Микеланджело Буонароти
Из епитафиите за смъртта на Чекино Брачи

2^[1]

О, чуй, ти, който жалиш мълчешката

затворника, отлъчен от света:

сълзите по лицето и в гръдта

пази за поданика на съдбата^[2].

4

С оръжието на лета излишни

смъртта не искаше да го убива

и хубостта, която тук почива,

в небето се прибра с черти предишни.

7

Погребан тук, роден бях неотдавна

и този съм, чиято смърт сурова

душата свари гола и готова —

несвикнала с плътта си, тя я грабна.

21

Недей плачи, недей очаква вече,

окъпал моя прах и саркофаг,

дървото сухо да разлистиш пак;

мъртвецът плод не ще налей, човече.

16^[3]

Без време със съня си ме обгръща

смъртта; ала, макар дома сменил,

живея в теб — ридаещ и унил:

в любим човек човекът се превръща.

22

Дали живях, ще питам днес гранита

притиснал ме, че ако някой помни,

то сън било е: смърт с нозе огромни

ни стига и следата е затрита.

38

ГРОБЪТ:

Притискам Брачо с хубостта му цяла;

душата както форма за плътта е,

така и тя красив ще ме извае;

капията говори за кинжала.

47

Аз Брачи бях, но без душа изгнива

в земята хубостта и става кости;

гранита моля тук да ме залости,

та в любещите да остане жива.