Христо Калчев
Нерон вълкът (9)

IX

Минаха десетина спокойни дни. Бизнесът вървеше, ескадронът, ако съществуваше не се проявяваше. И изведнъж изненада — Япончик го покани на вечеря в Шератон. Поканата дойде официално. За г-н и г-жа Изови, неделя 19 ч. Беше сряда.

Отец Генадий опече агне по хайдушки. Ядоха отвън на поляната зад манастира, после жените отидоха да спят, а Нерон повика Валери и брат си в магерницата.

— Последна ергенска вечер — заяви той. Утре сутрин Генадий щеше да ги венчае.

Наляха манастирска ракия и седнаха във вечно хладната трапезария.

— Какво става, Жоро? Виждаш ми се оклюмал?

— Уморен съм. Пътувам като луд по тия складове. Обиколих всички граници.

— Оливия! Нещо не личи да е бременна.

Бесният се усмихна гордо.

— Още месец и ще проличи.

Вълкът изгуби интерес към тази тема.

— Банката?

— Заварих я в добра форма. Имам предложение да вдигнем уставния капитал от 1 на 5 милиарда.

— Какво печелим от това разрастване?

— Сега нищо, но в бъдещото приватизиране на държавния сектор ще бъдем конкурентноспособни и на БНБ, и на мощните частни банки. Направил съм подробна разработка. В понеделник ще бъде на бюрото ти.

— Добре — Велин Изов вдигна чашата. — Къде бяхте?

— О, къде ли не — Валери, изглежда, чакаше този въпрос. — Париж, Берлин, Лондон, Стокхолм, от там Мадрид, Барцелона и по море френската и италианската ривиери, та чак до Атина.

— Колко куфари напълни жена ти? — обади се Жорж.

— Не ме питай, за Бога! Страх ме е да ви кажа.

Братята се засмяха добродушно. Катето им беше слабост от малка и никога нищо не бяха й отказвали.

— Май и ти не беше пътувал — попита Вълкът.

— Извън соцстраните не. Бил съм в Прага и Будапеща.

— Момчета — Вълкът рязко смени темата. — Имам голямо притеснение. Може да се окаже, че си внушавам, но нещо ми е свито под лъжичката. Само за това мисля. Болшевиките създават „Ескадрон на смъртта“. По бразилски терк. Независим отряд от сто суперченгета подчинени единствено на Пентхауз и богато финансирани от нашия приятел Додко Беров чрез „Полиинс“. Познайте от три пъти защо създават Ескадрона? Разбира се, да го пратят срещу нас.

— Козелът ли? — попита Жорж.

— Точно той е ключът от вратата — кимна Вълкът и насочи вниманието си изцяло към брат си. — Поисках да се внедри. Ченге е, има престиж в полицията. Преди три дни ми се обади, че е вътре!

— Идеално! — Жорж разпери ръце. — Той ще пържи отвътре ебалниците, ние отвън ще ги чакаме на пусия!

Вълкът млъкна за дълго. Изпи на екс чашата, наля си друга.

— Не скиваш ли опасността?

— Не, къде биеш?

— Проста работа. Гепат ли го, че играе двойна игра, ще го свитнат на място. Няма нужда да го гепат, достатъчно е да го заподозрат. И той го знае.

— Козелът е печено ченге, брат ми. Сигурно е чувал какво значи „дълбоко потапяне“.

— Естествено. Знае всичко за занаята си, но не там се крие опасността! Помниш ли в „Кръстникът“ непрекъснато се внушаваше, „Нямам нищо лично против теб, но ще те предам или ще те убия, защото това е бизнес!“ Какъвто и сакатлък да станеше все това се повтаряше, до един момент, когато Кръстника отваряше Майкъл на занаята, тогава му каза „Забрави бизнеса, всичко е лично на този свят!“

— Помня, разбира се, но не правя връзката.

— Виж, Жоро, Козелът е алчен. Плащах му щедро. За Ескадрона поиска пет милиона, преведох му ги и от тук нататък съм изцяло зависим от добрата му воля. В ръцете му съм. Длъжен съм да му вярвам… Той има двама сина — за него лична болка, а аз съм само един бизнес, който вече е приключен. Ако реши да не рискува живота си заради децата, с мен е свършено. Сега разбираш ли?

Жорж кимна. Мълчаха, пиха… Вълкът видимо започна да се напива.

— Наздраве! Може да си внушавам? Кой знае! Да пием д’еба мама му. Нали уж празнувам последна ергенска вечер! А, Валери, от банката изтичат половин милион всеки месец. Дето пише „по направление“. Сещаш ли се?

— Разбира се, нали аз те преподписвам на чека.

— С тези пари държа Барона и Бебов в пандиза. Ако се случи нещо, в бюрото ми ще намериш адресите на двама ебалници от главно следствено… Тия, на които превеждам чековете. Това е всичко! Наздраве!

* * *

Остави охраната в колата, прекоси площада и влезе в „Шератон“. Настана такава тишина сякаш патриарх Максим се беше появил с бански костюм и по джапанки.

Пиколото приближи с видим страх и чупка в кръста.

— Чакат ви, г-н Изов. Имате ли нещо против да ви придружа до масата?

— Не — сухо отговори Вълкът.

Веднага позна Япончик. В ресторанта бяха заети само две маси. На едната вечеряше възрастна двойка чужденци и един мъж седеше на празна маса и гледаше вратата.

— Ще се оправя сам — Вълкът подаде банкнотата на пиколото и се запъти към един от най-известните престъпници в света.

Япончик го посрещна прав, подаде му ръка.

— Радвам се да се запозная с вас, г-н Изов. Моля, заповядайте. — Япончик му предложи стол, седна на мястото си и се усмихна с невероятните си очи. — Как ще си говорим на Нерон и Япончик, или ще останем господата Изов и Иванков?

— Предпочитам облекчения церемониал.

— Аз също, Нерон — направи знак на сервитьорите. — Бъди мой гост. Какво ще вземеш за аперитив?

— Щом ще бъда гост, ще предоставя менюто на теб.

— Много добре. Бутилка водка „Волфшмид“, черен хайвер и минерална вода — държеше се властно, но възпитано и свойски, като човек пребивавал в най-скъпите заведения по света. Когато останаха сами Япончик попита:

— Надявам се, че не мразиш руснаците? Руснакът няма нищо общо със съветския човек. Онзи комунистически изрод и аз го мразя.

Вълкът се засмя, запали цигара и вътрешно реши, че може да се отпусне и да прекара приятна вечер с този умен и интелигентен мъж.

— Нямам нищо против руснака в Русия.

Япончик разбра.

— Не бързай, Нерон. Ще стигнем и до тази тема. — Скъса винта на бутилката, наля по чашите, добави лед. — Няма да те мъча с руски ексове. И аз не пия така. Наздраве.

— Наздраве, Япончик. Дано тази среща бъде добра и за двамата.

— Да помага Господ! — Пиха. — Получих снимките. Сериозна работа?

— Принудителна… Нямах друг избор.

— Знам — Кимна Япончик. — Съдба! Както казваха в Афганистан „Изтекли им дните!“ Бог да ги прости — изля глътка на килима. — Големи грешници бяха.

Вълкът не отля. Би било прекомерно лицемерие, но допи чашата и я наля отново.

— И ние не сме светци, Япончик.

— Пази Боже! Не, разбира се, но сме живи. — Прекръсти се. — Това е формалната разлика между тях и нас.

Млъкнаха. Разговорът, на пръв поглед лековат, беше и труден и опасен.

— Разбрах, че си се оженил, Нерон! Ще приемеш ли искрените ми пожелания за щастие и дълголетие?

Вълкът се усмихна кисело.

— Разбира се, Япончик! Благодаря сърдечно! „Той искрен, аз сърдечен — големи лигльовци се извъдихме!“

Руснакът бръкна във вътрешния джоб на сакото си, извади два плика и му ги подаде.

— Тогава си длъжен да приемеш сватбените ми подаръци!

Вълкът се чувстваше и глупаво, и притиснат до стената. В пликчетата имаше по една златна верижка за Лидия и за него.

— Още веднъж благодаря, Япончик! Наздраве. При други обстоятелства можехме да бъдем приятели, а?

Япончик кимна.

— Служил ли си в армията?

— Не, в смисъла, който влагаш. Отбих военната си служба в спортно поделение.

Руснакът изглеждаше искрено изненадан.

— Къде си се учил да командваш въоръжени мъже?

— Никъде. Както се изразяваме ние, уча занаята в движение.

— Роден пълководец?

— Благодаря за комплимента?

— Не е комплимент, ни най-малко. Ние превзехме територията на Коза ностра, настанихме се трайно в Сицилия, Сардиния, Корсика, по ривиерите, имаме казино в Лас Вегас, Атлантик сити, Рио, къде ли не… Япончик изреждаше сухо и статистически. В гласа му нямаше нито гордост, нито фукня и Вълкът имаше всички основания да му вярва. — Стотици наркобарони и мафиотски донове завинаги легнаха в земята. Губиме една-единствена война и то точно с теб!

— И това ли не е комплимент?

— Не, не е… Чу ли внимателно какво казах: „Губиме… за сега?“

— Което преведено на моя език, би трябвало да значи: „Войната продължава!“

Япончик взря азиатските си очи в него.

— Войната зависи от теб, Нерон! Аз съм тук за да ти предложа мир при точно определени условия.

Време беше за сериозен разговор. Нямаше друга причина да е на тази маса. Неговият морал, колкото и странен да беше той от обществена гледна точка, не му позволяваше да го увърта повече.

— Япончик, ние сме малка страна. Вие присъствате тук под най-различни форми сто години. Стига! Моля, не ни освобождавайте от никого повече! Не ни учете как се прави царство, революция, социализъм и прочие. Забравете маниашките великоруски, имперски претенции. Нямате работа тук, Япончик. В България можете да се върнете единствено на танкове. Но и това време мина! Дай Боже, да е завинаги. Нареди на твоите афганци да приберат оръжието и заповядай у дома като мой скъп гост. Не знам дали съм роден пълководец? Съмнявам се, но няма да допусна да ни превземете! Виж в това не се съмнявам за миг.

Пиха мълчаливо. По лицето на руснака не личаха каквито и да било чувства, но и той нямаше да бъде световноизвестния бандит Япончик, ако се червеше или побеляваше като девственица.

— Трудни времена се задават, Нерон. Трудни и мокри. Погрешно мислиш, че мога да заповядам сваляне на оръжието. Бих могъл, ако плащах на трите хиляди афгански ветерани, те са гладни, алчни и въобще не зависят от моята воля. Момчетата искат да се настанят на вашите курорти. Ако си поделите хотелите ще има траен мир, ако не война до пълно изстребление или на „Нерон“ или на „Нева“. Не съм пророк, не искам да гадая, но не бих подценил техните шансове. Аз ги познавам, воювал съм рамо до рамо с тях. Те могат да загубят някоя и друга битка, но не и войната.

— Искаш да кажеш, че нашата среща е безсмислена?

— Не. Причината да те помоля за тази среща е друга. Аз не съм обявявал война никому, нито е в моите пълномощия да сключа мир.

Вълкът се усмихна недоверчиво.

— Не си ли тук за да заместиш Степанчик?

— Не, разбира се. Както знаеш живея в Америка. След една седмица се връщам вкъщи. Тук съм по две причини. Формалната като личен гост на посланика и фактическата — да се срещна с теб.

Вълкът вече знаеше всичко.

— Оливия?

Япончик кимна.

— Нерон, зад тази врата има малка зала за конференции. Там съм заредил видеомагнетофона с касетка, която те моля да видиш. Бъди така любезен, Нерон. Това е молба. Ще ти отнеме половин час, а междувременно аз ще поръчам вечерята.

Преместиха се в залата, Вълкът седна срещу екрана, руснакът включи апаратурата и излезе. Започна филмът, а с него и кошмарът. Някакъв папарацо, вероятно по заповед на полицията беше заснел сексуалния живот на Оливия. На екрана се изписваше датата, града и имената на партньорите, след което започваше откровено порно с главен герой жената на брат му, тази, която носеше в себе си първородното внуче на родителите им. Вълкът не беше никакъв моралист, но порнофилмите бяха едни и същи, бързо му доскучаваха и нямаше случай да е догледал една касетка докрай, макар че в „Нерон“ се гледаше непрекъснато и с викове и похотлив смях коментираха прелестите на порногърлите. Този път обаче догледа филма. Порнопартньорите на Оливия бяха тринадесет. Последният беше Степанчик.

Япончик го чакаше. Масата беше отрупана, филе от моруна, салата кайзер, сирена, шампанско. „Фрут оф дъ луум!“ — както казваха американците. Вълкът се отпусна в стола, запали цигара, потърси на масата, но не намери чашата с водка. Япончик предвиди желанието му и каза на келнера:

— Господин Изов продължава на водка.

Мълчаха остро, напрегнато… Кърваво мълчание беше това, но обстановката не беше подходяща, а и бандитският им ранг не позволяваше лейтенантска разпра.

— Срещу моите снимки тази касета? Ловък удар, Япончик! Трябва да ти призная, че ме уцели в десятката.

Руснакът поклати глава.

— Когато приготвях презаписа, нямах представа, че ще изпратиш снимките.

— Тогава каква е целта на касетата?

— Исках да видиш заради какъв боклук се готвиш да се опълчиш срещу най-мощния ъндърграунд в света. Еврейското лоби. В сравнение с тях сицилианците са деца. Посерковци.

Вълкът почувства, че гневът му намалява, но го налегна умора и непознато отчаяние. Доплака му се от обида и безпомощност, а беше плакал един единствен път в съзнателния си живот — когато баща му издъхна в ръцете му.

— Нямам нищо общо с тази жена, Япончик. Брат ми я откри в някаква вила. Проклета да е, шибаната му курва.

— Знам, Нерон. Всичко ми е ясно. Знам обаче, че ти си човекът, който ще реши съдбата й.

Вълкът изпи чашата на екс и му я подаде да я напълни.

— Какво да решавам аз? Постави се на моето място. Брат ми е луд по нея, тя е бременна… Представи я на мама, на жена ми, на сестра ми… Натрапи ни я като член на семейството… И ние всички така се държим с нея, мамичката й курвенска. Единственото, което мога да направя е още тази нощ да й отрежа главата… докато брат ми го няма… И да пиша на вашата сметка мократа работа, но това не ви задоволява. Ти искаш да я върнеш на баща й. Бременна… с мой племенник в утробата й. — Вълкът разпери ръце. — Как си я представяш тази работа, Япончик? Според мен и ти, и аз сме в пълна безизходица.

Япончик се присегна и хвана ръцете му, бяха мокри и треперещи.

— Има изход, Нерон. Точно за това съм тук, за да ти го посоча!

Вълкът погледна недоверчиво.

— Слушам те? Какъвто и изход да откриеш, той ще е убийствен за брат ми.

Руснакът си наля шампанско и вдигна чашата пред очите си.

— Съгласен ли си, че тази жена не бива да бъде съпругата на брат ти?

— Разбира се, дявол да го вземе. Но ако му кажа що за птица е, или, не дай Боже, види касетата, ще я пречука на място. Теб такъв вариант задоволява ли те?

Япончик поклати глава.

— Не. Моят план е прост. Взимаш касетата и й показваш, че знаеш всичко за нея. Алтернативата й е или брат ти да вземе курвенския й живот, или да ти се подчинява безусловно. Следиш ли ме?

— Следя те, разбира се…

— Тя навива брат ти да направят една разходка до Гърция или някъде другаде. Без значение коя точка на планетата. Даваш й един спейсфон, записан е на касетата. Обажда се щом пристигнат. Останалото е моя работа. Брат ти се прибира и получава писмо. „Абортирах. Връщам се при мъжа си. Сбогом.“ Той е млад мъж, жени колкото искаш. Ще страда месец-два, ще я забрави и ще се отърве завинаги от тази нимфоманка. А ти от война с лобито.

— Изглежда лесно — Вълкът го погледна подозрително. — Оливия изчезва добре, но каква е гаранцията, че с брат ми няма да се случи…

Япончик го прекъсна.

— Помислил съм за всичко, Нерон. Ако приемеш моя сценарий, аз оставам твой заложник до връщането му.

Вълкът мисли дълго, после протегна ръка. Руснакът я пое. Джентълменското споразумение беше сключено.

* * *

Войната не беше приключила, само че се водеше вяло и сухо. Играеха предимно бейзболните бухалки. Болниците в Добрич, Варна и Бургас бяха пълни с контузени „цигулари“ и афганци, но за сега това беше всичко. Предстоеше обаче кървав екшън по зимните курорти и средните босове на „Нева“ и „Нерон“ вече заемаха позиции в Пампорово, Боровец, Самоков и Банско. Морският сезон беше приключил и до следващия май, местните хора можеха да си отдъхнат.

Вълкът повика Нейко Змея и Маймуняка на отчет в бункера. Присъстваше и Валери. Жорж и Оливия бяха заминали за Париж. Сред старите артисти от времето в Кайзерслаутерн беше се породил един навик, който, от една страна, демонстрираше съпричастност към бандитската общност, нещо като масонското ръкостискане, а от друга, наистина издаваше близост. Нов човек в „Нерон“ дълго трябваше да се доказва и да чака, някой от старите артисти докато му говори да държи ръката си на рамото му. Другият начин за доказване в братството беше ползването на прякорите. Те се бяха появили в Европа за объркване на местните полицаи, но като всички прякори оставаха завинаги. В очите обаче ползваха прякорите си само старите артисти.

Вълкът прегърна един след друг и Змея, и Маймуняка, те му отвърнаха по същия начин и почти незабелязвайки Валери се настаниха около масата. Мартин им сервира кафета и сокове, и излезе. Отсъстваха големите и малките близнаци. Драго още не беше възстановен напълно, Гери замина с Жоро за Франция, а големите вече бяха на позиция в Боровец и Пампорово.

— Най-мразя като допре до сметките — каза Маймуняка.

— Всичко ме заболява — стомах, глава. — Обърна се към Валери: — Ти не можеш ли да ми помогнеш с отчета? — посочи папката. Всичко е вътре.

— Стига шефа да няма нищо против?

— Не, защо да имам. Помогни му.

— А на мен? — Змея хвърли своята папка на масата. — Брато, вземи данните докато ние се видим със зет ти. Имаш голяма боза за услугата.

Вълкът кимна одобрително, Валери взе документите и отиде да ги залага в компютъра.

Маймуняка потри ръце доволен, че се е отървал от умствен труд, викна Мартин и му разпореди да раздаде от черния „Дъмпъл“ и както се изрази „много ядки — от всички чешити!“ Бяха близки, имаха си пълно доверие и Вълкът нямаше нищо против да хазайничат в бърлогата му. Змея обаче се въздържаше. Той беше бивш сержант от пехотата и беше свикнал да не гази вода пред шефа си.

Пиха, говореха неангажирано, Маймуняка разказа няколко стари вица, смеейки се като луд на плоски шеги и баналности.

По едно време се обади Мартин:

— Шефе, търси те някой си Вячеслав. Руснак. Ти ли си му дал мобифона?

Вълкът изтръпна.

— Да. Свържи ме.

След секунди чу гласа на Япончик.

— Ще трябва да черпиш, Нерон. Току-що ми съобщиха, че операцията е приключила.

„Слава тебе, Господи!“

— Ще черпя, разбира се. Мой ред е.

— Кога и къде?

— Утре… На същото място?

— О’К. — каза Япончик и прекъсна връзката.

Вълкът престана да чува събеседниците си. Жоро и Гери сега бяха сами в Париж и кой знае какви безумия се въртяха из главите им. Един Господ знаеше какви ходове се готвеха да предприемат. Трябваше незабавно да ги прибере в България. Налагаше се да чака обаждането на брат си. Дотогава той не знаеше нищо. Абсолютно нищо. Горкият Жоро, как ли се мяташе сега като обзет от бесове дух. И без това беше Бесния! Горкият Жоро, горкото му братче…

Мартин се обади отново.

— Шефе, зет ти.

— Свържи ме. После донеси мобифона тук — всеки момент брат му можеше да го потърси от Париж.

— Бате Вельо? Не излизат 100 000 ДМ. Приблизително пет милиона лева.

— Как така бе, какви глупости говориш?

— За съжаление не са глупости.

— Извинявай… Ела веднага тук!

— Мислех, че предпочиташ да не водим пред тях този разговор.

— Имам им доверие. Идвай.

Маймуняка и Змея бяха разбрали, че нещо не е в ред. Вълкът срещна очаквателните им погледи.

— Някой ни е преебал. Сто хиляди ДМ не излизат.

— Как не излизат — зяпна Змея.

— Така на, няма ги. Валери ще ни обясни след малко.

— Гепени? — не вярващ на ушите си скочи Маймуняка. — Кой ще ги гепи? Нали ще му откъсна ташаците, бе. От кого са гепени? От мен или от Змея?

— Не знам — Вълкът вдигна рамене. — Чакайте… В този момент влязоха Мартин и Валери.

— Къде са мангизите, бе — викна Маймуняка, тръгвайки заплашително към директора на банката, но Змея застана на пътя му и го принуди да седне.

— Какво става, Валери? — обади се Вълкът.

— Компютъра показва разлика от 100 000 ДМ. В липса.

— Може ли да има някаква грешка?

— При компютъра не, бате Вельо. Общият сбор на двата баланса е 47 милиона лева, но пет се губят.

— Как се губят пет милиона, бе? — отново викна Маймуняка. — Това да не са съдраните кюлоти на баба ти?

Валери даде вид, че този тон не го засяга.

— За да проверя къде са пропаднали парите, трябва да проследя всяка банкова операция по отделно. Ще го направя, разбира се, но ще отнеме време. Може би два-три часа.

— Валери, ако намериш мангизите, един милион е твой. Искам още днес да знам кой се опитва да ни шиба през панталоните! — мрачно каза Вълкът.

* * *

Пет часа по-късно Валери се върна в бункера. Очите му бяха кръвясали, но беше успял да открие крадеца. „Векроинвест“, чрез фалшифицирана банкова гаранция беше изтеглила сумата преди по-малко от месец, фирмата беше поделение на „Полиинс“. Сега вече всичко беше ясно. Доди Беров финансираше Ескадрона на смъртта с техни собствени пари. „Нерон“ щеше да плати за собственото си унищожение.

Вълкът дълго ходи из бункера. Останалите чакаха мълчаливо.

— Искам главата на Доди Беров — глухо каза той. — Не ме интересуват последствията. Трябва ми главата му и сам ще ида да я взема!

На разсъмване се обади Жоро. Плачеше.