Дейвид Едингс
Последната битка (6)

Глава 5

Яр Надрак — опасан със стени град — бе разположен на река Корду и един от големите й притоци. Гората в радиус една левга около него бе изгорена, така че достъпът до града минаваше през пустиня, осеяна с черни дънери и бодливи къпинови храсталаци. Градските порти бяха масивни и намазани с катран. Бяха украсени с точно желязно копие на маската на Торак. Красивото, нечовешки жестоко лице гледаше надолу към всички, които влизаха, и сърцето на Гарион потръпна.

Къщите в столицата бяха високи, със заострени покриви. Всички прозорци на вторите етажи имаха кепенци и повечето от тях бяха затворени. Всички дървени части бяха намазани с катран, който ги предпазваше от времето, но черните петна придаваха на сградите болнав вид.

По тесните, криволичещи улици на Яр Надрак витаеше атмосфера на мрак и страх и докато бързаха по работа, жителите вървяха със забоден в земята поглед. В облеклото им имаше по-малко кожа в сравнение с обитателите на планините, но и тук повечето от дрехите бяха черни и само тук-таме се срещаше синьо или жълто цветно петно. Единственото изключение от това правило бяха червените туники на малореанските войници. Те сякаш бяха навсякъде. Бродеха свободно по калдъръмените улици, крещяха грубо на жителите и разговаряха помежду си на висок глас.

Докато войниците в по-голямата си част приличаха на наперени бикове — млади мъже, които прикриваха нервността си от това, че се намират в чужда държава, с привидно самохвалство и ругатни, то малореанските кролими бяха съвсем различен случай. За разлика от западните кролими, които Гарион беше видял в Ктхол Мургос, те рядко носеха лъскавите стоманени маски, но вместо това придаваха на лицата си мрачно изражение, като свиваха устни и блещеха очи. Кръстосваха улиците в черните си одежди с качулки и всички им правеха път.

Гарион и Силк, яхнали мулета и охранявани от хората на търговеца, яздеха през града. Ярблек и Силк бяха продължили да се шегуват през целия път — разменяха си обиди и си спомняха минали случки. Въпреки че Ярблек изглеждаше приятелски настроен, той остана нащрек през цялото време, а и хората му следяха всяка стъпка на Гарион и Силк. Гарион беше наблюдавал тайно гората и през трите дни, но не беше забелязал никаква следа от Белгарат. Младият мъж влезе в града, обзет от тревожно предчувствие. Силк, за разлика от него, изглеждаше спокоен и уверен както винаги. Поведението и стойката му поради някаква странна причина дразнеха Гарион.

След като яздиха известно време по криволичещите улици, Ярблек зави по широка мръсна пътека, която водеше към реката.

— Мислех, че дворецът е натам — каза Силк, като посочи към центъра на града.

— Правилно — отговори Ярблек. — Но ние не отиваме в двореца. Там има прекалено много хора, а Дроста предпочита да си върши работата насаме.

Скоро пътеката се разшири до просторна улица. Високите тесни къщи от двете и страни изглеждаха западнали. Иззад ъгъла се показаха двама кролими и тръгнаха право към тях. Ярблек ги изгледа с неприязън.

Единият кролим се спря и каза:

— Май имаш някакъв проблем, приятелю.

— Това си е моя работа — отговори троснато Ярблек.

— Прав си — хладно отвърна кролимът. — Но внимавай да не стане наша. Откритото неуважение към духовенството е нещо, което може да ти навлече сериозни неприятности.

Погледът му беше заплашителен.

Съвсем импулсивно Гарион съсредоточи ума си върху кролима и започна да го изучава внимателно. Мислите, с които се сблъска обаче, не бяха нищо особено и безспорно липсваше аурата, типична за магьосниците.

„Не прави това — предупреди го гласът в ума му. — Това е като камбанен звън или табела на врата ти.“

Гарион бързо изтегли мисълта си.

„Мислех, че всички кролими са магьосници — отвърна той. — Тези двамата са най-обикновени мъже.“

Но гласът беше изчезнал.

Двамата кролими отминаха, а Ярблек се изхрачи презрително на улицата и измърмори:

— Прасета. Започвам да ненавиждам малореанците почти толкова, колкото и мургите.

— Изглежда, завладяват държавата ти, Ярблек — отбеляза Силк.

— Пусни един малореанец в страната си и много скоро плъзват навсякъде — каза Ярблек сърдито.

— А защо изобщо ги пуснахте? — попита Силк кротко.

— Силк — каза Ярблек направо. — Знам, че си шпионин, затова няма да обсъждам политиката на страната си с теб. Така че спри да се ровиш за информация.

— Попитах просто ей така, да минава по-бързо времето — отговори невинно Силк.

— Защо не си гледаш работата?

— Точно това ми е работата, стари приятелю.

Ярблек го погледна строго, после изведнъж се усмихна.

— Къде отиваме? — попита Силк, като огледа занемарените улици. — Това не е най-красивата част на града, доколкото си спомням.

— Ще видиш — каза Ярблек.

Отправиха се надолу към реката. Вонеше, в каналите плуваха боклуци и щъкаха плъхове. Мъжете по улицата бяха облечени в дрипи и приличаха на хора, които имат сериозна причина да избягват войниците.

Ярблек обърна рязко коня си и ги поведе по някаква тясна и мръсна улица.

— Ще минем оттук — каза той след малко и слезе от коня си. — Искам да влезем през задния вход.

Оставиха конете си на един от мъжете и продължиха по уличката, като прескачаха купчини изгнили боклуци.

— Оттук — каза Ярблек и посочи едно нестабилно дървено стълбище, което водеше до широка врата. — Когато влезем, дръжте главите си наведени. Не искам да забележат, че сте чужденци.

Влязоха в мрачна, задимена кръчма. Вътре вонеше на пот, вкисната бира и повръщано. В огнището в средата на стаята няколко тлеещи дървета по-скоро пушеха, отколкото светеха. Двата тесни мръсни прозореца почти не се различаваха от стените наоколо. На една от лавиците висеше газена лампа.

— Сядайте тук — нареди Ярблек и посочи пейката, опряна в задната стена. — Веднага се връщам.

Той се отправи към предната част на кръчмата. Гарион се огледа и веднага съзря двама от хората на Ярблек да стоят небрежно облегнати до вратата.

— Какво ще правим? — прошепна той на Силк.

— Нямаме голям избор, освен да изчакаме и да видим какво ще стане — отговори Силк.

— Не изглеждаш чак толкова обезпокоен.

— Аз и не съм всъщност.

— Но ние бяхме арестувани, нали?

Силк поклати глава.

— Когато арестуваш някого, му слагаш окови. Крал Дроста иска да говори с мен, това е всичко.

— Но наградата…

— Не бих обръщал твърде голямо внимание на това, Гарион. Наградата беше заради малореанците. Каквото и да е намислил Дроста, той не иска те да разберат за това.

Ярблек си проправи път през тълпата в кръчмата, отпусна се тежко на мръсната пейка до тях и каза:

— Дроста трябва да дойде всеки момент. Искате ли да пийнем нещо, докато чакаме?

Силк се огледа с отвращение и каза:

— Не, благодаря. На места като това в буретата с бира обикновено плуват удавени плъхове, да не споменаваме за умрелите хлебарки и мухи.

— Както искаш — каза Ярблек.

— Това не е ли малко странно място за един крал? — попита Гарион, като огледа занемарената кръчма.

— Трябва да познаваш крал Дроста, за да го разбереш — каза Силк. — Той е известен с някои слабости и тези крайречни изби ги задоволяват напълно.

— Нашият монарх е юначага — усмихна се Ярблек. — Но ще направиш голяма грешка, ако си помислиш, че е глупак. Просто е малко недодялан. Но тук нито един малореанец няма да го проследи.

При входа на кръчмата настъпи раздвижване. Двама широкоплещести надраки в черни кожени туники и остри шлемове си проправиха път през тълпата.

— Сторете път — изрева единият от тях. — И всички да станат.

— Тези, които все още могат да стоят на краката си — добави сухо другият.

Чуха се подигравки и свиркане. Един слаб мъж с жълт сатенен жакет и кадифена зелена пелерина, украсена с кожа, влезе в кръчмата. Очите му бяха изпъкнали, а лицето му беше дълбоко белязано от шарка и пъпчиво. Движенията му бяха бързи и резки, а изражението му беше любопитна смесица от сарказъм и отчаян, неутолим глад.

— Приветстваме негово величество Дроста лек Тун, крал на надраките — провъзгласи един пиян мъж на висок глас и останалите в кръчмата се засмяха грубо, заподвикваха, заподсвиркваха и затропаха с крака.

— Мои верни поданици — отвърна със самодоволна усмивка пъпчивият монарх. — Пияници, крадци и сводници. Сгрявам се на топлия пламък на любовта, която изпитвате към мен.

Презрението му беше насочено повече към него самия, отколкото към парцаливата, мръсна тълпа.

Всички свиркаха и тропаха с крака.

— Колко ще са тази вечер, Дроста? — извика някой.

— Колкото мога повече — изхили се кралят. — Мое задължение е да разпростирам кралската благословия, където и да отида.

— Така ли го наричаш вече? — попита друг.

— Звучи съвсем прилично — отговори Дроста, като сви рамене.

— Кралската спалня чака — извести съдържателят на кръчмата с присмехулен поклон.

— Заедно с дървениците, предполагам — добави Дроста. — Бира за всеки, който не е пиян, за да се напие. Нека верните ми поданици пият за моята жизненост.

И кралят се отправи към стълбището, а тълпата нададе ликуващи викове.

— Дългът ме зове — провъзгласи кралят от първото стъпало и посочи с внушителен жест нагоре към стълбите. — Нека всички обърнат внимание с какво нетърпение ще се заема с тази неприятна отговорност.

После се изкачи по стълбите под бурните ръкопляскания на събралата се паплач.

— Сега какво? — попита Силк.

— Ще изчакаме малко — отговори Ярблек. — Ще бием прекалено много на очи, ако се качим веднага.

Гарион се намести на пейката. Точно зад ушите си почувства слабо пощипване и настръхна. Споходи го неприятна мисъл, по-скоро две въшки или бълхи, които се бяха преселили от нечистотията в кръчмата върху него на лов за кръв. Но веднага отхвърли тази идея. Усещането идваше отвътре.

Един дрипав мъж, видимо отдавна пиян, който хъркаше на съседната маса, вдигна глава и премигна. Беше Белгарат. После отново отпусна глава върху масата. Гарион почувства как го залива вълна на облекчение.

Пияната тълпа в кръчмата ставаше все по-буйна.

Точно до огнището избухна кратка свада. Отначало гуляйджиите я насърчаваха, след това се присъединиха и започнаха да налагат двамата, които се търкаляха по пода.

— Да се качваме — каза кратко Ярблек и се надигна.

Проправи си път през вилнеещата тълпа и тръгна към горния етаж.

— Дядо е тук — прошепна Гарион на Силк, докато вървяха след него.

— Видях го — кратко отговори Силк.

Стълбите ги изведоха в мрачен салон с мръсен скъсан килим. В дъното двамата отегчени пазачи на крал Дроста се бяха опрели на стената от двете страни на масивна врата.

— Казвам се Ярблек — каза приятелят на Силк, когато стигнаха до вратата. — Дроста ме очаква.

Пазачите се спогледаха и единият почука на вратата.

— Мъжът, когото очаквахте, е тук, ваше величество.

— Пуснете го — глухо прозвуча гласът на Дроста.

— Той не е сам — уведоми го пазачът.

— Всичко е наред.

— Влизайте — каза пазачът и отвори вратата.

Кралят на надраките се беше изтегнал на изпомачканото легло с ръце, обвити около слабите рамене на две мръсни, оскъдно облечени млади момичета.

— Здравей, Ярблек — поздрави поквареният монарх търговеца. — Какво те задържа?

— Не исках да привличам внимание, като те последвам веднага, Дроста.

— Почти ме омаяха — ухили се Дроста на двете момичета. — Не са ли сладки?

— Въпрос на вкус — сви рамене Ярблек. — Лично аз предпочитам по-зрели жени.

— Те също се добри — призна Дроста. — Но аз обичам всички жени. Влюбвам се по двайсет пъти на ден. Вървете си, красавици мои — каза той на девойчетата. — Трябва да се погрижа за една работа. Ще ви извикам по-късно.

Двете момичета веднага станаха, излязоха и затвориха тихо вратата.

Дроста седна на леглото и зачеса разсеяно мишницата си. Изцапаният му смачкан жакет беше разкопчан и се виждаше, че хърбавият му гръден кош е покрит с твърди черни косми. Беше слаб, почти съсухрен, тънките му ръце приличаха на пръчки. Косата му беше права и мазна, брадата му беше много рядка — само няколко щръкнали косъма. Белезите от шарка по лицето му бяха дълбоки, възпалени и червени, вратът и шията му бяха покрити със замърсени ранички. Около него се разнасяше неприятна миризма.

— Сигурен ли си, че това е мъжът, който ми трябва? — попита той Ярблек.

Гарион се вгледа внимателно в надракския крал. Грубостта беше изчезнала от гласа му и тонът му беше настоятелен и прям, тон на мъж, който си върши работата. Налагаше се Гарион да промени мнението си за Дроста лек Тун. Той съвсем не беше това, което изглеждаше на пръв поглед.

— Познавам го от години, Дроста — отговори Ярблек. — Това е принц Келдар от Драсния. Знаят го още като Силк и понякога Амбар от Коту или Радек от Боктор. Той е крадец, шпионин и мошеник. Но всъщност съвсем не е лош.

— Радвам се да са запозная с толкова известен човек — заяви крал Дроста. — Добре дошъл, принц Келдар.

— Ваше величество — отговори Силк и се поклони.

— Бих ви поканил в двореца — продължи Дроста, — но имам гости, които имат ужасния навик да си пъхат носовете в работите ми. — Той сухо се усмихна. — За мое щастие, много скоро открих, че малореанците са доста ограничени. Те не биха ме последвали на подобно място, така че ще можем да си поговорим на спокойствие.

Той огледа евтината крещяща мебелировка и червените драперии и добави:

— Освен това тук ми харесва.

Гарион стоеше до вратата, с гръб до стената, и се опитваше да остане незабелязан, но зорките очи на Дроста го откриха.

— Можем ли да му се доверим? — обърна се кралят към Силк.

— Напълно — увери го той. — Това е моят калфа. Уча го на занаята.

— Кой занаят? Шпионство или обирджийство?

Силк сви рамене.

— Почти едно и също е. Ярблек каза, че сте искали да ме видите. Предполагам, че е свързано с текущи проблеми, а не с минали неразбирателства.

— Бързо схващаш, Келдар — отговори Дроста одобрително. — Нуждая се от помощта ти и съм склонен да платя за това.

Силк се ухили.

— Обичам думата „плащам“.

— И аз така чух. Знаеш ли какво става в Гар ог Надрак?

Очите на Дроста бяха проницателни, привидната му разгулност беше напълно изчезнала.

— Аз съм в разузнавателната служба, ваше величество — изтъкна Силк.

Дроста се намръщи, стана и отиде до масата, където имаше кана с вино и няколко чаши.

— Питие? — попита той.

— Защо не?

Дроста напълни четири чаши, взе една за себе си и закрачи нервно из стаята.

— Не искам всичко това, Келдар — избухна той. — Семейството ми е пропиляло векове, докато измъкне Гар ог Надрак от владичеството на кролимите. А сега те се канят да ни въвлекат в нечувано варварство и на мен не ми остава никакъв друг избор освен да приема. В страната ми има половин милион малореанци и армия, на която изобщо не мога да разчитам, защото е изтеглена на юг. Ако се противопоставя, макар и само на думи, Закат ще смачка кралството ми с един удар на юмрука си.

— Наистина ли ще го направи? — попита Силк, като придърпа един стол.

— Със същото вълнение, което изпитваш, когато убиваш муха — отговори Дроста. — Срещал ли си го някога?

Силк поклати глава.

— Ти си щастливец — каза Дроста и потръпна. — Таур Ургас е луд човек, но колкото и да го мразя, той е човешко същество. Закат е направен от лед. Трябва да се свържа с Родар.

— Аха — каза Силк. — Затова ли била цялата работа?

— Ти си приятен човек, Келдар — каза Дроста сухо, — но не бих се забъркал във всички неприятности само заради удоволствието от компанията ти. Трябва да отнесеш съобщението ми до Родар. Опитах се да се свържа с него, но го изпуснах. Не се застоява дълго на едно място. Как може дебел човек като него да върви толкова дяволски бързо?

— Той е мошеник — каза кратко Силк. — Какво точно имате предвид?

— Съюз — направо отговори Дроста. — Притиснат съм до стената. Или ще се съюзя с Родар, или ще завладеят страната ми.

Силк остави внимателно чашата си.

— Това е сериозно предложение, ваше величество. В настоящата ситуация са необходими много бързи преговори, за да се постигне споразумение.

— Точно затова те повиках, Келдар. Гледаме право към края на света. Трябва да се добереш до Родар и да го убедиш да оттегли армията си от границата с тулите. Накарай го да прекрати това безумие преди да е станало твърде късно.

— Да накарам вуйчо си да направи нещо е извън възможностите ми — отговори предпазливо Силк. — Поласкан съм от мисълта ви, че имам положително влияние върху него, но по принцип нещата между нас стоят по друг начин.

— Не разбираш ли какво става, Келдар? — Гласът на монарха беше ядосан, жестовете му станаха неконтролируеми. — Единствената ни надежда за спасение е да попречим по всякакъв начин на малореанците и мургите да се съюзят. Трябва да се постараем да създадем напрежение помежду им, а не да им намерим общ враг. Таур Ургас и Закат се мразят жестоко. Мургите са повече от песъчинките, а малореанците са повече от звездите в небето. Кролимите могат да си дърдорят за пробуждането на Торак, докато езиците им не окапят, но Закат и Таур Ургас са на бойното поле поради една-единствена причина: всеки от тях иска да разгроми другия и да стане владетел на Ангарак. Те са се устремили към война на живот и смърт. Можем да се отървем от тях само ако не се намесваме.

— Мисля, че разбирам какво имате предвид — измърмори Силк.

— Закат е прекарал малореанците през Източното море до стана си близо до Тул Зелик, а Таур Ургас е събрал южните мурги близо до Рак Госка. Готвят се да се хвърлят един срещу друг. Трябва да останем настрана и да им позволим да се сражават. Накарай Родар да се оттегли преди да е провалил всичко.

— Говорили ли сте за това с тулите? — попита Силк.

Дроста изсумтя с презрение.

— Какъв е смисълът? Опитах се да обясня това на крал Гетел, но да говориш с него е равносилно на това да говориш с купчина тор. Тулите са толкова уплашени от кролимите, че е достатъчно да споменеш името на Торак и ще се разбягат. Гетел е тул от глава до пети. Между ушите му няма нищо освен пясък.

— Има още един проблем — каза Силк на разпаления монарх. — Не мога да отнеса съобщението ви на крал Родар.

— Не можеш? — избухна Дроста. — Как така не можеш?

— В момента не съм в блестящи отношения с вуйчо си — каза хитро Силк. — Имахме малко спречкване преди няколко месеца и първото нещо, което ще направи, когато ме види, е да ме окове във вериги, а това ще провали всичко, нали?

— Тогава всички сме обречени — заяви Дроста отчаяно. — Ти беше последната ми надежда.

— Нека помисля малко — каза Силк. — Все още може да намерим изход от ситуацията.

Той впери поглед в тавана, задъвка разсеяно нокътя си, после заключи:

— Не мога да отида. Това е сигурно. Но не е невъзможно да отиде някой друг.

— На кой друг би се доверил Родар? — попита Дроста.

Силк се обърна към Ярблек, който слушаше разговора, смръщил вежди, и го попита:

— Имаш ли неприятности в Драсния в момента?

— Доколкото ми е известно, не.

— Добре — продължи Силк. — В Боктор има един търговец на кожи, името му е Гелдахар.

— Дебел мъж? Малко кривоглед? — попита Ярблек.

— Точно така. Защо не натовариш един кораб с кожи и не отидеш до Боктор? Докато се опитваш да продадеш кожите на Гелдахар, кажи му, че пасажът на сьомга ще закъснее тази година.

— Сигурен съм, че ще бъде очарован да чуе това.

— Това е кодова дума — обясни Силк с преувеличено търпение. — Това означава, че искаш да се срещнеш с кралица Порен и да говориш с нея.

— Чувал съм, че е прекрасна жена — каза Ярблек. — Но би било доста неразумно да измина целия този път, за да видя една красива жена. Вероятно мога да намеря и други като нея дори тук долу, в кръчмата.

— Не разбираш, Ярблек — каза Силк. — Порен е кралицата на Родар, той й се доверява повече, отколкото някога се е доверявал и на мен. Тя ще разбере, че аз те изпращам, и ще му предаде всичко, което й кажеш. Родар ще получи съобщението на Дроста три дни след като пристигнеш в Боктор. Гарантирам го.

— Ще позволите на една жена да научи всичко това? — противопостави се разпалено Дроста. — Келдар, ти си луд! Единствената жена, която може да пази тайна, е тази, на която й е отрязан езикът.

Силк поклати сериозно глава.

— В момента Порен управлява драснианската разузнавателна служба, Дроста. Тя вече знае повечето от тайните на света. Никога не ще успеете да изпратите пратеник до Родар през армията на алорните, така че забравете за това. С него има череки, а те ще убият всеки ангарак, който се изпречи пред погледа им. Ако искате да се свържете с Родар, ще трябва да използвате драснианската разузнавателна служба като посредник, а това означава да минете през Порен.

Дроста го погледна колебливо.

— Може би — заключи той след кратък размисъл. — Ще опитам всичко. Но защо Ярблек трябва да бъде въвлечен в това? Защо ти не отнесеш съобщението ми до драснианската кралица?

— Опасявам се, че това не е добра идея — въздъхна Силк. — Тъкмо Порен е причината за неприятностите, които имам с вуйчо си. Определено не съм добре дошъл в двореца точно сега.

Едната рунтава вежда на крал Дроста се повдигна.

— Значи така — усмихна се той. — Репутацията ти е съвсем заслужена. — Той се обърна към Ярблек. — В такъв случай всичко зависи от теб. Приготви се за пътуване до Боктор.

— Ти вече ми дължиш пари, Дроста — каза направо Ярблек. — Наградата за Келдар, помниш ли?

Дроста сви рамене.

— Запиши го някъде.

Ярблек поклати упорито глава.

— Не съм съгласен. Нека изчистим нещата веднага. Известен си с това, че плащаш много трудно, щом получиш това, което искаш.

— Ярблек — каза Дроста умолително, — аз съм твоят крал.

Ярблек наклони глава някак подигравателно.

— Аз ви почитам и уважавам, ваше величество — каза той. — Но в края на краищата работата си е работа.

— Не нося толкова много пари със себе си.

— Добре, Дроста. Мога да почакам.

Ярблек скръсти ръце и се отпусна в големия стол с изражение на човек, който възнамерява да остане дълго така.

Кралят на надраките се вгледа в него безпомощно. Изведнъж вратата се отвори и влезе Белгарат. Беше облечен в същите дрипи, с които беше в кръчмата. Влезе съвсем спокойно, без да се прикрива, и вървеше като мъж, който има сериозна работа.

— Какво е това? — възкликна Дроста невярващо. — Стражи! Изведете този пиян старец оттук.

— Те спят, Дроста — отговори спокойно Белгарат. — Но не бъди много жесток към тях. Не са виновни.

И затвори вратата.

— Кой си ти? Какво правиш тук? — попита Дроста. — Излез веднага!

— Мисля, че трябва да се вгледате по-внимателно, ваше величество — посъветва го Силк и се изхили. — Външността понякога заблуждава. Не бива да го изхвърляте така, може би има да каже нещо важно.

— Познаваш ли го, Келдар? — попита Дроста.

— Достатъчно добре, също както и всеки друг по света — отговори Силк.

Лицето на Дроста се сбърчи. Скулестото лице на Ярблек пребледня и той задъхано каза:

— Дроста! Погледни го. Помисли. Ти го познаваш!

Дроста се вгледа в парцаливия стар мъж. Изпъкналите му очи се ококориха.

— Ти! — избърбори той.

Ярблек все още зяпаше Белгарат.

— Той е в дъното на всичко това от самото начало. Трябваше да ги премахна в Ктхол Мургос, и него, и жената, всичките.

— Какво правиш в Гар ог Надрак? — попита Дроста със страхопочитание.

— Минавам оттук, Дроста — отговори Белгарат. — Ако сте приключили с обсъждането, тези двама алорни ми трябват. Имаме среща, а малко сме изостанали от плана.

— Винаги съм си мислил, че си мит.

— Насърчавам това, доколкото мога — каза Белгарат. — Позволява ми да се придвижвам по-лесно.

— Замесен ли си в това, което правят алорните?

— Да. Малко или много те действат по мое нареждане. Поулгара ги наглежда.

— Можеш ли да им кажеш да престанат?

— Всъщност това няма да е необходимо, Дроста. Не бих се притеснявал твърде много за Закат и Таур Ургас, ако бях на твое място. Има много по-важни нещо от техните пререкания.

— Значи това е, което прави Родар — каза Дроста, мигновено схванал нещата. — Наистина ли е толкова късно?

— Дори по-късно, отколкото си мислиш — отговори старият магьосник, отиде до масата и си наля от виното на Дроста. — Торак вече се разбужда и всичко ще приключи преди да падне снегът.

— Това е твърде много, Белгарат — каза Дроста. — Може и да се опитам да застана на пътя на Закат и Таур Ургас, но няма да се изпреча на пътя на Торак.

Той се обърна решително към вратата.

— Не прави нищо прибързано, Дроста — посъветва го Белгарат спокойно, отпи от виното и седна. — Кролимите могат да бъдат доста опасни и фактът, че съм тук, в Надрак, може да се разглежда само като резултат на тайно споразумение от твоя страна. Ще те провесят с главата надолу над жертвеника и сърцето ти ще цвърчи в жаравата още преди да си имал възможност да обясниш кой си.

Дроста замръзна. Осеяното му с белези лице пребледня. Като че ли за момент се бореше със самия себе си. После раменете му се отпуснаха и решителността му сякаш се изпари.

— Хвана ме натясно, Белгарат, нали? — каза той с кратка усмивка. — Успя да ме накараш да надхитря сам себе си и сега ще използваш това, за да ме насилиш да предам бога на Ангарак.

— Наистина ли толкова много го почиташ?

— Никой не почита Торак. Аз се страхувам от него и това е по-сериозна причина да съм на негова страна, отколкото някаква си сантиментална преданост. Ако се събуди…

Кралят на надраките потръпна.

— Замислял ли си се някога какъв би бил светът, ако Торак не съществуваше? — подхвърли Белгарат.

— Не бих могъл и да мечтая за подобно нещо. Той е бог. Никой не може да се надява да го победи. Той е твърде могъщ.

— Има по-могъщи неща от боговете, Дроста. За две мога да се сетя веднага и точно те се впускат в решителен двубой. В този смисъл не е много умно да застанеш между тях.

Но вниманието на Дроста беше привлечено от нещо друго. Той се извърна бавно и се втренчи в Гарион с невярващ поглед. Разтърси глава и разтърка очи като човек, който се опитва да отстрани мъгла. Гарион се размърда притеснено и намести тежкия меч на гърба си. Изпъкналите очи на Дроста се разшириха още повече, когато осъзна какво вижда. По грозното му лице се изписа страхопочитание и отчаяна надежда.

— Ваше в… величество — заекна той и се поклони с дълбоко уважение.

— Ваше величество — отвърна Гарион и сведе учтиво глава.

— По всичко личи, че трябва да ви пожелая успех — каза Дроста тихо. — Независимо какво казва Белгарат, смятам, че ще имате нужда от това.

— Благодаря, крал Дроста — каза Гарион.