Христо Калчев
Нерон вълкът (2)

II

5.25 сутринта, Казанлък.

Неизвестно лице е хвърлило нападателна артилерийска граната на първия етаж в стая 109, на местния хотел „Чайна роза“. Взривът е насякъл на парчета и е предизвикал мигновената смърт на бившите сержанти от МВР Михаил Георгиев Тошков и Никола Николов Нинов, настанили се в хотела предишната вечер към23 часа. От РДВР-Казанлък все още няма никакво изявление, но слуховете, плъзнали веднага из града намекват за гангстерската война между руската и местната мафии.

9.05 местността „Серен извор“.

Овчарят на частна кооперация „Рустика“ е намерил обесен на един явор край пасището руския гражданин Анатолий Буяу, жител на град Перм, 29-годишен. Лейтенант, ветеран-афганец. Убитият е бил с белезници, закопчани на гърба и десетки хематоми по тялото, предизвикани от жестоко изтезание. Лейтенант Григоров, който пристигна на местопроизшествието, с полицейската кола заяви троснато на журналистите: „И за децата е ясно, че става въпрос за екзекуция.“

21.25 ч.

На шосето между Айтос и Карнобат е било взривено BMW 5253 русенска регистрация. Овъглени са труповете на трима неидентифицирани руски граждани на възраст между 25–30 години. Съдейки по многобройните гилзи, открити по шосето от 50 до 100 метра от взривената кола, полицаите твърдят, че взривените всъщност са били нападатели. При ответния удар в BMW-то е бил изстрелян ракетен снаряд тип фалус-патрон, а после след изстрел в резервоара е било възпроизведено възпламеняване.

4.40 ч. сутринта къмпинг „Градина“ — Созопол.

Две неизвестни лица с качулки са отвлекли от бунгалото му спящия руснак от чеченски произход Абил Набов, 29-годишен, сержант от бившата СА. Преди да изчезнат са запушили устата с полицейско тиксо и са оковали с белезници за леглото 20-годишната проститутка Оля В. Един час по-късно взрив привлича вниманието на персонала на ресторант „Пилетата“ край село Крайморие, Бургаско. Чеченецът е бил намерен разкъсан от взрив, върху който е бил вързан. Устройството е с дистанционно управление. Убийците са изчезнали. РДВР-Бургас е блокирало всички изходно-входни магистрали на града и проверява всички коли за редовни регистрации и незаконно притежавано оръжие.

* * *

Вълкът отсъстваше, затова Жорж председателстваше „военния съвет“. Присъстваха регионалните шефове на „Нерон“ от Албена, Златни пясъци, св. Константин, Слънчев бряг и Дюни. Напук на мълвата, че борците или „мутрите“, както бяха започнали да ги наричат, се предвождат от тъпаци с дебели вратове, тук присъстваха мъже, които по-скоро можеха да бъдат определени като интелектуален тип. А и бяха такива. Сред тях имаше адвокат, та дори и един поет. Вълкът много добре разбираше, че за да действат точно неговите момчета, трябва да бъдат командвани от хора, които могат да мислят.

— Някой ни изпържи… — каза Жорж, а това можеше да се третира като знак, че военния съвет е започнал.

— Жорж — Борис Каранов тръгна из бункера. Беше близък приятел на Вълка, бяха карали заедно спортната рота, макар той да беше в модерния петобой. Големият брат беше кум и кръстник на децата му и той се чувстваше свойски с всички членове на фамилия Изови. — Намери Велин! Трябва да разберем кой е подбрал ченгетата. Руснаците са си ебали мамата, избият ли наемниците, ще започнат да стрелят по нас.

— Не мога да го намеря. Заминаха с Лидия. Мобифонът му е тук. За три денонощия е неоткриваем.

— Лошо — Борис знаеше къде е Вълка, но реши да го търси сам, на връщане. — Степанчик няма да ни прости шест мъртви афганци. Знаеш, те се побратимяват с кръв, пият си от вените и подобни дивотии?

Жорж сви рамене.

— Какво да правя, Боре. Не знам Къде е Нерон.

Настъпи дълга пауза.

— Освен руснаците — обади се Сашо Главата, човекът, който владееше Слънчев бряг. — Тази нощ тръгват девет цистерни, маскирани като тирове. Сливнешкия канал сигурен ли е?

— Да — кимна Жорж. — Ще предупредя Барона да ги чака. Това е моя грижа. Какви са дневните? Скачат ли?

— Скачат, разбира се. Сезонът набира сила. Средно милион, милион и двеста на вечер, но ако Степанчик и главорезите му успеят да убият дори един човек, считай провалът за пълен. На другия ден хотелите ще са празни.

— Знам, Глава… — Жорж запали цигара, закашля се и гневно я загаси в пепелника. — Тази нощ аз лично ще видя сметката на младия Степанчик! Знам къде е този педераст, мамичката му курвенска.

— Искал ли си разрешение от брат си? — попита Борис Каранов.

— Майната му на брат ми! Аз да не съм малолетен!

* * *

Игор Степанчик, хомосексуалист, който не беше служил в армията, камо ли в афганската война, беше счетоводител на група „Нева“, известна сред населението като руската мафия. Това беше сбирщина от главорези на бившия Съветски съюз, които в началото си сътрудничеха с „Нерон“ в нарушаване на югоембаргото, в трансфера на крадени коли и наркотрафика, докато не се сблъскаха интересите им и не избухна необявената война за контрол на курортите.

Главатар на „Нева“ беше Вячеслав Иванков, по прякор Япончик, който дърпаше конците от Ню Йорк, а неговия „боен другар“ Степанчик командваше афганците в България.

Жорж взе дванайсет момчета, натовариха се на три джипа и потеглиха за Железница. Отдавна знаеше, че вила „Калиопа“ е руския разпределител на проститутките за София, но сравнително скоро беше разбрал от един гей-длъжник, че Оскар (истинското му име беше Осбай) освен, че е главния сводник-доставчик, е и любовник на младия Степанчик. Това сведение му се стори маловажно и забрави да го съобщи на Нерон, но сега му се отдаваше идеалната възможност да извади главатарят на „Нева“ от равновесие и щеше да бъде луд, ако не го направи. Беше пет сутринта когато наближиха вилата на полуамбриаж и без светлини. Жеко Кучкарят се измъкна от джипа, и пръв приближи оградите. Имаше три ротвайлера за обезвреждане, но не бяха минали пет минути, когато с присветване на фенерче им бе даден знак да идват. Псетата лежаха мъртви из двора, алармата на входната врата беше обезвредена, а това значеше, че и края на педераста наближаваше. Момчетата заобиколиха вилата, Жорж изчака две-три минути, изсвири пронизително с пръсти и от четири страни нахлуха вътре.

Беше тежка, задушна и тъмна нощ. Всеки момент щеше да завали и, слава Богу, тия юлски горещини бяха напрегнали до скъсване и без това изтънените му нерви. Жорж запали цигара, ритна вратата и последва момчетата. В хола бяха събрани четири жени и трима мъже-сводника, педераста и един колос с вид на Иля Муромец — як като бик, но с тъпи и май плахи очи. И нищо чудно, под угрозата на дванадесет мозберга малко очи биха си позволили лукса да излъчват кураж или поне спокойствие.

— Здравей, Степанчик — поздрави Жорж.

— Здравей, Жорик. Ако идваш с добро — добре дошъл.

— Вие в България за добро ли дойдохте, мръсен педал?

Степанчик се усмихна кисело.

— Ясно, Жорик, зло те води! Брат ми няма да ти прости нито капка моя кръв!

— Аз няма да лея кръв, дупедавецо — погледът му падна върху една от жените и онемя. Никога, никъде дори и на кино, не беше виждал такава северна красавица. Жорж тръсна глава, като че ли се отърсваше от кошмари и продължи: — Внимавай какво ще отговориш, Степанчик! От отговора ще зависи дали ще умреш като библейски светия в адски мъки, или леко и бързо като агнец божи. Кой ви каза, че изпращаме ченгетата срещу вас? — „Проститутка! А каква може да бъде щом е тук! Най-обикновена руска курва!“

— Не знам за никакви полицаи, Жорик… Съмнявам се, че и брат ми знае нещо!

— Хайде де, Степанчик, за такъв наивник ли ме взимаш. Опреснете му паметта, момчета!

Два-три приклада се забиха в главата и гърба на педераста, от носа му рукна кръв, и той рухна на пода.

— Не смей, Жорик… — изпъшка и загуби съзнание.

— Тия двамата в мазето и по късата процедура. Приберете кучетата. Скоро ще съмне.

Докато момчетата отвеждаха сводника и Иля Муромец, Жорж се обърна към красавицата:

— Как се казваш?

— Оливия.

— Рускиня ли си?

— Литовка.

— Проститутка.

— Не.

— Каква си тогава… Да не си светица, мамка ти курвенска.

— Не съм проститутка — невъзмутимо отговори Оливия.

— Защо си тук?

— Случайно.

— Кой те доведе? Оня големия… — в този момент се чуха два глухи изстрела. Сводникът и Иля Муромец бяха последвали съдбата на ротвайлерите.

— Уби ли ги? — попита Оливия.

„Убих ги Като плъхове!“ — с вътрешен бяс помисли Жорж, но на глас каза:

— Ще вали… Не чуваш ли тътена на бурята?

Природата го направи убедителен. Блесна светкавица, тресна гръм, а докато Игор Степанчик се надигаше от земята, дъждът и вятърът едновременно връхлетяха вилата.

— Игоре, кой предаде полицаите? Прякорът ми е Бесния, момче! Не си играй с мен!

— Не знам, Жорик! Кълна се в Бога, не знам!

— Кой бог, на педерастите? Обесете го с главата надолу!

Докато трима го окачваха на полилея, Жорж дръпна Коко Малчо, едно от най-лудите момчета сред борците.

— Вдигаш трите курви и ги караш в Солун на Акилина. Преди КПП-то ги дрогирай и търси кап. Арсов. Казваш му „Жорж изпраща свои братовчедки на лечение.“ Акилина да ги препрати в Лимасол и да ги държи там, докато не й кажа да ги пусне. Тръгвай с двата джипа. Оставам с близнаците и литовката.

Когато моторите заглъхнаха надолу към Бистрица и отвън остана да бушува само бурята, Жорж се обърна към Горан близнака:

— Заведи момичето в колата и си отваряй очите за сеирджии! — А когато останаха насаме с другия близнак Драган, попита педераста: — Ако и след този приток на кръв не ти се е опреснила паметта, ще се наложи, да нагрявам главата ти на бавен огън.

— Всичко е наред, Жорик… Пусни ме, спомних си всичко. Бесният кимна и Драго преряза въжето. Игор се срути на пода, изкълчи си врата, допълзя до стола и тежко рухна в него.

— Дебелият от КГБ… Обади се на брат ми… единия от полицаите има сестра, женена за ченге… Та той е фингъра. Казва се Милко Милков. Това е всичко, което знам, кълна се.

— Само не в Бога! — изкрещя Жорж и изпразни „зигзауер“-а си в главата му.

* * *

Два часа по-късно Иван Миндиргасов, когото Бесния беше кръстил Иля Муромец се върна в съзнание. Лежеше върху труповете на кучетата, а върху корема му беше изтекъл мозъка на шефа му Оскар Сводника. Разбута труповете и се изправи. Навън валеше летен порой — беше лепкаво и задушно. Миндир, както беше известен сред афганците, преброи три пробойни рани — една в корема и две в гърдите, но май не бяха кой знае колко страшни. Девет патрона бяха вадили хирурзите от тялото му за пет години война, така че тия дебеловрати самодейци не можаха да го уплашат кой знае колко. Не и Миндир.

Краката го държаха. Трябваше да спре кръвотечението и да върви бавно. В хола видя трупа на Игор, пребърка го, взе всичките пари от вилата, автомата си, натъпка раните с марли и излезе. Вървя дълго под проливния дъжд докато не чу шум от двигател зад гърба си. Вдигна ръка за стоп и зачака. Появи се Жигули-комби 2102, жълто като китаец и раздрънкано като московско такси. Колата намали и спря.

— Към София ли, друже? — попита петдесетина годишен мъж.

— Към Ада — каза Миндир, издърпа го от колата, удари го с длан в сънната артерия, хвърли го в дерето, седна зад колана и потегли. За София или за Ада и той не знаеше със сигурност.

* * *

Борис Каранов накара шофьора си да поддържа скорост от 200 км в час. Мерцедесът стигна от военния съвет в „Нерон“ до „Цигов Чарк“ за 39 минути и въпреки това закъсня. Жорж и хората му бяха оставили мобифоните в бункера и бяха тръгнали на лов за Игор Степанчик.

— Ще го пребия това бясно копеле — каза Вълкът, търкайки уморено очите си. — Ако Степанчик тръгне на вендета ще се задавим от кръв, като патета с лайна!

— Не бързай — уклончиво каза Борис. — Екшънът може и да се е разминал?

— Никога! Знам си стоката! — Вълкът набра мобифона на бункера.

— Нерон е… Чуваш ли? Пиши! Да дойдат Сашо Главата, Барона, двамата Маргини, Кроки, Гошо Мечката, Комшев и Жоро Италианеца… Сега е 21 ч. Утре сутрин в 4 да са в офиса.

Вълкът затвори очи.

— И ти, Каране… Хапваме и се връщаме в София. — Вълкът отново грабна апарата. — Нерон е… Намерете брат ми! Да ме търси на мобифона на Каранов. Ако е жив трябва да го намерите. Ако се ослуша и откаже да се обади, кажете му, че ако утре сутрин не е в офиса, излиза от играта!

Вълкът беше наел бившата вила на пазарджишкия Окръжен Комитет на БКП на името на Лидия и малко хора знаеха къде се крие, когато изчезне. Борис и жена му, обаче бяха сред най-близките приятели на Вълка и не едно и две агнета бяха изяли заедно край топлия, минерален басейн. Вилата беше строена с парвенюшката представа на комунистите за лукс, но беше скрита от любопитни погледи, а на Вълка това беше достатъчно. Чувстваше се толкова изморен от тази безкрайна война и от напразните си опити да държи юздите на борчетата, че понякога му се искаше въобще да не се беше захващал с т. нар. „неосветени страни“ на Живота. Лидия излизаше с кураж и достойнство от дрогабстиненцията, беше започнала да спи кротко като бебе и много скоро щеше да бъде годна да ражда…

Вечеряха риба с „Памид“ от избата във Ветрен и хвърляха по едно оКо на телевизионните новини, когато мобифона се обади. Каранов го включи и мълчаливо го подаде на Вълка.

— Жорж.

— Какви ги вършиш! — попита старият брат, поднасяйки го към ухото си.

— Каквото се налагаше. Някой си лейтенант Милко Милков пържи нашите. Името говори ли ти нещо?

— Не.

— До един час ще знам всичко за него… До два ще го преселя в ловните полета на Маниту.

— Не!

— Да, брат ми! Късно е да спра… Кълбото се търкаля! Ако искаш да управляваш отбора, да беше стоял тук!

„Прав е!“ — помисли си Вълка и попита:

— Каква е равносметката?

— Игор педала, Оскар сводника и солташака им са в преразход. Три шунди излетяха за Акилина.

— Това ли е всичко?

— Почти. Другото е лично… и за четири очи.

— Лейтенанта!… Утре в четири ела със свещ или ще ти строша кокалите… И това не са празни приказки, Бесен!

— Не ме наричай така! — изкрещя Жорж в слушалката.

— Ще те наричам както искам, бясно куче! — уморено каза Нерон и изключи апарата.