Дейвид Едингс
Последната битка (9)

Глава 8

Първата грешка на кралица Ислена беше короната.

Тежеше много и й причиняваше главоболие. Решението й да я носи дойде от чувство на несигурност. Брадатите войни в тронната зала на Анхег я плашеха и тя почувства нуждата от видим символ на властта си. Сега се страхуваше да се появи без нея. С всеки изминат ден я слагаше с по-малко желание и влизаше в приемната зала с по-малка увереност.

Тъжната истина беше, че кралица Ислена изобщо не беше подготвена да управлява. До деня, в който, облечена в кралско пурпурно кадифе и със златната корона на главата, тя влезе в сводестата тронна зала на Вал Алорн, за да съобщи, че в отсъствието на съпруга си тя ще управлява кралството, Ислена не можеше да вземе най-обикновени решения като това коя рокля да облече и как да стъкми косата си. Сега всеки път, когато й се налагаше да направи избор, съдбата на череките висеше на косъм.

Войните се разтакаваха около огромното огнище, наливаха се с бира и изобщо не й помагаха. Всеки път, когато влезеше в тронната зала, разговорите спираха и мъжете проследяваха с поглед пътя й до трона с висящото знаме, но лицата им не издаваха истинските им чувства. Съвсем нелогично тя стигна до извода, че целият проблем е в брадите им. Възможно ли беше да разбере какво си мисли един мъж, обрасъл до уши в косми? Само бързата намеса на лейди Мерел, равнодушната руса съпруга на граф Трелхайм, беше спряла заповедта за всенародно обръсване.

— Не можеш да направиш това, Ислена — каза й категорично Мерел и издърпа перото от ръката на кралицата, която се канеше да подпише необмислената заповед. — Те са привързани към брадите си както малките момчета към играчките си. Не можеш да ги накараш да ги обръснат.

— Но нали съм кралица!

— Само докато те ти позволят да бъдеш такава. От уважение към Анхег приеха решението му, но само заради това. Ако нараниш гордостта им, ще ти отнемат трона.

Тази ужасна заплаха веднага сложи край на въпроса. Ислена установи, че все повече и повече разчита на съпругата на Барак, и много скоро, едната в зелено, а другата в кралски пурпур, станаха неразделни. Когато Ислена се сблъскаше с неподчинение, леденият поглед на Мерел обуздаваше неуважението, което се прокрадваше от време на време — обикновено когато мъжете прекаляваха с бирата. Мерел беше тази, която вземаше ежедневните решения за управлението на кралството. Когато Ислена седнеше на трона, Мерел с русата си плитка, вдигната на главата и като корона, стоеше изправена отстрани, но винаги в полезрението на неуверената кралица. Черек беше управляван от израженията й. Лека усмивка означаваше „да“, смръщването — „не“, едва доловимото свиване на раменете — „може би“. Системата работеше доста добре.

Но имаше един човек, когото хладният поглед на Мерел не можеше да подчини. Гродег, високият белобрад старец, първосвещеник на Белар, неизбежно искаше лична аудиенция с кралицата, а щом Мерел напуснеше съвещателната зала, Ислена беше загубена.

Въпреки призива на Анхег за всеобща мобилизация, членовете на култа на Мечката не се включваха в кампанията. Всичките им обещания да се присъединят към флотата по-късно звучаха искрено, но с времето извиненията и отлаганията им ставаха все по-красноречиви. Ислена знаеше, че зад всичко това стои Гродег. Почти всеки здрав мъж в кралството бе тръгнал с флотата, която в момента стоеше при река Алдур, готова да се присъедини към Анхег в централна Алгария. Дворцовата охрана на Вал Алорн се състоеше само от прошарен и възрастни мъже и голобради момчета и Гродег се възползваше максимално от обстоятелствата.

Проявяваше учтивост, когато ситуацията го изискваше, като се кланяше на кралицата и никога не споменаваше за предишните й връзки с култа, но предложенията му ставаха все по-настоятелни. Когато Ислена се колебаеше дали да приеме предложението по един или друг въпрос, той действаше хитро и представяше това колебание като одобрение. Малко по малко Ислена губеше контрол и Гродег с въоръжената сила на култа зад гърба си се възползваше от това. Дворецът се изпълни с членове на култа. Те се разпореждаха, размотаваха се в тронната зала и открито мърмореха, докато наблюдаваха опитите на Ислена да управлява.

— Трябва да направиш нещо, Ислена — каза строго Мерел една вечер, когато двете бяха сами в покоите на кралицата.

Косата й блестеше като меко злато на светлината на свещите, но в изражението й нямаше нищо меко.

— Какво мога да направя? — възрази кралицата и стисна ръце. — Той никога не е проявявал открито неуважение, а и решенията му, изглежда, защитават интересите на Черек.

— Нуждаеш се от помощ, Ислена — каза Мерел.

— Към кого мога да се обърна? — Кралицата на Черек почти се разплака.

Лейди Мерел приглади зелената си кадифена рокля и заяви:

— Мисля, че е време да пишеш на Порен.

— И какво да й кажа? — проплака Ислена.

Мерел посочи масичката в ъгъла, където имаше пергамент и мастило, и каза твърдо:

— Седни. И пиши каквото ти диктувам.

 

 

Граф Брадор, толнедранският посланик, определено ставаше досаден, реши кралица Лайла. Пълничката дребна кралица вървеше решително към залата, където обикновено даваше аудиенции и където посланикът я очакваше с пълна чанта документи.

Короната й беше малко накриво и токовете й тракаха силно по лъснатия дъбов под. Придворните в залата се поклониха, когато тя мина, но кралица Лайла ги пренебрегна — нещо съвсем необичайно за нея. Времето не беше подходящо за учтиви поздрави и глупави разговори. Трябваше най-после да се разбере с толнедранеца — беше го отлагала твърде дълго.

Посланикът беше мургав, с оредяваща коса и крив нос. Носеше кафява пелерина със златна украса, която показваше роднинството му с Боруните. Беше се отпуснал лениво в голям тапициран стол до прозореца на слънчевата стая, където трябваше да се срещне с кралица Лайла. Когато тя влезе, посланикът стана, поклони се изискано и учтиво промърмори:

— Ваше величество.

— Скъпи граф Брадор — каза фамилиарно кралица Лайла, като си придаде най-безпомощното и нехайно изражение, на което беше способна. — Моля, седнете. Сигурна съм, че достатъчно добре се познаваме, така че предлагам да прескочим досадните формалности.

После се отпусна на един стол и започна да си вее с ветрилото.

— Стопли се, нали?

— Летата са приятни тук в Сендария, ваше величество — отговори графът и също седна. — Между другото, дали имахте възможност да обмислите предложенията, които направих при последната ни среща?

Кралица Лайла го погледна слисано.

— Какви предложения, граф Брадор? — После се усмихна безпомощно и продължи: — Моля да ме извините, но изглежда, тези дни съм съвсем разсеяна. Има толкова много неща, за които трябва да мисля. Направо се чудя как съпругът ми успява да поддържа нещата в ред.

— Обсъждахме администрацията на пристанището в Камаар, ваше величество — напомни й графът.

— Така ли? — Кралицата го изгледа стъписано, с пълно неразбиране, като тайно се наслаждаваше на раздразнението, което премина по лицето му.

Това беше най-приятното й развлечение. Като се преструваше, че е забравила всичките предишни разговори, тя го принуждаваше да започва всеки път отначало. Знаеше, че стратегията на графа се състои в постепенно надграждане на идеята при всяка среща, така че нейната престорена разсеяност напълно проваляше плановете му.

— И какво ни доведе до тази скучна тема? — добави тя.

— Сигурно ваше величество си спомня — протестира графът с леко раздразнение. — Толнедранският търговски кораб „Звездата на Тол Хорб“ стоя закотвен седмица и половина в пристанището преди да му намерят място за разтоварване. Това забавяне ни струваше цяло състояние.

— Доста е напрегнато тези дни — въздъхна кралицата на Сендария. — Разбирате ли, това е недостиг на работна ръка. Всеки, който не е на война, е зает с превоза на запаси за армията. Въпреки това ще изпратя строго мъмрене до пристанищните власти. Има ли нещо друго, граф Брадор?

Брадор се изкашля и каза:

— Ваше величество вече изпрати едно мъмрене.

— Така ли? — престори се на учудена кралица Лайла. — Чудесно. Тогава всичко е наред, нали? И сега сте се отбили, за да ми благодарите? — Тя се усмихна палаво. — Безкрайно учтиво от ваша страна.

Тя се наведе да сложи импулсивно ръка върху китката му и нарочно събори навития пергамент, който той държеше.

— Колко съм несръчна! — възкликна тя и се наведе бързо, преди той да успее да си го вземе.

После се отпусна на стола си и почна да потупва разсеяно бузата си с пергамента, сякаш бе забравила за какво говорят.

— Всъщност, ваше величество, обсъжданията ни някак преминаха извън вашето известие към пристанищните власти — каза Брадор, като — нервно гледаше пергамента, който така сръчно му беше отнела. — Може би си спомняте, че предложих нашата помощ при управлението на пристанището. Вярвам, ще се съгласите, че една такава помощ може да се окаже от полза при липсата на работна ръка, както ваше величество току-що спомена.

— Каква прекрасна идея! — възкликна Лайла и заудря облегалките на стола с пълничките си юмручета в пристъп на див ентусиазъм. При този предварително уговорен сигнал две от по-малките й деца влетяха в стаята, като спореха високо.

— Майко! — изписка отчаяно принцеса Гелда. — Ферни ми открадна червената панделка!

— Не съм я откраднала! — отрече гордо принцеса Ферни. — Тя ми я даде за синята огърлица.

— Не съм! — озъби се Гелда.

— Даде ми я! — отвърна Ферна.

— Деца, деца — скара им се Лайла. — Не виждате ли, че мама е заета? Какво ще си помисли уважаемият граф?

— Но тя я открадна, майко! — запротестира Гелда. — Тя открадна червената ми панделка.

— Не съм! — каза Ферна и злобно се изплези на сестра си.

Подир тях се домъкна и малкият принц Мелдиг, ококорил любопитно големите си очи. Той беше най-малкото дете на кралица Лайла. В едната си ръка принцът държеше бурканче с конфитюр, а лицето му беше обилно омазано със съдържанието.

— О, това е просто невъзможно! — възкликна Лайла и бързо скочи. — Момичета, нали трябваше да го наглеждате.

Тя се засуети около оплескания с конфитюр принц, като смачка пергамента, който държеше, и започна да бърше лицето му с него. Изведнъж спря и сякаш внезапно осъзнала какво прави, възкликна:

— О, боже! Нещо важно ли беше, граф Брадор? — Обърна се към толнедранеца и му протегна намачкания, лепкав документ.

Брадор отпусна безпомощно рамене и отвърна примирено:

— Не, ваше величество. Всъщност не. Изглежда, кралското семейство на Сендария има по-важни дела в момента. — Той се изправи. — Може би ще поговорим някой друг път по този въпрос. С ваше разрешение, ваше величество. — Той се поклони, готвеше се да си тръгне.

— Да не забравите това, граф Брадор — каза Лайла и натика документа в ръцете му.

Лицето на графа се сгърчи измъчено. Щом той излезе, кралица Лайла се обърна към децата, които се хилеха дяволито, и продължи да им се кара на висок глас, докато се увери, че графът е достатъчно далеч, за да не чува. След това коленичи, прегърна ги и избухна в смях.

— Добре ли се справихме, мамо? — попита принцеса Гелда.

— Бяхте прекрасни — отговори кралица Лайла, без да спира да се смее.

 

 

Евнухът Сади беше станал доста небрежен поради спокойствието, обзело двореца в Стис Тор през изминалата година, и един от неговите приятели реши да се възползва от това и да го отрови. Сади определено не беше очарован. Всички противоотрови бяха отвратителни на вкус и страничните им ефекти го омаломощиха и замаяха. По тази причина той очакваше появяването на пратеника на крал Таур Ургас с едва прикрито раздразнение.

— Таур Ургас, крал на мургите, приветства Сади, първия слуга на безсмъртната Салмисра — произнесе мургът с дълбок поклон, когато влезе в хладния, слабо осветен кабинет, откъдето Сади ръководеше повечето държавни дела.

— Слугата на кралицата змия също приветства дясната ръка на ангаракския бог. — Той изрече стереотипната фраза почти безразлично. — Мислите ли, че можем да преминем към същността? В момента се чувствам малко неразположен.

— Бях много доволен от възстановяването ви — излъга посланикът. — Отровителят задържан ли е вече?

Той дръпна един стол и седна до лъскавата маса, която Сади използваше за работно бюро.

— Естествено — отговори Сади, като разсеяно търкаше с ръка избръснатото си теме.

— Екзекутиран ли е?

— Защо пък ще правим това? Той е професионален отровител. Просто си е вършил работата.

Мургът го погледна малко сепнато.

— Ние считаме добрия отровител за държавен актив — обясни Сади. — Ако започнем да ги убиваме всеки път, когато отровят някого, много скоро няма да остане нито един, а от друга страна, не се знае кога ще поискам някой да бъде отровен.

Мургът поклати глава невярващо.

— Вие имате странно чувство за толерантност — каза той с дрезгавия си глас. — А този, който му е наредил да ви отрови?

— Това е друг въпрос — отвърна Сади. — Такива хора обикновено се превръщат в храна за пиявиците на дъното на реката. Посещението ви официално ли е, или само наминахте да се осведомите за здравето ми?

— По малко от всичко, ваше превъзходителство.

— Вие, мургите, сте пестеливи на време — отбеляза Сади сухо. — Какво иска този път Таур Ургас?

— Алорните се готвят да завземат Мишрак ак Тул, ваше превъзходителство.

— И аз така дочух. Какво общо има това с Нийса?

— Нийсаните нямат никаква причина да обичат алорните.

— Нямаме повод да обичаме и мургите — изтъкна Сади.

— Алорните бяха тези, които завладяха Нийса след смъртта на риванския крал — напомни мургът. — А Ктхол Мургос осигури основния пазар на нийсанската стока.

— Скъпи приятелю, моля ви, карайте по същество — каза Сади, като отегчено потъркваше голата си глава. — Не възнамерявам да се ръководя от отдавнашни обиди и отдавна забравени услуги. Търговията с роби вече замира, а и следите, оставени от алорнското нашествие, изчезнаха преди векове. Какво иска Таур Ургас?

— Кралят желае да избегне кръвопролитието — заяви мургът. — Толнедранските легиони представляват значителна част от алгарската армия. Ако се появи заплаха, подчертавам, само заплаха от неприятелско нашествие по незащитената южна граница на страната му, Ран Боруни ще отзове тези легиони. Тяхната загуба може да убеди алорните също да се оттеглят.

— Искате от мен да нападна Толнедра? — попита невярващо Сади.

— Естествено не, ваше превъзходителство. Негово величество само иска разрешението ви да придвижи специални въоръжени сили през вашата територия, за да отстрани заплахата на толнедранската южна граница. Няма да се пролива ничия кръв.

— Освен тази на нийсаните, щом мургската армия се оттегли. Легионите им ще прелетят над Реката на дърветата като ядосани стършели.

— Таур Ургас е повече от склонен да остави гарнизоните си, за да гарантират целостта на нийсанската територия.

— Естествено — отбеляза Сади сухо. — Уведомете вашия крал, че предложението му е твърде неприемливо в този момент.

— Кралят на Ктхол Мургос е човек с много власт — каза мургът строго. — Той помни тези, които му се изпречват на пътя, по-добре, отколкото помни приятелите си.

— Таур Ургас е луд — каза Сади направо. — Той иска да избегне неприятности с алорните, за да може да насочи силите си срещу Закат. Независимо от лудостта си обаче все пак не е чак толкова глупав, че да изпрати армията си в Нийса. Войниците трябва да се хранят, а Нийса е лошо място за изхранване на толкова хора, както историята вече е доказала. И най-блазнещият плод има горчив сок.

— Мургската армия си носи храна — отговори посланикът категорично.

— Това е добре. Но откъде възнамеряват да намерят питейна вода? Не вярвам, че ще се разберем по този въпрос. Ще предам вашето предложение на нейно величество. Тя, разбира се, ще вземе крайното решение. Все пак подозирам, че ще трябва да предложите нещо много по-привлекателно от постоянно мургско присъствие, за да я накарате да обмисли предложението сериозно. Това ли беше всичко?

Мургът се изправи, осеяното му с белези лице беше ядосано. Той се поклони равнодушно на Сади и се оттегли, без да пророни дума.

Сади се замисли. Можеше да спечели много при минимален залог, ако си изиграеше картите добре. Няколко предпазливи съобщения до крал Родар в Алгария биха наредили Нийса сред приятелите на Запада. Ако армията на Родар победеше, Нийса щеше само да спечели. От друга страна, ако Западът започнеше да губи, предложението на Таур Ургас би могло да се приеме на часа. И в двата случая Нийса щеше да бъде на страната на победителите. Идеята се понрави извънредно много на Сади.

Той стана — пъстрата му копринена роба изшумоля — и отиде до близкия скрин. Извади кристална гарафа, която съдържаше тъмносиня течност, отмери внимателно малко от гъстия сироп в малка чашка и го изпи. Почти веднага го обзе упойващо спокойствие, любимият му лек започна да действа. След една-две минути почувства, че е готов да са срещне с кралицата си. Дори се усмихваше, когато излезе от работния си кабинет в мрачния коридор, който водеше към тронната зала.

Както обикновено, залата на Салмисра беше слабо осветена от лампите, които висяха на дълги сребърни синджири от тъмния таван. Евнусите все така благоговеещо коленичеха пред кралицата, но вече не й пееха възхвали. Сега всеки шум дразнеше Салмисра, така че беше по-благоразумно да се избягват всякакви песни. Кралицата змия лежеше на подобния на диван трон под извисяващата се статуя на Иса и дремеше. От време на време размърдваше люспестото си тяло със сух съскащ звук. Дори в неспокойната дрямка езикът й се стрелкаше нервно напред-назад. Сади се приближи до трона, излегна се нехайно на лъскавия каменен под и зачака. Миризмата му щеше да извести качулатата змия, която беше негова кралица, за присъствието му.

— Да, Сади? — прошепна тя най-после с глухо съскане.

— Мургите желаят съюз, кралице моя — каза Сади. — Таур Ургас иска да заплаши южната граница на толнедранците, за да принуди Ран Боруни да оттегли легионите си от тулската граница.

— Интересно — отвърна тя с безразличие. Безжизнените й очи се стрелнаха към него, люспите й зашумоляха. — Какво мислиш?

— Неутралитетът не струва нищо, божествена Салмисра — отговори Сади. — А съюз и с двете страни ще бъде доста прибързано решение.

Салмисра се обърна — пъстрата й качулка проблесна и се взря в отражението си в огледалото до трона. Короната все още се крепеше на главата й, лъскава и блестяща като люспите й. Езикът й се стрелна напред, а прозрачните й като стъкло очи се взряха в огледалото.

— Направи това, което смяташ за най-подходящо, Сади — каза тя с безгрижен тон.

— Ще се заема с въпроса, кралице моя — каза Сади и сведе лице към пода в знак, че се готви да напусне тронната зала.

— Сега нямам никаква нужда от Торак — продължи Салмисра, без да престава да се взира в огледалото. — Поулгара се погрижи за това.

— Да, кралице моя — съгласи се Сади и понечи да се изправи.

Тя се обърна към него.

— Остани малко, Сади. Самотна съм.

Сади веднага пак се отпусна върху лъскавия под.

— Понякога имам странни сънища, Сади — изсъска тя. — Много странни сънища. Изглежда, помня разни неща, такива, които са се случили, когато кръвта ми е била топла и съм била жена. Странни мисли идват в сънищата ми и странни копнежи. — Тя се взря право в очите му, качулката й блесна, изпъкналите й очи бяха неподвижни. — Била ли съм наистина жена, Сади? Всичко изглежда като обгърнато в мъгла.

— Беше трудно време, кралице моя — отговори Сади искрено. — За всички нас.

— Знаеш ли, Поулгара беше права — продължи тя със същото смразяващо съскане. — Магията ме направи безчувствена. Мисля, че така е по-добре: никакви страсти, никакви копнежи, никакви страхове.

Тя се обърна отново към огледалото.

— Можеш да си вървиш, Сади.

Той стана и тръгна към вратата.

— О, Сади.

— Да, кралице моя?

— Ако съм ти причинила някакви неприятности преди, съжалявам.

Той се вгледа в нея.

— Не много, разбира се, само малко.

После се обърна отново към отражението си.

Когато затвори вратата, Сади се разтрепери. После отиде в кабинета си и прати да повикат Айсус. Дрипавият едноок наемник изглеждаше притеснен и угрижен.

— Влез, Айсус — каза Сади спокойно.

— Надявам се, че не таиш лоши чувства към мен, Сади — каза Айсус нервно и се огледа, за да се увери, че са сами. — Знаеш, че в това няма нищо лично.

— Всичко е наред, Айсус — увери го Сади. — Просто си направил онова, за което ти се плаща.

— Как разбра толкова бързо? — попита Айсус с определено професионално любопитство. — Повечето хора разбират, че са отровени, едва когато е твърде късно за противоотрова.

— Отварата ти има лек остатъчен вкус на лимон — отговори Сади. — Тренирал съм да го разпознавам.

— Аха — каза Айсус. — Трябва да поработя върху това. Иначе е много добра отрова.

— Отлична отрова, Айсус — съгласи се Сади. — Това ни довежда до причината, поради която те извиках. Има един човек, от когото искам да се освободя.

Окото на Айсус проблесна и той потърка ръце.

— Обичайният хонорар?

— Естествено.

— Кой е той?

— Мургският посланик.

Лицето на Айсус за момент помръкна.

— Трудно ще се добера до него — каза той и се почеса по четинестото теме.

— Ще намериш начин. На теб имам най-голямо доверие.

— Аз съм най-добрият — съгласи се Айсус без следа от фалшива скромност.

— Посланикът ме притиска с определени преговори, които трябва да отложа — продължи Сади. — Внезапната му смърт трябва да забави нещата за малко.

— Не си длъжен да ми обясняваш, Сади — каза му Айсус. — Нямам нужда да зная защо искаш да бъде убит.

— Но трябва да знаеш как. Поради други причини. Бих искал да изглежда съвсем естествено. Можеш ли да направиш така, че той и двама-трима от семейството му да бъдат повалени от треска? Имаш ли нещо подходящо?

Айсус се намръщи.

— Малко е несигурно. Подобно нещо може да се изплъзне от контрол. Възможно е да заразим цялата околност.

Сади сви рамене.

— Понякога човек трябва да прави жертви. Можеш ли да го направиш?

Айсус кимна сериозно.

— Действай тогава, а аз ще подготвя съболезнователно писмо до крал Таур Ургас.

 

 

Кралица Силар седеше на тъкачния стан в голямата зала на алгарската крепост и си тананикаше тихо, докато пръстите й прекарваха совалката напред-назад с монотонен, тракащ звук. Слънчевата светлина струеше от широките прозорци и изпълваше голямата широка зала със златиста светлина. Крал Чо-Хаг и Хетар бяха извън Крепостта — приготвяха голямо укрепление за армията на алорните, арендите, сендарите и толнедранците, които се приближаваха от запад. Въпреки че беше в границите на кралството, Чо-Хаг формално прехвърли властта на съпругата си, като изтръгна обет за подкрепа от страна на вождовете на всички кланове.

Кралицата на Алгария беше тиха жена и спокойното й лице почти не издаваше чувствата й. Беше прекарала целия си живот на заден план, често толкова ненатрапчиво, че хората дори забравяха, че съществува. Въпреки това тя беше държала ушите и очите си отворени. Още повече, че сакатият й съпруг й се беше доверявал. Тихата тъмнокоса кралица много добре знаеше какво става.

Елвар, първожрецът на Алгария, стоеше наперено в бялата си роба и четеше поредица внимателно подготвени прокламации, които целяха да прехвърлят цялата власт в ръцете му. Тонът му беше снизходителен — той просто разясняваше на кралица Силар значението на документите.

— Това ли е всичко? — попита тя, когато той свърши.

— Всъщност така е най-добре, ваше величество — каза й той надменно. — Целият свят знае, че жените не могат да управляват. Да изпратя ли за перо и мастило?

— Не още, Елвар — отговори тя спокойно, без да вдига ръце от тъкачния стан.

— Но…

— Знаеш ли, сетих се нещо — каза тя и го погледна право в очите. — Ти си върховният жрец на Белар в Алгария, но никога не си излизал от Крепостта. Не е ли странно?

— Задълженията ми, ваше величество, ме заставят да…

— Първото ти задължение не е ли към хората и към децата на Белар? Не сме били прави да те държим тук, когато сърцето ти вероятно е копнеело да бъде сред клановете, за да ръководиш религиозното обучение на децата.

Той се втренчи в нея и челюстта му изведнъж увисна.

— Другите жреци също, — продължи тя. — Изглежда, всички са се събрали тук, в Крепостта, и се отегчават от административните си задължения. Жреците са твърде ценни, за да се погребват в такива задачи. Това трябва да се поправи незабавно.

— Но…

— Не, Елвар. Задълженията ми като кралица са еднозначни. На първо място стоят децата на Алгария. Освобождавам те от всичките ти задължения тук, така че можеш да се върнеш към избраното от теб призвание. — Тя се усмихна. — Дори лично ще ти съставя маршрута. Времената са неспокойни — прибави тя. — По-добре да ти осигуря ескорт, няколко сигурни мъже от собствения ми клан, които да се погрижат никой да не смущава пътуването и проповедите ти с обезпокояващи съобщения от странство.

Тя отново се вгледа в очите му.

— Това е всичко, Елвар. Мисля, че е по-добре да си приготвиш багажа. Предполагам, че ще минат няколко сезона преди да се върнеш.

Жрецът на Белар я гледаше невярващо.

— А, още нещо — подхвърли кралицата, внимателно подбра ново чиле прежда и го вдигна към слънчевата светлина. — Години минаха, откакто за последен път някой е правил преглед на табуните и стадата. Тъй като бездруго ще обикаляш насам-натам, искам да направиш точно преброяване на жребчетата и телетата в Алгария. Тъкмо ще има какво да правиш. И ще ми изпращаш отчети, нали? — Тя отново се зае с тъкането. — Свободен си, Елвар — каза тя спокойно, като дори не си направи труда да го погледне.

Вбесен, жрецът излезе, за да се заеме с приготовленията за скитническото си изгнание.

 

 

Лорд Морин, пръв шамбелан на негово императорско величество Ран Боруни XXIII-ти, въздъхна и влезе в личната градина на императора. Несъмнено предстоеше тирада, която Морин беше чувал поне десетина пъти. Императорът имаше необикновената способност да се повтаря.

Но Ран Боруни беше в странно настроение. Плешивият дребен монарх с голям нос седеше умислен в стола си под едно сенчесто дърво, заслушан в песента на канарчето си.

— Никога повече не проговори, знаеш ли, Морин? — каза императорът. — Направи го единствено онзи път, когато Поулгара беше тук.

Той се взря с натъжени очи в малката златна птичка, след това въздъхна тежко.

— Мисля, че се провалих в тази сделка. Поулгара ми даде канарче, а в замяна взе Се’недра.

Той огледа окъпаната от слънчева светлина градина и студените мраморни стени, които я заобикаляха.

— На мен ли ми се струва така, Морин, или дворецът наистина изглежда неприветлив и празен?

После отново потъна в унило мълчание, втренчил невиждащ поглед в лехата пурпурни рози.

Последва странен звук и лорд Морин се вгледа проницателно в императора, изплашен, че господарят му ще получи нов припадък. Но вместо това забеляза, че Ран Боруни се подсмихва.

— Видя ли как ме изигра тя, Морин? — усмихна се императорът. — Нарочно предизвика пристъпа ми. Какъв син щеше да стане от нея! Можеше да бъде най-великата императрица в толнедранската история.

Сега Ран Боруни се смееше открито, най-после дал израз на скритото до момента възхищение от съобразителността на Се’недра.

— Все пак тя е ваша дъщеря, ваше величество — отбеляза лорд Морин.

— Да събере такава многобройна армия само на шестнайсет! — възкликна императорът. — Какво прекрасно дете!

Изглежда, Ран Боруни внезапно се беше съвзел от мрачната раздразнителност, която го беше завладяла след завръщането в Тол Хонет. Но след малко смехът му заглъхна, бляскавите му очи се присвиха хитро и той каза замислено:

— Обаче легионите, които открадна от мен, ще станат доста капризни, ако нямат професионален предводител.

— Бих казал, че това е проблем на Се’недра, ваше величество — отговори Морин. — Или на Поулгара.

— Ами… — императорът почеса едното си ухо. — Не знам, Морин. Положението е доста неясно.

Той се вгледа в шамбелана си.

— Познаваш ли генерал Варана?

— Херцогът на Анадиле? Разбира се, ваше величество. Истински професионалист — стабилен, непретенциозен, изключително интелигентен.

— Той е стар приятел на семейството — сподели Ран Боруни. — Се’недра го познава и ще се вслуша в съветите му. Защо не отидеш при него и не му намекнеш, че може да си вземе отпуск и да отскочи до Алгария да види как се развиват нещата.

— Убеден съм, че ще зарадва — съгласи се лорд Морин. — Животът в гарнизона е доста скучен през лятото.

— Това е само предложение — подчерта императорът. — Присъствието му в зоната на военните действия трябва да бъде съвсем неофициално.

— Естествено, ваше величество.

— И ако стане така, че даде някой и друг съвет или дори поеме водачеството на легионите, ние несъмнено няма да имаме никаква представа, нали? В края на краищата как обикновеният гражданин разполага с личното си време си е негова работа, нали така?

— Напълно, ваше величество.

Императорът се ухили широко.

— И всички ще се придържаме към тази лъжа, нали, Морин?

— Неизменно, ваше величество — отвърна сериозно Морин.

 

 

Престолонаследникът на Драсния се оригна шумно в ухото на майка си, въздъхна и заспа на рамото й. Кралица Порен му се усмихна, остави го в люлката и се обърна към жилавия мъж, който се беше отпуснал на близкия стол. Мъжът, който беше известен само със странното име Джавълин^[1], беше началник на драснианската разузнавателна служба и един от най-доверените съветници на Порен.

— И така — продължи той доклада си, — армията на момичето се намира на около два дни път от Крепостта, а череките започват прехвърлянето от източния бряг на Алдур.

— Изглежда, всичко върви по план — каза кралицата и седна на полираната маса до прозореца.

— Има известни проблеми в Арендия — отбеляза Джавълин. — Обичайните хитрини и препирни, нищо сериозно всъщност. Кралица Лайла така е извадила от равновесие Бравор, толнедранеца, че е напълно възможно да е напуснал Сендария.

Мъжът се почеса по заострената брадичка.

— Получи се странна информация от Стис Тор. Мургите се опитват да преговарят за нещо, но пратениците им продължават да умират. Ще се опитаме да се доберем по-близо до Сади, за да разберем какво точно става. Какво още? А, да, хонетите най-после се обединиха около един кандидат, надут, арогантен глупак, обидил почти всички в Тол Хонет. Ще се опитат да му купят короната, но той е безнадеждно некомпетентен за император. Дори с всичките им пари ще им е трудно да го възкачат на трона. Мисля, че това е всичко, ваше величество.

— Получих писмо от Ислена, от Вал Алорн — каза кралица Порен.

— Да, ваше величество — отговори Джавълин вежливо. — Знам.

— Пак ли си започнал да четеш пощата ми, Джавълин? — попита тя с внезапно раздразнение.

— Просто се опитвам да съм в течение на нещата, които стават по света, Порен.

— Казах ти да престанеш.

— Не си очаквала да го направя, нали?

В гласа му прозвуча искрена изненада. Тя се усмихна.

— Невъзможен си.

— Разбира се. Точно това се очаква от мен.

— Можем ли да помогнем някак на Ислена?

— Ще изпратя няколко души — увери я той. — Бихме могли да действаме чрез Мерел, съпругата на граф Трелхайм. Тя започна да показва признаци на зрялост, пък и е близка с Ислена.

— Мисля също, че няма да е зле да наблюдаваме от по-близо нашата разузнавателна служба — предложи Порен. — Да притиснем до стената всеки, който има някакви връзки с култа на Мечката. Може би е дошло време да се заемем с това.

Джавълин кимна в знак на съгласие. Някой тихо почука на вратата.

— Да? — обади се Порен.

Вратата се отвори и един слуга си пъхна главата в стаята и каза:

— Извинете, ваше величество, но е дошъл един надракски търговец, Ярблек. Казва, че искал да обсъди пасажа на сьомгата с вас.

Слугата изглеждаше озадачен. Кралица Порен се изправи и нареди:

— Да влезе. Веднага.