Христо Калчев
Нерон вълкът (4)

IV

Когато въведоха Валери, Вълкът четеше пресата. До преди три години не беше разгръщал вестник, но откакто събра безработните спортисти около себе си, доби навика да преглежда ежедневниците преди да предприеме каквото и да било между осем и девет часа сутринта.

— Влез, Валери, сядай. Закусвал ли си?

— Не — откровено каза инженерът.

— Едно плато, препечен хляб, кафе и някакъв натурален сок. Какъв предпочиташ?

— Ябълка.

— И кана ябълка — заповяда Вълкът на охраната. — На — подхвърли му свитък вестници. — Тия ги прегледах вече.

Валери преброи до десет, събра кураж и попита:

— Къде е Катя, бате Велине?

— Скрих ги с мама на сигурно място — изръмжа Вълкът. — Хайде, прочети вестниците… После ще говорим.

Валери прочете заглавията, изяде една препечена филия с масло и луканка, но с наслада изпи сока и особено кафето. Тук, в бункера на „Нерон“ предлагаха по-добро кафе откъдето и да било другаде из София.

— Разбираш ли нещо от банково дело, Вальо?

— Това е дипломната ми работа. По-скоро управление на големи фискални маси.

— Колко вида банки има… Според теб, разбира се.

— Много, но само на два типа човек трябва да обръща внимание. Първият — банка, която иска да завоюва доверието на клиента и искрено е подчинила дейността си на тази цел, и вторият — такива, които от създаването търсят удобен момент за фалит.

— „Неронбанк“ е банка от първия тип — сухо каза Нерон. Всъщност прикриваше изненадата от бързия и вещ отговор на бъдещия си роднина. — Аз съм председател на банката. Чувал ли си?

— Разбира се. Доколкото е възможно опитах да се запозная с дейността ви.

— И какво установи?

— Солидна банка, бате Велине, но ако искаш да бъда откровен с тебе, използвате около 30 % от възможностите й.

Вълкът го погледна косо.

— И ти знаеш къде се губят другите 70 %?

— Боите се да реинвестирате, обърнали сте гръб на новите технологии. Общо взето, сте по-подозрителни отколкото се налага.

— Ако ти си председател, какво би направил?

— Ще се отворя към външните инвеститори, ще им намаля лихвата наполовина и ще участвам с процент в бъдещата печалба. Както казваше моя професор: „Умерен риск — сигурна победа!“

Вълкът сияеше вътрешно, макар че не го показваше.

— Добре, Валери, ще ти дам възможност да отвоюваш за всички нас 70-те процента на „Неронбанк“. От утре ти си председателя… Не ме прекъсвай! Никога не ме прекъсвай, момче! — Вълкът запали цигара, отпи от изстиналото си кафе и продължи: — На главата си имам достатъчно грижи и ядове, та за тая пуста банка, почти не се сещам. Дръж. — Вълкът му подхвърли лист с емблемата на фирмата. Това беше официалното му назначение за пред финансовите власти в държавата. — Утре в девет часа ще те представя на персонала. Ясно ли е?

— Разбира се — невярващ на връхлетялото го щастие промълви Валери.

— Жоро ви е купил апартамент на ул. „Славянска“. Тук са ключовете, адреса, етажа — всичко. Като се прибере Катето ще го мебелирате заедно. Дотогава ще живееш тук, в бункера.

Валери отново преброи до десет.

— Къде е Катя, бате Велине? Мога ли да я видя… или поне да я чуя по телефона?

— За това ще говорим накрая. — Вълкът подхвърли две спестовни книжки пред него. — Това са два пъти по пет милиона лева. Едните на твое име, другите на името на Катето… Семейство ще бъдете… там за разни екстри и защото един председател на банка не трябва да се лишава от нищо! Парите са в нашата банка, но ако искаш можеш да ги прехвърлиш другаде.

— Бате Велине? — В гласа му се прокрадна укор, а това кой знае защо развесели Вълка.

— Майната ти — усмихнат каза той. — Парите са твои, ако искаш изгори ги в камината като княз Мишкин.

— Като кой?

— Няма значение — Вълкът махна с ръка и натисна звънеца. В кабинета връхлетяха бодигардовете. — Момчета, от днес работите при господин председателя на „Неронбанк“. Всяко негово желание е закон за вас. Изчакайте отвън… След малко ще го представите на шофьора… Един шеф на банка трябва да пътува в черен мерцедес и винаги да бъде в тъмен костюм и черни чорапи! Вървете. — Когато останаха сами, Вълкът набра мобифона и му го подаде. — Кажи й, че от петък вечер до понеделник сутрин ще бъдеш при нея!

* * *

— Господа, Нерон удари балтията на конкуренцията и брутално иззе петролния бизнес — започна Дебелият на извънредно заседание на Пентхауз. — Пратил е стотина мутри по протежение на цялата граница. Чомбе в Петрич, Крокодила в Кюстендил и Барона в Сливница са се опитали да реагират, но хората им са изпотрепани с бухалки и лежат по болниците в гипсови корита. Да не останете с погрешното впечатление, че ми е жал за тях? — тих смях се разнесе из залата. Дебелият избърса потта си със снежно бяла кърпа и продължи. — Ако Нерон продължи още само три месеца да дои югоембаргото ще стане толкова силен, че ще бъде трудно да го спрем. Трябва да го спрем сега, когато воюва с отцепниците и руснаците едновременно. Хватката му е много проста. Негови хора в Сърбия му светват кога агентите на ЮНПРОФОР са далеч от границата и тировете тръгват. Минават по тройки от един пункт, връщат се празни през друг. Моите хора са преброили 106 тира. Цената на един е 30 хиляди ДМ. С подкупи в „Плама“ и „Нефтохим“ купува една цистерна за 5 хиляди. Още толкова излиза и заплатата на шофьора. Все пак някакъв риск има. Излиза, че Нерон печели 20 хиляди ДМ на тир или около 20 милиона ДМ при пълно еднократно използване на техниката. Тази манипулация се извършва между два и три пъти в седмицата. Не можем да си позволим такова богатство да се трупа под носа ни! Не и ние! Утре тези милиони ще се превърнат във власт и с нас е свършено.

— Каква е процедурата преди границата? — попита американската връзка Валентин Андреев.

— Проста — ген. Боев се зае с отговора. — Тировете се пълнят в Плевен и Бургас, и идват в София. Разпръсват се из целия град. Един от купените митничари ги обикаля и слага митническата пломба, после един по един тръгват към границата. Събират се край Алдомировци и чакат знак, че ЮНПРОФОР е далече. Останалото знаете.

— Май трябва да викна особените момчета? — Каза Лозев.

Дебелият кимна, но отговора отново даде генерала.

— Трябва да се сплашат шофьорите, Лозев! Достатъчно е да „хвръкнат“ три тира за да се разбягат като пилци.

— Ще наемат руснаци — обади се Валентин Андреев.

— Тогава ще повторим процедурата.

Мълчаха няколко секунди, после Лозев попита:

— Кога трябва да се възпроизведе фоерверка?

— Тази нощ — кротко каза Дебелият. Лозев кимна, стана и напусна събранието.

— По едно кафе, господа? — попита Дебелият.

— Предпочитам уиски — замислен отговори Андреев. — започваме война, Пентхауз?

— О, не — усмихнат каза Дебелият. — Просто ще нашляпаме голото дупе на едно непослушно дете.

* * *

Тази нощ около 3 часа по шосето между Алдомировци и Сливница в интервал от петнадесет секунди избухнаха три тира превозващи петрол. От РДВР-Драгоман допускат, че камионите са се готвели да преминат границата в нарушение на югоембаргото.

* * *

В 6 часа големите Близнаци събудиха ВълКа.

— Пазехме кервана с двадесет автоматчици, Вельо — задъхано започна Николай. — Попаднахме в перфектен куркапан. Цялата местност е пепелище. Лунен пейзаж. Шофьорите се разбягаха. Събирахме ги като овце по полето. С голям зор и много бой ги принудихме да потеглят.

— Шофьорите на трите тира? — попита Вълка сигурен в отговора.

— На въглен… и помен няма от тях.

Вълкът наля три кафета и седна срещу Близнаците. Бяха отраснали заедно и си имаха пълно доверие. Те и Каранов бяха единствените, които имаха безотчетен кредит в банката. „Ще трябва да предупредя Валери да не им брои стотинките!“ — помисли Нерон, но Георги прекъсна мислите му.

— Ще пречукам Барона! Още днес ще му видя сметката!

— Мислиш, че това е негова работа? Три взрива в интервал от петнадесет секунди? Барона няма акъл за толкова прецизна работа!

— Кой тогава?

— И аз това мисля, Жоро. Има две вероятности — или афганците на Степанчик, или спецченгетата на Дебелия.

Кольо Близнака се прекръсти.

— Много врагове събрахме?

— Много — Нерон отпи от кафето и тръгна да се разхожда из бункера. — Едно ченге от Камбоджанските каски търси контакт с мен. Към обяд ще пратя да го викнат. Ще му предложа луди мангизи, ако се навие да ебе своите. Пентхауз работи със специален отряд на шести отдел към шесто управление. Ако се навие — кяра е общ — негов и наш, ако не — така и така Дебелия иска главите ни. Поне ще знае, че имаме достатъчно акъл да разчетем пасианса му.

— А ако са афганците — обади се Николай.

— Това е другият вариант. Бесният пречука брата на Степанчик и ни вкара в голяма беля. Япончик му е пратил трима суперостриета от Америка. Наричат ги Манджурците. Осъдили са ни на смърт. Като еретици, моля ви се! — Вълкът се усмихна кисело. — Снощи пратих Нейко Змея с двеста „цигулари“ да се опитат да ги прихванат от границата. Русе летище и порт, порт Силистра и от Дуранкулак до Варна с всичките й подстъпи. Ако Змея хвърли дюшеш, аз лично ще ида да удуша Степанчик.

* * *

Обади се мобифона.

— Шефе, Мартин е. Намерихме Евтим Художника.

— Къде е?

— Долу. Правихме му изкуствено дишане. Сега втасва.

— Нека втаса. Да бухне като козунак. След два дни ще си поговорим като родни братя.

* * *

Четвъртият бункер всъщност беше Чекотинския манастир, райски кът в Балкана и само на 70 км от София. Под него течаха Мали Искър и Бебреш, чисти като сълзи реки, а и затова пълни с риба. Игумен беше владиката Генадий, дебел чревоугодник и сластолюбец. Едва ли някой друг в България имаше неговата видеопорно колекция. Беше му тръгнала славата на онанист, но това беше грешка. Връзката на Генадий с „Нерон“ АД започна от неговия интерес към проститутките. Плащаше почтено и ларж. Преди година и половина Лидия беше поискала да види манастира и братята я заведоха. Жорж шофираше, а отзад Велин се опитваше с думи и ласки да потуши истеричната й дрогабстиненция. На следващата вечер, Лидия се изповяда на владиката и той се зае с лечението й. Подари й требник, остави заради нея църквата отключена и я принуди щом почувства зараждане на треска да чете молитви паднала на колене, докато Господ-Бог не се смили над нея и успокои душата й. Тази психотерапия се оказа сполучлива. Кризите й се разредиха, сънят й се успокои, а това беше достатъчно за Вълка да позлати и манастира и игумена му. Дружбата им беше по-силна от взаимоуважението. Вълкът беше абсолютно безразличен към бога. По-скоро, ако имаше свой бог, това беше дяволът. Навремето му беше попаднала книгата „Загубеният рай“ от английския писател Джон Милтън. Сюжетът беше библейски, но имаше епизод, в който бог изхвърля ангела Сатанаил от рая, понеже бил дал забранения плод на Ева и прочие глупости. Та когато Сатаната стигнал дъното на ада, вдигнал глава и се провикнал: „Господи, по-добре господар на ада, отколкото подчинен в Рая!“ Вълкът споделяше тази философия и беше подчинил целия си живот на нея.

Когато Жорж с Оливия и малките близнаци пристигнаха, майка му и Катя вечеряха с Генадий. „Цигуларите“ бяха навсякъде. След като се увери в надеждността на охраната, Бесния въведе компанията си в магерницата.

— Страх ме е за вас, Георги. Живеете страшно, майка. Хората се страхуват от вас, вие се криете като диви зверове. Докога ще продължава това, сине?

— Още малко, мамо. Скоро ще можем спокойно да се появим на улицата.

Майка му държеше отрупаната му с пръстени и верижки десница и умолително го гледаше в очите.

— Сега защо не можете? Хора ли убивате?

— Не, мамо, за Бога! Как ти хрумна тази мисъл.

— Знам ли как? На Велин Вълкът му викали, на тебе Бесния. Няколко хиляди души работели за вас — все разбойници. Цялата страна ви знае, всички се страхуват от вас!

Жорж се усмихна кисело.

— Кой ти разказва такива дивотии, мамо. „Нерон“ е официална фирма. Вярно, че много хора работят с нас, но защо разбойници? — Жорж се поколеба, но знаеше, че трябва да я успокои преди да тръгне обратно. — Много дълго бяхме бедни, мамо. Татко изгни в тази пуста мина, четиридесет години едва направи, ти се съсипа в консервната. Стига толкова. Никога повече бедни — това е девиза, на нас синовете ти, а това значи, че ти си богата, че Катето е богата…

— Не ми трябва богатство на мен, Георги. Трябват ми живи синове, задомени. Внуци ми е време да гледам, не да се крия като хайдутин по манастирите. Какво лошо съм направила аз, че да се крия? Кажи де!

Жорж целуна майка си по косата.

— Не се криеш ти, мамо. Ние те крием, защото те обичаме и не искаме нищо лошо да ти се случи. Повече сега не мога да ти кажа. Вярвай ми скоро всичко това ще свърши — Бесния почувства, че майка му ще продължи да му възразява и побърза да я парира. — Ще ми направиш ли една услуга, мамо?

— Аз — искрено учудена възкликна тя. — Знаеш, сине, за вас живота си давам… окото ми не мига да легна в гроба за някой от вас… , но услуга. Малки са ми възможностите, Георги.

— Напротив, мамо, огромни са ти възможностите. Имаш десет милиона лични пари в банката. Въпрос на твой каприз е да направиш богат някой, да разориш друг, да раздаваш блага или да наказваш, но не такава молба имам към теб. Моля те, мамо, бъди като майка на Оливия докато се върна да ви взема. Тогава ще те попитам: „Що за човек е Оливия, мамо?“ — и ще искам да ми кажеш истината.

* * *

Жорж се качи в ладата и потегли. Гери и Драго, малките близнаци седяха пред него. Драго отвори бутилка „Шивъс Рийгъл“, наля една капачка и му я подаде. Жорж я изпи на екс.

— Сипи още една! — изпи три екса преди да върне капачката. На паркинга в Правец, зарязаха и без това крадения таралясник и се прехвърлиха в поръчковото BMW М. Гери натисна газта и когато стъпиха на магистралата вече летяха с над 200 км в час. Продължиха да си разменят капачки и до първия мост бяха преполовили бутилката. Тогава заваляха куршумите. Драго изкрещя и се свлече до таблото, предното стъкло се пропука и побеля, но Гери го удари с длан и вятъра ги блъсна като камшик в лицата. Жорж бръкна под седалката, извади картечен пистолет и се приготви да се отбранява. Колата летеше като снаряд, Гери крещеше нещо, но вятъра отнасяше думите му. Погледна назад, две беемвета тройки ги гонеха и бълваха огън, но с тяхното не можеха да се мерят, и Гери бързо увеличаваше дистанцията. „Отървахме се!“ Погледна спидометъра. С 250 км караше тоя щурак все едно, че беше защитен с предно стъкло. Пресегна се, хвана Драго и го изтегли на седалката. Беше целият в кръв, но жив, слава Богу. Единият куршум беше раздробил рамото му, другият беше разкъсал кожата на главата.

— Жив ли е? — изкрещя Гери.

— Жив е! Нищо му няма… Внимавай на следващите два тунела.

Друга засада нямаше.

Жорж предупреди брат си да събере лекарски консулт, заповяда на охраната да ги пресрещне и по обиколни пътища се добраха до бункера. Цигуларите пренесоха Драго в импровизираната операционна, където д-р Анадолийски вече го чакаше, а те с Нерон и Гери огледаха колата. В купето намериха шест гилзи от „Калашников“, в ламарината още шест пробойни. Слава Богу, не бяха уцелили нито гумите, нито резервоара..

— Почна се! — мрачно каза Вълкът. — Това със сигурност е Степанчик. Сега да пием по едно. Спешно трябва да открия Нейко Змея.

* * *

Змея беше в Силистра, а до там мобифон-системата не покриваше.

— Асене — каза Вълкът на Варненския шеф на „Нерон“. — Войната започна. Консервирай офисите от Варна до границата. Змея знае какво да прави. Прати човек при него. Да ме търси тази нощ… без значение… Когато се добере до Варна. Утре пращам Маймуняка по Южното Черноморие — от Слънчев бряг до Царево. Събирай момчетата и си отваряйте очите за афганците. Степанчик е там някъде. Искам го студен като жаба. — Вълкът затвори апарата и се облегна в стола си. — Е, какво, копелдаци, такива, отървахте кожата, а?

— Ние да, но Драго… — започна Гери, но Вълкът го прекъсна.

— Нищо му няма. Можеше да е много по-зле. Почти толкова зле, колкото оня педал, брата на Степанчик — Вълкът се засмя с гърления си глас и вдигна чашата. — Наздраве! — пиха. — Вие изсрахте тия лайна с шибаната ви акция в Железница.

— Какво трябваше да направим според тебе — злобно попита Жорж. Все още не беше забравил, че до преди половин час беше мишена на афганците.

— Това, което направихте! Степанчик е бесен и ще жили като стършел. Колкото повече изпуска нервите, толкова по-добре за нас!

— Някой му е светнал откъде ще минем и с каква кола? — обади се Гери.

Вълкът кимна.

— Точно така, Гери. Кой? Имаш ли някаква идея?

— Никаква.

Пиха мълчаливо десетина минути, после Вълкът събра охраната.

— Къде е Мартин? Дай ми го. Марти, счупете всички пръсти на Художника и го доведете тук. Ако се покенза или напикае, измийте го с маркуча… Не искам да ми осмърди офиса!

Отново потънаха в мълчание. От уредбата звучеше хита на сезона „Сълзите ми капят върху моите обувки от крокодилска кожа“.

— И каква стана тя — обади се Гери. — От една страна, комунистите — от друга, афганците? Война на всички фронтове, така ли?

— Забравяш „Полиинс“? — обади се Жорж.

— „Поли“ е вън от играта… За сега. Ще гледат през ключалката и ще тръгнат срещу победителя — каза Вълкът.

— Грешиш — Жорж доля чашата си, сложи лед, сода и се върна на масата. — Беров събира войска. „Полибойс“, моля ви се? Всички отрепки, които не успяха да влязат при нас, отиват при него.

— И Въпреки това не е във войната и няма да влезе сега. Доди е парвеню, общува с политици, учи английски, купил си е къща в Америка, всеки момент очаквам да чуя, че си е направил операция на ушите. Играе на барон Ротшилд и, общо взето, проблема му е как да прецака Марк Рич в „Медет“ и „Кремиковци“… Казвам ви, ще влезе в играта едва когато се увери, че войната между „Нерон“ и „Нева“ е приключила и има победител.

Вратата се отвори широко. Мартин и двама от охраната, мъкнеха под мишниците Евтим Художника. Беше мокър отгоре до долу, ръцете му представляваха кървави пити, краката не го държаха, в очите му се четеше животински ужас.

— Не ми губи времето, Евтиме! Степанчик е купил някой вътре в бункера. Кой? Искам името му! Веднага, иначе ще те сваря на супа! На бавен огън с люти подправки!

— Коко Малчо — едва, едва промълви Художникът.

Братята се спогледаха. „Малчо? Та аз щях да му поверявам бунКера?“ — с горчива ирония помисли Вълкът.

— Добре. Изчакайте вън. Марто? — Мартин беше шеф на бункера, но Вълкът се готвеше да го направи свой представител на всички зимни курорти, което само по себе си значеше милионер в долари. — Свитнете тихо тоя боклук. Малчо… не искам да го виждам. Хвърлете ги в пещерата под Гюешица… и десетина живи помияра след тях. Върви!

Мартин кимна и отиде да изпълнява заповедите на своя бог Нерон.

* * *

Манджурците кацнаха на летище Букурещ. Хората на Степанчик ги посрещнаха и с два „Ланд Крузер“-а потеглиха за Констанца. Около двадесет и три часа бяха на порт „Констанца-юг“. Свалиха багажа и се прекачиха в италиански глисер „Рива“ с два двигателя „Меркюри“ с по 350 конски сили всеки. Лодката потегли бавно, излезе от пристанището и с пълна мощ се отправи в открито море. Когато напусна десет милната гранична зона, заби на юг и се понесе към България. Около един и тридесет „Рива“-та заседна умишлено, със загасени светлини на дълъг пясъчен бряг.

Манджурците и един от придружителите им слязоха на брега, другите двама избутаха глисера в морето и потеглиха обратно.

Това беше плажът на Шабла. Степанчик ги чакаше на сто метра от там в бившата резиденция на ЦК на БКП, на брега на езерото-резерват, може би най-красивото кътче на Черноморието.

* * *

Точно в девет сутринта, охраната съобщи, че Камбоджанеца е дошъл. „Войнишка работа! Точен до секундата!“ — помисли раздразнено Вълкът. Предстоеше му тежка среща.

— Уверете се, че е чист и го доведете!

Червената барета изглеждаше добре и в цивилни дрехи. Здрава костна система, тренирана мускулатура и рейнджърско спокойствие лъхаше от този светлокос, синеок мъж, облечен в джинси тишърт и ленено сако в наситено тъмносиньо, почти кобалтово.

— Как да те наричам? — попита Вълкът.

— Както искаш.

— Няма ли да ми кажеш името си?

— Сега не. Поне истинското.

— Чин?

— Капитан.

— Камбоджа… Какво ми се правиш на интересен? За хиляда долара ще си доставя досието ти… Ден по ден — от раждането ти до днес.

— Нямам досие. Унищожих го преди да напусна.

— И все пак, дай едно кодово име!

Баретата стоеше до вратата и на пръв поглед не се дразнеше, че Вълкът го държи прав.

— Навремето в моя град ми викаха Козела… заради навика ми да удрям с глава.

Вълкът се засмя дрезгаво. Този смях беше известен сред борците и по-скоро всяваше страх, отколкото веселие. Стана, протегна му ръка, получи неговата.

— Добре дошъл! Аз Вълк, ти Козел, ела да видим какво ще излезе от тази менажерия — посочи му масата за гости, седна срещу него и натисна звънеца. Влезе сервитьор със смачкани от дълго трениране на борба уши и чинно застана да чака заповедите на върховния шеф. — Какво да ти предложа?

— Не пуша, не пия кафе и алкохол — беше отговора.

— Някакъв натурален сок?

Козелът кимна.

— Донеси от новия внос портокал и кафе за мен. — Вълкът го погледна косо. — „Нерон“ има генерална преференция за внос на натурални сокове.

— Знам — кротко каза Камбоджанецът.

— Много знаеш — кисело се усмихна Вълкът. — Всъщност какво знаеш за мен?

— Всичко — все така кротко продължи да отговаря гостът.

— Чак всичко…

— Знам полицейската ти биография от игла до конец. В досието са включени семейство, детство, спортни години и образование. Има раздел хоби. Знам, че четеш много, че се справяш с немски и английски говоримо и, че си безмилостен като невестулка.

— Ти си можел да говориш, бе — Вълкът изчака сервирането и попита: — Какво те води при мен?

— Пари.

— Има ли пари в „Нерон“? Досието какво казва по този въпрос?

— Мълчи. Дневният ти оборот е около 100 милиона, ежедневната печалба между 7 и 10.

— Така ли? — Нерон се усмихна искрено. — Кой ти даде тия цифри, шефът на БНБ?

— Имам свои източници.

„Нахално копеле!“ — Вълкът беше почнал да се дразни, но трябваше да купи това ченге, ако искаше да се добере до Дебелия и комунистическите структури, които движеха конспирацията срещу него.

— И какъв процент от тази печалба смяташ, че ти се полага?

— Точно този въпрос дойдох да обсъдим.

— Козел, ти май си нахален тип?

— Ако поговорим сериозно, ще се увериш, че не съм.

— Какво предлагаш? Смятай, че сме започнали сериозния разговор.

Козелът не помръдна, не се докосна до сока, не промени изражението си.

— Ти започна война с афганците. Първата от трите, които ти предстоят. Но срещу обучена в терор армия, изпращаш разни борци-мутанти, които може би могат да те пребият с бухалки, но срещу професионални войници ще бъдат безпомощни като девича гимназиална паралелка.

„Прав е!“ — помисли Вълкът, но попита от чисто любопитство:

— Кои са трите войни, които ще водя?

— Да карам по ред. Сега воюваш с афганците от „Нева“.

— И това ли знаеш?

— Всичко знам — все така кротко, дори скромно, лансираше нахалството си Козела.

Мълчаха дълго.

— Има две вероятности, Козел. Да те наема или да не те наема? Наема ли те, обаче, ставам твой господар! Това ясно ли ти е?

— Напълно.

— И го приемаш?

— Няма друга причина да съм тук.

— Защо… Горд мъж, профи?

— Пари! — прекъсна го Козела.

„Не ме преКъсвай!“ — спонтанно щеше да изкрещи Нерон, но пое въздух и премълча.

— Ако не те наема, на кого ще предложиш услугите си?

— Не на афганците, всеки случай.

— Ако има война тя е между „Нерон“ и „Нева“?

— Сега… После ще се появи „Полиинс“ и „Пентхауз“. Един след друг, разбира се.

„Той е наистина достатъчно добре информиран. Ако го наема и се окаже ебалник? Могат ли да ни писнат ушите от това нагло копеле?“

— Твърдиш, че водим война с „Нева“? Приемам. На чия страна са шансовете?

— Виж, Вълк, докато не съм твой наемник ще те наричам така. Заработя ли по свирката ти, ще се обръщам към тебе както заповядаш. Задаваш ми въпрос, който се нуждае от сериозен анализ. Готов съм да ти представя моята прогноза, но първо трябва да обсъдим един генерален въпрос.

— И кой е той?

— Взаимното доверие.

Вълкът отново пусна прословутия си смях.

— Доверие се печели, Козел! За мен работят 10 хиляди души. Аз храня семействата им, правя ги богати хора и те ми имат доверие. Те, за общото благо изпълняват заповедите на президента на „Нерон“ и хармонията се поддържа. Е, понякога се глобяваме за изгъзици, пиянски изцепки и т.н. Но да владееш 10 хиляди диви, примитивни и полуграмотни мъже, трябва да притежаваш железен инструментариум и нито за миг да не се колебаеш да го използваш. Разбираш ли ме?

— Да. Нямам възражения!

— Но имаш претенции! Искаш да ти вярвам.

— Не. Искам да чуеш моите мотиви да дойда при теб и моите основания да твърдя, че аз съм човека, от който имаш нужда.

— Целият съм в слух, Козел. Освободил съм цялото си време за теб!

Баретата бръкна в сакото, извади бележник и писалка.

— Някои неща не мога да ги произнеса на глас — каза той. — За общо добро, твое и мое.

Вълкът кимна, взе кафето си и застана зад гърба му. Ченгето написа няколко реда и се изправи така, че да му позволи да вижда.

— Това е невъзможно! — възкликна Нерон, изненадан, дори шокиран.

Козелът написа още няколко реда и отново се отдръпна. Нерон четеше и не вярваше на очите си. „Работата излезе много по-сериозна, отколкото я мислех!“ Придърпа стола и седна до него. Козелът изписа три листа с ъгловатия си, разлян почерк и затвори тефтера. Нерон скочи нервно и тръгна да се разхожда из кабинета си.

— Каква е цената на тези сведения? — попита той. Козелът скъса листите, смачка ги, провери дали следващите не са запазили отпечатък от почерка му, прибра бележника и запали листите.

— Незабавна смърт и за двамата.

— Не забравяй, че зад гърба си имам цяла армия.

— Не си прави илюзии, Вълк. Разберат ли където трябва, че ти и аз имаме тази информация, веднага ще ни отделят по една ниша в хладилника.

— Този… това само аз и ти знаем, така ли?

Козелът кимна.

— С какъв кураж ми гласуваш това доверие!

— Пари — отново кротко, много кротко звучеше гласът му.

— Ще стигнем и до там. Как мислиш, че ще действат?

— С двама-трима корумпирани висши полицаи и няколко от гангстерите, прононсирани доносници на полицията.

— Имена?

Козелът се усмихна за пръв път.

— За имена се говори обикновено след финансовите споразумения.

— Добре, да приключим този въпрос. Как оценяваш работата си за мен?

— Пет милиона лева.

Вълкът подсвирна.

— Добра цена. Сериозно ли мислиш, че струваш толкова.

— Не обичам пазарлъците, Вълк.

— Аз също. Добре. С тебе няма да се циганя. Приемам. — Вълкът си подаде ръката, но тя увисна във въздуха.

— Това не е всичко. Никакви банки. Кеш.. Два милиона сега, три на Коледа в брой. Моя грижа е къде ще ги съхранявам. Приемаш ли?

— След като ще ти дам пет милиона лева, за мен е абсолютно безразлично как — равнодушно каза Нерон. Вдигна вътрешния телефон и се свърза с Валери. — Донеси два милиона лева в офиса. В едри копюри.

— Това задоволява ли те?

— Почти.

— Почти… Козел?

— Автомобил, шефе. Работата, която ще върша, иска маневреност и бързина.

— Прав си. Каква марка, претенции имаш ли?

— BMW — то на брат ти!

— М 7? Та то първо е поръчково, второ в момента е надупчено като швейцарско сирене?

— Моя грижа е да го стегна.

— Както искаш! — набра мобифона на Мартин. — Докарай пред офиса поръчковия баварец. Ще го вземе един тип на име Козела. — Погледна спецченгето остро. От този момент той ставаше негов роб. — Задоволих ли прекомерните ти претенции?

— Да — кротко, та чак смирено звучеше гласът на този видимо опасен мъж.

— Как ще влизам във връзка с тебе?

Козелът бръкна в джоба си, извади визитната си картичка и му я подаде.

— Всичко е истинско и името, и адреса, и телефона.

Козелът всъщност се казваше Иван Милетиев и живееше някъде из Коньовица.

— Доверие за доверие, а? — Криво усмихнат се пошегува Нерон. — А сега имената на висшите ченгета и на ебалниците?

— Ударите ще дойдат от две места и чрез двама провокатори. Казино „Асо пика“, собственост на Иво Бобев и игрален дом „Шанс“ на Чико. Говорят ли ти нещо тези имена?

— Естествено. Познавам ги и двамата.

— Чрез тях и техните заведения ще се разиграе кадрила. Режисьори ще бъдат полковник Попов, шеф на отдел „Убийства“, полковник Иванов и един измекяр, който по комунистическо време се правеше на наш агент във виена. Казва се Христо Христов.

Вълкът кимна. Всички имена му бяха известни, само че не можеше да си представи, че биха се комплектовали по този начин.

— Какво смяташ да предприемеш, Козел?

— Един шахматен ход напред. Ще направя от Чико и Бобев смъртни врагове, преди полицаите да са ги пратили срещу тебе.

— И как ще стане това?

— Ще видим като му дойде времето!

На вратата се чукаше. Валери носеше парите. Влезе, остави пакета на масата и без въпроси напусна офиса.

— Голяма пачка? Как ще я носиш?

— Долу при охраната оставих куфар.

Вълкът се засмя отново, но знаеше ефекта на фалшивото си веселие и го изтри от лицето си.

— Предвиждаш всичко, а? — Козелът кимна. — Добре. Това е всичко за днес. Действай! — подхвърли му своя визитка. — Така няма да минаваш през охраната. — Стана, срещата беше свършила.

— Още нещо. Последно.

— Какво има пък сега?

— Как да те наричам?

— Как да ме наричаш? Как! Вълк ме наричай. И без това зад гърба ми всички така ме наричат. Дори брат ми.