Александър Литвиненко
Лубянската престъпна групировка (14) (Показанията на един офицер от ФСБ)

Оперативните работници са различни

— Ти си започнал кариерата си в органите като таен агент на КГБ. Хората не обичат такива като тебе, наричат ги „куки“.

— Има агенти и агенти. Аз бях агент на военното контраразузнаване и смятах работата си за важна. Има агенти по пето направление — политическото, които за пари предават приятелите си. А има и истински герои, които рискуват живота си, като спасяват понякога непознати хора. Не бива да слагате всички в един кюп. Вбесявам се, когато хората наричат всички агенти „куки“. Та нали някои действат в престъпни групировки, те са истински герои, знаят, че ако ги разкрият, ще ги убият на място. Тези хора са по-смели дори от разузнавачите. Ако например в Англия или Америка открият наш нелегален разузнавач, никой няма да го убие. Ще го приберат в затвора, ще го съдят, ще го разменят. Той има шанс да бъде съден справедливо. И ще получи точно толкова, колкото заслужава за щетата, която е нанесъл на съответната страна. Ако в Русия открият английски шпионин, и той има възможност да стигне до съд. Може би несправедлив, както се случи с Поуп. Но все пак — съд…

Агент, внедрен сред бандити, убийци, терористи, няма шанс да попадне в съда. На много от тях съм готов да сваля шапка, да им се поклоня доземи. Та те спасяват живота на мирни хора! Именно те са мощта и силата на всяка спецслужба. Не откритите сътрудници, не дърдорковците като Зданович, които лъжат по телевизията, а именно хората, които ежедневно рискуват живота си и никой никога не ще научи за тях. Когато станах оперативен работник, имах точно такива агенти.

Оперативните работници също биват различни — зависи кой с какво се занимава. Един насочва агента си към разкриване на престъпления, към предотвратяване на терористични актове, а друг — към събиране на вицове: кой казал виц за Путин, кой се подигравал с Иванов или Патрушев.

Не може един и същ агент да се използва и за слушане на вицове, и за работа в престъпна среда, за внедряване в терористични организации. Това са различни специалности. Тъй че оперативен работник, който е израснал в политическото разузнаване, не би могъл да служи в подразделение за борба с тероризма. И обратното. Едно е да спасяваш живота на хората, а друго — да им запушваш устата.

На младите служители разказват един случай как по време на войната един полк си проправял път да излезе от обкръжение — командирът бил ранен, фашистите били по петите им. Няколко души трябвало да задържат врага. Да умрат, за да спасят останалите. Командирът казал на човека от спецслужбите: вземи който искаш взвод и удържай положението, докато можеш. И тогава онзи човек нарежда пред строя: „Моите хора, при мен!“ И излезли всички агенти. И всички загинали. Куки ли? Агенти. Какъвто е оперативният работник, такива са и агентите му.

Представи си в такава ситуация Путин. Ако застане пред строя и каже: „Моите хора, при мен!“ — кой ще излезе? Патрушев ли? Той може да убие за родината, но да умре — никога.

Не се срамувам от работата си. Зданович да се срамува.

— Тоест ти никога не си извършвал постъпки, от които да се срамуваш?

— Срам ме е, че проявих малодушие и написах рапорт срещу моя началник-отдел Платонов. През 1995 година, след събитията в Будьоновск, беше свален Степашин и за директор на ФСК^[1] назначиха Барсуков. Започна се чистка и свалиха почти всички началници на отдели. Включително и Платонов. Но като нямаше за какво да го свалят, провокираха конфликт: извикаха Платонов при Волох, новоназначения началник на Оперативното управление. И той му се разкрещял.

Платонов се върна и много разгневен каза: „Бих го застрелял. Какъв мерзавец!“ Чухме го няколко души. Започнаха да ни викат един по един и да настояват да напишем рапорт срещу Платонов. Разбирах, че това са били просто нерви, човекът не се е сдържал, че никога не би застрелял Волох. И все пак думите бяха произнесени.

Заявих, че това нищо не значи, но ме извикаха отново и ми наредиха да напиша рапорт. Подчиних се, после отидох при Платонов и му казах: „Александър Михайлович, написах рапорт срещу вас, извинявайте.“ А той казва: „Както и да е. Не си бил само ти.“ Това е най-важната постъпка, от която се срамувам.

Второ. През 1995 година участвах в провокация срещу известния правозащитник Сергей Григорянц. Във ФСБ страшно го мразят. Най-вече онези, които работеха по пето направление. Постоянно го подслушваха, следяха го. През 1994–1995 го притискаха да се откаже от правозащитната си дейност. Но той се оказа инат човек, с нищо не успяха да го прекършат.

В края на 1995 година той заедно с две чеченки трябваше да пътува в чужбина, за да участва в някаква правозащитна конференция с видеоматериали за престъпления, извършени от руските войски в Чечения. Началникът на Оперативното управление Волох ни извика в кабинета си и докладва на Барсуков, че нали, хората са готови, тръгват за заданието. Чрез техническите средства била получена информация, че Григорянц се готви да замине в чужбина с тези материали. Волох нареди да изземем видеокасетите или да ги унищожим. Ние попитахме — ако ще ги изземаме, на какво основание? Ние самите не можем, това е работа на митницата, а тя няма право да иззема документи. Защото те не са забранени за изнасяне.

Трябваше ни основание да обискираме Григорянц и спътничките му в „Шереметиево–2“, да ги задържим, да не ги допуснем до самолета. Някой предложи: „Трябва да им подхвърлим нещо.“ Волох се позасмя: „Ха, как не, наркотици у Григорянц! Че кой ще повярва?“ — „Ами тогава трябва да им подхвърлим патрони.“ Волох казва: „Съгласен съм. Наркотици на границата — това е криминално престъпление. На нас не ни трябва криминално дело. Не е нужно да се вдига шум. Трябват ни само материалите — иззети или безвъзвратно повредени.“ — „Трябва да подхвърлим патрони у една от чеченките, после да й вземем обяснението, че познати са й услужили с тази чанта, а в нея, не щеш ли — патрони. Нали така, където има чеченци, там има и патрони.“ Волох се съгласи: „Да, да, добре. А имате ли патрони? Внимавайте обаче да не са от серията на ФСБ, та да не се разбере по-късно, че са от нашия склад.“

Моята задача беше да се координираме с групата за външно наблюдение (те следяха Григорянц), да ги последваме до митницата и да ги покажем — това са те. А там беше вече полковник Сурков, помощникът на Волох. Патроните бяха подхвърлили или митничарите, или Сурков. Не знам кой. Ние си свършихме нашата работа. Този ден Григорянц не излетя за никъде, а ако беше излетял, щеше да е без онези документи. Ето от тези два случая ме е срам.

— Това ли е всичко?

— Това е най-важното.

— Саша, извинявай, но трябва да ти задам един неприятен въпрос. Излиза, че си като светъл лъч в тъмно царство. Твърдиш, че никога не си работил „на далавера“, дори не си се възползвал от неща, които сами са се тикали в ръцете ти с една дума, винаги си живял от заплатата си?

— Ще ти отговоря така. В живота на всекиго има епизоди, за които човек не би приказвал наляво и надясно. И аз няма да го направя. Спомняш ли си какво се пееше в една песен:

Люшкала ме е съдбата,

но и аз не съм светец…

Имам в биографията си епизоди, които няма да споделя с теб. Дори в Конституцията има член, който разрешава да отказваш да даваш показания срещу себе си. Но никога никого не съм убивал, не съм отвличал, не съм покривал престъпници, не съм правил комбини с тях. И с кръв не съм се цапал. Тъй че нямам от какво да се срамувам и спя спокойно.

Пък и разбери — вече пет години спецслужбите ме разработват оперативно. Има команда от висшето ръководство да открият какво да е, за да ме окалят. Знаят и кътните ми зъби. Взирали са се във всяка буквичка от всяко мое дело през последните десет години. И какво? Намериха трима мерзавци измежду бандитите, които съм пратил зад решетките, и те ме оплюха. Нямам представа какво са им обещали в замяна. Дадоха показания, че съм ги ударил преди пет години, и те сега изведнъж са си го припомнили. Лежах в затвора заради това, съдиха ме, но съдът ме оправда. Уверявам те — ако около мен имаше нещо престъпно или нечисто, ФСБ щеше да го разтръби по целия свят. И определено нямаше да изляза от затвора.