разговора ни с Ковальов? Нали това беше заповед на директора, а ти си издал на обект на Управлението за собствената сигурност информация, че по него се работи, та това е предателство.“ Гусак отговори: „Казал му е самият Ковальов. А на мен Хохолков ми каза: «Саша, ти трябва да прикриеш директора.»“ Явно беше разбрал, че ако се вдигне скандал, него ще направят необходимата жертва.

Разбрах, че Гусак казва истината, а Ковальов лъже. Замита следите. Като професионалист, като ченге разбрах, че си имам работа с престъпници. Тогава ми стана ясно, че поръчката не е дошла „на черно“, а отгоре. И че Ковальов е знаел за нея. Иначе щеше спокойно да свърши необходимото.

Тогава разбрах, че и над Березовски, и над мен, и над моите подчинени е надвиснала реална опасност. Обадих се на Березовски и му казах: „Борис Абрамович, предадени сме.“ И му разказах, че Ковальов е уведомил Хохолков и сега ще започне разправата с нас.

— И тогава ли не се страхуваше от подслушване?

— Защо да ме е страх? Вече бях тръгнал в открита битка.

— Направо от кабинета си ли му се обади?

— Не, от къщи.

— Но нали телефонът ти се подслушваше?

— Да, вече разбирах, че телефонът ми се подслушва. Но не мислех за това. Не защото нямаше накъде да отстъпвам. Винаги има пролука. Да отида при Ковальов, да падна на колене… Щяха да ме натирят в някой градски отдел на Московското управление за две-три години. Но бях взел решението да отида до край.

Беше ми извънредно обидно, че са ни предали. И преди сме били предавани, но от дребни риби. А сега знаех, че ни предават от най-високите етажи. Излизаше, че всички ние, оперативните работници, сме пешки и глупаци. Рискуваме живота си ден и нощ, по нас стрелят, нападат ни, а началството ни смята за идиоти. Ринат пари и изобщо не им пука за държавата, за сигурността и за престъпността.

Обадих се на Березовски, срещнахме се. Той каза: „Ходих при първия заместник-началник на президентската администрация Савостянов и той помоли да отидете при него.“