Христо Калчев
Нерон вълкът (10)

X

Вълкът спа лошо, нервно, става да пуши и, общо взето, едва дочака да дойде сутринта. Лидия го чу, че става, скочи и отиде да му направи закуската. Когато излезе от банята кафето му беше сервирано на масата до вечно препечената филийка с масло и сирене. Погледна в спалнята. Жена му си беше легнала отново.

Щеше да вали. Радиото съобщаваше за проливни есенни дъждове в Северна и Западна Европа. Време беше пороите да стигнат и до тук.

Взе закуската си и излезе на терасата. Още беше приятно, но вече миришеше на есен. Листата бяха пожълтели, цветята увехнали, прелетните птици отлетели на юг. Тук бяха останали врабчета и гугутки и… бодигардове. Двама от хората на Слънцето пушеха под него и не го виждаха. Вълкът седна тихо на плетения стол, не искаше да притеснява момчетата. Изяде филийката, запали цигара и тъкмо се готвеше да отпие от кафето, когато чу единия да казва.

— Маймуняка си е ебал майката.

Това намирисваше на оплакване и тъкмо се готвеше да пита какви са причините, чу другия да казва:

— Да, ама Змея по си е ебал майката!

Не, това не беше оплакване, това беше комплимент, раздразнен откри той, когато последната фраза го довърши окончателно.

— Обаче Вълкът най-си е ебал майката! Вълкът си е ебал путката майна!

Говеда! Нерон се прибра в хола и затвори вратата. Започваше да се чувства все по-уморен. На тридесет години той се събуждаше капнал от умора, като миньор след смяна. Не му оставаше време една сауна да вземе, камо ли да се качи на гладиатора или да поплува. Ядове и грижи го съпътстваха през целия му ден. Тъкмо се реши някой проблем и като зайци от храсти изкачат два нови. По-тежки ребуси от предишните. Пак бяха заловили няколко крадци на коли работещи за „Нерон“, гръцките власти бяха разбили бардака на Акилина в Солун и „Нерон“ отново попадна във вихъра на скандала, този път международен. Двама наркопласьора от двадесет дни лъжеха следствието, че чрез неговите поделения са се снабдили със стъф. Кой знае на какво разчитаха тези копелета. Нямаше да си мръдне пръста за да ги вади. Да гният в кауша щом лъжат като мангали. Вълкът беше осигурил митнически коридор за един от наркоканалите, но за това знаеха брат му, големите и малките близнаци и четирима митничари ебалници, двама в Капитан Андреево и двама в Сливница. Започнаха да проникват рекетьори от Албания, Иран, Палестина и всеки ден му се налагаше да изпраща бухалките. Дребните търговци и кръчмари му плащаха коректно „Данък спокойствие“ и той беше длъжен да ги защити от чуждестранните навлеци. Три жертви паднаха при наказателните акции, но полицията си затваряше очите. Какво ли си викаха ченгетата: „Нека бандитите да си се изпотрепят помежду си!“ И бяха прави. Не един и двама полицейски служители отлетяха в небитието от пуст мерак да играят на рамбовци… Да ама създадоха „Ескадрон на смъртта“. Интересно какво означава това затишие. Какво чакат? Каква ли ще е първата им акция? Пряко срещу него или по терка на Степанчик — с отстраняване на капиталните му! Козелът? Едва ли знаеше иначе би дал иширет. Двама души знаеха със сигурност, Пентхауз и Додко Беров… Днес беше напрегнат ден, но прибереше ли се Жоро в София с Додко беше свършено. Щеше да пресече белтъка на това подло лайно каквото и да му струваше тази явна екзекуция. Жоро плачеше на телефона за някаква откачена нимфа. „Кога се връщаш?“ — попита го той. „Когато я намеря!“ — през сълзи каза брат му и затвори телефона. Много хора знаеха, че няма да я намери, но само Япончик и той знаеха, че не бива да я намира.

* * *

Срещата му с Козела беше на Витоша в мотел „Тихия кът“. В дванадесет на обяд. Вълкът изпрати Слънцето с тридесетима души за да се гарантира срещу изненадите на Ескадрона. Взе Мартин, Жоро и Колю, Големите близнаци и с две коли охрана отиде в болницата „Царица Йоана“, където все още лежеше Драго. Завариха го да пуши контрабанда в двора.

— Как е, братко? — Вълкът го огледа отвсякъде. С изключение на леката превръзка през рамото, други следи от рани не личаха. Дори косата му беше пораснала там, където го бе ударил първия куршум.

— Малкият дявол, д-р Анадолийски ме беше оправил още в бункера. Тук само раздвижвам ръката.

Насядаха около ранения си „боен другар“, един по един сложиха длан на здравото му рамо, всеки от тях намери по някоя добра дума — нали утре и на тях можеше да се случи. Вълкът изчака да мине куртоазната част, каза:

— Стягай се, Драго. Много хора знаят къде си. Взимам те в бункера! — И в този момент на двора излязоха убийците. Бяха двама. В първия момент не ги видяха. Дворът беше геобразен и оградата хвърляше сянка върху кипариса, зад който бяха седнали хората на „Нерон“. Наемниците се огледаха озадачено, извадиха пистолетите си, тръгнаха да пресичат двора и тогава погледите им се срещнаха. „Самодейци!“ Близнаците ги направиха по-мъртви от египетски фараони. Вълкът беше извадил магнума, но не се наложи да го използва. Хвана Драго под ръка.

— Хайде, тук ще засмърди на ченгета. Мартине, носиш ли полароида?

— Снимах ги, шефе!

— Добре. Тръгваме през болницата. Вървете бавно като професори след консулт!

Подкрепящ Драго, Вълкът поведе групата.

— Май дойдохте навреме, а, Нероне? — подхвърли малкият близнак.

— Май да, д’еба мама му. Късметлия си, копеле смахнато! Май и ти имаш седем живота… Като котките!

* * *

Гол до кръста, с анцунг и маратонки Козела излезе от храстите и тръгна към мотела.

— На екскурзия ли си бил? — попита Нерон.

— Нещо такова. Оставих колата на копитото.

— Опашка?

— Аз не търпя опашки… Живи!

Вълкът подхвърли моменталните снимки към него. Козелът ги разгледа внимателно.

— Имат руски мутри. Всеки случай не са от Ескадрона, ако това е въпросът, който не ми зададе.

— Сигурен ли си?

— Напълно. От неделя познавам по физиономия целия личен състав. За първи и последен път се събрахме с открити лица. От сега нататък ще бъдем с маски. Вече имам партньор. Едно младо момче красиво като Клаудия Шифър и зло като Бостънския Удушвач.

Вълкът се усмихна кисело.

— Мислиш, че афганците отново са се разшавали?

— На такива ми приличат. Няма да питам къде и как ги сгащихте?

— Чети вестниците. — Вълкът викна келнера. — Какво искаш?

— Таратор.

— Само това?

— Тогава два таратора!

— Майната ти! Момче, донеси му два таратора, пържола и бира. На мен само пържола и бира.

След принудителната пауза Козелът попита:

— Какво става, Нероне? Конгрес ли ще свикваш на Витоша? Планината гъмжи от твои хора?

„Има очи и на гърба си!“ — с уважение помисли Вълкът, а на глас каза:

— Както виждаш чакам те сам.

— Знам какво си мислиш — тихо каза Козелът. — И ти знаеш, че знам, нали?

Вълкът кимна.

— Човекът е крехка материя. Лесно се поддава на изкушения!

— Прав си. Излишно ли е да ти казвам, че се чувствам обиден?

— Напълно. Тук не разиграваме холивудски мелодрами, а се борим за оцеляване… Кога започвате да действате?

— Не знам.

— Плащам ти да знаеш!

— Половин час след като узная, ще знаеш и ти.

Пиха бира. Козелът изяде тараторите си без хляб, но в замяна на това с апетит.

— Какво се говори… сред вас. Каква е целта на Ескадрона!

— В това поделение нито се говори, нито ще се говори за напред. Това е най-секретната служба, създавана някога у нас. Възможностите на провокатора не са повече от едно на сто.

— А ти?

— Ще се опитам да се възползвам от този един процент.

— Добре. Яж си пържолата.

— Ти си я поръча, ти си я яж! — каза Козелът, стана, махна с ръка и се скри в шубраците.

„Дявол да те вземе!“ — мислеше Нерон и загрижен, и разтревожен от срещата.

* * *

Япончик му разказа всичко и с пълни подробности. Хората на лобито бяха прихванали Оливия и двамата й придружители още на летище „Шарл Де Гол“, и не бяха ги изпускали от поглед до края на операцията. Гери взел „Рента кар“ и се настанили в хотел „Херцог Гиз“, стар и скъп хотел в близост до Шанз’елизе. От регистрацията личало, че ще останат десет дни. Определили за акцията четвъртия. Оливия се шляела по магазините, Жоро и Гери обикновено я изчаквали пред входа. В един бутик за китайска коприна хората на баща й й казали да ги последва. Оливия спокойно и доброволно тръгнала с тях. Минали през задния вход, качили се в мерцедес с опушени стъкла и веднага я закарали в болница. Лекарите я чакали, кюртирали я, а на другия ден по обяд излетяла от летище „Орли“ за Москва с частния самолет на баща си.

— Брат ми страда… Гърчи се като червей, плаче. Не мога да го позная — каза Вълкът. Отново пиеха водка с черен хайвер, на същата маса в „Шератон“. Този път бяха съвсем сами в салона.

— Има нещо фатално в тази жена. Нещо, което не разбирам. Ти познаваш ли я, Япончик?

Руснакът се забави дълго с отговора, но когато все пак той дойде, прозвуча като плесница.

— Тя беше моя жена, Нерон.

Вълкът зяпна глупаво. Съзнаваше, че изглежда идиотски, но не можеше да контролира гримасата си.

— Твоя съпруга?

— Да. Бях влюбен до полуда. Беше осемнадесетгодишна… — Япончик млъкна. — Банална история. Оженихме се. После Брежнев ни прати в Афганистан…

— Да ясно ми е. — Вълкът се взираше в лицето му напразно търсещ болка, или поне някакви признаци на чувства. Руснакът беше леден мъж и се владееше като покерджия. — Извини любопитството ми, разведен ли си?

— О, да. Много отдавна. Сестра й писа в Кабул как прекарва нощите си невярната ми съпруга. Стиснах зъби, подадох молба за развод в Московския градски съд… и се хвърлих във войната. Воювах като луд, Нерон. Две години бях ужаса на муджехидините от Кандахар до Пешавар, на Пакистанската граница. Избихме стотици афганистанци, пущу, узбеки и какви ли не. После се разболях от дизентерия. Лежах и мислех. Мисленето е най-мъчителната дейност на този уж божи свят. Когато разбрах, че воювам, за да не мисля, напуснах армията и се прибрах в Москва. Вече бях военната легенда Япончик. Имах слава, нямах пари. Събрах банда… отначало десетина души. Когато рухна комунизма, под мое командване имаше стотина хиляди отрепки от целия съюз. Бях натрупал огромен личен капитал. Купих всички DDR марки, които имаше в наличност в „Госбанк“, в Мюнхен ги размених едно към едно за истински дойче марки, назначих с писмо Степанчик за заместник и заминах за Америка. От тогава за пръв път идвам в Европа.

— Оливия?

— Да, Оливия. Не съм я виждал, нито ще я видя, но не можех да откажа тази услуга на баща й.

— Женен ли си, Япончик?

Руснакът поклати глава.

— Не. Оливия е тежка инфекция. И упорита. Нещо като стафилококите. Почти не подлежи на лечение.

Вълкът се замисли. От устата на този руснак беше чул „брат ти е млад, жени много. Ще страда месец-два и ще му мине!“ — а ето, че на него самия вече пет години лудостта Оливия не минаваше. „Шибано нещо е живота!“ Вълкът не можеше и не искаше да го обвинява в измама. Дори съзнателно да го бе излъгал, беше за общо добро.

Пиха дълго, мълчаливо, но с някакво чувство за близост, което се пораждаше твърде рядко между мъже от тяхната порода. Вълкът извади снимките на мъртвите убийци и му ги подаде.

— Познаваш ли ги?

Япончик поклати глава.

— Не, но са афганци. В легацията идва вече вашата полиция.

— Нещо повече…

— Никой нищо не знае. Чайковски, заместника на Степанчик отсъства от страната.

— Що за птица е този… Чайковски?

— Луд. Маниакален убиец. Изживява се като правнук на композитора, макар че цял свят знае, че Петр Илич Чайковски е бил хомосексуалист и не е оставил поколение.

Отново млъкнаха за дълго.

— Брат ти и неговия придружител са запазили билети за полет на „Ер Франс“ във вторник 16 ч местно време. Ще бъдат тук в 17 — българско.

— Под контрол ли е? Брат ми… в Париж?

— Да. Спазвам уговорката, Нерон. Кацне ли в София, моя ангажимент към теб приключва и аз се връщам в Щатите.

Вълкът кимна.

— Да. Това беше нашата уговорка. Обичам да имам работа с мъже на думата, Япончик.

— Аз също, но съм длъжен да те предупредя за една опасност. Оливия е Месалина. Тя е много повече от нимфоманка, тя е садист-убиец на чувства. Няма да се изненадам, ако пише на брат ти и хвърли цялата вина върху теб. Писмото ще завършва с текст в стил: „Прати ми некролога на Велин Изов и аз ще се върна при теб!“ Така че не унищожавай видеокасетата!

Япончик се оказа пророк.