Христо Калчев
Нерон вълкът (5)

V

В неделя вечерта хората на Иво Бобев нахлуха в игрална къща „Шанс“, пребиха охраната, изпочупиха бара, ролетката, обраха банката и след като се увериха, че погромът е пълен, се изметоха. Нерон потърси Козела.

— Ти ли инсценира екшъна? — попита той.

— Докато се оправят помежду си ние ще вземем аванс. Заминавам.

— Къде, бе…

— Върна ли се, веднага ще се обадя. — Козелът прекъсна линията.

Мобифона се обади. Беше Мартин.

— Застреляли са Крокодила, шефе! Обадиха се от Кюстендил. Някъде около границата.

— Разбери подробностите, намери Жорж, големите близнаци, Гери и елате тук.

Емил Кирилов-Крокодила беше сред най-опасните в града, държеше в центъра дискотека „Кроки“ и прибираше рекет от всички дребни собственици в окръга. Разбира се, плащаше 30 % на „Нерон“ и това му създаваше измамното впечатление, че е неуязвим. „И той ще легне сред цветята, а ние с Жорж и големите близнаци ще трябва да идем на погребението! Войни ли да водя или да слушам попски мънкания. Ако знаеха отчетата какъв гад ще обявят за светец, според демагогския християнски лаф «За мъртвия или добро, или нищо!»“

С Кроки се познаваха от деца, но се сближиха преди четири години в германския град Кайзерслаутерн, или Кюстендилбург както го наричаха помежду си! Тогава бяха още в автомобилния бизнес. Крадяха мерцедеси, беемвета, фаувета и ауди, и ги продаваха в Полша и Русия. Швабите не бяха се усетили още и бизнеса вървеше екстра. Правеха по един милион марки на седмица. От този период познаваше Чомбе, Иво Бобев, който загази по една кражба в Чехия, Барона, Жоро Италианеца и някои от другите артисти.

Бръмчаха из цяла Европа, докато не почна войната в Югославия и докато западняците не въведоха ембаргото. Вълкът четеше много и в ушите му още звучеше фразата на Хенри Форд: „Кажи ми коя стока е дефицитна, за да ти кажа как се става милионер!“ Петролът ставаше дефицитен в Югославия и Вълкът нямаше какъв да го дърви из Европа. В керван се прибраха с луксозни мерцедеси и беемвета, основа и регистрира „Нерон“ АД, събра десетина мутанта и ги прати да крадат тирове. Сключи договор с „Нефтохим“ и „Плама“, купи няколко митничари в Гюешево и Сливница, и взе да се гаври с ООН и специално с ЮНПРОФОР. Автопаркът му набъбваше всеки ден, с него и приходите. За да легализира бизнеса си, сключи договори с Турция и Гърция, и започна да залива пазара с натурални сокове, маслини и (фрути де маре) риба и всичко останало, което излиза от морето. Работата се разрастваше лавинообразно и малко по малко се озова шеф на десет хиляди души. Цифрата растеше непрекъснато. Тогава Кроки се усети, върна се и му предложи услугите си. Вълкът му преотстъпи Гюешево срещу 30 % и практически назначи на работа още хиляда души. Крокодила беше измамник, разбира се. Залови го три пъти в лъжа. Първият път се задоволи да го глоби 30 хиляди ДМ, втория 100 хиляди, на третия прати Маймуняка и десет цигуларя, смазаха го от бой и поискаха 1 милион ДМ. Когато Кроки дойде да се издължи, Вълкът го извика при себе си:

— Третият път е фатален, Кроки. Знаеш „Господ, троица любит!“ — Не знаеше, разбира се, но беше достатъчно уплашен за да слуша. — Ще направя изключение за теб. Давам ти възможност да се реабилитираш, но измамиш ли ме още един път, ще ти пресека белтъка — това беше единствената легална заплаха, която Вълкът си позволяваше да употребява… И ето, че някой друг свърши мръсната работа. Обади се на Лидия да не го чака, наля си уиски, пусна Ерик Клептън и тъкмо се готвеше да сяда, когато Мартин го втрещи със съобщението си:

— Шефе, Степанчик иска да говори с тебе?

— Степанчик, сигурен ли си?

— Да, чака на централната линия.

Вълкът седна, усили музиката.

— Дай ми го!

След две-три секунди чу руснака.

— Нерон, ти ли си?

— Защо уби Крокодила? — попита с привидно безразличие той.

— Крокодила ли? На тези географски ширини няма крокодили.

— Не се прави на луд, Степанчик! Много добре знаеш за кой Крокодил става дума.

Степанчик мълча няколко мига.

— От теб чувам, че вече не е сред нас, вечна му памет. Кога ще бъде погребението?

Голям нахалник беше този афгански плъх, но и умен, и жесток.

— Може би ще пратиш венец, или ще присъстваш лично?

— Тази нощ, ще реша… Нерон, върни Оливия! Върни я, докато не е станало късно!

— Оливия? — Вълкът за първи път чуваше това име. — Коя е пък тая? Никога не съм срещал жена, с това име!

— Нерон, слушай ме внимателно. Онази нощ, когато Бесния застреля брат ми, във вилата е била една жена, която няма нищо общо с нашите работи. Вярвам, че не знаеш, но брат ти я крие някъде. Около тази жена са замесени други интереси, както се изразяваме ние — централни. Освободете я и ще подпишем мир. Траен мир, Нерон!

— Затова ли повика специални убийци от Америка, Степанчик? Мир не се прави със сапьори и снайперисти!… Извинявай. Чух, че брат ти е починал. Бог да го прости, Степанчик!

— Благодаря — сухо отговори афганецът. — Сериозно ти говоря, Нерон. Освободете Оливия. Заклевам ти се, че тя няма нищо общо с нашите дела.

— За пръв път чувам това име. Ще говоря с брат ми, но ще направим сделка. Ти ще ми кажеш веднага кой уби крокодила, кой стреля по BMW-то в тунела след Правец, а аз след два часа ще съм в състояние да ти кажа каква е съдбата на вашата курва… Оливия. Договорихме ли се?

Степанчик мълча много дълго.

— Охраната на Кроки, някой си Асен, го е убил по невнимание. Само това знам по случая… А за тунела? Кажи на Бесния, че от касапницата в Железница има оцелял… боец. Било е лично отмъщение. Нямам нищо общо с тази работа…

— Вярвам ти, Степанчик — Вълкът отново пусна дрезгавия си смях. — Вярвам ти като на Богородицата, брат, само дето една истина не съм чул от устата ти… — Вълкът отпи глътка уиски и засили още уредбата. Ерик Клептън изпълняваше Tears to Heaven, а тя беше сред любимите му блусове. — Степанчик, чуй ме добре. Тук е България. Всички убийци на Америка и Русия да събереш, в крайна сметка един ден ще те удавя в морето. Аз съм патриот и няма да позволя на разни афгански посерковци да хазайничат у нас. Да се разберем така — ти вдигаш своите хора, изтегляте се в Одеса, аз откривам оная, как й беше името и ти я пращам с девствен пояс на шундата. Тогава сключваме мир и тем подобни глупости. Светът е достатъчно широк и за двамата, Степанчик. А, какво ще кажеш? Gentleman agreement?

— Не ме залъгвай, Нерон. Намери Оливия! Ще те потърся след два часа.

И телефонът заглъхна. Нерон грабна мобифона.

— Мартине, усили охраната! Троен кордон! Намерете брат ми! Веднага да идва горе… Крокодила имаше ли гард Асен? Вържете го веднага!

Жорж влезе припряно, наля си питие и жадно го изля в гърлото си.

— Един Крокодил по-малко, а?

Вълкът кимна.

— Така изглежда. Къде са другите?

— Не знам. Бях в „Оазис“ с футболистите. Кого чакаме?

— Гери и големите… Виж там както се полага… някой лев на вдовицата, цветя и прочие изгъзици. Ще трябва да идем на погребението.

Ред беше на Жорж да кима.

— Някой си Асен го перфорирал. Наредих да го вържат.

— Асен ли? — Жорж беше искрено учуден. — Помня го от Германия. Бръмчеше само с алфи и ланчии… Бяха уж много гъсти… Откъде разбра, че е той?

— Много неща съм разбрал аз — важно каза Вълкът. — Нищо, че не търкам гащи по дискотеките. — Погледна го и го попита в упор: — Къде е Оливия?

Жорж се задави с питието.

— Откъде знаеш това име? — през зъби попита той.

— Все едно. Къде е?

— В Чекотин. С мама и Катето. Защо?

— Степанчик се обади да я търси! Иска да му я върнем.

Жорж му показа средния си пръст.

— А един по-дебел не иска ли тоя педерастки брат! Бас държа, че и той се шиба като онова лигаво копеле!

— Спокойно, бе! Инфаркт ще те тресне, момко… Та коя казваш е Оливия!

Жорж подпря лакти на масата.

— Жената, която ме интересува, брат ми! Може да си Нерон, но не си въобразявай, че можеш да я върнеш докато аз съм жив.

— Кога съм казвал, че ще я връщам, бе копеле смахнато! Само питам коя е?

Жорж мълча дълго преди да отговори.

— Не знам! — стана. — Тази нощ ще науча!

— Чакай — спря го Вълка. — Ще идем заедно. Осигури кервана!

Докато Бесният чакаше брат си, обади се Валери.

— Бате Жоро, моля те кажи на шефа, че Чомбе и Барона внесоха 15 милиона ДМ 6 банката.

Бесният се ухили вътрешно. „Мръсни копелета, замириса им на олово и клекнаха!“

— Ти какво правиш? — попита той.

— Готвя се да тръгвам… Сам съм в цялата банка.

— Искаш ли да видиш Катя?

— Естествено… Ако бате Вельо позволи…

— Ела пред офиса. Веднага! — заповяда Бесния и затвори мобифона.

* * *

— Пентхауз, Тодор Беров, президента на „Полиинс“ иска среща с вас? — каза майор Григоров по вътрешната уредба.

— Къде е?

— Долу, чака в колата си.

— Доведи го, Гриша. Прекарай го през рентгена и го качи горе. „Какво ли иска момченцето със смачканите уши? Преференции, какво друго. Преференции на руските пазари и гаранции, че не е в списъка на осъдените. Кой дава такива гаранции? Кой, по дяволите, след като самият Господ-Бог не може!“

Тодор Беров беше облечен излишно скъпо. Бял ленен костюм от „Версаче“, бели мокасини „Бали“, жълтозелена връзка „Креон“, златен „Ролекс“ и брилянт на лявата ръка, тежка златна верижка на дясната. Всеки друг, облечен така, би изглеждал върха на шика, но той си оставаше маскиран колбасар със счупени уши и нагъл, хитроват поглед в тъмните си, тинести очи.

— Добър вечер, Пентхауз — подаде разперените си пръсти той. — Извинявай за безпокойството!

— Не ме безпокоиш, Доди, заповядай. Ще пиеш ли нещо?

— Един чай. Знаеш алкохол не употребявам!

— Извинявай, забравих. Два „Ърл грей“, Гриша, с мляко и всички екстри!

Дебелият се върна на бюрото си и посочи с пръст на госта си да седне срещу него. „На това посрано борче не му се полага масата за гости!“ — помисли той, но в очите му видя, че е разгадал унизителното посрещане.

— С какво мога да ти бъда полезен, Доди? — лековато, неангажирано и безразлично попита Дебелият.

— Разговорът е дълъг, Пентхауз. Сега по-скоро минавам да подхвърля някои идеи.

— Аз не бързам… Говори спокойно.

— Както знаеш „Полиинс“ има известни интереси в индустрията. Достатъчно богати сме за да вземем участие в приватизацията.

— Чакай, Доди. Богати викаш? Кой е богат, моето момче? — Дебелият беше десетина години по-стар от госта си. — Бившата компартия или някаква си „Полиинс“, която утре може да не съществува?

Вратът на бореца се зачерви като гребена на боен петел.

— Вярно е, че започнахме с партийни пари, Пентхауз!

Дебелият вдигна рамене.

— Знам защо си тук, г-н Беров. Отдавна трябваше да си минал на отчет, приятелю. Ти си един от т. нар. програмирани милионери на партията. И партията е тази, която ще те подкрепя или ще те срине. Това, че си върнал във Виена пет милиона долара, не значи, че си излязъл от опеката на Пентхауз, Доди! Ни най-малко! Ти си върнал един заем и нищо повече. Разбираш ли ме? — Беров кимна. Беше почнал да се поти обилно и от вида му на денди не беше останало нищо. — Радвам се, че ме разбираш — продължи Дебелият. — Предстои да извършим велики дела заедно, момче. Никой не иска да връща правешкия комунизъм на Живков, но и никой не бива да си мисли, че ще допуснем в т. нар. демокрация нашите кадри да влязат бедни като просяци. Ясно ли се изразявам? — Беров продължи да кима. — Много, много се радвам, че се разбираме, приятелю. Знам какво те интересува: Кремиковци, Девня, Нефтохима, портовете във Видин и Русе, в Балчик, Бургас и Варна… Прав ли съм? Прав съм я? Поглеждате към Русия и за там се минава през нас, партията, както и да се нарича тя сега — БКП, БСП, Пентхауз или нещо друго! Всичко в тази държава сме построили ние, бившите комунисти и като дойде време да го раздаваме ще го дадем на наши хора. А ти и твоята „Поли“, ако продължавате да имитирате независимост, няма да попаднете в нашите планове! Радвам се, че ме разбираш, а щом ме разбираш ще приемеш и един съвет. — Майорът внесе чая и Дебелият го изчака да излезе преди да продължи: — Съветът ми е следния, Доди. Утре сменяш борда на директорите. В новия борд включваш наши проверени хора. Ще ти пратя точен списък. Заемате се с общи усилия и разделяте „Полиинс“ на още десет самостоятелни фирми, профилираш им направленията и тогава идваш с директорите на холдинга, да говорим за Русия… На гигантски пазар се излиза с гигантски връзки и гигантска подготовка, Доди. Аз съм връзката, ти извършваш подготовката и нашите кадри чрез „Поли“ започват приватизацията на Кремиковци, Девня, Нефтохим, Плама и т.н., разбираш какво искам да кажа, нали? — Беров продължи да кима. — Радвам се! Винаги съм знаел, че си умен мъж, г-н Беров. Извърши необходимото и ела на делови разговор… дотогава можем да обсъждаме единствено времето. — Дебелият плесна с ръце. — Извинявай, увлякох се. Чаят ще изстине.

* * *

Пътуваха по-малко от час под усилена охрана. Вълкът и Лидия бяха в новия мерцедес 500, след тях в банковия 600 Валери и Бесния. Охраната специално проверяваше тунелите, но този път нямаше засади! Завариха трите жени сами в целия манастир. Генадий беше отишъл на някаква сватба в енорията, а охраната беше толкова дискретна, че както се изрази Катя — незабележима. Палавата им сестра от вратата се хвърли на врата на годеника си и почти насила го завлече в стаята си, или килията, както беше прието да се нарича тук. Братята целунаха майка си. Оливия стоеше права, бледа, като че ли бездиханна.

— Лидия, Велине, това е Оливия — нервно каза Жорж. — Запознайте се.

Лидия ласкава както винаги протегна ръка и каза:

— Много си красива, мила. Не съм виждала по-красива блондинка от теб.

— Благодаря — тихо отвърна литовката.

Вълкът се задоволи мълчаливо да й целуне ръка, сложи Лидия да седне и прегърна майка си:

— Как си мамо?

— Както ме виждаш, сине. Щом вие сте добре и на мен нищо ми няма…

— Ела! — сухо каза Жорж и излезе от магерницата. Беше тъмна и душна юлска нощ. Щеше да вали, всяка нощ валеше вече повече от месец. Беше тихо, чуваха се щурци, далече долу в селото лай на кучета. Оливия застана до него. Жорж се обърна, няколко секунди се гледаха в очите, после тя го прегърна и застина на гърдите му.

— Липсваш ми — каза Бесният. — Мислех за теб!

Оливия не мръдна, само може би напрегна мускулите си или така му се струваше.

— Обади се Степанчик. Настоява да те пуснем. Каза, че си била от централно значение.

Оливия свали ръцете си и ги скръсти на гърдите.

— Какво значи „централно значение“, Оливия?

— Дълго е за обяснение…

— Аз не бързам. Цяла нощ е пред нас.

— Баща ми, Жорж… Той е бивш генерал от КГБ. Евреин… Той командва най-могъщото лоби в Русия.

— А Йосиф Кобзон? — Жорж четеше вестници и някои клюки бяха стигнали до него.

— Кобзон е певец, суетен паун. Там истинските хора са други. Трима генерали, евреи командват и милиардите, и бившите офицери от секретните служби. Баща ми е главният.

— И какво иска… баща ти?

— Да ме върне на мъжа ми, Жорж — беше тихия, дори плах отговор.

— Къде е той? В Италия?

Оливия кимна.

— Чака ме в Рим. Купил е къща в Маями… Иска да ме отведе там. Той ще управлява интересите на лобито в Америка.

— Афгански ветеран?

— О, не… не е служил в армията. По професия е инженер-електроник. Един от най-добрите в Русия.

— Мафиот — инженер електроник! Звучи идиотски, не мислиш ли?

— Но е факт. Той е двадесет години по-възрастен от мен… — последното кой знае защо звучеше като оправдание. — Женени сме пета година.

— Евреин?

Оливия кимна.

— Държи в ръцете си диамантения бизнес. Казват, че е един от най-богатите хора в света.

Жорж потъна в мрачни мисли.

— Опасен враг! На това му викате „централно значение“?

Оливия продължи да кима.

— Малко шансове имам срещу диамантен крал… Искаш ли да се върнеш при него?

— Не — тихо каза Оливия. — Мразя го! Отвращава ме! Не искам да го виждам, но ме е страх от баща ми.

— Дотук костеливата ръка на КГБ не стига…

Оливия се усмихна тъжно.

— Не се заблуждавай, Жорж! КГБ е навсякъде, а в България действа една от най-силните централи?

— Пентхауз?

— Да, Пентхауз ще ме издири и ще ме прати там където баща ми иска. Ако Степанчик и афганците не успеят, службите ще се заемат и тогава…

— Какво ще стане тогава?

— Страх ме е да мисля, Жорж. Мен ще ме изпратят в Маями, а вас ще избият до крак! Дори сестра ти и майка ти няма да пожалят!

— Ще видим — злобно изсъска Жорж. — България е независима, а ние не сме деца! Ако дойде време да стреляме ще видим на кой му е по-дебела кожата!

— Ти си решил да ме задържиш! — по-скоро като констатация, отколкото като въпрос каза Оливия.

— Да! — прегракнало отговори Бесният.

— Ще стане страшно, Жорж!

— Да става каквото ще. — Бесният с две ръце взе главата й, затвори очи и докосна с устни нейните. Оливия го прегърна отново.

* * *

— Козелът е! — чу гласът на Камбоджанската каска. — Можеш ли да не отидеш на погребението?

— Не — троснато каза Вълкът. — Точно там съм тръгнал.

— Ченгетата ще бъдат навсякъде… Ако до днес нямат пълната ви бройка — сега ще я попълнят!

— Майната им. Не мога да не ида. Пука ми за Крокодила. Беше боклук отвсякъде. Жестът към останалите „артисти“ ме задължава да съм там!

— Внимавай, Вълк. Очаквам и Манджурците да присъстват?

— Ще бъде доста нагло, не мислиш ли?

— На челото им не пише „Аз съм манджурец!“

— И това е вярно… Да мине това шибано погребение, ще мислим после.

— Барона е конфискувал девет тира на „Нерон“.

— Знам. Ще се оправя с този мръсник, след като погребем Крокодила.

— Той е вече тук!

— Къде?

— На погребението на своя приятел Емил Кирилов-Кроки.

— А ти къде си?

— И аз съм тук. Вълк, направи се, че още не знаеш за тировете. Аз ще се заема с него.

— Добре… Влизам в Кюстендил. След две минути ще бъда на гробищата!

— Твоя работа — каза Козела. — Аз не те познавам!

Мобифона заглъхна.

* * *

Целият подземен свят на България се бе стекъл да изпрати своя събрат Крокодила във вечното му жилище. Бяха заменили шарените шушлякови анцузи и маратонките с черни копринени костюми и със задължителните слънчеви очила, предимно на фирмата „Райбан“. Тук бяха всички наемни убийци, рекетьори, автокрадци, жилищни обирджии, та до най-обикновените побойници и скандалджии, които присъстваха с надеждата някой от големите босове да ги забележи и да ги включи в големия бизнес, при големите мангизи. Градът беше задръстен от най-луксозните марки автомобили предимно немски, италиански и американски. Ако някоя бригада от Интерпол можеше да зърне отнякъде тази гледка щеше да изяде полицейските си медальони от безсилен яд и съзнание за пълната безпомощност на прехвалената си организация.

Разбира се, беше пълно с полиция — явна и тайна. Качени на изпушилите си лади, ченгетата се задоволяваха да бъдат неми свидетели на погребението на един рецидивист с безброй присъди и поне десетина години излежани по пандизите. Погребение достойно за „Кръстникът“. Цялата местна полиция беше на крак, имаше подкрепления от София, Благоевград и Дупница! Сред ченгетата се движеше и една бяла лада със софийска регистрация, но вътре, маскирани като ченгета бяха личния шофьор на Степанчик, Вениамин Летеца и тримата манджурци. За разлика от телевизията, снайпериста Манджурски, снимаше всичко…

Братя Изови пристигнаха заобиколени от охраната си, положиха цветя върху ковчега на Крокодила, Жорж дори се прекръсти, целунаха ръка на майка му, подадоха пликове с пари на вдовицата и се смесиха с тълпата. Нерон зърна студеното, безразлично лице на Козела точно пред себе си, после Бобев изникна пред очите му.

— Здравей, Нероне! По трагични поводи се виждаме?

— Такъв е животът — свивайки рамене каза Вълкът. — Ти как си?

— В хазарта! Това е мой бизнес! Не допускам никого!

— Нямам интереси в хазарта.

— Исках от мен да знаеш, че това е моя територия — нагло заяви този празноглав самохвалко. — Аз те уважавам! Винаги си добре дошъл гост в моите казина!

— Ще го запомня — каза Вълкът, даде знак на охраната да го последва, хвана Жорж под мишницата и напуснаха гробищата.

— Кое е основното казино на това лайно Бобев?

— „Асо пика“ — каза Мартин, който винаги беше до него.

— Още тази нощ ще го смелите… Руини виждал ли си, като тия по филмите! Ето какво трябва да бъде „Асо пика“ тази нощ! Ясно ли е?

— Считай го за руина, Нероне!

— Ако хората му се опънат — в „Пирогов“ до един. В ортопедията! Ще му покажа аз на това лайно коя е неговата категория!

Вълкът направи знак на брат си да се качи при него и потеглиха ескортирани като президенти.

Запалиха цигари, мълчаха. По едно време Вълкът попита:

— Разбра ли коя е Оливия, брат ми?

Жорж разказа всичко с пълни подробности. Мълчаха много дълго, влизаха в София, когато Вълкът се обади отново:

— Дреме ти за тая жена, нали? В смисъл не ти е безразлична?

— Да — с пресъхнала уста отговори Жорж. Вълкът сложи длан на коляното му.

— Следвай сърцето си, брат! Аз съм с тебе! Винаги!

Бесният едва преглътна сълзите си.