Дейвид Едингс
Последната битка (23)

Глава 22

— Не вярваш, че се съглася с теб, нали, Зедар?

Гарион замръзна с ръка, протегната към желязната врата, и с единия крак върху стъпалото.

— Не можеш да избегнеш отговорността си с оправданието, че това е необходимост — продължи гласът зад вратата.

— Не сме ли всички ние движени от необходимостта, Поулгара? — Гласът на непознатия прозвуча уморено и тъжно. — Не казвам, че аз съм безгрешен, но не беше ли отстъпничеството ми предначертано? Вселената е била разделена на две от самото начало и сега двете пророчества са се втурнали едно към друго за своята последна среща, на която ще се реши всичко. Кой може да каже, че това, което съм направил, не е било важно за тази среща?

— Това е измъкване, Зедар — каза леля Поул.

— Какво прави тя тук? — шепнешком попита Гарион дядо си.

— Тя трябва да е тук — прошепна в отговор Белгарат с нотка на облекчение. — Слушай.

— Не мисля, че ще спечелим, ако се препираме, Поулгара — каза Зедар. — И двамата вярваме, че това, което сме направили, е било правилно. Нито един от двама ни не е в състояние да накара другия да промени мнението си по този въпрос. Защо просто не оставим нещата така?

— Много добре, Зедар — отвърна хладно леля Поул.

— Какво ще правим сега? — попита задъхано Силк.

— Трябва да има и други вътре — отвърна кротко Белгарат. — Нека се уверим кои са, преди да нахлуем.

Желязната врата не се затваряше добре и около рамката се промъкваше светла ивица. Гарион можеше да различи лицето на Белгарат в сумрака.

— Как е баща ти? — попита Зедар с безразличен тон.

— Все така. Много ти е сърдит, но ти го знаеш.

— Е, това се очакваше.

— Той се нахрани, лейди Поулгара — чу Гарион гласа на Се’недра и погледна дядо си въпросително, но той му направи знак да мълчи.

— Постели му, скъпа — нареди леля Поул, — и го завий. Късно е и му се спи.

— Аз ще го направя — предложи Дурник.

— Добре — въздъхна Белгарат. — Всички са тук.

— Как са се озовали тук? — прошепна Силк.

— Нямам никаква представа и не ме интересува. Важното е, че са тук.

— Радвам се, че сте успели да го спасите от Ктучик — каза Зедар. — Много се привързах към него, докато бяхме заедно през всичките тези години.

— Къде го намери? — попита леля Поул. — Така и не можахме да разберем от коя държава е.

— Забравих — отвърна Зедар малко притеснено. — Може би Камаар или Тол Хонет, а може би някой град от другата страна на Малореа. Подробностите ми се изплъзват, не съм се интересувал от тях.

— Опитай се да си спомниш — каза тя. — Може да се окаже важно.

— Щом толкова настояваш — въздъхна Зедар, после помълча малко и продължи: — Бях много неспокоен, не знам защо. Беше преди пет или шест години. Изследванията ми не ме вълнуваха вече и препирните между кролимите ме дразнеха. Започнах да скитам, без изобщо да обръщам внимание къде се намирам. Сигурно съм кръстосал всички кралства поне по няколко пъти през тези години. Както и да е, минавах през някакъв град и идеята ме осени внезапно. Всички знаем, че Кълбото унищожава всеки, който таи и най-малката злоба в сърцето си, но какво щеше да направи с някой напълно невинен? Бях поразен от простотата на тази мисъл. Улицата, по която вървях, беше пълна с хора, а аз се нуждаех от спокойствие, за да обмисля гениалната си идея. Завих зад ъгъла в една тиха уличка и там стоеше детето, сякаш ме чакаше. Беше на около две годинки, можеше да върви и нищо друго. Протегнах ръка към него и му казах: „Имам една малка задача за теб, момчето ми“. То дойде при мен и повтори: „Задача“. Това е единствената дума, която съм го чувал да казва.

— Какво направи Кълбото, когато го докосна за първи път? — попита леля Поул.

— Заблестя. По някакъв странен начин то сякаш го разпозна. Нещо премина между тях, когато детето го докосна.

Той въздъхна.

— Не, Поулгара. Не знам кое е детето. Доколкото знам, напълно е възможно да е илюзия. Идеята да го използвам се появи в главата ми толкова внезапно, че понякога се питам дали някой не я е сложил там. Напълно е възможно.

— Защо, Зедар? — попита тихо леля Поул. — Защо измени на Господаря?

В гласа й се четеше странно съчувствие.

— За да спася Кълбото — отвърна той тъжно. — Това поне беше първоначалната идея. То ме притежава от момента, в който го видях. След като Торак го открадна от Господаря, Белгарат и останалите започнаха да кроят планове как да си го върнат със сила, но аз знаех, че ако Алдур не се намеси и не удари директно Торак, нямат никакви шансове, а Алдур нямаше да го направи. Помислих си, че ако силата не успее да го върне, измамата може и да успее. Ако кажех на Торак, че съм негов съюзник, той можеше да ми се довери, а аз на свой ред да открадна Кълбото от него.

— И какво стана, Зедар? — Въпросът й беше много прям.

— О, Поулгара! — Гласът на Зедар бе приглушено стенание. — Не можеш да си представиш. Бях сигурен в себе си, толкова сигурен, че мога да запазя ума си от влиянието на Торак, но не се оказах прав. Сгреших… сгреших. Умът и волята му ме завладяха. Сграбчи ме в ръцете си и сломи съпротивата ми.

В гласа на Зедар имаше ужас.

— Той прониква до самата ти същност, до дълбините на душата ти. Знам, че Торак е отвратителен, по-зъл, отколкото можеш да си представиш, но когато ме повика, трябва да отида, и каквото поиска от мен, трябва да го направя, дори цялата ми душа да крещи срещу него. Дори сега, когато спи, пръстите му са стиснали сърцето ми.

Последва ново стенание.

— Не знаеше ли, че е невъзможно да се противопоставиш на един бог? — попита леля Поул със състрадание. — Не беше ли гордост, Зедар? Не беше ли прекалено уверен в себе си, прекалено сигурен, че можеш да го измамиш и да скриеш намеренията си от него?

— Може би — призна Зедар с въздишка. — Алдур беше добър господар. Никога не налагаше ума си върху мен, затова не бях подготвен за това, което Торак направи с мен. Торак не е внимателен. Той взима каквото поиска, дори ако трябва да изтръгне душата ти — за него това няма никакво значение. Ще откриеш силата му, Поулгара. Много скоро той ще се събуди и ще унищожи Белгарион. Дори кралят на Рива не е достоен съперник за ужасния му ум. И тогава Торак ще се ожени за теб, както винаги казва. Не му се противи, Поулгара. Спести си страданието. Накрая ще отидеш при него. Ще отидеш дори с желание, с нетърпение.

Зад желязната врата се чу драскане и бързи стъпки.

— Дурник! — извика силно леля Поул. — Не!

— Какво става? — попита Гарион.

— Това чакахме — пое дъх Белгарат. — Отвори вратата.

— Махни се, глупак такъв! — извика Зедар.

Чу се силен трясък — шум от две тела, които се сгромолясват върху мебелите.

— Предупреждавам те! — извика Зедар. — Махни се!

Чу се силен удар на юмрук, който среща кост.

— Зедар! — изкрещя гръмко Белгарат и задърпа вратата.

От стаята се разнесе нов силен трясък.

— Дурник! — изпищя леля Поул.

С внезапна ярост Белгарат вдигна стиснатия си юмрук, събра пламналата си воля и удари заключената врата. Силата на тласъка изби вратата от пантите, сякаш беше от хартия.

Стаята беше сводеста, таванът се крепеше на почернели от времето железни колони. Погледът на Гарион обхвана цялата стая със странно безразличие, сякаш всичките му чувства бяха изчезнали. Видя Се’недра и Задача, притиснати в прегръдка до стената. Леля Поул стоеше като закована на мястото си с широко отворени невярващи очи, приковани в неподвижното тяло на ковача. Той лежеше сгърчен на пода, а мъртвешки бледото му лице можеше да означава само едно. Истината връхлетя Поулгара изведнъж, истината за безвъзвратната загуба.

— Не — извика тя. — Дурник, не!

Изтича към безжизнения мъж, падна на колене до него и го придърпа към себе си със сърцераздирателен вик.

Гарион видя и отстъпника Зедар за първи път. Магьосникът беше втренчил поглед в Дурник. По лицето му се четеше разкаяние — той съзнаваше, че е извършил нещо, което го лишава от всяка възможност за опрощение.

— Глупак такъв — измърмори той. — Защо? Защо ме предизвика да те убия? Изобщо не исках да го направя.

Тогава Белгарат, неумолим като самата смърт, се втурна през разпилените развалини и се спусна към мъжа, когото някога бе нарекъл свой брат.

Зедар се сви пред гнева на стария магьосник.

— Не исках да го направя, Белгарат — каза той разтреперан, вдигнал ръце, за да се предпази от гнева му. — Този глупак се опита да ме нападне. Той…

— Ти… — извика Белгарат през стиснати от омраза зъби. — Ти… ти…

Но не можа да изрече нито дума. Гневът беше го лишил от възможността да говори. Вдигна ръце и ги стовари върху лицето на Зедар. Зедар отстъпи, но Белгарат го последва, блъскаше го и го удряше с юмруци.

Гарион почувства волите им, но емоциите им бяха толкова силни, че двамата не можеха да концентрират силата си. Като двама пияници те се сгромолясаха на пода и почнаха да се ритат и да се блъскат. Белгарат беше обладан от гняв, а Зедар — от страх и разкаяние.

Изменникът отчаяно се опита да извади кама от колана си, но Белгарат хвана китката му с две ръце и я заблъска в земята, докато ножът не изхвръкна. После и двамата се опитваха да го докопат — пълзяха и се дърпаха със застинали в страшни гримаси лица.

В един момент, след като бяха влезли в стаята, Гарион беше измъкнал несъзнателно меча си, но Кълбото и острието оставаха студени в ръцете му.

Ръцете на Белгарат бяха сключени около врата на Зедар, който се опитваше отчаяно да разтвори пръстите му. Лицето на Белгарат се беше разкривило в животинска гримаса — устните му бяха разтеглени, зъбите оголени и стиснати здраво, той удряше ли, удряше в земята древния си враг. После сякаш обезумял, се изправи, все така стиснал гърлото на Зедар. Хвана го здраво с едната ръка и започна да го удря по лицето с другата, като между ударите сочеше с ръка каменния под. И изведнъж на пода се появи огромна зигзагообразна цепнатина. Двамата мъже, без да спират да се бият свирепо, изчезнаха в нея. Земята сякаш се разтресе и зейналата пропаст със силен грохот се затвори.

Гарион стоеше с отворена уста и гледаше невярващо едва забележимия процеп, в който бяха изчезнали двамата магьосници.

Се’недра изписка и закри с ръце ужасеното си лице.

— Направи нещо — извика Силк на Гарион, но Гарион само го погледна неразбиращо.

— Поулгара! — извика отчаяно Силк.

Но потънала в мъката си, тя не реагираше. Просто седеше до Дурник, обвила с ръце безжизнения труп, хлипаше и люлееше притиснатото до гърдите си тяло.

Дълбоко под земята се чу силен взрив, после още един и още един. Дори в бездънната земя битката продължаваше.

Сякаш вкаменен, Гарион гледаше втренчено отсрещната стена. В сумрака можеше да различи очертанията на отпуснатата фигура на Кал Торак. Обзет от странно спокойствие, Гарион наблюдаваше внимателно тялото на своя враг, като се спираше на всяка подробност. Видя черната роба и лъскавата маска. После забеляза и Ктрек Гору, огромния черен меч на Торак.

Въпреки че той самият не можеше да мръдне или дори да почувства нещо, в душата му се надигна борба, по-ужасна и от тази, която бе изпратила Зедар и Белгарат в земните дълбини. Двете сили, които първо се бяха разделили, после се бяха обърнали и се бяха втурнали една срещу друга по безкрайните коридори на времето, се събраха в него. Събитието, което щеше да завърши борбата между двете пророчества, беше започнало и първите признаци за това се появиха в ума на Гарион и безмълвно раздвижиха най-съкровените му мисли и намерения.

Торак се размърда неспокойно, защото същите две сили се срещнаха и в него.

Ужасни светкавици от ума на спящия бог се изсипаха върху Гарион и той ясно видя подлата хитрост, която се криеше зад предложените от Торак приятелство и любов. Ако само за момент се беше поддал, половината свят щеше да изчезне. Нещо повече — това, което предлагаше Торак, не беше любов, а робство, толкова ужасно, че беше отвъд човешките представи.

Но той не се предаде. Успя някак да се измъкне от всеобхватната сила на ума на Торак и се остави изцяло в ръцете на Пророчеството, което го беше довело тук. С пълно себеотрицание се превърна в инструмент в ръцете на Пророчеството. Вече не изпитваше страх. С меч в ръка Детето на светлината очакваше момента, в който същото това Пророчество щеше да го остави да се впусне в битката с бога на мрака.

Докато Силк продължаваше да се опитва безуспешно да привлече вниманието на Гарион или Поулгара, земята пак се разтвори и Белгарат изскочи.

Все още в унес, Гарион забеляза, че и последните следи от стареца, когото познаваше, са изчезнали. Лукавия стар разказвач на приказки вече го нямаше. Дори раздразнителният старец, който ги беше повел в издирването и спасяването на Кълбото, не съществуваше. На тяхно място стоеше магьосникът Белгарат, Вечният човек, осветен от аурата на своята мощ.