Христо Калчев
Нерон вълкът (1)

I

— Трябва да спрем руснаците — Каза Вълкът след дълга пауза. „Не можем да ги спрем!“, мислеше трескаво той, загледан в смълчаните лица пред себе си. „Не само, че ще проникнат тук, но ще ни изтребят Като плъхове…“

— Как? — брат му Жорж прекъсна мисълта му.

Беше пил. Най-малко три „паспортс“. „Ще бия това Копеле!“ — но на глас каза:

— Наемете ония ченгета. Веднага. Двайсет бона заплата и хонорар на парче. Утре вечер ги искам тук. А сега се разкарайте. — Вълкът заби пръст в челото на брат си — ти не!

Когато останаха сами, Жоро припряно грабна думата.

— Мама се обади. Леля има нужда…

— Знам! Пратих парите — Вълкът го хвана за врата и заби очи в зениците му. — Друсаш ли се, лайно такова?

— Ти луд ли си?

— Да или не?

— Не — каза Жорж. — Нито днес, нито някога съм пробвал стъф. Кълна се в паметта на татко!

— Но си пил?

— Три малки скоча.

Вълкът го пусна и седна върху плота на бюрото си.

— Не пий бе, Жоро. Командваме империя. Ако не ги държим изкъсо тия главорези, първо нашите глави ще паднат.

— Пия малко и само вечер.

Вълкът махна уморено с ръка, отиде до бара, извади бутилка „Дънпъл“, наля две чаши, добави сода, лед и му подаде едната. Отпиха мълчаливо.

— Катето има ново гадже?

— Видях го — кимна Жоро. — Инженерче с изтрити токове, но прилича на теб. И подсилва приликата.

Вълкът се засмя гърлено.

— Значи готино копеле… Хубавец? — смя се дълго до просълзяване. — Как се казва?

— Валери!

Старият брат веднага възвърна яростната си физиономия.

— Да не е някой шибан руснак!

— Не, бе — Жорж се забавляваше с патологичната му омраза. — Някъде там е от нашия край… от Брезница. Мама каза, че било добро момче.

— Да си я чул да каже лошо за някой? За нея всички са ангели.

Жорж се усмихна криво.

— Дори ние с тебе.

Вълкът махна с ръка.

— Виж там каквото трябва… Къща, мангизи… Дай им едно беемве… Малко, тройка. С голяма ще се пречукат! — старият брат, който едва беше навършил тридесет години изпи на екс чашата си и изплю леда обратно в нея. — Кажи му, че ако се държи добре с Катето колата е подарък, ако не, знаеш… една глава по-къс и у джаза.

— Катя иска да я вземем в София.

— Вземи я щом иска и не изпускай инженер… Валери от поглед.

Иззвъня мобифона и Вълкът моментално го поднесе към ухото си.

— Шефе, Лидия е тук.

— В бара… не, в ресторанта. Идвам!… — Лошо става, Жоро. Ще трябва да пречукаме поне десет афганеца… Иначе ще ни се качат на главата.

— Полицаите?

Вълкът кимна.

— Ще вадя кестени с чужди ръце. Господ да е на помощ — прекръсти се. — Ела да вечеряш с нас.

Жорж поклати глава.

— Отивам в „Нерон“, после в Боровец. Ще се върна в понеделник.

Беше четвъртък вечер, юни и макар, че наближаваше девет часа, още беше светло.

— Утре ми трябваш за срещата с ченгетата.

— Не става — Жорж отвори вратата. — До понеделник — каза през рамо и изчезна по коридора.

— Копелдак вироглав. Гъз със гъз — изсъска Вълкът. — Малко те бих навремето, копеле смахнато!

* * *

— „Нерон“ търси контакти — Каза Дебелият на стари другари в просторната си спалня, където лежеше с едновременна атака на бъбреци и подагра. — Вълкът не е толкова голям гявол, колкото мислех.

Трима души бяха насядали около маса в другия край на спалнята. Все стари съратници от апарата на ЦК на БКП, проверили и доказали близостта си за половин век управление.

— Имаме ли човек сред полицаите? — попита Валентин Андреев, който вчера се беше върнал от Щатите и още не беше в течение на събитията.

— Не точно — отговори най-младия участник в срещата. Някога той беше зам. министър на вътрешните работи, отговаряше за кадрите и стана генерал на 36 години. Казваше се Стоян Боев, беше инженер-електроник, завършил в пражкия Карловски университет и говореше 5–6 езика. — Тия шестимата Семерджиев уволни сред първите и са озлобени кучета. Минаха на другата страна и отдавна търсят контакти с престъпния свят, но жената на един от тях има брат, който също излезе от системата, но работи за нас. Чрез него ще разберем каква е първата акция на Вълка. Отсега мога да ви кажа, че ще бъде някъде по морето и жертвите ще бъдат руски ветерани — афганци.

— Ще си платим идиотщините на Живков — каза Младенов, един от бившите му секретари. — Той създаде тая армия от борци, сега ние ще сърбаме попарата.

— Спокойно — Дебелият пусна бели, пухкави стъпала на пода, вдена ги в чехлите и се изправи пъшкайки. — Владеем положението вътре. По-интересно е как се движат девизиите навън.

— Добре шефе — обади се Лозев, „човекът тайна“, както беше известен в „Пентхауз“ или ръководството на БКП, ДС и КГБ в България, след уж демократичните събития от 10.11.1989 г. — Цюрих, Щутгарт, Вадуц и Виена. Искаш ли да видиш отчетите?

— Не сега — Дебелият наметна халата и ги покани с кимане. — Вечерята ни чака момчета!

Последваха го в просторен хол, мебелиран в стил „Бидермайер“, изчакаха го да седне и се разположиха срещу него. Ракии, салати, вино в ледени подноси и ордьоври вече бяха разположени между розенталовия порцелан и сребърните прибори.

— Малцайт! — Дебелият навря салфетка в халата и взе гарафа с ракия. — По една евксиноградска? — разля по чашите, намигна тарикатски, вдигна кристала пред очите си. — От Русия получих списък на стотина афганци, които по заповед на Степанчик и Иванков идват тук да превземат Черноморието. Десет имена подхвърлих на Вълка. Ако ги очисти и другите подвият опашки, О’кей, ако не, ние ще трябва да се намесваме.

— Кога очакваш сводката? — попита Младенов.

— В понеделник.

Беше петък 10.30 вечерта.

* * *

— Всички ли знаете за какво става дума? — попита Вълкът.

Полицаите кимнаха. Бяха насядали в залата-бункер в подземието на „Нерон“ ООД. Над главите им кънтеше ритмичния грохот на дискотека „Нерон“. На първия етаж беше ресторант-бара, а на следващите два самата фирма, която обхващаше в дейността си буквално всичко — от комарджийския бизнес до търговията с оръжие. Това беше официалната част. Неофициалната, затова и най-печелившата — проституция и наркотрафик, но само хероин. Вълкът беше патриот и не допускаше българската младеж да бъде зарибявана с долнокачествена отрова. Теорията му беше проста, но категорична. „Когато народът забогатее достатъчно, за да купува хероин, негова работа е да го купува или не, дотогава сбарат ли пласьор на улицата, бухалките в главата и делегация.“

— Ето — имената… Елате един по един и си препишете адреси, конаци, навици… След това ще ги запомните наизуст и на тръгване ще ми върнете бележките! — докато бившите ченгета изпълняваха заповедта му, Вълкът се разхождаше из бункера и си повтаряше наум: „Нещо не ми харесва, д’еба мама му! Нещо тук мирише на мърша!“

— Господа, руснаците ни владеят от 44-та година. Крайно време е да се отървем от тях. Вие сте бивши комунистически ченгета, но аз съм потомствен демократ… и не търпя национални унижения… Дядо ми е държал хотел и кръчма в Кюстендил, давал е хляб на десетки хора, както сега аз, неговия внук предлагам хляб, но със сирене на вас. Готови ли сте да го спечелите?

— Да, Нероне — отговори един от полицаите за всички останали.

— Хубаво — провлачено, но и разсеяно изломоти Вълкът. „Не е хубаво, не е!“ — но на глас каза: — Сега ще ви дадем по 100 бона капаро. Свършвате работата, носите тук некролозите на руските сволочи и ей оня чичо, с очилата, нашия счетоводител ще ви кихне остатъка до милион. Става ли?

Полицаите закимаха възбудено. „Да, Нероне, добре, Нероне, благодаря, Нероне!“

— Слушайте внимателно, момчета, ако свършите сухо мократа работа, ставате служители за специални поръчки на „Нерон“ АД. Никакви заповеди за назначение, социални осигуровки и подобни глупости. Ние не сме „Кремиковци“, но на всяко първо число идвате тук и получавате 20 бона — Вълкът направи пауза. — Нека бъдат тридесет. Това е цената на лоялността ви. За всяка специална акция ще ви се плаща отделно. И без пазарлъци. Това не е битака. Колкото кажа аз, толкова! Ясно ли е?

— Ясно е — отговориха ченгетата със синхрона на девичи хор.

— Добреее — Вълкът наметна сакото, върху стройното си, жилаво тяло. — Считам думите за джентълменско споразумение! А сега действайте и „ИН БОКА ЛУПО“. Преведено от италиански това значи „В устата на вълка!“, но е идиом и всъщност „На добър час“.

Нерон прибра бележките, запали ги, дочака да станат на пепел, изхвърли съдържанието на пепелника в умивалника, пусна водата, каза:

— Бай Ставри, раздай капарото — и напусна бункера.

* * *

„Стрелча 11 ч. сутринта, неделя. Съобщение на РДВР.

В общежитието на ГУСВ беше намерено тялото на руския гражданин Иван Авербах, 28-годишен, висок 192 см, телосложение мощно, 10 татуировки по цялото тяло и златни зъби на горна и долна подкова. Мъртвецът е от така наречените афгански ветерани, криминално проявен жител на Одеса, незаконно проникнал на територията на Р. България, сводник със собствен контингент от проститутки, които в момента дават показания в РУ на МВР-Пазарджик. Тялото е намерено от камериерката на общежитието, изстинало в леглото, с една-единствена пробойна рана от предмет по-тънък от нож в областта на сърцето.“

„24 часа“

Сандански 20.30 ч. Преди час между село Лиляново и град Сандански беше взривен с базуков снаряд джип „Сузуки Паджеро“ с четирима пътници. Снарядът е на въоръжение в пехотата на всички държави от бившия Варшавски договор. От недогорелите документи на мъртъвците може да се съди, че всички те са от т. нар. ОНД или по-точно руснак, латвиец и двама арменци, бивши военни от СССР и по всяка вероятност бойци-афганци. Средната им възраст е под тридесет години.

Радио „Хоризонт“:

Тази вечер пред дома му хладнокръвно и от упор беше убит бившия полицейски офицер лейтенант Марин Петков Маринов, 33 г. Убиецът е изстрелял от упор два куршума в главата му, след което е допрял дулото до сърцето на вече мъртвия Петков и е изстрелял т. нар. куршум на гаранцията. След това необезпокояван се е смесил с тълпата, излизаща от прожекцията на кино „П. Берон“.

* * *

Дебелият набра телефонен номер и търпеливо изчака позования да вдигне слушалката.

— Стояне, ти ли си? — след като се увери, че говори с генерал Боев, попита. — Как се казваше онзи, зетя на полицая?

— Никога не си му чувал името — смеейки се отговори Стоян.

— Както и да е. Чу ли новините?

— Да.

— Имената не съвпадат, нали?

— Не. Става дума за съвсем друг човек.

— Това исках да знам. Извини ме за безпокойството.

— Моля ти се, няма нищо — каза генералът и затвори телефона.

* * *

Още един телефон иззвъня по същото време. Вълкът току-що беше правил любов с Лидия и все още лежеше и върху и вътре в нея. Този телефон го знаеха много малко и само от най-вътрешните в „Нерон“ АД, затова нямаше съмнение, че става дума за нещо спешно.

— Да.

— Аз съм — чу гласът на брат си.

— Казвай.

— Пет на един за нас — каза Жорж.

— Ала гер, ком а ла гер — каза Вълка. — Ела след един час в офиса! — после затвори телефона и отново се отпусна върху жената, която му се беше отдала, и която обичаше повече от живота си.

* * *

Вълкът изслуша цялата информация, която беше струпана до момента с неясно чувство за тревога. От малък, когато се изправеше пред изпитание, та било то невинно като изваждане пред черната дъска, по гърба му хукваха тръпки, студени мравки, както ги наричаше в себе си, и безпогрешното му вътрешно чувство знаеше, че трябва да се мобилизира докрай, и че нещо не е наред.

— Има проблеми — каза Жорж, когато и вестникарската и вътрешната информация беше изчетена.

— Здрасти! — ядно изсумтя Нерон. — По-важно е как се запушва пробойна. Къде са останалите?

— На лов… из страната.

— Кой ги препоръча?

— Едно ченге… През пловдивския „Нерон“. Прати го Евтим Художника.

— Къде е той. — Вълкът се огледа. — Защо не е тук?

— Болен е… Язва…

— Чакай — Вълкът скочи и тръгна из бункера. — В „Нерон“ няма болни… живи. Змей, тръгвай с две коли и осем души. Смилате го от бой и го карате тук в багажника… жив… Държите го на тъмно докато го повикам. Тръгвайте!

Нейко Змея, или маршалът на гвардията, както го наричаха зад гърба му 10-те хиляди служители на фирмата, стана и излезе без въпроси и без нужда от разяснение. Той беше учил от първи клас до края на гимназията с Велин Андреев Изов, наричан ту Вълка, ту Нерона, и отдавна се бе научил да чува това, което президента му казва.

— Пуснал съм дублиращи екипи след живите ченгета — каза Жорж. — И още нещо, може да е важно. До ден-днешен през границата са влезли 1644 афганци… от всички републики, цветове и вяра.

— Имаш ли поименен списък?

— Ще имам до три дни — каза Жорж. — Усилията им са все там, на морето.

Вълкът кимна.

— Ако първата партида мърша не ги вразуми, ще минем на друга система… Ако от Художника не разберем кой е изпържил ченгетата, спираме докато си запушим пробойната. Това е. Викнете ме 10 часа след като Змея се върне.

Шефовете на софийските клонове на „Нерон“ станаха и един след друг напуснаха бункера. Остана само брат му.

„Я, какъв костюм си е купил?“ — помисли Вълка, разглеждайки го с удоволствие, пък и с обич, която всячески прикриваше. Жорж трябваше да бъде държан изкъсо. Беше от типа хора склонни като им подадеш пръст, да налапат цялата ти ръка.

— Ще се жениш ли? — попита Вълкът.

— Аз? Как ти хрумна такава глупост.

— Избарал си се като на сгодения циганин брат му?

— А, да бе — Жорж се плесна по челото. — Катето е тук с гаджето… с инженерчето. Иска да ни го представи. Поръчах рибна вечеря за шест души.

— Къде?

— Къде… горе в „Нерон“.

— Защо шест?

— Ти, Лидия, Катя и оня, аз и… една дама.

Вълкът се засмя гърлено. Дълго по неговия начин, до просълзяване и кашлица. Когато си успокои дишането, попита хитро:

— Кой ще си представя гаджето? Ти или Катето?

* * *

— И какво, Вальо — попита Жорж. — Роднини ли ще ставаме?

— Не знам, бате Георги — весело, дори приветливо момче беше това инженерче и наистина удивително приличаше на Вельо. — Ако Катя ме иска?

— Ако не те искаше щеше ли да те води тук, бе, будала играч? Не знаеш ли, че понякога братята са по-ревниви от съпрузи. А на нас като ни се размъти мозъка, господ да ти е на помощ.

— Стига, Жоро — обади се Катя. — Кога ще разберете, че съм пълнолетна?

Жорж я плесна по бузата. Това беше милувка — и братска, и с неприкрита любов.

— За нас ще си останеш бебе и като станеш баба — Жоро беше поел инициативата и Вълкът не му пречеше. — Шегата на страна, Вальо, мама ни каза, че се готвите да се жените?

— Така е, бате Жоро… Ако нямате нищо против.

— А ако имаме, няма ли да се ожените? — обади се Вълкът.

Въпросът беше зададен с такава интонация, че на Катя й настръхна кожата.

— Ние сме едно семейство, бате — припряно се намеси тя. — Ако Валери ще става мой мъж, искам да го обичате като брат… така както се обичаме ние, помежду си.

— Това искаш ти, а той какво иска — кротко, смекчил тона, но запазил настоятелността си, продължи той.

— Г-н Изов… бате Велине — със суха уста започна кандидатът. — Обичам я, инженер съм, всъщност инженер-икономист, работя, печеля малко, Живея под наем… Когато се запознах с Катя нямах хабер, кои са братята й. Когато научих, вече се обичахме… Знам, че не съм партия за нея…

— Стига глупости! — прекъсна го Вълкът, но Лидия сложи ръка на дланта му и той смекчи тона. — От теб искам да чуя кратко и мъжки. Ще се жените ли или не? Веднага!

Валери се прекръсти мислено и отговори:

— Да, бате Велине, дошъл съм да искам ръката й.

— Това е друга приказка, момче. — Вълкът щракна с пръсти. — Мартине, я дай бутилка шампанско от френското, най-хубавото. Годеж сме били празнували тука. — Вълкът се засмя гърлено, грабна сестра си за ушите, придърпа я и шумно я целуна в устата. — Жоро, това джудже ще става булка, а?

— Така изглежда — широко усмихнат отговори брат му.

— Така, я… — Вълкът се обърна към инженер-икономиста.

— Мама те харесва, Вальо, а тя е наша майка и на тримата, и докато Жоро и аз сме живи нейния хатър е свята работа. Катето те обича, иначе какъв ще го дървиш тука. Добре, така да е. Ще ви вдигнем сватбена олелия дето и уелския принц не е виждал. Разни глупости — квартири под наем, държавни заплати — забрави ги тия. От утре работиш с нас, наш човек си вече. Ако Катя е щастлива наш брат ще бъдеш, вашите деца наши и т.н. както пише в Библията. Но видя ли я нещастна, ще ти пресека белтъка, г-н инженер. Това е първата и последна заплаха, която чуваш от устата ми. А сега отваряйте шампанското! — Докато келнера се оправяше с бутилката, Вълкът се наведе към брат си: — Жоро, къде ти е дамата, бе!

— Никаква дама, мама е тук.

— Мама! — Очите на Вълка станаха стъклени. — Защо не е на масата?

— Искаше да е сигурна, че ще приемем Валери, знаеш избягва вълнения.

В този момент управителят на „Нерон“ въведе възрастна жена, на която и в походката, а и по начина, по който се беше облякла, личеше, че насилствено е направена гражданка.

Всички в салона, и мъже, и жени, скочиха на крака.

* * *

Малко по-късно се появи Нейко Змея. Евтим Художника беше изчезнал безследно.