Александър Литвиненко
Лубянската престъпна групировка (29) (Показанията на един офицер от ФСБ)

Взривът край „Логоваз“

— Твоят конфликт с ФСБ съвпадна с „голямата война“ между спецслужбите и крупния бизнес — олигарсите. Може да се каже, че си бил активен участник в тази война. Започнал си пътя си в светая светих на ФСБ — оперативните подразделения на централния апарат, а го завърши в Лондон, в екипа на олигарх, изпаднал в немилост. Кога и как направи този избор?

— Не съм правил такъв избор. Избирах между други неща: да върша ли престъпления или не, да изпълня ли дълга си, или да се примиря, да си остана ли аз, какъвто съм, или да изгубя себеуважението си. И трябваше да избирам неведнъж през цялото време, докато работех във ФСБ. А по-нататък всичко ставаше от само себе си — стъпка след стъпка, постепенно, фактът, че се озовах там, където се озовах, е следствие, а не причина за всичките тези стъпки.

— А как се запознахте с Березовски?

— С Березовски се запознах през 1994 година след взрива на улица „Новокузнецкая“. Този ден той тръгвал с мерцедеса си от сградата на приемната на неговата фирма „Логоваз“. Пред сградата бил паркиран един фолксваген-голф, натъпкан с взривно вещество. Когато мерцедесът излизал от портала, избухнал взрив. По щастлива случайност Березовски не пострадал. Този ден валял дъжд и той не седнал на обичайното си място. Само лицето му било обгорено, телохранителят бил осакатен, а на шофьора взривът откъснал главата. На трамвайната спирка наблизо много хора били ранени. Това беше сериозен терористичен акт, едва ли не първият в Москва. Тогава работех във федералната служба за контраразузнаване по линията на бандитските формирования, чиято дейност е съпътствана от особено опасни форми на насилие. Във връзка с взрива пред „Логоваз“ Степашин (тогава директор на ФСК) издаде специален циркуляр до всички подразделения, занимаващи се с оперативна работа — до всички без изключение, независимо по каква линия работят — да издирват лицата, извършили този терористичен акт. Както и да инструктират агентурата да издирват лица, които може би имат отношение към него.

Името на Березовски и неговата фирма фигурираха в едно дело, с което се занимавах тогава. Имах един агент с псевдоним Александър. На една от срещите ни той ми съобщи, че в Москва действа бандата на Петросян (по прякор Звяра), която се занимава с убийства и взривове. Разказа ми също, че видял в жилището на един от членовете на бандата, Ермолински (по прякор Метиса), взривно устройство и автомат „Калашников“. Агентът ми даде домашните им телефони, адресите, номерата на колите, които използват. Много скоро бяха установени участниците в бандата. Всички бяха съдени по няколко пъти. Ядрото на бандата се състоеше от лица, които навремето бяха излежавали присъди в една от колониите със строг режим, недалеч от град Соликамск.

Намерихме няколко фирми, рекетирани от тях. С една дума, за месец и половина бандата на практика бе изцяло установена и не след дълго арестувана. Моята група осъществяваше оперативното обезпечаване на това наказателно дело…

— А какво отношение имаше всичко това към Березовски?

— По оперативни данни бандата на Петросян отдавна се е опитвала да се внедри в „Логоваз“. Беше установено, че Петросян е в близък контакт с някой от заместниците на Березовски или с техен роднина. Изяснихме, че братът на един от близките сътрудници на Березовски е лежал за икономическо престъпление в Соликамск — заедно с Петросян и другите членове на бандата. И Петросян, по думите на моя агент, веднъж казал: „А пък като влезем в «Логоваз», ще капят добри пари.“

А след взрива, малко преди да го арестуват, Ермолински (Метиса) казал на агента: „Сгафихме с Березовски, време е да угаснем.“ Тоест — временно да се притаят. Ето затова у мен се зароди версията, че бандата на Петросян има някакво отношение към взрива.

При един от разпитите Метиса потвърди, че е казал „Сгафихме с Березовски“. Но категорично отричаше да са имали нещо общо с взрива. Въпреки това ние взехме решение да продължим тази линия. Когато събрах всичко и го анализирах, разбрах, че трябва да чуя съображенията на самия Березовски. И го поканих за разговор в приемната на ФСК.

Когато моето ръководство научи за това, се вдигна шум до Бога. Извикаха ме при първия заместник-началник на Управлението за борба с тероризма.

— Каква длъжност заемаше тогава Березовски?

— Никаква — беше просто бизнесмен.

— Но вече е имал тежест в обществото.

— По-правилно е да се каже — имаше тежест, но още не беше известен в обществото.

Между другото тогава го проверих по оперативните сведения. Никога не е бил нито агент, нито обект на органите на Държавна сигурност.

И тъй, вика ме началството и иска да знае какъв план имам за този разговор. Макар че никой никога не е писал такива планове, няма такова нещо в инструкциите. Обясних му за какво смятам да разговаряме.

Началството се подплаши: „Ти разбираш ли какво си направил? Березовски е приятел на Черномирдин и сега с всички нас е свършено.“

„Но по закон аз съм длъжен да го направя — казвам. — Върху него е извършено покушение! Загинали са хора!“

В крайна сметка ми дадоха санкция за разговор, макар че бяха недоволни.

Березовски дойде. Беше леко почерпен. Започнах да му задавам въпроси. „Какво мислите за взрива? Кой може да го е сторил? Кои са вашите заместници? В какви отношения сте с тях?“

— Той нищо ли не знаеше за плановете на Петросян?

— Не. И аз не му казах. Исках да чуя него.

Самият той предполагаше, че това е било политическа поръчка. Не се съгласих ние нямахме такива данни. Един терористичен акт в центъра на Москва е изключително тежко и дръзко престъпление, почти никой не е способен на това. Попитах го на какво основание си е направил подобен извод. Березовски отговори: „Политиката у нас се заключава в преразпределението на собствеността. И не се прави с бели ръкавици. Учудвам се, че вие се учудвате.“ И ми предложи да продължим този разговор на следващия ден, на неговата вила.

Казах му — където желаете и когато желаете. Да, освен това той споделяше мислите си за това какво става в страната, че се появява руски бизнес-елит. „В Америка сто семейства държат в ръцете си икономиката. Ето че и у нас, в Русия, вече постепенно се оформят тези сто семейства.“ И всичките тези взривове, покушения не бива да се разглеждат извън контекста на ситуацията на първоначално натрупване на капитала. Говореше неща, за които бях мислил, но не бях съумявал да ги формулирам толкова ясно.

— А ти изобщо разбираше ли с какво се занимава „Логоваз“?

— Да, знаех, че „Логоваз“ търгува с автомобили. Но не бях се замислял по-дълбоко. По това време бях много далеч от политиката, а израза „преразпределение на собствеността“ тогава чух за пръв път. Нали не бях работил по икономически престъпления. Моя работа бяха криминалните престъпления, бандитизмът, особено опасните форми на насилие, тоест заложниците и взривяванията.

— И тъй, поканиха те на вилата…

— Да, с подполковник Родин отидохме на вилата на Березовски. Там се снимаше някакъв филм, вземаха интервю от него. После си продължихме разговора. Попитах го защо престъпността се преплита с политиката.

Той каза: „Вземи една семкаджийка на Садовое колцо, тръгни по веригата и след две седмици ще се озовеш в Кремъл… А пък защо е така — вика — това е тема на друг разговор.“

Върнахме се към взрива в колата. Разказах му за Петросян, но той не беше съгласен, че тази банда е извършила терористичния акт. „Не мисля, че са те.“ Но не можа да каже конкретно защо мисли така.

Разбрахме се, ако ние или той получим нови данни, да се чуем. И неговата служба за сигурност търсела лошите момчета.

На сбогуване той каза: „Хората, които ми помагат да намерим престъпниците, са Коржаков и Барсуков.“

— Сега това звучи смешно, нали?

— Защо да е смешно? Това е големият бизнес, политика… На онзи етап те са намирали общ език. После пътищата им са се разделили.

— След това посещение ти често ли общуваше с него?

— Не, на два пъти разговаряхме по телефона. А после той веднъж ме покани в клуба си — така наричаха в Москва приемната на „Логоваз“.

— Защо те покани?

— Да си поговорим. По онова време той знаеше твърде малко за спецслужбите. Беше му интересно по какво се различават те от КГБ. Интересуваха го общи неща. Никога не е питал какъв обект разработвам, кого следят нашите. Просто се опитваше да разбере какво е мястото на спецслужбите в държавата. Дали те представляват опасност за обществото.

Това безпокоеше и мен, защото от 1994 година спецслужбите започнаха фактически да саботират борбата срещу организираната престъпност. Не става дума за апашките шайки или банди. През онези години престъпникът вече беше облякъл делови костюм, пътуваше с охрана, седеше пред компютър, обединяваше се по интереси със себеподобни, делеше сфери на влияние.

Казах на Березовски, че трябва да се вземе под строг агентурен контрол банковата сфера. И да се променят законите, защото банковата сфера е най-деликатната област. Там много лесно може да бъдат нарушени правата на хората. И че имам чувството, че службата ни изпуска момента.

Березовски каза: „А бихте ли могли да кажете това на моите познати?“ Питам: „На кого?“ — „На Коржаков.“ — „Разбира се, защо не.“

Именно тогава той ме запозна с Юмашев, веднага му звънна по телефона и му каза: „Валя, тук при мен има един човек. Ако обичаш, представи го на Александър Василиевич.“

— Тоест въвел те е в своите среди.

— Не ме е въвеждал в никакви среди. След това още няколко пъти ходих в клуба и винаги трябваше да чакам в бара — той вечно закъсняваше. А в неговата приемна тогава се въртеше половината Москва — от журналисти до министри.

— И често ли ходеше в клуба?

— Тогава не ходех често, може би четири-пет пъти през годината.

— Да се върнем към Юмашев и Коржаков.

— Да, отидох при Юмашев. Тогава той още работеше в списание „Огоньок“, но се знаеше, че пише книгата на Елцин.

Веднага започна да ми задава въпроси какво става във ФСК. Обясних му, че не искам да говоря в общи линии, а конкретно — нямам право. Юмашев попита: „А с Коржаков можете ли да говорите за всичко?“ Безспорно, да. Коржаков беше началник на Управлението за охрана на президента, офицер от спецслужба, генерал. А тъй като нашият отдел се занимаваше с централния терор, тоест разработваше лица, заподозрени, че замислят нападение срещу висши държавници, ние по принцип трябваше да си взаимодействаме и със Службата за сигурност при президента. И Юмашев ме запозна с Коржаков. На срещата ни с него дойде Барсуков. Разказах всичко. Коржаков ме изслуша и каза: „Интересно. А я кажи, смяташ ли, че има саботаж във ФСК?“ — „Струва ми се, че има. По принцип онова, което сега вършат спецслужбите, не е от полза за президента. Усещам го и го виждам.“

„А ти — казва — можеш ли да ни напишеш концепцията си за борба срещу организираната престъпност?“ — „Мога — отговорих. — Но по-добре да го направи моят началник Платонов, той има повече опит.“.

След няколко дена отидохме с Платонов на среща с него. Описахме, обяснихме му всичко. Платонов говореше за признаците за корупция, цитира любопитни факти. Спомням си един такъв — по време на едно общоруско съвещание по проблемите на организираната престъпност. В залата седеше един от заместник-министрите на вътрешните работи, а до него — обект на наша оперативна проверка, лидер на престъпна групировка. И двамата много разпалено обсъждаха парливата тема на съвещанието. А ние имахме сигнали, че единият дава подкупи на другия. Коржаков си записа всичко това.

— Споменахте ли имената на обектите?

— Разбира се. После, когато излязохме, Платонов, опитен оперативен работник, ми каза: „Знаеш ли, това беше безполезна среща. Задаваха такива въпроси, сякаш искаха не да разберат, а да измъкнат нещо от нас. Не ги интересува как ще се решава проблемът и какво трябва да се направи. Интересуват се кои са обектите ни. Кого разработваме. Такива въпроси задават хора, които се страхуват от нещо.“

— Тоест Платонов е казал, че те са се опитвали да разберат дали обемът на вашата информация не е опасен за тях, дали самите те не са станали обекти?

— Е, по онова време вече беше станало опасно да се говори за това открито.

А после, през 1995 година, Барсуков му се обадил и го попитал: „Защо събирате компромати срещу нас?“ Ситуацията беше такава: На едно от съвещанията по думите на Платонов — присъствал Шамил Тарпишчев. Те с Коржаков търгуваха с водка на черно. Доставяха от Унгария „Абсолют“, „Кремълска де лукс“ и търгуваха с нея. Всички знаеха за това. Водката се внасяше без мито и, естествено, нанасяше щети на държавата. Чубайс бил на тази среща и заявил: „Няма да позволя да се вреди на хазната. Престанете да внасяте в страната водка на черно.“ А Тарпишчев му отговорил: „Внасяли сме и ще внасяме.“ Чубайс се възмутил: „Само през трупа ми“ — и излязъл. А Тарпишчев казал подире му: „Значи ще има труп.“

До него седял агент на Платонов и той написал агентурното съобщение. По онова време Чубайс оглавяваше Държавния комитет по имуществата, беше член на правителството. И, естествено, покушението срещу Чубайс също щеше да бъде терористичен акт. Тогава Платонов реши да започне оперативно разследване по Тарпишчев. Та нали той се бе изказал като терорист и според закона ние трябваше да проверяваме какво се крие зад тези думи.

Естествено, никой не му разреши да се занимава с Тарпишчев. Започнаха да му търсят цаката. Последва обаждане от Барсуков. Скоро намериха претекст и изгониха Платонов.

— А как свърши историята с бандата на Петросян?

— Ние продължихме да разработваме тази група. Но тогава започна войната в Чечения и нашите оперативни разработки бяха изтикани на заден план. Членовете на бандата бяха осъдени за други престъпления. А версията, че те са организирали взрива край „Логоваз“, най-вероятно беше невярна — Березовски се оказа прав.

Щом започна войната, оперативният състав на Управлението по борба с тероризма престана да се занимава с разработване на бандитските формирования и техните лидери. Получих заповед да не работя повече по делото за Березовски. Агентурата беше пренасочена към проучване на чеченците в Москва. Почти шест месеца от 1995 година прекарах в командировки.

— Може да се каже, че чеченската война е развързала ръцете на престъпниците, така ли? И е предопределила настъпващата криминална ситуация?

— Да, бандите, вземането на заложници, нашите „мирни“ работи отидоха на заден план. Всяка война влияе на ръста на престъпността, защото правоохранителните органи се занимават с други неща. През годините на войната бандите за съжаление укрепнаха.