Дейвид Едингс
Последната битка (7)

Глава 6

— Мислиш ли, че можем да се доверим на Дроста? — обърна се Гарион към Силк, докато вървяха след Белгарат по осеяната с боклуци улица зад кръчмата.

— Не чак дотам — отговори Силк. — Но за едно беше откровен. Той наистина е притиснат до стената. Това може да го накара да се пазари честно с Родар, поне в началото.

Белгарат се взря във вечерното небе и каза:

— По-добре да побързаме. Искам да излезем от града преди да са затворили портите. Оставих конете в един храсталак на около миля отвъд стените.

— Върнал си се за тях? — попита с изненада Силк.

— Разбира се, че се върнах. Нямам намерение да вървя пеша през целия път до Моринланд.

Стигнаха градските порти на заздрачаване — тъкмо когато стражите се канеха да ги затворят за през нощта. Единият от надракските войници вдигна ръка, като че ли да препречи пътя им, след това очевидно промени решението си, махна им с раздразнение да минават и изпсува под носа си. Огромната накатранена порта се затвори с трясък зад гърбовете им, чу се дрънченето на тежките синджири, с които затвориха и заключиха портите. Гарион се взря в издяланото лице на Торак, надвиснало над портата, а после нарочно му обърна гръб.

— Възможно ли е да ни преследват? — попита Силк Белгарат, когато тръгнаха по главния път, който водеше извън града.

— Не бих се изненадал кой знае колко — отговори Белгарат. — Дроста знае или поне в голяма степен подозира какво правим. Малореанските кролими са много чувствителни и лесно могат да отгатнат мислите му, без той да разбере. Вероятно поради тази причина не си правят труда да го проследяват, когато тръгва на малките си екскурзии из града.

— Смятат ли да направиш нещо по този въпрос? — попита Силк.

— Твърде близо сме до Малореа, за да вдигаме излишен шум — каза Белгарат. — Зедар може да чуе, пък и Торак се пробужда. По-добре да не рискувам да го разбуждам повече.

Вървяха по пътя към сенчестите шубраци, обрамчващи обширното поле около града. Крякането на жабите в обвитите в здрач мочурища се чуваше високо и ясно.

— Торак не спи вече, нали? — попита най-после Гарион.

Някъде в ума си той таеше смътна надежда, че ще могат да се промъкнат до спящия бог и да го изненадат.

— В действителност не — отговори дядо му. — Звукът от ръката ти, която докосва Кълбото, разтърсва целия свят. Дори Торак не може да спи при този шум. Всъщност той нито спи дълбоко, нито е напълно буден.

— Наистина ли Кълбото вдига толкова шум? — попита Силк любопитно.

— Вероятно го чуват в другия край на вселената. Оставих конете ей там. — Старецът посочи една сенчеста върбова горичка на стотина метра вляво от пътя.

В нощната тишина се чу тежко дрънчене на синджири и песента на жабите секна.

— Отварят портите — каза Силк. — Не биха го направили, ако нямат сериозна причина.

— Да побързаме — каза Белгарат.

Проправиха си път през шумолящите върби, яхнаха конете и препуснаха в галоп към главния път.

— Знаят, че сме някъде тук — каза Белгарат. — Няма смисъл да се крием, трябва да бягаме.

— Момент — каза Силк и тримата спряха.

Той слезе от коня си и започна да се рови в дисагите на товарния кон. Извади нещо и отново яхна коня си.

— Да тръгваме.

Пак препуснаха по прашния път под обсипаното със звезди, безлунно небе към дебелите сенки на гората, която заобикаляше надракската столица.

— Виждаш ли ги? — извика Белгарат на Силк, който яздеше последен и поглеждаше назад през рамо.

— Мисля, че да — отвърна Силк. — На около миля са.

— Твърде близо.

— Ще се погрижа за това, щом навлезем в гората — каза уверено Силк.

Приближаваха все по-близо и по-близо да тъмната гора.

Гарион вече усещаше мириса на дърветата.

Потънаха в черните сенки и Силк рязко дръпна юздите и викна:

— Продължете напред. Ще ви настигна.

Белгарат и Гарион продължиха да яздят, като забавиха малко хода си, защото трудно различаваха пътя във вечерния мрак. След няколко минути Силк ги настигна, спря коня си и каза:

— Чуйте.

Зъбите му проблеснаха в мрака — хилеше се.

— Идват — предупреди Гарион припряно, като чу тропота на конските копита. — Няма ли да е по-добре да…

— Слушай — прошепна остро Силк.

Далеч назад чуха слисани възклицания и тежък звук от падане. Един кон изцвили и побягна нанякъде.

Силк се ухили злорадо и весело каза:

— Мисля, че можем да продължим. Ще се позабавят малко, докато намерят конете си.

— Какво направи? — попита го Гарион.

Силк сви рамене.

— Опънах едно въже напречно на пътя, на височината на гърдите на ездачите. Стар трик, но понякога старите трикове се оказват най-добри. Ще трябва да внимават отсега нататък, така че до сутринта може и да им се измъкнем.

— Да тръгваме тогава — каза Белгарат.

— Накъде? — попита Силк.

— Направо на север — отвърна старецът. — Твърде много хора знаят, че сме тук, така че нека се доберем до земята на мориндимите колкото може по-скоро.

— Те ще ни следват през целия път, нали? — попита Гарион, като се обърна нервно назад.

— Едва ли — каза Белгарат. — Първо, сега ще изостанат. А не мисля, че ще рискуват да навлязат в мориндимска територия след като са загубили следите ни.

— Опасно ли е това, дядо?

— Мориндимите правят отвратителни неща на странниците, ако ги хванат.

— Ние няма ли също да сме странници? За мориндимите, имам предвид?

— Ще се погрижа за това, когато стигнем.

Продължиха да яздят. Тъмнината под дърветата беше осеяна с бледата трептяща светлина на светулките, а щурците свиреха безспирно. На развиделяване стигнаха до друго опожарено място. Белгарат дръпна юздите и се вгледа внимателно в шубраците, осеяни тук-там с изгорени дънери.

— По-добре да хапнем нещо — предложи той. — Конете се нуждаят от почивка, а ние можем да поспим малко преди да продължим. Но нека да се отбием от пътя, все пак. Вече се съмва.

Тръгнаха покрай един ручей и след стотина метра стигнаха до малко сечище, заобиколено от къпини и изгорени клони.

— Мястото изглежда подходящо — реши Белгарат.

— Не съвсем — възрази Силк и посочи един огромен камък в центъра на сечището. По него тъмнееха засъхнали грозни петна.

— За нашите цели е подходящо — отговори старецът. — Хората избягват жертвениците на Торак, а ние искаме да сме самички, нали?

Слязоха от конете и Белгарат започна да се рови за хляб и храна в дисагите. Гарион беше в странно настроение, погълнат от мисли. Беше изморен и замаян. Мина през тревата и отиде до изцапания с кървави петна жертвеник. Вгледа се внимателно. Очите му отбелязваха всеки детайл. Потъмнелият камък стоеше в средата на сечището, без да хвърля сянка в бледата утринна светлина. Беше стар жертвеник и напоследък не беше използван. Петната, попили в шуплите на скалата, бяха почернели от годините, скелетите по земята бяха почти потънали в пръстта и бяха покрити със зелен мъх. Забързан паяк се шмугна в празното око на един череп, сякаш търсеше спасение в тъмната сводеста кухина. Много от скелетите бяха счупени, виждаха се следи от малки остри зъби на горски животни, които се бяха хранили с мъртвите тела. Евтина почерняла сребърна брошка лежеше заплетена в няколко дребни кости, до нея имаше позеленяла месингова тока.

— Махни се оттам, Гарион — каза Силк с отвращение.

— Като че ли ми помага, като се взирам в тези неща — отговори Гарион спокойно и продължи да изучава жертвеника и скелетите около него. — Отвлича вниманието ми от страха, който изпитвам.

Разкърши рамене и големият меч се размести на гърба му.

— Не мисля, че светът се нуждае от подобни неща. Може би е време някой да направи нещо по този въпрос.

Мъдрите очи на Белгарат се присвиха.

— Вече сме започнали — отбеляза магьосникът. — Хайде да хапнем и да поспим.

Завързаха конете, закусиха набързо и се увиха в одеялата си под храстите в края на сечището. Нито жертвеникът, нито странната решителност, която той породи у него, можаха да попречат на Гарион да заспи веднага.

Събуди го слаб шепнещ глас в ума му. Беше почти обяд. Бързо седна и се огледа, за да открие източника на това смущение, но нито гората, нито ручеят криеха някаква заплаха. Но Белгарат се бе изправил и гледаше един голям ястреб, който кръжеше над тях.

„Какво правиш тук?“

Старият магьосник не говореше високо, просто подхвърли въпроса към небето с подсъзнанието си. Ястребът се спусна към сечището, плесна с криле, за да избегне жертвеника, и кацна на тревата. Погледна Белгарат със свирепите си жълти очи, които проблеснаха и сякаш се замъглиха. Когато блещукането изчезна, се появи уродливият чародеец Белдин. Беше все така дрипав, мръсен и раздразнен като последния път, когато го видя Гарион.

— Само дотук ли успя да стигнеш? — попита той Белгарат остро. — Защо се забави? Отбиваше се във всяка кръчма по пътя, нали?

— Забавихме се малко — отговори Белгарат спокойно.

Белдин продължи да мърмори сърдито.

— Ако продължите да се влачите по този начин, ще стигнете в Ктхол Мишрак чак в края на годината.

— Ще стигнем, Белдин. Прекалено много се безпокоиш.

— Все някой трябва да се притеснява. Знаете, че ви преследват, нали?

— Колко са далеч?

— Около пет левги.

Белгарат сви рамене.

— Това е достатъчно. Ще се откажат, когато стигнем до Моринланд.

— Ами ако не се откажат?

— Да си бил с Поулгара напоследък? — попита Белгарат сухо. — Мислех, че съм се отървал от всичките „ами ако“.

Белдин сви рамене — доста комичен за уродливата му фигура жест.

— Видях я миналата седмица — съобщи той. — Знаеш ли, тя имаше някои интересни планове за вас.

— Дошла е в Долината? — изненада се Белгарат.

— Просто минаваше. Беше с армията на едно червенокосо момиче.

Гарион отметна одеялото си и възкликна:

— С чия армия?

— Какво става там? — попита Белгарат остро.

Белдин се почеса по рошавата коса.

— Така и не разбрах съвсем — призна той. — Всичко, което знам, е, че алорните следват онази малка червенокоса толнедранка. Тя нарича себе си риванска кралица, каквото и да означава това.

— Се’недра? — Гарион не можеше да повярва.

— Преминала е през Арендия като чума — продължи Белдин. — След нея не беше останал и един здрав мъж в кралството. После продължи към Толнедра и докара баща си до припадък. Не знаех, че получава пристъпи.

— Появяват се в рода на Боруните от време на време — каза Белгарат. — Нищо сериозно, но те държат да го запазят в тайна.

— Както и да е — продължи гърбавото човече. — Докато от устата на Ран Боруни излизаше пяна, дъщеря му му открадна легионите. Успя да убеди половината свят да се присъедини към армията й. — Белдин погледна Гарион с насмешка. — Ти си бъдещият й жених, нали?

Гарион кимна безмълвно, защото нямаше доверие на гласа си. Белдин се изкиска.

— Може да ти хрумне да избягаш от това задължение.

— Се’недра? — избърбори Гарион отново.

— Настроението му май се развали — отбеляза Белдин.

— Беше доста напрегнат последните дни и нервите му не са съвсем добре — отговори Белгарат. — Ще се върнеш ли в Долината?

Белдин кимна.

— С близнаците ще се присъединим към Поулгара, когато кампанията започне. Може да има нужда от помощ, ако кролимите я нападнат със сила.

— Кампания? — възкликна Белгарат. — Каква кампания? Казах им просто да вдигнат малко шум. Специално им заръчах да не нападат чужди територии.

— Изглежда, не са те послушали. Алорните не са много сдържани в такива случаи. Очевидно са се събрали и са решили да предприемат нещо. Онзи дебелият изглежда доста интелигентен. Иска да вкара черекската флота в Източно море и да извърши няколко варварщини срещу малореанските кораби. Останалото доста прилича на игра.

— Да не ги остави самички и за миг човек! — развилня се Белгарат. — Как е възможно Поулгара да се поддаде на тази идиотщина?

— Планът си има своите достойнства, Белгарат. Колкото повече малореанци се издавят, с толкова по-малко ще трябва да се бием.

— Никога не сме планирали да се бием с тях, Белдин. Ангараките няма да се съюзят, докато Торак не се върне, за да ги събере отново, или докато не се изправят срещу общ враг. Току-що разговаряхме с Дроста лек Тун, надракския крал. Той е абсолютно убеден, че мургите и малореанците се канят да воюват помежду си. Дори иска да се съюзи със Запада само и само да се измъкне невредим от това. Когато се върнеш, опитай да вразумиш Родар и Анхег. Аз си имам достатъчно други проблеми.

— Проблемите тепърва започват, Белгарат. Преди няколко дни близнаците имаха просветление.

— Какво са имали?

Белдин сви рамене.

— Как иначе би го нарекъл? Работеха върху нещо, което нямаше нищо общо с всичко това, и изведнъж изпаднаха в транс и започнаха да дърдорят. Отначало само повтаряха онези безсмислици от Хрониките на Мрин, знаеш пасажа — където умът на пророк Мрин грохва и започва да издава животински звуци. Както и да е, те отново се върнаха на тази част и този път разбрахме какво означава.

— И какво? — попита Белгарат. Очите му пламтяха.

— Сигурен ли си, че искаш да знаеш?

— Разбира се, че искам.

— Добре. Беше нещо такова: „Съзирам, че сърцето от камък ще се умилостиви и красотата, която беше унищожена, ще се възстанови, и окото, което го няма, ще се върне.“

Белгарат се вгледа в него.

— Това ли е?

— Това е — каза Белдин.

— Но какво означава? — попита Гарион.

— Само това, което се казва, Белгарион — отговори Белдин. — Поради някаква причина Кълбото ще възстанови Торак.

— Тогава излиза, че Торак ще победи — каза Гарион вцепенено.

— Не се казва нищо за победа или загуба, Белгарион — поправи го Белдин. — Всичко, което се казва, е, че Кълбото ще поправи това, което е сторило на Торак, когато го е използвал, за да разруши света. Но не се казва защо.

— Винаги има такива затруднения с Пророчеството — отбеляза Белгарат. — Има поне десетина възможни варианта, сред които трябва да откриеш истинския.

— А понякога всички са истински — добави Белдин. — Ето защо е толкова трудно да го разбереш. Тъкмо решим да се съсредоточим върху едно и в същия момент Пророчеството включва всичко. Ще поработя върху това и ще видя дали ще мога да измъкна някакъв смисъл от предсказанието. Ако достигна до нещо, ще те уведомя.

Той се наведе леко, изви ръце и ги разпери като криле.

— Внимавай за мориндими — каза той на Белгарат. — Ти си добър вълшебник, но заклинанията са нещо съвсем различно и понякога ти се изплъзват.

— Мисля, че ще се справя, ако се наложи — отговори Белгарат язвително.

— Може би — каза Белдин. — Стига да успееш да запазиш спокойствие.

Той трепна, отново прие облика на ястреб, плесна с криле и се издигна в небето. Гарион го проследи, докато се превърна в малка точка.

— Странно посещение — каза Силк, като се измъкна изпод одеялата си. — Изглежда, доста неща са се случили, откакто сме тръгнали.

— И нито едно положително — добави Белгарат кисело. — Да тръгваме. Сега наистина ще трябва да побързаме. Ако Анхег вкара флотата си в Източно море и започне да потапя малореанските кораби, Закат може да реши да се премести на север. Ако не стигнем там първи, може да стане твърде опасно.

Старецът се намръщи заплашително и измърмори:

— Ех, да ми падне вуйчо ти! Ще го…

Оседлаха конете и поеха покрай гората на север. Въпреки доста неубедителните твърдения на двамата магьосници, Гарион яздеше обзет от отчаяние. Щяха да загубят и Торак щеше да го убие.

„Престани да се самосъжаляваш“ — обади се вътрешният глас.

„Защо ме замеси в това?“ — попита Гарион горчиво.

„Вече обсъждахме този въпрос.“

„Той ще ме убие.“

„Какво те кара да мислиш така?“

„Така казва Пророчеството“

Гарион спря рязко, осенен от друга мисъл.

„Всъщност ти самият го казваш. Ти си Пророчеството, нали?“

„Това е доста объркващ термин. И не съм казвал нищо за победа или загуба.“

„Не означава ли точно това?“

„Не. Означава това, което казва, нищо повече.“

„Какво друго може да означава?“

„С всеки изминат ден ставаш все по-упорит. Престани да се притесняваш за значенията и прави само онова, което е необходимо. Почти се беше справил преди малко.“

„Ако ще си говорим с недомлъвки, няма смисъл да си правим труда да продължаваме. Защо да си навличам толкова неприятности за неща, които никой не може да разбере?“

„Защото трябва да се кажат. Думата обуславя дадена случка. Ограничава я и я оформя. Без думата случката е почти произволно събитие. Това е целта на това, което наричаш пророчество — да раздели значимата от произволната.“

„Не разбирам.“

„Не съм си и помислял, че ще разбереш, но поне опита. Сега престани да се притесняваш за това. То няма нищо общо с теб.“

Гарион се опита да протестира, но гласът беше изчезнал. Все пак разговорът го накара да се почувства малко по-добре, само малко по-добре. За да се разсее, той дръпна коня си назад до този на Белгарат и попита:

— Какво точно са мориндимите, дядо? Всички говорят за тях, като че ли са ужасно опасни.

— Наистина са опасни — отговори Белгарат. — Но ако си много внимателен, можеш да се вмъкнеш в държавата им.

— Те на страната на Торак ли са?

— Мориндимите не са на ничия страна. Те дори не живеят в нашия свят.

— Това не го разбрах.

— Някога мориндимите са били това, което улгосите са били преди УЛ да приеме да стане техен бог. Имаше няколко групи безбожници и всички се пръснаха в различни посоки. Улгосите отидоха на запад, а мориндимите на север. Други групи отидоха на юг или изток и просто изчезнаха.

— Защо просто не са останали там, където са били?

— Не можеха. Решенията на боговете са нещо като заповед. В крайна сметка, улгосите си намериха бог, но мориндимите не успяха. Условието да съществуват отделно от другите хора все още е в сила. Те живеят в голата равнина отвъд северната територия предимно на малки чергарски групи.

— Какво имаше предвид, когато каза, че не живеят в един свят с нас?

— Светът е доста ужасно място за мориндима, обсебено от демони място. Те въздигат в култ дяволите и живеят повече в сънища, отколкото в реалността. Обществото им се управлява от мечтатели и заклинатели.

— В действителност няма никакви дяволи, нали? — попита Гарион скептично.

— О, има. Дяволите са много реални.

— Откъде идват те?

Белгарат сви рамене.

— Нямам никаква представа. Въпреки това те съществуват и са ужасно зли. Мориндимите ги контролират чрез заклинания.

— Заклинания? Те различават ли се от това, което правим ние?

— Доста. Ние сме магьосници, поне така ни наричат. Това, което правим, включва Думата и Волята, но това не е единственият начин да се правят разни неща.

— Не те разбирам съвсем.

— Всъщност не е чак толкова сложно, Гарион. Има няколко начина да се намесиш в нормалния ред на нещата. Вордай е вещица. Това, което прави тя, включва използването на духове, обикновено добри, понякога пакостливи, но всъщност не и злонамерени. Заклинателят използва дяволи — зли духове.

— Това опасно ли е?

Белгарат кимна.

— Много опасно. Заклинателите се опитват да контролират демоните със заклинания — магии, заклинателни формули, символи, мистични диаграми, неща от този род. Докато заклинателят не направи грешка, демонът е негов пълен роб и трябва да прави каквото му се казва. Но демонът не иска да бъде роб, затова търси начин да развали заклинанието.

— И какво става, когато успее?

— По принцип поглъща заклинателя на място. Това става доста често. Ако загубиш концентрацията си или призовеш демон, твърде силен за теб, си в голяма беда.

— Какво имаше предвид Белдин, когато каза, че не умееш да боравиш със заклинания? — попита Силк.

— Никога не съм отделял достатъчно време, за да се науча — отговори старият магьосник. — Имах други неща за вършене, пък и заклинанията са опасни и не много надеждни.

— Тогава не ги използвай — предложи Силк.

— Не съм имал подобни намерения. Обикновено заплахата от заклинанието е достатъчна, за да държи мориндимите на разстояние. Истинските сблъсъци са твърде редки.

— Мога да си го представя.

— След като стигнем там, ще се дегизираме. Има някои белези и символи, които ще накарат мориндимите да ни избягват.

— Звучи обнадеждаващо.

— Но първо трябва да се доберем дотам — подчерта старият мъж. — Да ускорим малко ход. Чака ни още дълъг път.

Той смуши коня си и го подкара в галоп.