Христо Калчев
Нерон вълкът (8)

VIII

Вълкът лежеше по гръб, загледан в тавана. Мирът се отлагаше за неопределено време. А това значеше нови потоци кръв. Ескадрон на смъртта? Разбира се, финансиран от „Полиинс“. Комунистите се готвеха да отвоюват загубените територии, а и позиции. Кой е Нерон, че се ебава с югоембаргото, с ЮНПРОФОР, с ООН… Печели милиони, а на всичко отгоре сърбите го обичат като роден брат. И песен съчиняват за него. С Аркан си пият кафето, Весна Змиянац пее: „Брат Нерон като Вълк ги дави, но без петрол не ни остави!“ Разбира се, дави тия, които наложиха ембаргото. Комунистите щяха да направят всичко, за да издърпат петробизнеса от ръцете му. Нерон държеше складове във всички безмитни зони, а това значеше тонове цигари, уиски, шоколад, кафе, кола и пепси, бира, сокове и милиони, спечелени от липсата на мито. Пентхауз беше изпуснал ръководната роля в страната за повече от две години и сега се готвеше да навакса. Народът превзе улицата, изхвърли мършата на Гошо Тарабата от мавзолея, свали президента-танкист, свали последното червено правителство, махна петолъчката от партийния дом, изхвърли от Конституцията чл. 1, който определяше ръководната роля на компартията. Народният гняв ги беше ужасил. Бяха се изпокрили по боянските вили и не смееха да си подадат носа навън. Действаха единствено чрез в. „Дума“, но печатният им орган се държеше по-скоро като ощипана девственица, отколкото като трибуна на един милион болшевики. Да, обаче народа се умори, гневът му прекипя и ето ти сега „ескадрон на смъртта“. Ескадрон на чия смърт? Щяха да представят в пресата новата трупа като орган за борба с организираната престъпност, а всъщност щяха да хванат за гушата всеки, който дръзне да живее по свои, собствени закони. Няма мир, няма и да има! Поне докато комунистите окончателно не превърнат политическата си власт в икономическа…

На всичко отгоре Япончик в София. Идва за Оливия. Каква чест, Морис Алкалай ни изпраща убиец номер едно на афганската война.

Оливия, Оливия, Оливия… сега и да искам не мога да те върна. Мога ли да посегна на жената, по която си пада брат ми, която носи в себе си първия внук на баща ми…

Вълкът скочи и отиде бос в офиса си. Извади от бюрото си снимките на мъртвите Степанчик и Манджурците, запечата ги в плик и се обади на охраната.

— Мартин да дойде при мен!

Шефът на бункера влезе веднага, като че ли беше чакал пред вратата.

— Ела тук — Вълкът му подаде златния си паркер. — Напиши на плика „Вячеслав Иванков, тире Япончик.“ А сега прати двама души да го подхвърлят В Пентхауз. Това е! Върви!

Върна се в леглото и отново се взря в тавана. Тежки времена се задаваха. Война с всички. На всички фронтове. Без Степанчик начело на „Нева“ афганците щяха да се пръснат като пилци, но с появата на Япончик отново щяха да стегнат редиците и да се превърнат в професионална армия, каквато всъщност бяха. Щяха да потърсят и да намерят предатели, и избивайки капитаните му да намерят начин да се доберат до него. Добре поне, че Бебов и Барона бяха на топло, иначе първи те щяха да предложат услугите си на Япончик. Все същата работа. Ще трябва да му пресека белтъка на това подло копеле Додко Беров. Много ще се размирише мама му стара, и децата ще разберат кой го е свитнал, мръсника му с мръсник. Ескадрон на смъртта, това да не ви е Бразилия, ебалници шибани. Къде е Козелът? На море… Майната му на Козела, какво може да направи сам човек срещу две армии…

Вълкът скочи. Тресеше го. „Как какво, глупако!“ Козелът трябва да се внедри в ескадрона и да ги пържи отвътре. Вълкът се втурна в офиса и набра мобифона му.

— Кажи, Вълк?

— Какво правиш?

— Ям пица и пия бира!

— Трябва да се върнеш!

— Кога?

— Веднага!

— Добре! След четири часа ще бъда в офиса!

— Не, след три ще се срещнем в онзи дом… творческия! Сещаш ли се?

— Да. След три часа ще бъда там.

* * *

Къде е Лидия? Не беше я виждал повече от два часа.

— Мартине, знаеш ли къде е Лидия?

— При майка ти, шефе. Пият кафе на източната веранда. Върна се в спалнята, облече се и отиде при тях. Завари ги да четат някаква готварска рецепта допрели глава една до друга. „Колко ги обичам, Господи! Живота си бих дал за всяка една от тях! А за двете?“

— Имате ли готово кафе?

Лидия стана и му го приготви, както го обичаше — късо със сметана и без захар.

— Какво си говорите, против мен ли? — разведрен и странно успокоен попита той.

— Как можеш да помислиш, че можем да говорим против тебе? — не разбираща езика им обидено попита старата.

— Шегувам се — Вълкът намигна на Лидия. — Ще отскоча до едно село по работа. Към десет ще се върна за вечеря — погледна вестника. — Тази рецепта ли беше изненадата?

Жените се спогледаха.

— Защо не, Лидке? Имаме продуктите. Може да опитаме.

— Ще опитаме — усмихната отговори Лидия.

— Добре, действайте — Вълкът глътна кафето и стана. — До довечера!

Старата сложи очилата и препрочете кулинарния порядък. „Да, имаха всичко!“

— Ще стане интересно блюдо… — вдигна глава. Лидия разсеяно рееше през прозореца.

— Какво има, Лидке?

Лидия се обърна рязко и хвана двете й ръце.

— Омъки ме, майко! Знам, че ти го застави да омъжите Катето — от очите й рукнаха сълзи. Скри глава в пазвата й. — Искам деца — хлипайки продължи тя. — А и на теб ти е време да гледаш внуци.

Старата вдигна главата й, целуна я по очите, изпи й сълзите.

— Довечера, Велин ще ти поисжа ръжата! — старата се усмихна тъжно. — Той живее опасно, скъпа, помисли преди да кажеш „да“.

* * *

Оливия прекара два часа в банята. Скучаеше. Обръсна мишниците, венериния си хълм, смени маникюра и педикюра, лежа във ваната и въпреки това загуби два часа. Денят беше ужасно дълъг, а следваше и нощта. След връщането си от Малдивските острови, започна да отваря очи за някои детайли от живота, който Жорж й налагаше без да го съзнава. Еротичният й бяс за тялото му постепенно заглъхна и взе да си дава сметка, че живее с много опасно, но посредствено и скучно момче. Леглото ги сближаваше, макар че все по-често й се налагаше да имитира страст, но извън него скуката и досадата ставаха трудно поносими. Свикнала на светски живот, на концерти, опери и приеми, общувала с интересни, умни и талантливи хора, дори с гении, за нея беше невъзможно да се примири с мисълта, че животът й ще мине като този на майка му — вторачена в децата си и заключена в къщи. Не! Дори смъртта беше по-примамлива. Мъжът й беше отвратителен, гол охлюв, с дебели рогови очила, малки ръчички и крачета, и пухкаво, винаги потно тяло, но извън служебния секс, с който се примиряваше веднъж в седмицата, той й предлагаше „Животът на ролс ройса и брилянтите“ идиом за живот във най-висшето възможно общество. А тук, просташка дискомузика и още по-просташките и банални американски видеоекшъни.

Оливия наметна червеното кимоно, което купи на Малдивите и излезе от банята. Легна гола на канапето в хола на вилата и през отворената врата се загледа в градината. Може би единственото нещо, което й радваше погледа.

После чу гласовете на охраната и почувства нервна тръпка. Жорж го нямаше. Щеше да се върне след два дни.

— Заминавам — беше казал той. — Искаш ли да дойдеш с мен?

— Къде?

— На турската граница. Правим складови халета. Трябва да подпиша договора с общината.

— Какво има там… на границата?

— Складове — примирително усмихнат каза той.

— Ще остана тук.

Ако беше отишла сега, сигурно щяха да се чукат в някой хотел. Но и това беше почнало да й писва. Жорж я яздеше като кобила. Вдигаше й краката и блъскаше, като че ли му е за последно. Оливия обаче беше перверзна и обичаше разнообразието. Механичното триене на чукането не винаги я задоволяваше и напоследък често започна да имитира оргазъм. Обичаше орална, анална любов, разнообразието на позите. Обичаше да говори мръсотии по време на акта, да й говорят грубости, да я наричат курва, развратница. Жорж беше свещената скука, слагаше й го, хващаше я за гърдите, завираше езика си в устата й и започваше да ебе мощно, спортно, до протриване. Или трябваше да го привикне към перверзиите на леглото, или все по-често щеше да се налага да му отказва.

Стана и погледна през пердето на верандата. Охраната се беше сменила и този, който пазеше входа, пиеше кафе от пластмасова чаша и четеше някакъв вестник. Гола, наметната с кимоното Оливия обиколи всички стаи на вилата. Вътре нямаше охрана, в двора само онзи с кафето, и осем души в четири коли зад оградата, разпределени по ъглите.

Само при мисълта, че е сама с мъж и вулвата й плувна в сокове. В еротиката се криеха много тънки детайли и не непременно ебането беше най-същественото в нея. Веднъж на един делови обяд в Москва, в разгара на лятото, мъжът й покани трима италианци. Когато сервираше кафето, единия от тях плъзна ръка отзад по бедрото й, отмести слипа й и вкара два пръста във влагалището й. Тази близост продължи не повече от три секунди, но Оливия експлодира, изпразни се още докато пръстите му бяха в нея и още три пъти докато се добере до банята. Беше спала с много мъже, всякакви и като цвят, и като нация. Вече десет години водеше полов живот и отдавна беше загубила представа за бройката им, но двата пръста на онзи италианец нямаше да забрави никога.

Оливия облече кимоното, върза колана и излезе на площадката пред стълбата.

— Ей, ти — провикна се тя. — Как се казваш?

Охраната скочи на крака.

— Борис, госпожо.

— СКучая. Ела вътре да ми правиш компания.

Оливия влезе, излегна се на канапето и качи босите си крака на масата. Момчето, че е двадесетина годишен беше видяла отдавна, застана на вратата, но не прекрачи прага.

— Забранено ни е да влизаме във вилата, госпожо?

— А аз ти забранявам да стърчиш там! Веднага ела тук! — Борис се подчини неохотно. — Седни! — Седна. — Ще пиеш ли нещо?

— На работа съм.

— Работа, глупости. Там на ролковата маса има уиски! Избери някакво по твой вкус, налей две чаши, сложи лед и ела тука!

Борис беше млад тъпак, як като бик с къс врат и къси крака, но беше единствения мъж наоколо. По-добре лоша компания, отколкото никаква.

Един час по-късно езикът му беше между краката й.

* * *

Козелът закъсня двадесет минути. Тъкмо беше почнал да се безпокои, когато Мартин телефонира, че BMW-то паркира пред творческия дом на писателите в Лесидрен. Път, задръствания — Козелът беше човек, на който можеше да се разчита и нямаше смисъл да „прави сурат“ за двадесет минути.

Баретата го изслуша мълчаливо. Мълча още дълго, обсъждащ наум предложението на Нерон.

— Сложна работа, Вълк! И скъпа. Стъпя ли на техния паркет, ще трябва да танцувам по тяхната музика!

— Знам — кимна Нерон. — Какви са ти шансовете да проникнеш в Ескадрона?

— Големи! Аз съм добро ченге. Други са проблемите. Стана ли член на отряда, ще трябва да тръгна срещу вас. Истински! Усетят ли, че съм симулант, първата глава, която ще падне, ще бъде моята.

— И това ми е ясно, Козел. На война като на война. Достатъчно ми е да знам един час по-рано за всяка акция на ескадрона.

Баретата отново мълча дълго.

— Много добре познавам шефа им, Вълк. Още на първия капан ще почне да търси „ебалника“… Най-късно на третия ще го намери.

— Това отказ ли е?

Козелът не отговори. Стана, отиде до бара и се върна с бира.

— Мислил ли си да перфорираш главите на „Пент“ и „Поли“?

— Само това ми е в главата… Ще се развони!

— Няма ли ги тях двамата, няма и ескадрон?

— Не — Нерон поклати глава, унесен в мрачни мисли. — Ти вътре — това е единствения ход в момента.

Козелът преполови бутилката и изтри с длан устата си.

— Приема ли, подписвам смъртната си присъда. Виж, Вълк, имам две деца, момчета. Майка им ме напусна заради някакъв писач на фейлетони. Ако приема, ще бъде, за да осигуря синовете си веднъж завинаги. Пет милиона! По две за тях на лихвен влог, и един за мръсната съвест на баща им. Как си!

Вълкът се усмихна тъжно.

— Утре имаш парите.

* * *

Вечерта Велин Изов поиска ръката на Лидия под натиска на майка си.

— Ти и сега си моята жена, Лидия. Единствената. Знаеш, че трудно произнасям разни глупости „обичам те“, „не мога без теб“ и там каквото още съдържа булевардния репертоар. Но ти знаеш всичко това. Върнат ли се Катето и Валери, вземаме мама, Жоро и Оливия, и отиваме да се венчаем в Чекотинския манастир. Само ние семейството. Животът ми е такава кочина, че не мога да си позволя да вдигам пищни сватби. Навита ли си?

Лидия и майка му плачеха. Бъдещата му съпруга се усмихна през сълзи и кимна утвърдително. Стомахът му беше свит на топка, нервни мравки пълзяха по гърба му… Не си представяше така деня, в който ще поиска и ще получи ръката на любимата.

* * *

Япончик беше получил прякора си от дръпнатите азиатски очи, които бяха сини като кристали и студени като на риба. Беше красив мъж около 40-те, полковник от морската пехота, прочул се с жестокостта си в Афганистан, Нагорни Карабах, Абхазия. Имаше ли бунтове и размирици някъде в бившия Съветски съюз, Япончик ги заливаше в кръв и ги потушаваше. Славата му на безмилостен звяр му беше от полза после в цивилния живот.

Вячеслав Иванков застреля няколко московски банкера-мафиоти, няколко главореза от подземния свят и се самопровъзгласи за глава на мафията. Съзнавайки, че афганците стоят зад него, бандитите предпочетоха да изпълнят „живи“ заповедите, вместо да напълнят „дупките“ с гордата си независимост.

Интелигентен мъж, Япончик се заобиколи с интелигентни сътрудници и се пресегна да хване за рогата легалния бизнес. Мръсната работа остана на Степанчик, а той се зае да прониква в петрола, въглищата, дървопреработването и хартията, добива на злато и диаманти, в морския транспорт, всички видове комуникации и курортно дело. Бизнесът се развиваше бързо, „Нева“ ставаше държава в държавата и отдавна конкурираше големите концерни в света.

Най-близката курортна страна до Русия беше България и той изпрати Степанчик да изземе територията от местните бандитски структури. За най-голяма негова изненада обаче „Нева“ загуби първата фаза на войната, въпреки че имаше тайната подкрепа на бившата компартия.

„Нерон“? Зад тази оперетна табела се криеха най-банални криминални типове, нямащи представа ни от стратегия в перспектива, ни от полева техника, ни от строева дисциплина. И въпреки всичко именно тази шайка рецидивисти прати на оня свят войни-ветерани като Степанчик и Манджурците. Япончик гледаше снимките на мъртвите афганци и чакаше някакво приемливо обяснение от Пентхауз, който се потеше обилно срещу него.

Вечеряха в дипломатическия клуб в Горна Баня. До скоро на масата имаше и трети човек, посланикът на Русия, но когато срещата наближи същността си, той се извини с умора и ги остави сами. Тогава Пентхауз му даде снимките.

— Досадно — все пак проговори Япончик. — Разкажете ми за Нерон?

— Спортист. Борец… Горделивец, характерът му не позволи да постигне кой знае какво в спорта. Там човек трябва да се подчинява на треньор, на клубно ръководство, а той е роден да командва!

— Роден лидер? — Япончик не криеше иронията си. — Има ли криминално досие?

— О, да. В детството побоища, хулиганство, по-късно няколко висящи дела за убийства, рекет, трафик на крадени коли, нарушения на митнически закони, укриване на данъци… Списъкът е дълъг.

— И тази отрепка видя сметката на Степанчик и Манджурците? Не е за вярване.

— Въпреки това е факт.

Япончик прибра снимките в джоба на сакото си.

— Полицията? Поддържат го някакви сили. Един крадец не би могъл да се справи сам с някои от най-добрите бойци на Русия. Колкото и многобройна да е бандата му.

— Няма полицейска намеса. Поне нямам данни да има.

— Военните?

Дебелият поклати глава.

— Още по-малко.

Япончик го гледаше внимателно.

— Разберете ме правилно, Пентхауз. Аз съм войник. Зад вашия Нерон седи някаква сила… Или той е гений?

— Г-н Иванков, Нерон даде хляб, пари и самочувствие на 10 хиляди спортисти, които Тодор Живков ухажваше изкуствено, а така наречената демокрация изхвърли на бунището. Нерон ги събра, въоръжи ги и ги направи богати хора. Разбира се, те са готови да влязат в огъня за него.

— Много романтично, Пентхауз! — остро, дори грубо го прекъсна руснакът.

— Но вярно. — „Върви по дяволите! — помисли той. — И ти ще опиташ зъбите на Вълкът!“

— И Нерон ми изпраща тези снимки, така ли?

— Да, Нерон.

— Откъде знае, че ще летя за България?

— Нямам никаква представа — каза Дебелият, макар че именно той чрез „Полиинс“ беше предупредил Вълкът за визитата на Япончик. Нова война между „Нерон“ и „Нева“ беше само от полза за „Пентхауз“.

Япончик стана, посегна да плати сметката, Дебелия го спря твърдо, но учтиво.

— Вие сте мой гост!

— Добре започва това гостуване — подхвърли афганецът и гъвкаво, с походка на пантера напусна клуба.

* * *

— Влез, Козел, сядай — каза майор Зорин. Той беше произведен подполковник, но гостът му не знаеше още. — Чаках те да дойдеш!

— Откъде знаеш този прякор, майоре?

— Подполковник! Не си губи времето с честитки — Зорин набираше някакъв документ на компютъра, като свърши, стана, заключи го в касата и се обърна срещу козела. — Много подробности са ми известни, но за жалост не достатъчно. Поне не достатъчно, за да започнем съвместна работа!

— Питай! Ако мога ще ти отговоря! Ако не, ебал съм ви путката майна! И на теб, и на шибания ти ескадрон!

Зорин се усмихна весело. В техните среди такава усмивка се наричаше „арабийска“.

— Кибрит си! Ако това не е калкулирано поведение, може и добре да бачкаме с тебе.

Козелът почувства свиване на ташаците и без да иска го погледна с уважение. Поведението му беше повече от калкулирано, беше режисирано и още първия зрител го залавяше във фалш.

Зорин не го поглеждаше, играеше си с някаква писалка и като че ли беше забравил за него.

— Отегчаваш ли се? — попита Козелът.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш как се снабди с BMW-то? — с въпрос на въпроса го засече подполковникът.

— Не, но искам да ми кажеш от теб ли зависи дали ще вляза в отряда или не?

— Изцяло от мен! Имам абсолютни пълномощия. Ще ти кажа още нещо — искам да влезеш. И хуя ти е ченге, Козел и нямам никакво намерение да се лишавам от такива като теб. Трябват ми породисти кучета вълча порода… — Зорин продължи да се усмихва подкупващо.

— Та какво каза за автомобила?

— Краден е! Видиш ли кола като моята тук с чиста съвест можеш да я арестуваш!

— Знам — подполковникът беше престанал да се хили. — И какъв го дървиш ти, ченгето, макар и бивше с гепена кола?

— Аз съм коректен купувач. Имам всички необходими документи!

— Така ли ще си говорим?

Козелът млъкна за дълго.

— Да се изповядам ли искаш?

— Ако се налага!

Запали цигара, огледа шибаната кочина, в която ескадрона се беше маскирал като дружество за търговия със зеленчуци, изпусна шумно дима и каза:

— През носа ще ти изкарам унижението, Зорин. Това, което искаш да чуеш е унизително за мен!

— Аз нямам памет — хладно отговори шефът на ескадрона.

— Имам нужда от работа и ще говоря! Ще чуеш истината, но ако аз я чуя в друга редакция ще те транжирам като жертвен бик.

— Приемам — отговори Зорин.

Нямаше място за шикалкавене и Козелът започна изповедта си, като че ли се намираше пред енорийския свещеник.

— Имам двама сина от една маниакална курва. Пише стихове, ходи по изложби, на театър… Тя е интелектуалка и винаги е презирала деня, в който се омъжи за мен, ченгето. Сложи ми безброй рога. Мълчах заради момчетата. Виках си, един ден ще загасне вулканът на ненаситната й путка, и тогава децата може би ще имат истинска майка. Големи лайна изядох в този брак, Зорин. Пропих се. Започнахме да го закъсваме материално. Момчетата растяха, когато станаха на седем и на девет, някакъв писател я прибра, разведохме се и тя се омъжи за него. Майка ми беше още жива, известно време децата живееха при нея. Бившата ми жена ги помпаше: „Баща ви е загубен пияница, тъп полицай! Няма един лев в джоба си! Не мисли за вас! Най-добре е и вие да го забравите!“

Козелът стана, отиде на прозореца, запали цигара, мълча известно време и се върна на стола си.

— Следиш ли ме? — попита той.

— Да.

— Като чух това, престанах да пия, напуснах службата, използвах някои стари връзки и се хванах да бачкам срещу югоембаргото. Спечелих някой друг петродолар, смених си шибаното жилище с тристаен апартамент в центъра, платих на едно бюро да го мебелира като за посланик, ремонтирах и наредих селската къща на баща ми, купих колата от един джамбазин и едва тогава се обадих на децата! Не ги бях виждал 13 месеца… — Козелът млъкна. — Имаш ли нужда от още нещо?

Зорин поклати глава.

— Не, Козел. Ще ми простиш ли любопитството?

— Имам ли изход… Трябват ми мангизи! Искам тази работа…

— Имаш я! — прекъсна го Зорин. — От този момент си партенка в ескадрона — това е добрата новина! Има и лоша! Искаш ли да я чуеш?

— Карай! Днес явно е ден на откровенията.

— Нерон е твой. До три месеца искам некролога му на ъгъла на „Славейков“ и „Раковски“.