Христо Калчев
Нерон вълкът (12)

XII

„Нерон,

Пиша ти това писмо за да ти изразя искрената си благодарност за свободата, която получих благодарение на една заблуда, в която те вкара Япончик. Видеокасетата, която притежаваш е на моята сестра близначка Лайма Иванкова, законна съпруга на импотентния убиец Вячеслав Иванков-Япончик. Не ти разкрих измамата в София, защото и без това щях да търся начин да напусна брат ти. Аз не съм никаква светица, Нерон, но не съм и жената от касетата. Изпитвам добри чувства към теб и семейството ти, но не съм в състояние да прекарам остатъка от живота си с Жорж.

Оливия“

Вълкът препрочете писмото. Сърцето му биеше в гърлото. „Ще се вдигна в Америка и лично ще удуша Япончик.“ И какво от това? Оливия не иска Жоро. Оня руски звяр ме избудалка като малко момченце. Омагьоса ли ме? Какво направи с мен това копеле та му доверих живота на брат си… Но Жоро е жив, а Оливия не иска да живее с него. Ебати абсурда! Ще полудея. На това ли му викат параграф 22?

Нерон заповяда на Мартин да му избере с поръчка Нюйоркския спейсфон на Япончик. Той чакаше руснака без да знае нито какво иска от него, нито дори какво ще го пита, а в този момент болния му брат чакаше него и той се срамуваше да го погледне в очите. Кой му позволи да играе ролята на съдбата? И без това беше отнел прекалено много животи, без да ги е създавал! Кога ли и върху мен ще се изсипе божия гняв. Не Япончик, аз съм за възмездие и Страшен съд!

— Шефе, Япончик на телефона.

Вълкът грабна слушалката.

— Ало?

— Здравей, Нерон. Знаех, че ще се обадиш?

— Къде е Лайма, г-н Иванков?

— О, това никой не знае. В някое казино, на бар, или с краката нагоре в някоя хотелска стая!

— Но е твоя съпруга и живее с теб в Ню Йорк, нали?

— Моя съпруга, формално да. Живее в моята къща — също формално. Това е всичко.

— Коя от двете близначки е на видеокасетата, Япончик?

— Лайма, колкото и да ми е неприятно да го призная.

— И Оливия никога не е била твоя жена?

— Никога.

— И не е тая луда нимфоманка, за която ми я представи?

— Откровено казано, Нерон, знам много малко за личния живот на Оливия.

Вълкът въздъхна тежко.

— Ти ме излъга, Япончик! И ме вкара в смъртен грях. Аз причиних психическо заболяване на брат си.

Япончик мълча известно време.

— Бях принуден да приложа този сценарий. Аз също получавам заповеди, Нерон. А за брат ти искрено съжалявам. Кълна се, чувствам се отвратително. Да се надяваме, че младостта ще надвие заболяването.

— Аз ти вярвах, Япончик.

— Нерон, един ден ще се увериш, че това, което бях принуден да направя е за общо добро?

— Войната продължава. Всичко е както си беше.

— Предупредих те. Не можеш да отречеш.

— Дай ми Чайковски. Без него напрежението ще спадне.

— Искаш предателство?

— Не! Искам мир. Мирът минава през трупа на майор Чайковски.

— Грешиш, Нерон…

Вълкът го прекъсна.

— Дължиш ми Чайковски, Япончик. Трябва да настаня брат си в болница и да съм сигурен, че вашите главорези няма да го сгащят по халат!

Руснакът мълча дълго, после произнесе:

— Долни Богров! — и прекъсна линията.

Вълкът скочи като луд.

— Мартине, събери отбора. Веднага! Викни малките близнаци. Събери всички. Цялата наличност. Да ме чакат на „Герена“ след един час! Действай!

* * *

Долни Богров беше по-голямо село отколкото очакваше. Раздели отбора на две — една част поведе той на юг, другата Гери на север.

Претърсваха къща след къща, нахлузили маски на главите.

— Къде са руснаците — беше въпросът, който задаваше на ужасените селяни.

Обикновено отговорът беше:

— Не знам за никакви руснаци — тогава ги оставяха на мира и продължаваха. Намери се обаче един хлапак, който събра кураж и каза:

— Знам къщата — ще ви заведа.

Тогава чуха стрелбата.

— Сгащили са ги. — Хукнаха след момчето, но все пак закъсняха.

Завариха Гери и Драго да пребъркват четири трупа. Драго му подаде някакъв паспорт и посочи убития Чайковски.

— Това е бившия нов шеф на „Нева“.

* * *

Разпръснаха се по шосетата. Вълкът изпрати основния отбор в Чекотин. Два дни щяха да стоят там на пост и молитва, докато бръмчат ченгетата, а той с Ботьо на волана, Мартин и Слънцето потеглиха към боянската вила на брат му. Чисто и бързо приключиха с Чайковски. Дори да беше импотентен убиец, както го беше нарекла Оливия, Япончик не го излъга, каквото и да струваше това предателство на бандитската му съвест.

Набра мобифона.

— Кажи, вълк? — обади се Козелът.

— Свърших една трета от твоята работа.

— Композиторът.

— Същият. Има среща със Степанчик и Манджурците?

— Да се сетя ли къде?

— В ада, разбира се… Виж, Козел, това беше чиста случайност. Почвай работа! Не ти плащам да гониш курвите с BMW-то на брат ми!

Козелът мълча известно време.

— Кой е втория и кога го искаш?

— Давам ти една седмица за шефа на „Поли“! — Вълкът прекъсна връзката и се отпусна в седалката. Едва сега обърна внимание, че автомобилът е нов.

— Каква е тая кола, Ботьо?

— Новата ти шефе. Няма друга такава в България!

Вълкът се огледа. Беше мерцедес 500 купе. На спидометъра беше изписано 340 км в час, четири местна, с две врати… Не кола, а убиец както се изразяваха артистите.

— Кой я гепи?

— Жабата. От директора на някаква банка в Цюрих.

— Каква е пазарната цена.

— 240 хиляди ДМ — продължи да отговаря Ботьо.

— Я чакай да я опитам!

Мерцедесът спря, размениха си местата и продължиха. Страхотен автомобил — движи се по мед и масло. Прав беше оня фейлетонист дето беше писал в „Стандарт“, че разликата между нас и германците е, че те произвеждат мерцедесите, а ние ги крадем.

* * *

Козелът четеше вестници и ядеше грозде в софийския си апартамент. Поне правеше това до обаждането на Вълкът. Сега просто гледаше в една точка и мислеше трескаво. „Дойде денят на Козела! По-скоро седмицата му!“ Бог му бе свидетел, че не би ударил Вълкът, ако можеше. Алтернативата беше безмилостна — или Вълка или Козела, до една седмица… На един от двамата живота беше изтекъл… Твоят, Вълк.

Отиде бос в хола и набра телефона на партньора си.

— Теди, ти ли си?

— Аз — обади се неприятен висок тенор. — Ти кой си?

— Твоят шеф… Милетиев.

— О, каква чест? Какво искаш?

— Дръж се прилично, малкият, и ми говори на „Ви“! — изсъска Козелът в слушалката.

Теди се изсмя нахално.

— Така ще бъде, г-н Милетиев! С какво мога да ви услужа?

— Знаеш ли къде е ресторант „Мираж“? В Квартал „Гоце Делчев“?

— Не, но ако трябва ще го намеря!

— Трябва! След един час ще те чакам на бара!

* * *

Близнаците бяха прекосили София по преките пътища и бяха пристигнали в Бояна преди него. Пред вилата беше паркирана и колата на „Неронбанк“. Вълкът слезе и се огледа. Само цигулари се виждаха наоколо. Драго излезе да го посрещне.

— Как е? — попита той.

— Май по-добре. — Драго вдигна рамене. — Господ знае. Обръсна се за първи път, облече костюм, риза, върза връзка… Страх ме е да го кажа на глас, но май е по-добре.

Вълкът се прекръсти без да иска.

— Къде е?

— Вътре. Катето е при него!

* * *

Завари сестра си и брат си седнали един до друг на професорското канапе, потънали в разговор. В първия момент не го видяха. Пиеха чай и ядяха курабиите на майка им, които без никакво съмнение Катя беше донесла.

— Ало, роднини? — вдигнаха глави. — Спите ли?

— Говориме си — каза Катя. — Ти откога си тук.

— От един час — Вълкът намигна, седна срещу тях и отхапа от майчините си сладки, с които беше отгледан. Не само той — и тримата. — Какво си говорите?

— Дрънкаме — продължи да отговаря тя. — Тъкмо си тръгвах?

— Изчакай да разменя два лафа с брат ти и ще си ходим заедно.

— Добре. — Катя скочи лека като птичка и отиде в кабинета. След малко я чуха да говори по телефона с мъжа си.

— Как си? — попита Вълкът.

— А ти къде си? — сърдито на въпроса с въпрос го засече Бесният.

— Къде съм! Еба ли му майката къде съм! Главата ми пуши, Жоро. Преди един час перфорирахме новия шеф на „Нева“… С Гери и Драго.

— Затова ли ги нямаше, тия пичове. И те започнаха да се държат потайно като курвите.

— Как си, Жоро? Сериозно те питам.

— Не знам. Губят ми се дни. Изкарах някаква криза… Надявам се да не се повтаря.

— И аз, Господи! — Вълкът се прекръсти за втори път днес. — Добре изглеждаш… На вид нищо ти няма?

— Нищо не ме боли, но ми се губят дни. — Жоро стана и наля два малки скоча. — След Франция взех да давам „заето“.

— Знам всичко за Франция — припряно избърза Вълкът. — Май не бива да пиеш?

— Ще пия за пръв път. Наздраве… Гери ти разказа всичко, нали? — кимна. — Имаш ли представа къде е Оливия?

— Никаква, Жоро.

Мълчаха много дълго. Катя беше свършила разговора с мъжа си и сега говореше с майка им.

— Това е афганско дело. Как мислиш?

— Нямам друго обяснение — кимна Вълкът. — Баща й отдавна търсеше начин да я издърпа?

— Как би могъл да знае, че дъщеря му е в Париж, на еди коя си улица?

— Не изключвай нейната намеса, Георги?

Погледнаха се в очите. Погледът на брат му се заби в мозъка му. „Господи, какъв лъжец съм.“

— Оливия?

— Тя е едната възможност, другата е прихващане от тук! Още от летището.

Бесният се замисли.

— Това е и моето обяснение. Пуснали са ми опашка… Оливия носеше моето дете. Тя беше моята жена.. Афганците са я отвлекли, заставили са я да абортира… Колко му е да я дрогират и да я подложат на кюртаж. Нали? — Вълкът кимна.

— После са я заставили да напише писмото и са я върнали на мъжа й.

— Моят сценарий е същият — каза големия брат. — За щастие вие с Гери се отървахте живи?

— Това защо? — Жоро скочи. — Имаш ли някакво обяснение?

— Не им трябват „мокри дела“ в центъра на Париж.

— Само това?

— А какво друго?

Отново млъкнаха за дълго.

— Ще намеря Оливия, Вельо! Ти ще ми помогнеш да намеря жена си!

— Как?

— Не знам… Ако трябва ще преобърна Америка…

Вълкът го прекъсна.

— А ако е в Русия? Или някъде другаде.

— Не знам — сега Жорж изглеждаше безпомощен като дете. — „Нерон“ е могъща организация. Сам казваше, че управляваме империя. Ебал съм ти империята, ако една жена не можем да открием, та била тя и на Марс!

Жорж страдаше и Вълкът все по-малко понасяше унилите, посърнали и безпомощни очи на брат си.

— Ще мисля какво можем да направим, брат ми! — каза той. — Ще опитам да изтъргувам местонахождението й. Не знам как, но ще търся начин!

— Трябва да откриеш начина, Вельо — тихо, почти шепнешком каза той. — Ако искаш да имаш жив брат!

* * *

— Ало, Пентхауз, на линията е ген. Иван Юлаев!

„Гарсона!“ — помисли Дебелият.

— Приятно ми е да ви чуя, г-н генерал. С какво мога да съм ви от полза.

— Твоите хора са убили майор Чайковски! Чу ли?

Дебелият се ядоса.

— Има нещо вярно и нещо невярно в това твърдение, генерале! Чайковски е мъртъв, но не мои хора го убиха!

— Кой тогава?

— „Нерон“ или Вълкът… както е известен тук. Той води втора година война с „Нева“.

— Искам главата му, Пентхауз! Давам ти десет дни! Ако не спазиш този срок, ще пратя специални хора да вземат твоята!

Линията прекъсна.

* * *

— Върви ли брака, Кате? — попита Вълкът. Пътуваха в неговия мерцедес. Банковият и охраната ги следваха.

— О, да, батко. Валери е много добър, а аз май му се качвам на главата. — Сестра му се засмя игриво. — По-скоро него трябва да питаш как му върви брака?

Вълкът я плясна по коляното.

— Пази му достойнството. Това е главното. Наистина случи на добро момче. От ден на ден ми харесва все повече.

— Така ли? — лицето й грееше. — Ще му кажа… Ще се радва много.

— Недей. Ако искам да му казвам нещо, ще му го кажа сам. Хвана ги задръстването. Едва пълзяха през пренаселената София.

— Жоро е болен, Кате.

— Оливия, нали? — Вълкът кимна. — Питай Валери. Винаги съм му казвала, че тази жена ще му донесе нещастие.

— Така се получи за съжаление… Нищо, млад е, ще му мине.

— Мислиш ли?

— Трябва да му мине. Ако е мъж, ще трябва да преодолее тази жена, колкото и да е фатална.

— Не вярвам във фатални жени…

— Добре, добре! — този път я стисна за врата. — От бебе всичко ти е ясно на тебе… Сега съм много напрегнат, Катя, но като се разведри атмосферата, ще те вкарам в семейния бизнес. Една жена трябва да бъде заета, иначе в душата й се настанява дяволът.

* * *

— Добър ден, генерале.

— Здраве желаем, Пентхауз — каза Стоян Боев. — Ядове ли имаш?

— Ядове, разбира се. Убийството на майор Чайковски е вбесило центъра. Искат ривендж? Знаеш ли какво значи това, Стоянчо?

— Отмъщение или преведено на военен език — Ескадронът излиза на светло.

— Умно момче си, генерале — с насилен смях каза Дебелият. — Давам ти сто часа. След това искам да чуя, „Пентхауз“, Нерон е мъртъв!

* * *

— Говори генерал Боев.

— Слушам ви, господин генерал — обади се Зорин.

— Ескадронът излиза от прикритие, полковник.

— Подполковник, господин генерал!

— Не ме прекъсвай, полковник Зорин! Сроковете са съкратени. На Вълкът му остават сто часа живот. Ясно ли се изразявам?

— Напълно, г-н генерал! Очаквайте доклада ми! И Стояне…

— Кажи?

— Благодаря за производството!

— Заслужено отличие, Владо. Чакам известие.

* * *

— Козел?

— Слушам г-н подполковник?

— Полковник, Козел.

Баретата се изсмя в слушалката.

— Растеш шеметно, д’еба мама му!

— Да, бе, развивам се напоследък. Козел, боите се сгъстиха. Имаш 200 часа, за да обезглавиш „Нерон“ АД.

Козелът се замисли. Щяха да му стигнат 100 часа, но в слушалката каза:

— Защо такъв галоп, полковник. Ще вземем да надминем галопиращата инфлация.

— Заповед по вертикала. Желая ти благополучно бойно кръщене!

— Благодаря, полковник. Ще се старая.

Теди го чакаше в „Мираж“. Наистина беше красив като икона този хлапак. Ако не бяха злите му, стъклени очи би казал, че е годен единствено за пастор. Козелът изпи един сок мълчаливо, изчака да падне нощта и му направи знак да го следва. Изминаха около 200 метра от ресторанта преди Козелът да каже:

— От тук до ресторанта пътят е целия в дупки и скоростта е ниска. 30–40 км максимум.

— Виждам — сухо каза Теди.

— Добре е, че виждаш. Ела.

Върнаха се стотина метра.

— Тук ще вдигнем засадата. Аз зад това дърво, ти отсреща между боклукчийските кофи. Изляза ли от сянката, ти сваляш с откос предното стъкло на мерцедеса, останалото е моя работа. Ясен ли съм?

— Да — все по-сухо отговаряше младока.

— Като падне стъклото, минаваш през градината, заобикаляш училището, там някъде хвърляш автомата, излизаш от сянката, качваш се на колата и се смесваш с движението. Един час по-късно се срещаме в галерия „Пред Канала“. Това е всичко.

— Не е кой знае какво.

— Радвам се, че не ти пука. Ще се срещнем в неделя, 6 20 ч на самата засада. Чао!

— Аривидерчи — каза младият скот.

* * *

Вълкът подписа документи, учредяващи застрахователното дружество, вдигането на банковия капитал и освободи Валери.

— Жена ти е при мама — каза той. — Аз я докарах. Мини да я вземеш.

Обади се Мартин.

— Имаш Ню Йорк, шефе!

— Здравей, Япончик.

— Добро утро, Нерон. Тук е пет сутринта.

— Извинявай, не съобразих. Брат ми е зле и за това си позволих да те безпокоя. Можеш ли да ми дадеш някакъв телефон на Оливия, адрес или какъвто и да бил друг начин да вляза във връзка с нея?

— Не, Нерон. Нямам никаква представа къде е.

— Сестра й?

— Още по-малко. Мразят се от деца.

— Баща й, тогава.

— Не искай това от мен. Не искам да ти отказвам, но се налага.

— Разбирам, Япончик… Лоша работа… Още един път извинявай и лека нощ.

— Моля, Нерон, няма нищо! Лека нощ.

Оливия се размърда в леглото.

— Кой „Нерон“ беше?

— Същият — разбуденият Япончик пусна крака на пода. — Деверът ти.

— Какво иска?

— Теб.

— Трябваше да му кажеш, че съм мъртва! — каза литовката и зарови нос в пухените възглавници.

* * *

Тази вечер Нейко Змея ставаше на 30 години. Лидия беше при родителите си в Кюстендил, затова Вълкът щеше да ходи сам на тържеството. Всъщност истинската дата беше във вторник, но Змея го празнуваше днес, в неделя за удобство на старите артисти, които щяха да се стечат в ресторант „Мираж“ от цяла България.

Вълкът се облече и погледна часовника си. Беше 20.30 ч. Тържеството беше обявено в 20. Ботьо вече седеше на волана на новия мерцедес, Мартин беше на обичайното си място зад него.

— Аз ще шофирам — каза Вълкът. — Ботьо, качи се при Слънцето.

Потеглиха.

— Страхотна кола, а Мартине?

— Като космически кораб е, шефе. Вчера с Ботьо вдигнахме 300. Въобще не се чувства скоростта!

Вълкът се засмя.

— Ще се пречукате някъде, смахнати копелета. Нямаме пътища за такава скорост.

Излязоха от квартала и стъпиха на бул. „Гоце Делчев“. Слънцето караше след него, в третата кола бяха цигуларите, „излишна презастраховка! — помисли Вълкът. — И по рождени дни ли трябва да ги влачим!“

Натисна газта и бързо се откъсна от охраната. „Ще ви изпотя до кръчмата!“ — весело помисли той.

— Изостават — обади се Мартин.

— Майната им. Взе ли подаръка на Змея.

— Багажникът е пълен с подаръци.

— Добре — колата наистина вървеше като космическа. Беше набрал аванс от около двеста метра, когато даде ляв мигач и зави към ресторанта. Намали, псувайки на ум кметството. Извади цигара и когато поднесе запалка към устата си, почувства вятъра. Следващата секунда маскиран мъж изстреля първия куршум в главата му. „Козел!“ изкрещя той, но звук не издаде. После прошепна „Джерман“ и умря. Убиецът изстреля още три куршума в главата му и потъна в нощта. Когато охраната пристигна всичко беше свършило. Нерон беше мъртъв. На задната седалка лежеше Мартин. Жив, разплакан и насран.

* * *

— Полковник — каза Козелът. — Запали една свещ за императора!

— Чисто ли мина? — пита Зорин.

— Доколкото може да е чиста мократа работа!

— Някакви оплаквания от партньора?

— Напротив. Истински „хамър“, точен и безчувствен. Ще прокопса това копеле.

— Радвам се да го чуя от вас, майор Милетиев!

— Охо, и аз ли хукнах по йерархията?

— И ти. Вече си заместник командир на ескадрона. Честито, Козел!

— Благодаря. Потъвам за десетина дни. Като се върна ще се обадя.

* * *

Добър вечер, генерале! Как са ти хемороидите!

— Зле — Каза Боев. — Как е Нерон?

— Заспа… завинаги.

— Добре. Наградете изпълнителя!

— Вече го направих. Това е всичко, Стояне. Накисни си гъза в хладка вода. Помага.

— Ще го имам предвид, Владо. Лека нощ и благодаря!

* * *

— Пентхауз?

— Кажи, Стоянчо.

— „Нерон“ АД е обезглавен!

— Сигурен ли си? — не криещ ликуването си попита Дебелият.

— Имаш работа с Ескадрона на смъртта! — каза сърдито Боев и прекъсна линията.

* * *

— Доди, ти ли си? — попита Дебелият, сигурен в отговора.

— Да, Пентхауз, само аз отговарям на този номер.

— Така ли? — изглеждаше учуден. — Няма значение. Донеси утре един милион в офиса ми. И прочети една молитва за упокой на душата. Твоят приятел Велин Изов вече не е сред нас!

— Какво?

— Да, Доди. Прочети му молитвата, можеш свещ да запалиш… ако искаш, но милиона донеси задължително!

* * *

— Генерал Юлаев, Пентхауз ви безпокои.

— Кажи — неучтиво и троснато каза Гарсона.

— Майор Чайковски е отмъстен. Нерон е мъртъв.

— Това е началото, Пентхауз. Добро начало, но само начало. Очаквай специален списък на осъдените на смърт. — Гарсона се изсмя с противния си тенор. — Дълъг списък, Пентхауз, няма да допусна да умреш от скука.

* * *

Смъртта на Нерон потресе държавата. Новината беше на първите страници на всички вестници, в централните новини по радиото и телевизията. Цялата полиция и всички легални и нелегални охранители бяха вдигнати на крак. От убиеца или убийците нямаше и следа. Можеше само да се гадае, кой е имал нужда от тази смърт, и кой я е причинил. Слуховете плъзнаха мигновено. Говореше се за афганско, сръбско и полицейско поръчково убийство, но всичко оставаше в сферата на догадките. Цигуларите на „Нерон“, „обръщаха“ земята, но се връщаха все по-объркани и с празни ръце. Единствено Бесният не загуби самообладание.

— Знам кой е убиецът — започна той. — Отивам да подготвя мама. На вас ще кажа само едно — сгрешиха тъпите му ебалници. Ако той беше Нерон, аз ще бъда Калигула. Горко им.

— Кой е убиецът, Жорж? — син от бяс попита Кольо Близнака.

— Задай ми този въпрос на четиридесетия ден. След панихидата. — Бесният излезе.

Отиваше да занесе страшната вест на майка им.

* * *

Погребението беше грандиозна гледка. Присъстваха всички бандити с име в държавата, депутати от левицата и десницата, футболни звезди, известни артисти, естрадни певци, хиляди любопитни любители на траурни церемонии.

Приближените на Нерон носеха тялото на покойника от бащиния му дом до гробищата на ръце, не криейки стичащите се по мъжествените им лица сълзи. Ридания разтърсваха тълпата. На конвулсии минаваше някаква тръпка на яростно желание за мъст и потъваше бавно в непоносима мъка. Полицията мълчаливо, но и почтително охраняваше траурното шествие. Пътуваше към последното си убежище най- големият играч, който някога се беше раждал в тази държава, а може би и на полуострова. Полицаите, като всички мъже на риска, подсъзнателно бяха респектирани от името на покойника и без да го признават по своему, искрено го уважаваха.

След ковчега вървеше полуживата му майка, водена под ръка от малкия си син и вдовицата. Следваше дъщеря й с мъжа си и други по-близки или по-далечни роднини.

Стигнаха гроба. Свещениците прочетоха заупокойна молитва и работниците спуснаха тялото в гроба. Зариха го, затрупаха го с цветя. Тогава обезумял и ревящ Мартин се изправи пред траурната тълпа и съвсем сериозно издекламира:

„Българийо, за тебе те умряха,

а ти достойна майка бе за тях

и те за теб достойни, майко, бяха

във сетния си час!“

Мартин припадна и се насра отново. Така е в живота — всеки различно реагира на непосилни вълнения.

 

 

Край на I Книга