Дейвид Едингс
Последната битка (19)

Глава 18

Новината за смъртта на Таур Ургас премина сред войската на мургите като силен стон и душата на армията сякаш се изпари. Войните се страхуваха от Таур Ургас, но дивата му лудост се беше предала и на тях и те бяха повярвали, че са непобедими. Имаха чувството, че нищо не може да застане на пътя им и че те като инструменти на жестоката му воля притежават в някаква степен неговата неуязвимост. Със смъртта му всеки мург почувства ледени тръпки на страх, че също може да умре. Това предизвика силно колебание в редиците на атакуващата армия.

Крал Чо-Хаг наблюдаваше разпадането на мургската армия с мрачно задоволство. След това обърна коня си към пехотата и мимбратските рицари, за да обсъди положението с останалите водачи. Крал Фулрах се откъсна от редиците на сендарските войни. Пълничкият монарх с кафява брада изглеждаше почти комично в лъскавото си снаряжение, но мечът му носеше следи от скорошно използване, а по шлема му имаше няколко вдлъбнатини — нямо доказателство, че кралят на Сендария е участвал в битката.

— Видяхте ли вече сигнала на Анхег? — попита Фулрах.

Чо-Хаг поклати глава.

— Не, но трябва да се появи всеки момент. По-добре да обмислим плана. Виждали ли сте Кородулин?

— Лекарите работят по него — каза Фулрах.

— Ранен ли е? — попита изплашено Чо-Хаг.

— Не мисля, че е много сериозно. Отиде да помогне на приятеля си барон Воу Ебор и един мург го удари по главата с боздугана си. Потече му малко кръв от ушите, но лекарят каза, че ще се оправи. Баронът е по-зле обаче.

— Кой е начело на мимбратите тогава?

— Сър Андориг. Добър войн, но малко трудно схваща.

Чо-Хаг се изсмя.

— Току-що описа арендите, приятелю. Те всички са добри в битка, само дето малка трудно разбират какво им говориш.

Внимателно слезе от коня си, като се държеше за седлото, тъй като слабите му крака се огъваха.

— Можем да вземем решение и без помощта на Андориг.

Той погледна към отстъпващите мурги.

— Веднага след сигнала на Анхег трябва да се махнем оттук по най-бързия начин. В момента мургите са объркани, но ще се окопитят, щом премине първоначалният шок.

— Наистина ли уби Таур Ургас в дуел? — попита Фулрах.

Чо-Хаг кимна утвърдително.

— Не беше истински дуел. Той беше побеснял и не направи никакъв опит да се отбранява. Когато Анхег ни подаде сигнал, мимбратите трябва да атакуват. Вероятно мургите ще отстъпят и ще побягнат. Аз ще ги атакувам с моите хора, за да им помогна да бягат по-бързо. Това ще ти даде време да поемеш с войските си нагоре по реката. Двамата с Андориг ще задържим мургите, докато се скриете от погледа им. Как ти се струва това?

— Добре — кимна Фулрах. — Мислиш ли, че ще си опитат да ни последват?

— Ще се опитам да ги откажа от това намерение — изхили се Чо-Хаг. — Имаш ли представа какво става отвъд реката?

— Трудно е да се каже, но сякаш не изглежда много добре.

— Можеш ли да измислиш някакъв начин да им изпратим помощ?

— Поне засега, не — отвърна Фулрах.

— И аз не сещам как да го направим. — Чо-Хаг пак се качи на седлото. — Ще отида да дам инструкции на Андориг. Дръжте си очите отворени за сигнала на Анхег.

 

 

„Белгарат — повика Се’недра тихо, стиснала здраво амулета на врата си. — Белгарат, чуваш ли ме?“

Стоеше на няколко метра от Дурник, който се бе навел над безжизнената Поулгара. Затворила очи, принцесата се опитваше да концентрира всяка частица от мисълта си, за да достигне със сърцето си древния магьосник.

„Се’недра? — Гласът на стареца прозвуча ясно, сякаш той стоеше до нея. — Какво правиш? Къде е Поулгара?“

„О, Белгарат. — Принцесата почти изстена от облекчение. — Помогни ни. Лейди Поулгара е в безсъзнание, а малореанците атакуват отново. Те ни избиват, Белгарат. Помогни ни.“

„Спри за малко — заповяда й той рязко. — Какво стана с Поул? Къде сте?“

„В Тул Марду — отвърна Се’недра. — Трябва да завземем града, за да може флотата на Черек да продължи надолу по реката. Малореанците и мургите ни нападнаха. Атакуват ни от сутринта.“

Белгарат започна да проклина, после попита:

„Какво й е на Поул?“

„Кролимите предизвикаха ужасна буря, после се появи мъгла. Лейди Поулгара и Белдин накараха вятъра да духа силно и след това тя припадна. Белдин каза, че се била изтощила и трябвало да я оставим да спи.“

„Къде е Белдин?“

„Каза, че трябвало да държи под око кролимите. Можеш ли да ни помогнеш?“

„Се’недра, аз съм на стотици левги от вас, с Гарион и Силк сме в Малореа, съвсем близо до Торак. Само да вдигна ръка и ще го събудя, а Гарион още не е готов да се срещне с него.“

„Значи сме обречени!“

„Престани — извика той. — Не е време за истерии. Трябва да събудиш Поулгара.“

„Вече опитахме, пък и Белдин каза, че трябвало да я оставим да спи.“

„Може да си почива по-късно — отвърна троснато Белгарат. — Там ли е чантата й, онази, дето си носи билките в нея?“

„М-м-мисля, че да. Дурник я разнасяше преди малко.“

„Дурник е с теб? Добре. Слушай сега внимателно. Вземи чантата и я отвори. Това, което ти трябва, е в копринена торбичка. Не отваряй никакви буркани и шишенца. В тях Поул държи отровите си. В една от копринените торбички ще намериш жълто прахче. Има много остра миризма. Сложи една лъжичка от него във вряща вода, постави чайника до главата на Поул и я покрий с наметалото, за да вдишва изпаренията.“

„И какво ще стане?“

„Ще се събуди.“

„Сигурен ли си?“

„Не спори с мен, Се’недра. Ще се събуди, повярвай ми. Тези изпарения ще събудят и пън. А като се събуди, тя знае какво да прави.“

Се’недра се поколеба за момент, после попита:

„Гарион там ли е?“

„Спи. Имахме трудна нощ.“

„Като се събуди, кажи му, че го обичам.“

Каза го много бързо, сякаш се страхуваше, че ако размисли, няма да може да го изрече.

„Защо да го обърквам?“ — попита старецът.

„Белгарат!“

„Само те дразня. Ще му кажа. Сега се залавяй за работа и не ме викай повече. Опитвам се да се промъкна до Торак, а това е невъзможно, когато крещиш на някой, който се намира на хиляди левги.“

„Ние не крещим.“

„Разбира се, че крещим, това е специален начин за крещене. Сега махни ръка от амулета и се залавяй за работа.“

След това гласът му се изгуби.

Се’недра свърши всичко, което й бе казал Белгарат. Задача стоеше до нея и я наблюдаваше с любопитство.

— Какво правиш, принцесо? — попита Дурник.

— Приготвям нещо, с което ще направя почивката й по-приятна — излъга Се’недра.

— Сигурна ли си, че знаеш какво правиш? Някои от тези неща са много опасни.

— Знам какво търся — отвърна тя. — Имай ми доверие, Дурник.

Прахът, който най-после намери, беше с толкова люта миризма, че от очите й потекоха сълзи. Тя измери внимателно необходимото количество и го пусна в чайника. Изпаренията бяха ужасни и принцесата извърна глава, докато пренасяше чайника до мястото, където лежеше Поулгара. Постави го до бледото й лице и я покри с наметалото, после каза на ковача:

— Дай ми една пръчка.

Дурник, чието съмнение беше изписано по лицето му, й подаде една счупена стрела. Се’недра я заби в земята и направи нещо като палатка над чайника и лицето на леля Поул.

— И сега какво? — попита Дурник.

— Сега ще чакаме — каза Се’недра.

В този момент откъм бойното поле се зададоха няколко сендарски войни, очевидно ранени. Дрехите им бяха покрити с кървави петна и някои от мъжете носеха превръзки, но за разлика от останалите ранени, които бяха преминали тази сутрин, носеха и оръжие.

Поулгара започна да кашля под наметалото.

— Какво направи? — извика Дурник и издърпа покривалото.

— Трябваше — отвърна Се’недра. — Говорих с Белгарат. Той ми каза да я събудя и как да го направя.

— Ще я нараниш — обвини я Дурник.

Внезапно обзет от гняв, нещо съвсем необичайно за него, той изрита димящия чайник, който се търкулна и спря чак до водата.

Поулгара премигваше и продължаваше да кашля. Когато най-после отвори очи, погледът й беше празен и неразбиращ.

— Ще ни дадете ли вода? — попита един от ранените сендари.

— Пред вас има цяла река — отвърна Се’недра разсеяно и посочи водата, докато гледаше втренчено Поулгара в очите.

Дурник обаче погледна мъжете и сграбчи меча си. Но те вече бяха скочили от брега и се нахвърлиха върху тях. Трима успяха да обезоръжат силния ковач.

— Вие не сте сендари — възкликна Дурник.

— Много си наблюдателен — отвърна един от мъжете.

Говореше толкова гърлено, че беше трудно да се разберат думите му. Друг застана пред замаяната Поулгара, извади меча си и се обърна към Дурник.

— Престани да се противиш, приятел — каза той с подла усмивка, — или ще убия тази жена.

— Кои сте вие? — попита Се’недра надменно. — И какво искате?

— Ние сме от елитната императорска стража — отвърна вежливо мъжът с извадения меч. — Дошли сме, за да ви предадем поканата на негово императорско величество Закат, император на Малореа. Негово величество ви моли да му окажете честта да го посетите.

 

 

— Копаят — докладва Хетар на крал Родар, като посочи на запад към току-що открития път за бягство. — Вече са изкопали траншеи на половин миля от реката.

— Има ли някакъв начин да ги заобиколим? — попита Родар.

Хетар поклати глава.

— Надраките са навсякъде по склона.

— Значи ще трябва да минем през тях — реши кралят на Драсния.

— Мога да ги атакувам с конницата — изтъкна Хетар.

— Ще ги нападнем с пехотата — заяви Родар. — Така ще имаме известно предимство. Стрелите на астурианските лъкове имат по-голям обхват от късите стрели на малореанците. Ще придвижим стрелците в челните редици. Те могат да завземат окопите и после да изненадат малореанските стрелци зад линията. Копиеносците ще влязат първи — После се обърна към генерал Варана. — Могат ли вашите хора да прочистят окопите, ако ви направим път до тях?

— Тренирани сме за бой в окопи — отвърна Варана. — Ще ги разчистим.

— Ще донесем ранените с основните сили — каза Родар. — Намерете Поулгара и принцесата. Време е да тръгваме.

— Каква е вашата заповед за лорд Хетар и за мен? — попита Мандорален.

Ризницата на смелия рицар вече имаше няколко дупки, но той говореше спокойно, сякаш не беше прекарал цялата сутрин в люта битка.

— Искам с вашите рицари да ни пазите гърба — каза Родар. — Задръжте вражеската армия далеч от нас.

После се обърна към Хетар.

— А ти се заеми с надраките. Не искам да ме нападнат, докато сме в окопите.

— Това е отчаян ход, крал Родар — каза сериозно генерал Варана. — Атаката на укрепления винаги коства много жертви, а вие ще го направите, докато втора армия ви атакува в гръб. Ако атаката ви бъде отблъсната, ще се окажете заклещени между двете огромни вражески армии и те просто ще ви смажат.

— Знам — призна мрачно Родар. — Но единствената ни надежда да се измъкнем е да преминем през тази линия. Трябва да се върнем оттатък реката. Кажете на вашите хора, че трябва да завземат окопите още при първата атака. В противен случай всички ще загинем. Желая ви успех, господа.

Още веднъж Мандорален поведе своите облечени в стомана рицари в мощна атака и още веднъж малореанците отстъпиха изненадано пред удара на мимбратските конници. Този път обаче копиеносците и легионерите се обърнаха шумно наляво веднага щом се освободиха от врага, за да последват сендарите и астурианците, които се оттегляха на запад.

Закъснелите действия на мимбратските рицари им струваха много жертви. Коне без ездачи галопираха из бойното поле и преминаваха през редиците на малореанците, увеличавайки бъркотията. Тук-там сред червените туники, които покриваха като килим бойното поле, проблясваха рицарски доспехи. Отново и отново мимбратските войни се хвърляха срещу напредващите червени вълни, но само ги забавяха, без да са в състояние да ги спрат.

— Ще бъде трудно, ваше величество — каза генерал Варана. — Дори ако пробием, малореанските пълчища ще са по петите ни.

— Вие забелязвате очевидното, генерале — отвърна Родар. — Веднага след като преминем през блокадата, ще изтеглим стрелците назад и тогава нека малореанците опитат да преминат през дъжда от стрели, който ще се изсипе над главите им. Това ще ги задържи.

— Докато стрелците свършат стрелите си — добави Варана.

— Щом успеем да преминем, ще изпратя алгарите напред. Фулрах разполага с огромни количества стрели, складирани при бързеите.

— Които са на два дни път оттук.

— Винаги ли си толкова черноглед?

— Просто се опитвам да предположа как ще се развият нещата, ваше величество.

— Имаш ли нещо против да отидеш да го правиш на друго място?

 

 

Алгарите се бяха придвижили към десния фланг на оттеглящите се войски и се събираха в типичните за тях малки групи, за да атакуват надраките, които се бяха оттеглили на хълма над реката. Косата на Хетар се развяваше, сабята му беше извадена, очите му изпускаха искри. В първия момент им се стори, че надраките очакват нападението, но после те изненадващо се обърнаха и се спуснаха към реката.

По средата на атаката петима-шестима мъже се обърнаха и под развяващото се надракско знаме се насочиха към напредващите алгари. Единият от ездачите развяваше бяло знаме, завързано за пръчка. Групата спря на стотина метра пред коня на Хетар.

— Трябва да говоря с Родар — извика с писклив глас един от мъжете.

Беше висок и съсухрен. Лицето му беше покрито с белези от шарка и рядка брадица. На главата си носеше корона.

— Това някакъв номер ли е? — извика в отговор Хетар.

— Разбира се, глупаци такива — отвърна мършавият мъж. — Но този път не за ваша сметка. Искам да видя Родар веднага.

— Дръжте ги под око — каза Хетар на хората си и посочи надракските войски, които се приближаваха към малореанските окопи и преграждаха пътя на оттеглящата се армия. — Ще заведа този маниак при крал Родар.

Той се обърна и поведе групата надракски войни към напредващата пехота.

— Родар — извика кльощавият мъж с короната, докато се приближаваха към краля на Драсния. — Никога ли не отговаряш на пощата си?

— Какво правиш, Дроста? — извика в отговор крал Родар.

— Сменям страната, на която се бия, Родар — отвърна крал Дроста лек Тун с почти истеричен смях: — Присъединявам силите си към теб. Поддържам връзка с твоята кралица от седмици. Не си ли получил съобщението й?

— Мислех си, че играеш някаква игра.

— Разбира се, че играя игра — изкиска се надракският крал. — Винаги имам нещо в ръкава си. Точно в този момент моята армия ви отваря път, за да избягате. Ти искаш да избягаш, нали?

— Искам, естествено.

— Аз също. Войските ми ще натикат малореанците в окопите и после заедно можем да се измъкнем.

— Не ти вярвам, Дроста — каза грубо Родар.

— Родар — каза Дроста с привидно огорчение, — как можеш да кажеш такова нещо на стар приятел?

Той се изсмя отново, гласът му прозвуча пискливо и нервно.

— Искам да знам защо преминаваш на другата страна по средата на битката, особено когато твоята страна печели.

— Родар, кралството ми прелива от малореанци. Ако не ти помогна да ги разбиеш, Закат ще завладее Гар ог Надрак. Но това е дълга история. Ще приемеш ли помощта ми?

— В момента бих приел всяка помощ, която ми се предлага.

— Добре. Може би по-късно ще се напием и ще поговорим за това, но точно сега е по-добре да изчезваме преди Закат да е усетил какво става и да ме е подгонил лично.

Кралят на Гар ог Надрак се засмя отново със същия писклив, почти истеричен смях.

— Направих го, Родар — възкликна той. — Всъщност предадох Закат, императора на Малореа, и се измъкнах.

— Все още не си се измъкнал, Дроста — отвърна сухо Родар.

— Но ще се измъкна, ако бягаме достатъчно бързо, Родар, а в този момент наистина ми се иска да избягам.

 

 

Закат, страшният император на Малореа, беше среден на ръст мъж с лъскава черна коса и бледо лице. Имаше правилни черти, беше почти красив, но в очите му се четеше меланхолия. Изглеждаше на около трийсет и пет години и носеше обикновена ленена роба без никакви орнаменти или украси, показващи високия му сан.

Павилионът му беше разположен в центъра на малореанския лагер — едно необятно море от палатки в полето на Мишрак ак Тул. Подът на павилиона беше покрит с безценни малореански килими, а полираните маси и столове бяха инкрустирани със злато и бисери. Свещите изпълваха павилиона с мека светлина. Група скрити музиканти свиреше тиха музика.

Единствената компания на императора беше една не съвсем пораснала котка, обикновено шарено животно с несъразмерно дълги крака, типични за малките котета. Докато Закат гледаше отнесено в пространството, младата котка дебнеше едно парче смачкан пергамент.

Когато принцеса Се’недра и спътниците й бяха въведени в павилиона, Закат, седнал на нисък мек диван, вдигна ръка, за да не шумят. Очите му продължиха да следят всяко движение на котката.

— Тя ловува — измърмори императорът с глух глас.

Котката припълзя до нарочената жертва, сви се и изправи задните си крака нервно, задницата й се движеше нагоре-надолу, опашката се полюшваше. После скочи върху пергамента. Топчето изшумя и тя подскочи изплашено. Удари го с една лапа и внезапно откри нова игра, търкулна го напред, като лекичко го побутваше, и заподскача след него.

Закат се усмихна тъжно.

— Млада котка — каза той. — Има да учи още много.

Изправи се грациозно и се поклони на Се’недра.

— Ваше императорско величество — поздрави я той официално.

Гласът му беше ясен, но звучеше някак глухо.

— Ваше императорско величество — отвърна му Се’недра като на свой ред се поклони.

— Моля ви, добри човече — обърна се Закат към Дурник, който придържаше все още замаяната Поулгара, — нека дамата полегне тук.

И посочи дивана.

— Ще изпратя да повикат лекарите ми да я прегледат и да се погрижат за неразположението й.

— Ваше величество е много любезен — изрече Се’недра задължителната реплика, но очите й изучаваха Закат, за да открият някакъв знак за истинските му намерения. — Изненадващо е да те посрещнат толкова любезно, особено при дадените обстоятелства.

Той се усмихна отново, доста учудено.

— И разбира се, всички малореанци трябва да се превърнат в развилнели се фанатици като мургите. За любезност и дума не може да става, така ли?

— Имаме много малко информация за Малореа и нейния народ — отвърна принцесата. — Не знаех какво да очаквам.

— Това е изненадващо — отбеляза императорът. — Аз имам много информация за баща ви и за алорнските ви приятели.

— Ваше величество разполага с помощта на кролимите при събирането на информация — каза Се’недра, — докато ние трябва да разчитаме на обикновени хора.

— Обикновено надценяват кролимите, принцесо. Те са лоялни на първо място към Торак, после идва моят ред. Казват ми само това, което искат да ми кажат, въпреки че периодично успявам да измъкна допълнителна информация от някой от тях. Това помага на другите да бъдат откровени с мен.

В павилиона влезе един прислужник, падна на колене и притисна глава в килима.

— Да? — каза Закат.

— Ваше императорско величество заповяда да доведем краля на Тул — отвърна прислужникът.

— А, да. Бях забравил. Моля, извинете ме за момент, принцесо. Нещо дребно, което изисква моето внимание. Моля, настанете се удобно с приятелите си.

Погледна критично доспехите на Се’недра и отбеляза:

— След вечеря ще наредя на жените от моето домакинство да се погрижат за по-удобни дрехи за вас и за лейди Поулгара. Детето има ли нужда от нещо?

Той погледна любопитно Задача, който наблюдаваше котката.

— Не, благодаря, ваше величество — отвърна Се’недра. Умът й работеше бързо. Възможно беше да се справи с този възпитан джентълмен с изискани обноски по-лесно, отколкото беше очаквала.

— Доведете краля на Тул — нареди Закат и изморено разтърка очи.

— Веднага, ваше величество — отвърна прислужникът, изправи се и напусна павилиона, без да се обръща към вратата, наведен в дълбок поклон.

Гедел, кралят на Мишрак ак Тул, беше набит мъж с дълга пепелява коса. Лицето му беше пребледняло и той трепереше силно.

— В-в-ваше императорско величество — изрече той заеквайки.

— Забрави да се поклониш, Гедел — кротко му напомни Закат.

Един от малореанските пазачи заби юмрук в стомаха на Гедел и кралят на Тул повтори поздрава, този път с поклон.

— Така е много по-добре — каза одобрително Закат. — Повиках те във връзка с някои обезпокояващи новини, които получих от бойното поле, Гедел. Моите командири ме информираха, че войската ти не се е държала добре по време на действията при Тул Марду. Аз не съм войник, но ми се струва, че твоите хора са могли да атакуват поне веднъж мимбратските рицари преди да избягат. Докладваха ми обаче, че не са го направили. Имаш ли някакво обяснение за това?

Гедел започна да плаче и да бърбори неразбрано.

— И аз така си мислех, че нямаш — каза Закат. — От опит знам, че когато хората не правят това, което се очаква от тях, става дума за лошо водачество. Изглежда, не си насърчил достатъчно войните си да проявят смелост. Това е сериозна грешка от твоя страна, Гедел.

— Прости ми, велики Закат — изписка кралят на Тул и се хвърли ужасен в краката на императора.

— Ама разбира се, че ти прощавам, скъпи приятелю — каза Закат. — Абсурдно е да допускаш, че няма да ти простя. Но смятам, че в такива случаи е необходимо известно наказание, не мислиш ли?

— Поемам цялата отговорност — заяви Гедел, все още коленичил пред Закат.

— Прекрасно, Гедел. Просто прекрасно. Толкова се радвам, че разговорът ни върви в тази посока. Това ни спестява доста неприятни моменти.

Той се обърна към прислужника си.

— Ще бъдеш ли така добър да заведеш крал Гедел да го набият с пръчки?

— Веднага, ваше величество.

Очите на Гедел щяха да изхвръкнат.

— Така… — замисли се Закат. — А какво да го правим след като го набием с пръчки?

Замисли се за момент.

— А, сещам се. Има ли в околността здрави дървета?

— Не, ваше величество, само поля.

— Колко жалко — въздъхна Закат. — Тъкмо се канех да наредя да те разпънат на кръст, но предполагам, че ще трябва да се откажа от това. Може би още петдесет удара ще свършат същата работа.

Гедел се разплака.

— О, хайде стига, скъпи приятелю, така просто няма да стане. Ти си крал все пак, и трябва да даваш пример на хората си. Изчезвай сега. Имам гости. Надявам се, че едно публично налагане с пръчки на краля ще даде добър стимул на армията му да се справя по-добре. Те ще се замислят, че щом това се случва с теб, тях може да ги сполети много по-жестока участ. Когато се възстановиш, моля те, насърчавай тези мисли у тях, защото следващия път ще се погрижа да има подръка здрави дървета. Отведете го — нареди той на хората си, без дори да се обърне.

— Извинявайте за прекъсването, ваше величество — извини се той на Се’недра. — Тези дребни административни задължения отнемат толкова много време …

Кралят на Тул беше измъкнат ревящ от павилиона.

— Наредих да приготвят малък обяд за вас и приятелите ви, принцесо — продължи Закат. — Без никакви ангажименти. После ще се погрижа за пълното ви удобство.

— Надявам се, че това няма да ви обиди, ваше императорско величество — започна смело Се’недра, — но все пак какви са плановете ви за нас?

— Моля ви, успокойте се, ваше величество — отвърна Закат с мъртвия си глас. — До мен достигна новината, че лудият Таур Ургас е мъртъв. Никога няма да мога да ви се отплатя за тази услуга и не тая никакви лоши намерения.

Той погледна към ъгъла на палатката, където котката лежеше в скута на Задача и мъркаше доволно. Усмихнатото дете я галеше по пухкавия корем.

— Колко очарователно — измърмори Закат със странно меланхоличен тон.

После императорът на необятната Малореа се изправи и се приближи към дивана, където Дурник придържаше лейди Поулгара.

— Кралице моя — каза той и се поклони пред нея с уважение. — Красотата ви надминава всички доклади, които съм получавал.

Поулгара отвори очи и го погледна спокойно. Дива надежда обзе Се’недра. Поулгара беше в съзнание.

— Любезен сте, милорд — каза Поулгара със слаб глас.

— Вие сте моя кралица, Поулгара — каза Закат, — и сега разбирам вековния копнеж на моя бог по вас.

Той въздъхна и отново потъна в обичайната си меланхолия.

— Какво ще правите с нас? — попита Дурник. Закат въздъхна отново.

— Богът на моя народ не е нито добър, нито внимателен — каза той на ковача. — Ако бяха оставили на мен да подредя нещата, може би всичко щеше да е различно. Но както и да е, никой не е питал мен. Аз съм ангарак и трябва да се подчиня на волята на Торак. Сънят на бога Дракон става доста неспокоен и трябва да изпълнявам заповедите му. Макар че това ме наранява дълбоко, трябва да предам вас и вашите приятели на кролимите. Те ще ви заведат при Зедар, ученика на Торак в Ктхол Мишрак, Града на Нощта, където той ще реши съдбата ви.