Александър Литвиненко
Лубянската престъпна групировка (25) (Показанията на един офицер от ФСБ)

Генерал Женя

А след още някое време аз получих заповед за преместване в УРПО при Хохолков.

— Мога да си представя как си се чувствал.

— Какво можех да направя? Заповедта си е заповед. Ковальов лично ми я прочете в кабинета си. Нали не можех да му кажа: „Не, другарю армейски генерал, не съм съгласен да работя с Хохолков.“ Та той прекрасно знаеше какво мисля за него и сигурно го направи нарочно. Дори ми каза: „За онова, което ми бяхте донесли за Хохолков, забрави. Проверихме го, чист е.“ — Мислиш ли, че Ковальов е съобщил на новия ти началник, че си събирал материали за него?

— Не, разбира се. Инак Хохолков нямаше да ме вземе в своето управление. И нямаше да ми възложи една извънредно деликатна задача — първата ми задача в УРПО. Още щом пристъпих към изпълнението на тази задача, връзките на Хохолков с наркобизнеса се потвърдиха.

— Хохолков ме помоли да установя, тоест да дам оперативен материал — адрес, телефони, контакти, придвижвания — за Нанаеца, престъпен бос, засечен сред посетителите на казино „Ленинградская“. Започнах да изпълнявам задачата и скоро ми посочиха някой си Синица, който знаел как да намерим Нанаеца. Синица беше оперативен работник, жива легенда, известен в Москва като моделиер. Всъщност той беше сътрудник на ГРУ при Генщаба.

Започнах да проверявам Синица, а той, естествено, мен. Едва след продължителни маневри между нас се породи доверие и Синица ми каза, че било възможно да намерим Нанаеца. Но първо искал да знае за какво го търся и да провери моите пълномощия. Докладвах на Хохолков, че съм установил местонахождението на Нанаеца. Но че преди да продължа тази разработка, тя трябва да се оформи официално като оперативно-издирвателно мероприятие. Хохолков каза: „Разбери къде е Нанаеца и ми докладвай. Няма да съставяш документи и няма да докладваш на никого освен на мен — само устно и лично.“

Срещнах се със Синица. Той ми казва: „Ти нещо увърташ. А Нанаеца се страхува, постоянно е в движение. Защото един тип от ФСБ го издирва. Може дори и ти да го познаваш.“ Питам — какъв е този тип? А Синица: „Има един генерал на име Женя. Един такъв едър, як.“ А Хохолков е „едър, як“ и се казва Евгений.

Питам го: „А защо генералът издирва Нанаеца?“ — „Ами защото Женя е предал на Нанаеца чрез своите хора от Узбекистан голяма партида наркотици. Нанаеца е дал наркотиците за реализация, но го преметнали. А сега Женя иска Нанаеца да плати двеста хиляди долара на онези хора от Узбекистан. Смята, че щом заедно са продавали наркотиците, трябва солидарно и да си плащат. Нали са преметнали двамата, и то не по вина на Нанаеца.“

Естествено, не казах нищо на Хохолков за наркотиците и за контакта си със Синица. Явих се при него и докладвах: „Трудно можем да намерим Нанаеца, постоянно е в движение. Но можем да направим комбинация: да се срещнем с него и да го предадем на група за външно наблюдение.“ Хохолков казва: „Добре. А ти как го откри?“ Казвам: „Чрез един агент.“ Хохолков: „Какъв е този агент?“ Обяснявам: „Ами един човек, с когото се запознах в казино «Ленинградская».“ Хохолков се притесни. „Така — казва. — Повече няма да работиш по Нанаеца, аз сам ще се оправя с него. А на този човек кажи да предадат на Нанаеца: щом дойдат хората от Узбекистан, той трябва да оправи нещата с тях.“

Тоест всичко се потвърди: хората от Узбекистан, наркотиците, парите.

Впоследствие, през 1998 година, когато давах показания по делото за УРПО, съобщих за този епизод на прокурора. Получих отговор: невъзможно е Синица да бъде разпитан, защото е напуснал страната.

Излизам от прокуратурата, а на улицата ме чака Синица и казва: „Ти защо ме забъркваш в тази работа? Защо си дал показания в прокуратурата? Ти ако си луд, аз не съм. Аз — казва — разбрах кой е бил този Женя. Хохолков сам ме намери и аз се срещнах с хората от Узбекистан. Това са убийци. Очите им са стъклени. Нямам намерение да си слагам главата на дръвника. Ти акъл имаш ли? Ами че те са бандити. Всички ваши генерали са бандити. Да не би да не знаеш?“