Светослав Минков
Филантропична история

Когато далечният лъч на звездата Арктур запалваше лампите на голямата Чикагска изложба и по пламналите неонови тръби върху сградата на Електротехниката избликна водопад от синя и зелена светлина, точно в тоя миг криминалната статистика на Ню Йорк отбеляза почти автоматично едно ново престъпление. До вратата на Хавайян ресторант, който се намира на 49-а улица между Пето и Шесто авеню, падна смъртно ранен от ножа на непознат злодей известният фабрикант на панталонени копчета, уважаваният от всички мистер Оливер Блямбил.

Разбира се, подобни кървави сцени не бяха някакво изключително събитие за кипящия в мистерии живот на Съединените щати. Отдавна вече грамадните селища на небостъргачите познаваха смелостта на своите бандити, отдавна вече по асфалтовите улици се търкаляха тежки бронирани автомобили и изсипваха с картечниците си градушка от куршуми срещу вратите и прозорците на банки, кантори и богати вили. Нещо повече: работата бе стигнала дотам, че добродушната богиня на правосъдието, наречена Темида, излезе из класическата си поза на девственица, сне превръзката от очите си и като видя, че светът наоколо е действително прекрасен, захвърли ръждясалите си везни и стана любовница на гангстерите срещу прилично възнаграждение.

Ала както проститутката често обича да говори за морал, за да прикрие загубеното си целомъдрие, така и Темида запази своя електрически стол, за да поддържа все още доброто си име сред обществото. Вярно е, че на тоя стол сядаха само негри или случайни, неорганизирани престъпници, които не можеха да плащат на богинята високия й хонорар за благосклонност. Но мигар това не беше предостатъчно, за да се изтъква от време на време възпитателното значение на смъртното наказание и да се внушава у хората страх пред закона?

Ето защо, след като следствието установи, че авторът на драмата пред Хавайян ресторант не е професионален бандит и следователно е действувал не от името на някоя законно регистрирана престъпна организация, а чисто и просто бе заклал нещастния мистер Блямбил поради лични съображения, тогава срещу него се озъбиха с неумолима жестокост всички параграфи на наказателния кодекс. Какви бяха тия лични съображения — ей сега ще узнаете.

Забелязали сте навярно, че панталонените копчета носят странния надпис „For gentlemen“. Във фабриката на мистер Блямбил тоя надпис се пресоваше върху всяко копче, без някой да му обръща внимание и да се замисля над неговото значение. Ала ето че един ден работникът Тадеуш Валдек, полски емигрант, който работеше тъкмо на пресата с фаталния надпис, поиска да влезе в разговор с надзирателя и съвсем случайно му подхвърли, че вместо „For gentlemen“ по-разумно би било да се пише върху копчетата „Gloria“ или „Universal“.

— Защо? — попита надзирателят.

— Защото тия копчета се зашиват не само по панталоните на джентълмени, но и по панталоните на просяци, хамали и дори мошеници.

На следната сутрин Тадеуш Валдек бе извикан в кабинета на фабриканта.

— Вярно ли е, че сте се бунтували срещу съществуващия ред във фабриката ми? — рече мрачно мистер Блямбил, загледан в слънчевото петно, което играеше на писмената му маса.

— Нищо подобно, сър — отвърна спокойно работникът, напълно уверен, че е станал жертва на някакво лесно поправимо недоразумение.

— Ще отречете ли факта, че сте се опитвали да агитирате идеята за социално равенство чрез лозунги по панталонените копчета? — изсъска още по-мрачно фабрикантът и тоя път стоманеният му поглед разряза от главата до петите бедния поляк.

— Не, това е лъжа! — извика изумен Валдек. — Аз само изказах мнението, че надписът „For gentlemen“ може да бъде заменен с нов поради универсалността на клиентелата.

— Как? — избухна мистер Блямбил, като скочи от коженото си кресло със зачервено от гняв лице. — Какво казахте? Мнение? Значи, вие имате дързостта да играете ролята на акционер в собственото ми предприятие и да давате съвети? Вижте какво, аз държа при себе си работници, които уважават традицията и могат да имат мнение само за филмите на Жуана Крауфорд! Погрижете се да си получите незабавно заплатата и да се махате веднага от фабриката ми, чувате ли?

— Но, мистер Блямбил, аз съм невинен — промълви с разтреперан глас работникът. — Помъчете се да ме разберете. Вие знаете, че всички мъже носят панталони, но че не всички са джентълмени.

Ала мистер Оливер Блямбил не каза нито дума повече, нито пък искаше да слуша каквито и да било по-нататъшни обяснения. Той се отпусна отново в широкото си кожено кресло и сложи ръка на сърцето си, за да измери силата на нервната си възбуда. Сетне, като изгледа още веднъж опасния субект, той издигна тържествено показалеца си и му посочи златната рамчица на стената, където се мъдреше с големи букви познатата американска максима: „Времето е пари.“ Но тъй като Тадеуш Валдек не мърдаше от мястото си и все още търсеше думи да умилостиви гнева на господаря си, мистер Оливер Блямбил натисна едно никелово копче върху писмената си маса и тутакси в кабинета му влезе един грамаден негър в жълта ливрея. Фабрикантът кимна с глава към досадния си посетител и намръщи лицето си в презрителна гримаса. Тогава негърът се приближи с тежки стъпки до работника, сграбчи го като агне в едрите си лапи и го изнесе навън.

Когато Тадеуш Валдек се намери на улицата, всичко наоколо му се стори неизмеримо далечно и чуждо. Светът изглеждаше раздробен на хиляди цветни късчета, които подскачаха и се въртяха сякаш в някакъв огромен калейдоскоп. Каменните небостъргачи го гледаха безучастно с безбройните мъртви очи на празните си прозорци, пред нозете му се разтягаше безкраен асфалтов път, изпъстрен с ромбовидните шарки на универсалната автомобилна гума „Гудрич“. Елегантни жени в пъстри копринени рокли се люлееха бавно върху крехките токчета на обущата си, коронясали гримираните си устни с рекламната усмивка на кинозвезди. Гологлави фермери от Тексас, Калифорния и Южна Каролина крачеха с гъливеровски стъпки и вдишваха дълбоко бензиновия въздух на шумящия град. Едно невидимо сърце туптеше като страхотна стоманена машина, отмерваше с тътен могъщите си удари и разливаше по артериите на града черната кръв на неизменния стандартен живот. Беше лято, но лято без чучулиги, без цветя и без пасторалните багри на сенокоса. Самото небе тежеше като покрив на лаборатория, а слънцето грееше с диатермичната усмивка на кварцова лампа.

Тадеуш Валдек знаеше много добре какво го чака сега. В тая страна на рекордните скорости, където самолетите, експресите, метрополитените, моторните лодки, автомобилите с висока мощност, телефоните и радиото гълтаха лакомо разстоянието и времето, човек можеше да изтлее съвсем бавно, като сред пустиня, от гладна смърт, без някой да му протегне ръка за помощ. Тук имаше стотици дружества за закрила на животните, чудати своднически домове за мартенската любов на котките и инвалидни приюти за ослепелите папагали. Тук бактериологическите институти отглеждаха Кохови пръчици и чумни бацили в специални стъкленици с бульон, за да „обогатят“ науката с някой нов серум. Само човекът стоеше по-долу от амебата и никой не се грижеше за него, защото не беше нито куче, което умееше да носи бастун в устата си, нито бацил, който можеше да бъде разглеждан под микроскоп. Наистина, всичко не беше още загубено. Нещастният поляк трябваше да последва примера на легионите безработни, които се нареждаха пред вратите на фабриките, очакващи слепият случай да ги изтръгне из лапите на глада. Най-сетне той можеше да разреши съвсем просто въпроса за своето земно съществуване, като си окачи въже на шията, или пък се хвърли под някой влак. Но той не направи нито едното, нито другото. В главата му постепенно узря мисълта за отмъщение и обхванат и заслепен от нея, полякът тръгна като лунатик подир сянката на мистер Блямбил, сам превърнат в негова втора сянка. Така дойде денят, в който той настигна жертвата си пред Хавайян ресторант и с адско злорадство заби ножа си в гърба й.

* * *

В затвора „Синг-Синг“ има една висока и светла стая с тежко удобно кресло, пред което са наредени като в театър празни пейки. Стените на стаята са голи. Над креслото виси голяма табела с надпис „Silence“ — една поетична дума, която на наш език значи „мълчание“. В един от ъглите се вижда раковина пред водопровод с два крана, от които тече гореща и студена вода. И това е всичко.

Ако човек попадне случайно сам в тая стая, би изпитал странно спокойствие и с удоволствие би пожелал да си почине в удобното кресло. Но ако влезе вътре заедно с неколцина съдии, с чиновниците от затвора и с любезния им директор мистер Люис Лейс, които ще насядат тържествено по празните пейки, тогава той би се вкаменил от ужас и за нищо на света не би се съгласил да пристъпи до загадъчното, макар и удобно кресло. В последния случай обикновено пазачите на „Синг-Синг“ се справят лесно с малодушието на страхливеца, като го отвеждат насила до почетното място и го завързват здраво за креслото с кожени ремъци.

Убиецът на мистер Блямбил не принадлежеше нито към числото на ония, които можеха да попаднат сами във високата светла стая, нито пък към другите, които биха се възпротивили да седнат на електрическия стол. Той очакваше с тъпо примирение часа, в който щяха да го преместят в така наречената „танцувална зала“, дето осъденият прекарва последния ден от живота си.

Съществуваше ли някаква надежда за спасение? Не. Смъртта беше също тъй неизбежна, както е неизбежна нощта след свършването на деня. Губернаторът на Нюйоркския щат, личен приятел на покойния мистер Блямбил, отхвърли подадената молба за помилване, като подчерта задоволството си от справедливата и безпристрастна присъда. Тъй съобщи адвокатът, който в началото изглеждаше непоправим оптимист като всички свои събратя.

Ала ето че понякога съдбата пожелава да си устрои някоя малка шега с някого и да продължи живота му на земята с още няколко завъртвания на часовниковите стрелки около циферблата. Такава беше нейната шега и с Тадеуш Валдек, чието екзекутиране трябваше да се отложи за известно време поради неочаквана повреда на електрическия стол. Когато столът бе поправен, съдбата реши да повтори забавния си номер. Тадеуш Валдек почувствува внезапно някакви остри болки в корема си. Той се изтегна на леглото и започна да стене — кротко и тихо, сякаш се молеше някому. Но болките ставаха все по-силни и по-непоносими и из гърлото на осъдения се проточи зловещ вой, който стигна до ушите на пазачите.

Разтвориха вратата и надникнаха вътре: затворникът се гърчеше като отровен, с разядено от страдание лице.

Малко по-късно дойде и лекарят на затвора, благообразннят аспиринен доктор Теобалдус Ченчето, който запретна ръкавите на бялата си престилка и започна да бърка в устата на осъдения с дръжката на една супена лъжица. Ала тъй като лъжицата си оставаше все пак лъжица и не даваше никакви указания за диагнозата на болния, лекарят измъкна из джоба на престилката си термометър и го мушна под мишницата на пациента си. Температура 39°! Наистина, случаят не беше от ония, които се лекуваха обикновено с аспирин или с рициново масло, затова доктор Теобалдус Ченчето се почувствува съвсем безпомощен и излезе тихичко от килията на Тадеуш Валдек.

След няколко минути той се върна отново, придружен от главния хирург на болницата в „Синг-Синг“ професор Уйлям Камертън и от неговия асистент доктор Фреди Пип. Тримата бели гарвана на медицинската наука се нахвърлиха алчно върху своята плячка, като съсредоточиха всичкото си внимание над шифрованата Ескулапова загадка. Мозъците и на тримата работеха тъй трескаво, че с излъчените от тях калории можеха да се загреят парните котли на цяла фабрика.

— Акутен апандисит! — съобщи най-сетне професор Уйлям Камертън, като изтри с ръкав обилната пот по челото си.

— Акутен апандисит! — повтори с облекчителна въздишка асистентът Фреди Пип.

— Точно тъй, както мислех и аз! — потвърди усмихнат доктор Теобалдус Ченчето.

При думата „апандисит“ Тадеуш Валдек разтвори широко очи и се вгледа вторачено в безстрастното лице на хирурга.

Професор Камертън сякаш отгатна изненадата на осъдения, та побърза да добави:

— Не се страхувайте. Всичко ще мине благополучно, щом се вземат навреме мерки. Незабавната операция ще ви спаси от опасността. Иначе рискувате живота си.

— Но как? — промълви унесено затворникът, като пробуден от сън. — Каква опасност? Та аз вече съм рискувал живота си. Мигар вие не знаете, че съм осъден на смърт и че всеки миг мога да бъда екзекутиран?

— Това няма никакво значение за медицината — отвърна невъзмутимо хирургът. — Ние трябва да изпълним хуманния си дълг и да предотвратим усложнението, което ще предизвика неминуем перитонит!

Тадеуш Валдек не разбираше нито буква от нелепите слова на тоя странен учен, изправен до леглото му заедно със своите колеги. Той все още бе запазил всичката яснота на бедния си разсъдък, макар че продължаваше да се превива от болки.

— Но не е ли все едно — рече тихо и с несъкрушима логика той — дали ще умра от апандисит, или от електрически ток? Нали в края на краищата въпреки вашите грижи и добри намерения, аз все пак не ще остана жив? Ако вие действително ми желаете доброто, спрете болките ми с упойка и ме оставете да умра поне без церемонии.

— Хей, човече! — изкрещя над главата му професор Камертън, изгубил неочаквано самообладание. — Престанете да философствувате и да бъбрите глупости! Болестта ви е едно, а наказанието — друго. Ние гледаме на вас не като на престъпник, а като на обикновен пациент, който се нуждае от нашата помощ, разбирате ли? Какво ще стане после — това не ни интересува. Ако щат, нека ви нарежат на парчета. Там има думата правосъдието. И тъй, съветвам ви да проявите малко повече благоразумие и да не ни пречите на работата, защото всяка минута ни е скъпа!

— Да, всяка минута ни е скъпа! — повтори като автомат асистентът Фреди Пип.

— Ние носим углавна отговорност! — рече тежко доктор Теобалдус Ченчето, като се изкашля в шепата си.

И след тия кратки и убедителни увещания на тримата лекари осъденият бе пренесен в болницата на затвора, където го сложиха на една маса в преддверието на операционната зала. Там професор Камертън превърза на устата му маска, съединена с Юнкерсов апарат, отвори канелката на бомбата с „райски газ“ и скоро Тадеуш Валдек потъна в някаква мека люлка, откъсна се от действителността и престана да усеща всякакви болки. Когато „райският газ“ го издигна на етерните си криле и го спусна в слънчевата градина на сънищата, една безшумна количка отнесе в операционната зала неговото голо тяло, което бе уловено веднага от няколко чифта здрави мъжки ръце и простряно върху дългата операционна маса. След няколко секунди пред масата се изправиха мълчаливо четири тайнствени фигури, напомнящи съзаклятници от Ку-Клукс-Клан и същевременно някакви бели водолази в дълги бели престилки, с бели гугли на главите, с каучукови маски на устата и с прозрачни гумени ръкавици. Бяха професор Уйлям Камертън, неговият асистент Фреди Пип, доктор Теобалдус Ченчето и една милосърдна сестра.

Тогава професор Камертън се наведе над болния и пристъпи към работа. С блестящия си нож той направи класичния ленандеров разрез, като цепна кожата, подкожната тлъстина и сухожилната покривка на правия коремен мускул.

За пръв път в своята дългогодишна практика професор Камертън не се излъга в диагнозата си. Той намери сляпото черво и апендикса и затрепера от радост, сякаш беше бръкнал не в корема на жив човек, а в някоя делва с жълтици. Да, апендиксът беше гнойно възпален и подут. Още малко, и това невинно израстъче можеше да се пукне и да предизвика перитонит. Хирургът го хвана грижливо и го измъкна навън като едра тропическа гъсеница.

Когато Тадеуш Валдек отвори очи, тримата лекари и сестрата го поздравиха по всички правила на американската учтивост с щастливото му избавление. След това той бе преместен в една от стаите на болницата и оставен там под майчинските грижи на цяла дузина благочестиви стари моми, които се бяха отрекли от земните блага не толкова от състрадание към нещастните, колкото поради аскетичното примирение със своята грозота.

На втория ден след операцията осъденият получи чай и удоволствието да чуе от устата на една сестра няколко Давидови псалми.

На петия ден доктор Теобалдус Ченчето му даде собственоръчно 30 грама рициново масло, а друга сестра му поднесе пилешка супа, мляко и компот от вишни.

На осмия ден професор Камертън сне конците от раната му и Тадеуш Валдек бе изписан от болницата.

* * *

Кой знае, може би на съдбата дотегна изведнъж цялата тая комедия на човешко милосърдие, та затова отвърна поглед от осъдения и ускори по такъв начин изпълнението на смъртната му присъда.

От болницата Тадеуш Валдек отиде право в „танцувалната зала“. Той нямаше вече никаква причина да избягва смъртта. Беше опериран сполучливо и можеше да седне сега с чиста съвест на електрическия стол.

Цял ден осъденият държа заключена мисълта си в студената вехтарница на своето минало. През паметта му се носеха сенките на черквите, манастирите, параклисите и синагогите на родния му град Краков. Ето Вавелския хълм, крепостта и старата катедрала със сребърния ковчег на свети Станислав. Ето тяхната малка къщица в Подгоже: майка му, баща му, братята му, насядали вечер в градинката под брилянтните пламъчета на звездите. Но кой е тоя смешен човек с книжна гугла на главата и с дървен детски меч на пояса? Да, това е малоумният Хоцко, който търси из улиците легендарното съкровище на граф Монте Кристо и събира от земята всякакви парцалчета, хартийки и счупени стъкла.

Тадеуш Валдек се усмихва горчиво и през съзнанието му пробягват с неуловима бързина нови картини. Един образ блясва като мълния и изгаря мозъка му: образът на златокоса девойка, изгряла като огнен ангел из късната светлина на залеза в стъклото на един стар прозорец. Някога. Ядвига беше негова годеница. Заради нея той замина за Америка. Искаше да спечели много пари и да се върне богат човек. Защо най-сетне да не се наредеше и той между милионерите, които държаха света в ръцете си? Нали беше умен и предприемчив и не отстъпваше пред несполуките? С какво стояха по-горе от него освен с богатствата си Уестминстерският херцог, махараджата на Хайдерабад, Рокфелер, Морган, Астор, Патиньо, Коти, Форд и още толкова други честити люде, някои от които са били в началото на живота си последни бедняци?

През един облачен следобед двамата с Ядвига се разхождаха по брега на Висла, загледани в хипнотизирващия бяг на водите й. Тя го молеше да не заминава. Уверяваше го, че съществувало щастие, което било по-скъпо от всичкото злато на земята. Две бистри сълзи пречупваха блясъка на сините й очи, пълни с безкрайна нежност и любов. Но той не вярваше на думите й, защото знаеше, че няма щастие в страшните дни на безхлебието, когато човек оскотява от глад и нищета и забравя любовта си така, както падащият в пропастта забравя мигом еделвайса, заради чийто цвят е дръзнал да се покатери на върха на непристъпната скала.

След няколко дни Тадеуш Валдек се сбогува и отпътува към миражната страна, където сиромасите ставаха милионери. Но докато Ядвига се бе мамила, че щастието е възможно без всякакви уговорки, Тадеуш Валдек пък се измами в сляпата си вяра, че може да забогатее и да стане равен на Рокфелер. Изхвърлен на другия край на света, наивният ловец на долари започна да се люшка безпомощно от щат в щат, от прерия в прерия, за да попадне най-сетне в необятните равнини на пампасите, а оттам — в джунглите на Патагония. Лека-полека скитничеството го смаза съвсем и той престана да мисли за своето милионерство. Разбира се, за връщане не можеше да става и дума. Тадеуш Валдек търсеше само насъщното парче хляб.

Отначало Ядвига му пишеше често писма и го окуражаваше с топли думи. После писмата й станаха по-редки и започнаха да лъхат хладина. В края на краищата едно последно писмо го настигна като изгубен гълъб в Буенос Айрес и му разкри далечното безучастие на тая, която го бе обичала някога. Той скъса бавно писмото като къс непотребна хартия, защото и в неговото сърце гаснеха вече последните искрици на любовта.

Тая проста история се случва с всеки човек, които се е клел във вечна обич, без да съзнава, че клетвата му е само една галантна лъжа. Трябва да минат месеци и години, за да ни стане ясно, че нашите чувства са също тъй коварни, както е коварно и времето, което ни приближава неусетно към смъртта.

И ето сега, когато фаталната случайност изпреварваше това време и искаше да отнеме живота му, Тадеуш Валдек проникваше отвъд пределите на великата илюзия, в чийто аквариум бяха угоявани още от дните на най-ранното му детство дяволските медузи на надеждите. Мигар съществуваше някаква разлика между него и малоумния Хоцко? Та нали и той бе търсил години наред съкровището на граф Монте Кристо и в заслепението си бе събирал от земята само парцалчета и счупени стъкла?

Но благодетелното човечество не позволява никому да скъса изведнъж с миражите си и да потъне в кристално бистрата отрова на истината. То преследва нещастниците със своето лицемерно съчувствие до последния миг на живота им и най-сетне ги умъртвява с нечувано благоприличие. В тия трагични минути, когато осъденият очакваше смъртта, един парфюмиран господин дойде при него и му съобщи, че според приетия обичай управлението на „Синг-Синг“ е длъжно да изпълни последното му желание.

Тадеуш Валдек изгледа непознатия с нескривана изненада.

— Нямате ли поне някакво най-малко желание? — попита любезно гостът и устните му се цепнаха в лека усмивка.

— Да — рече след кратко мълчание затворникът. — Аз бих желал да получа една богата вечеря, и то такава, каквато би имал на трапезата си например Джон Пиерпон Морган по случай рождения си ден. Възможно ли е да се изпълни това?

— Бъдете спокоен — отвърна парфюмираният господин с готовността на метр д’отел, който приема поръчка за банкет. — Всичко ще бъде приготвено от най-доброкачествени продукти и при това — от готвач, посветен във всички тънкости на кулинарното изкуство.

И наистина, късно вечерта Тадеуш Валдек получи за вечеря такива великолепни и разнообразни ястия, каквито никога не бе дори сънувал. Те се усмихваха в скъпи сребърни блюда, сервирани сякаш от ръката на художник и ухаещи по-вълшебно от най-хубавите цветя на света. Тук имаше и риби, които се раждаха само в един екземпляр за нежните стомаси на охолните чревоугодници, и стриди, и печено, и салата от ароматни трюфели, изровени с дресирани свине чак в Прованс, имаше и стари вина с мухлясали печати по бутилките, и оригинален парижки коантро, та ако щете най-сетне и пъп от крокодил. И всяко ястие бе обградено с десетки ножове и ножчета, вилици и вилички, лъжици и лъжички и още много други чудати и неразгадаеми инструменти, заради изучаването на които възпитаните хора от „доброто“ общество прахосват задължително младостта си. Тадеуш Валдек, който години наред не бе си дояждал, се нахвърли лакомо върху цялата тая фантастична трапеза и започна да унищожава едно по едно ястията, без да спазва нито някакъв ред, нито изисканите маниери на добрия тон. Неговите черва съскаха като алчни змии в корема му и не искаха да знаят какво ще влезе по-рано в тях.

Докато Тадеуш Валдек не беше извършил престъпление, никой не се сещаше да му подхвърли поне късче хляб. Сега, когато го умъртвяваха, човешкото безсрамие се превръщаше във великодушие. Но кой щеше да плати всичкото това разточителство? Навярно и за тия трапези на осъдените на смърт се грижеше някое филантропично общество, което си имаше скромен председател с подстригана брадичка и с невинна физиономия и което уреждаше по няколко пъти в годината благотворителни забави и концерти с Моцартова музика.

Ала бедата е там, че човек има не само тяло и сто мах, но и още нещо, което палачите наричат „душа“. Затова и Тадеуш Валдек трябваше да мине през още едно последно изпитание, преди да седне на електрическия стол. Тоя път, разбира се, той упорствува докрай и отказа да целуне разпятието, което извиканият католишки свещеник поднесе до устните му. Тоя духовен хирург искаше да оперира на свой ред душата му от апандисита на тежкия грях и да я изпрати с благословия в райските селения. Но Тадеуш Валдек остана непреклонен.

— Не забравяй, че има бог! — каза назидателно свещеникът.

— Не, отче, няма бог — промълви пророчески осъденият. — Ако бог съществуваше, той никога не би допуснал да извърша престъпление. Нали господ е всеблаг и закриля дори и тревицата? Защо тогава неговата воля не ме вкамени, когато дигнах ножа си над мистер Блямбил?

Свещеникът примигна добродушно, сякаш някой го попръска с одеколон. Без да каже нещо, той се отдръпна в ъгъла, събра ръце за молитва и издигна очи към тавана. Вярваше ли той наистина в съществуването на бога, или вършеше всичко по навик — кой знае.

След това вратата на високата светла стая се отвори. Тадеуш Валдек мина през нея, придружен от двама пазачи, от неколцина чиновници, от директора на затвора мистер Люис Лейс и от съдиите, които го бяха осъдили. Той се приближи с обезумели очи до тежкото кресло и седна треперещ в него, без да окаже нито най-малка съпротива. Ужасът беше сковал мозъка му. Една муха кацна на рамото му, пречупи главицата си с предните си крачета, като че искаше да я отскубне, после хвръкна.

И чудно нещо. В това предсмъртно откъсване от осезаемата реалност ръката на бедния Тадеуш напипа някаква развъртяна бурмичка отстрани на креслото и започна да я навива — несъзнателно и упорито, вярна на своя навик, който подчертаваше с поразяващ трагизъм все още непобедимата жизненост на плътта.

В същото време палачът в стоманената кабина погледна като по даден знак часовника, почеса, кой знае защо, ухото си и спусна съвсем спокойно лоста.