Микеланджело Буонароти
А знам, че знаеш: идвам с упоение… ^[0]

[0] Този сонет е съхранен върху гърба на едно писмо с дата 5 август 1532 г. от Джулиано Буджардини, флорентински художник, до Микеланджело в Рим. Посветен е на Томазо деи Кавалиери, младеж от знатен произход и ученик на художника. Той е типичен израз на една ренесансова традиция, да се възпява приятелството между мъже, като по-висше от плътската любов между мъж и жена. Впрочем, вярна на своята платоническа философска основа, развивайки се върху предшествуващата я традиция на рицарската поезия, в Прованс, през XI в., на т.нар. „dolce stil nuovo“ с неговите големи представители Гуйницели, Кавалканти и Данте в Италия, повлияна от примера на Петрарка, тази поезия винаги е схващала Любовта преди всичко като израз на вродения у човека стремеж към съвършенство, към висшите сфери на духа. В тази система на мислене любовта към жената, преклонението пред хубостта на любимата или на любимия приятел са лишени от всякаква сексуалност и се явяват израз преди всичко на стремежа към красота, добро и истина, сиреч на „божественото“ в човека. — Б.пр. ↑

[1] В оригинала първият стих гласи: „Ти знаеш, че аз знам, синьоре мой, че ти знаеш“. Това капризно и непреводимо в стих повторение се е явило в този сонет навярно под влияние на Данте: „Аз вярвам, че той повярва, че аз повярвах“ („Ад“, XIII, 25). — Б.пр. ↑