Дейвид Едингс
Последната битка (5)

Глава 4

През следващите няколко дни яздиха на изток, като постепенно се спускаха към широка мочурлива долина. Шубраците станаха по-гъсти, а въздухът — чувствително по-влажен. Един следобед се изсипа кратък летен дъжд, придружен от силни гръмотевици. Вятърът свистеше между дърветата и късаше листа и клонки. Но после бурята премина, слънцето се показа отново и те наваксаха забавянето си. Докато яздеше, Гарион почувства странно усещане за непълнота и се улови как от време на време се оглежда за липсващите си приятели. Дългото пътуване в търсене на Кълбото беше установило в ума му някакъв модел, чувство за справедливост и неправда, и той усещаше, че това пътуване е грешка. Първо, Барак не беше с тях и отсъствието на едрия черек с огнена брада караше Гарион да се чувства несигурен. Липсваше му също и Хетар, с поглед на ястреб и специфична езда, с ризница на гърдите и със сребристосиньото знаме на върха на копието.

Беше болезнено самотен без ковача Дурник, липсваше му дори злобното препиране на Се’недра. Това, което се беше случило в Рива, ставаше все по-малко реално за него и цялата сложна церемония на годежа му с непоносимата малка принцеса започна да изчезва в паметта му като наполовина забравен сън.

Една вечер, когато конете бяха завързани за колове, вечерята беше приключила и те се бяха увили в одеялата си да спят, Гарион прозря най-важната празнота, която се беше вмъкнала в живота му. Леля Поул не беше с тях и ужасно му липсваше. От дете чувстваше, че когато леля Поул е наблизо, нищо не може да му се случи, нищо, с което тя да не е в състояние да се справи. Нейното спокойно, сигурно присъствие беше едно от нещата, към които той винаги се стремеше. Съвсем ясно, сякаш тя стоеше пред него, Гарион можеше да види лицето й, прекрасните й очи и белия кичур на челото. Внезапно осъзнатата самота го прободе като остър нож.

Струваше му се, че всичко, което правят, е грешно, понеже тя не е с тях. Естествено, Белгарат беше тук, но Гарион не беше сигурен, че дядо му ще може да се справи с някои чисто физически опасности. Имаше и други по-малко очевидни рискове, за които старият мъж не помисляше или предпочиташе да пренебрегне. Например Гарион не можеше да се обърне към него, когато е изплашен. Да бъдеш уплашен не е нещо, което излага на опасност живота ти, но е огромна пречка. Леля Поул винаги успяваше да пропъди страховете му, но сега я нямаше и Гарион беше изплашен и не можеше да го приеме. Той въздъхна, придърпа одеялата и бавно се отпусна в неспокоен сън.

След няколко дни, към пладне, стигнаха източното разклонение на Корду, широка мръснокафява река, която течеше през обрасла с храсталаци долина на юг към Яр Надрак. Светлозелени храсталаци, високи половин човешки бой, се простираха по двата бряга на реката, размътена от пролетните води. Знойният въздух над храстите бъкаше от живот. Виждаха се облаци комари и мушици.

Един навъсен лодкар ги прекара с лодката до селото на отсрещния бряг. След като стъпиха на сушата, Белгарат тихо заговори:

— Мисля, че тук трябва да сменим посоката. Нека се разделим. Ще отида да взема малко запаси, а вие двамата вървете да намерите градската кръчма. Опитайте да разберете кои пътища водят на север към земите на мориндимите. Изглежда властта е в ръцете на малореанците и те могат да ни хванат без никакво предупреждение. Не бих искал да обяснявам всяка своя стъпка на малореанските кролими, да не споменаваме и факта, че в момента се интересуват от местонахождението на Силк.

Силк се съгласи мрачно.

— Бих се заел с тази работа, но предполагам, че нямаме време.

— Всъщност нямаме никакво време. Лятото е много кратко на север и пътуването към Малореа е неприятно, дори и при благоприятно време. Когато се доберете до кръчмата, кажете на всички, че искаме да си опитаме късмета на златните залежи в северната област. Със сигурност ще се намери някой да изтъкне познанията си относно пътищата, особено ако му купите няколко питиета.

— Мислех, че знаеш пътя — запротестира Силк.

— Знам един път, но той е на стотина левги източно оттук. Нека видим дали няма някой по-наблизо. Като купя запасите, ще дойда в кръчмата.

Старият мъж се качи на коня си и пое по мръсната улица, като водеше зад себе си коня с товара.

Силк и Гарион срещнаха известно затруднение да намерят в смърдящата кръчма човек, който да познава пътищата. Още първият им въпрос предизвика всеобщ спор.

— Това е дългият път, Бешър — възрази един пийнал златотърсач, докато слушаше детайлното описание на някакъв планински проход на друг мъж. — Вървете наляво при водопадите на потока. Ще си спестите три дни път.

— Аз говоря сега, Варн — заяви сприхаво Бешър и удари с юмрук по надрасканата маса. — Ти можеш да им кажеш за друг път, когато приключа.

— Ще ти отнеме цял ден, също както пътеката, която толкова предпочиташ. Те искат да търсят злато, не да се любуват на пейзажа. — Дългата, обрасла челюст на Варн войнствено подскочи.

— По кой път да тръгнем, когато се доберем до широката поляна на билото? — попита Силк бързо в опит да прекрати враждебността.

— Тръгнете надясно — заяви Бешър, като се взираше във Варн.

Варн помисли да потърси причина, за да не се съгласи с него, но накрая кимна неохотно.

— Разбира се, това е единственият път, по който можете да тръгнете — добави той. — Но когато стигнете хвойновата горичка, завийте наляво.

— Наляво ли? — възрази Бешър. — Ти си тъпак, Варн. Вървете надясно.

— Внимавай кого наричаш тъпак, глупако!

Без повече разисквания Бешър удари Варн с юмрук по устата и двамата се сбиха и се стовариха върху съседната пейка.

— Разбира се, и двамата грешат — отбеляза друг миньор, който седеше на съседната маса и наблюдаваше битката с пълна безпристрастност. — След като стигнете хвойновата горичка, продължете направо.

По време на препирнята в кръчмата незабелязано бяха влезли няколко плещести мъже, облечени в широки червени туники върху лъскавите си доспехи. Пристъпиха напред и ухилено се заеха да разтървават Варн и Бешър, които се въргаляха по мръсния под. Гарион усети как Силк се вкамени.

— Малореанци! — каза дребният мъж тихо.

— Какво да правим? — прошепна Гарион, като се огледа за възможен път за бягство.

Но преди Силк да отговори, през вратата пристъпи един кролим, облечен в черна одежда.

— Радвам се да видя мъже, които изгарят от желание да се бият — измърмори кролимът. — Армията се нуждае от такива мъже.

— Малореанци! — възкликна Варн, промуши се сред облечените в червено войници и се втурна към страничната врата. За секунда сякаш успя да избяга, но когато стигна до вратата, отвън някой го удари силно по челото с дървена тояга. Той се олюля назад с омекнали крака и празен поглед.

Малореанецът, който го бе ударил, влезе, погледна го критично и го удари още веднъж с тоягата по главата.

— Е? — попита кролимът, като се огледа весело. — Какво става? Иска ли още някой да бяга, или всичките ще предпочетете да ни придружите кротко?

— Къде ще ни отведете? — попита Бешър, като се опита да откопчи ръката си от хватката на един от хилещите се малореанци.

— Първо до Яр Надрак — отговори кролимът. — След това на юг до равнините на Мишрак ак Тул и лагера на негово императорско величество Закат, император на цяла Малореа. Ще се присъедините към армията, приятели. Всички ангараки се радват на куража и патриотизма ви, дори самият Торак е доволен от вас.

И за да подчертае думите си, кролимът сложи ръката си на жертвения нож, мушнат в колана му.

Веригите дрънчаха злокобно. Гарион, с окован глезен, се движеше тежко в дългата колона от мрачни мъже, взети на задължителна военна служба. Вървяха на юг през храсталаците по речния бряг. Всички мъже бяха стриктно претърсени за оръжие с изключение на Гарион, който поради неизвестна причина беше пропуснат. Страхуваше се до болка за меча на гърба си. Но както обикновено, никой друг не му обръщаше внимание.

Преди да напуснат селото, Гарион и Силк проведоха кратък разговор с пръсти на тайния драсниански език.

„Мога да отключа тази ключалка с нокътя на палеца си — изтъкна Силк със самоуверено размахване на пръстите си. — Щом се стъмни, и двамата ще им избягаме. Не съм сигурен, че военният живот ще ми понесе. А за теб е абсолютно неподходящо да се присъединяваш към ангаракската армия точно сега при така стеклите се обстоятелства.“

„Къде е дядо?“ — попита Гарион.

„О, предполагам, че тъкмо…“

Гарион беше притеснен и за да се разсее, започна да изучава малореанците, които ги охраняваха. Кролимът и хората му изчезнаха напред веднага щом мъжете бяха оковани — сигурно за да търсят нови селища и „доброволци“. Бяха останали само петима от охраната, за да придружат тази група на юг. Малореанците бяха някак различни от другите ангараки. Очите им имаха характерната ъгловатост, но телата им нямаха неповторимостта на западните племена. Бяха плещести и високи, но нямаха широкия гръден кош на мургите или жилестата, лека структура на надраките. Очевидно бяха силни, но нямаха грубата сила на тулите. Нещо повече, те гледаха с презрително високомерие на западните ангараки. Обръщаха се към затворниците си с кратки, лаещи команди, а когато разговаряха помежду си, диалектът им беше почти неразбираем. Бяха облечени в доспехи, покрити с груби червени туники. Гарион забеляза, че не яздеха много добре, сякаш закривените им саби и широките щитове им пречеха.

Гарион държеше главата си наведена, за да скрие, че чертите му, дори повече от тези на Силк, определено не са ангаракски. Но охраната малко се интересуваше от отделните хора: изглежда, броят им беше по-важен. Сновяха покрай колоната, брояха хората и попълваха някакви документи със загрижени, дори обезпокоени лица. Сигурно щяха да се случат доста неприятни неща, ако броят на хората не отговаряше на документите, когато стигнеха Яр Надрак.

Слаба, бледа светлина в шубрака над пътеката привлече погледа на Гарион. Голям сребристосив вълк се промъкваше през дърветата покрай колоната. Гарион бързо наведе глава, престори се, че се препъва, и се сгромоляса върху Силк.

— Дядо е там — прошепна той.

— Чак сега ли го забеляза? — изненада се Силк. — Наблюдавам го вече цял час.

Когато пътеката се отби от реката и навлезе между дърветата, Гарион почувства как в него се надига напрежение. Не беше сигурен какво се кани да направи Белгарат, но знаеше, че възможността за бягство, която предлагаше гората, беше точно това, което дядо му търсеше. Той се опита да прикрие нарастващата си нервност, но и най-слабият шум от гората го стряскаше.

Пътеката се спускаше към малко сечище, заобиколено от всички страни с високи папрати. Малореанската охрана спря колоната и позволи на затворниците да си починат. Гарион се отпусна в свежата трева до Силк и прошепна:

— Какво чака?

Дребният мъж с лице на плъх сви рамене и тихо отговори:

— Още няколко часа и ще се стъмни. Може би чака точно това.

Откъм гората някой запя. Песента звучеше цинично и фалшиво, но това очевидно забавляваше певеца. По завалените думи се разбираше, че е пиян.

Малореанците се захилиха.

— Още един патриот — засмя се един. — Идва да се присъедини към армията. Ще го хванем, щом излезе на сечището.

Певецът се появи на едър дорест кон. Носеше обикновено кафяво кожено облекло и кожено кепе, накривено на една страна. Имаше черна брада и държеше мях с вино. Полюшваше се на седлото, но когато се приближи, нещо в очите му подсказа, че не е толкова пиян. Водеше няколко мулета. Гарион се взря в него. Това беше Ярблек, надракският търговец, когото бяха срещнали на Южния път на керваните в Ктхол Мургос.

— Здравейте! — поздрави Ярблек малореанците. — Виждам, че ловът ви върви.

— Върви, върви.

Един от малореанците се ухили и премести коня си на пътеката, за да препречи пътя на Ярблек.

— Мен ли имаш предвид? — усмихна се весело Ярблек. — Не бъди глупав. Твърде зает съм, за да бъда войник.

— Срамота — отговори малореанецът.

— Аз съм Ярблек, търговец от Яр Турак, и съм приятел на самия крал Дроста. Изпълнявам заповед на краля, която лично той повери в ръцете ми. Ако по някакъв начин се намесите, Дроста ще ви получи одрани и опечени живи преди да стигнете до Яр Надрак.

Малореанецът го погледна със съмнение и каза:

— Ние се подчиняваме само на Закат. Крал Дроста няма власт над нас.

— Вие сте в Гар ог Надрак, приятелю — изтъкна Ярблек. — Дроста прави тук каквото си поиска. Може да поднесе извиненията си на Закат след това, но дотогава ще бъдете одрани и наготвени на парчета.

— А можеш ли да докажеш, че ти е поверена държавна задача?

— Разбира се, че мога. — отговори Ярблек, после се почеса по главата и на лицето му се изписа глупашко недоумение. — Къде оставих този пергамент? — После щракна с пръсти. — О, да! Сетих се. В товара на последното муле е. Ето, пийнете, а аз ще отида да го взема.

Подхвърли мяха с вино на малореанеца, обърна коня си, отиде при последното муле, слезе тежко от седлото и започна да рови в дисагите му.

— По-добре да погледнем документите му преди да вземем решение — каза един от стражата. — Крал Дроста е от хората, с които не ми се ще да се спречквам.

— Можем да си пийнем, докато чакаме — предложи друг, като се взираше в мяха с вино.

— За едно нещо да сме единодушни — каза пак първият, докато разхлабваше запушалката на кожения мях. После го вдигна с две ръце и отпи.

Чу се силно тупване и от гърлото му щръкна стрела точно на ръба на червената му туника. Виното бликна от мяха и потече по изуменото му лице. Другарите му го зяпнаха, след това почнаха да вадят оръжията си с тревожни крясъци, но беше твърде късно — повечето паднаха от седлата си от мигновената буря от стрели, които ги улучваха иззад папратите. Един се опита да избяга, но само след два скока на коня му три стрели го промушиха в гърба. Той застина, свлече се от седлото, кракът му се закачи за стремето и изплашеният кон го повлече по земята. Тялото му подскачаше по пътеката.

— Изглежда, не мога да намеря документа — заяви Ярблек със злорада усмивка, обърна с крак тялото на мъртвия малореанец, с когото беше разговарял, и довърши: — Всъщност май вече не ти трябва, нали?

Малореанецът със забитата в гърлото стрела се взираше безизразно в небето. Устата му беше отворена, от носа му се стичаше струйка кръв.

— Да, не ти трябва — усмихна се грубо Ярблек, ритна мъртвеца и го обърна отново по очи. После се ухили на Силк. През това време стрелците му изскочиха от тъмнозелените папрати.

— Значи наистина се навърташ наоколо, Силк — каза Ярблек. — Мислех си, че Таур Ургас те е довършил в смрадливия Ктхол Мургос.

— Не си направи добре сметката — отговори непринудено Силк.

— Как успя да се озовеш в плен на малореанската армия? — попита Ярблек с любопитство. Всички следи на фиктивно пиянство бяха изчезнали.

Силк сви рамене.

— Бях невнимателен.

— Следвам те през последните три дни.

— Трогнат съм от загрижеността ти — каза Силк, повдигна окования си глезен и попита: — Ще ти коства ли нещо, ако отключиш това?

— Няма да правиш глупости, нали?

— Разбира се, че не.

— Намери ключа — каза Ярблек на един от стрелците си.

— Какво ще правиш с нас? — попита нервно Бешър. Гледаше мъртвите стражи с притеснение.

Ярблек се засмя, после каза равнодушно:

— Това, какво ще правиш след като ти махнем веригите, си е твоя работа. Въпреки това не бих ти препоръчал да оставаш в близост до толкова мъртви малореанци. Някой може да намине оттук и да започне да задава въпроси.

— И ще ни пуснеш просто ей така? — попита скептично Бешър.

— Със сигурност не възнамерявам да ви храня — каза Ярблек.

Стрелците отключиха веригите, свалиха оковите и всички надраки побягнаха в храстите.

— Добра работа свършихме — каза Ярблек и потърка длани. — Защо да не пийнем по чашка?

— Този разля всичкото ти вино — подчерта Силк.

— Това вино не беше мое — изсумтя Ярблек. — Откраднах го тази сутрин. Трябва да знаеш, че не предлагам собственото си пиене на някой, когото се каня да убивам.

— Това ме учудва — засмя се Силк. — Помислих, че си се променил.

Грубото лице на Ярблек придоби леко обидено изражение.

— Извинявай — каза бързо Силк. — Подцених те.

— Няма нищо — сви рамене Ярблек. — Много хора не ме разбират. — И добави с въздишка: — Това е моето бреме.

Отиде при първото муле, свали бъчвичка с бира, сложи я на земята, изби капака й с юмрук с отработено движение и предложи:

— Да пийнем.

— Наистина бихме искали — заяви учтиво Силк. — Но имаме спешна работа.

— Не можете да си представите колко съжалявам — отговори Ярблек, като извади две чаши.

— Знам, че ще ни разбереш.

— О, разбирам добре, Силк. — Ярблек се наведе и напълни чашите с бира. — И аз много съжалявам, но работата ти ще трябва да почака. Вземи.

Той подаде едната чаша на Силк, а другата на Гарион. След това се обърна и извади една и за себе си. Силк го погледна и повдигна едната си вежда. Ярблек се просна на земята до бъчвичката и удобно намести краката си на едно от безжизнените тела. После с въздишка каза:

— Виж, Силк. Цялата работа е в това, че Дроста те иска много силно. Предлага награда за теб, твърде примамлива награда, за да я пропусна. Приятелството е едно, но работата си е работа, в края на краищата. Сега, защо ти и младежът не се настаните удобно? Това е красиво, сенчесто сечище с мек мъх за лежане. Всички ще се напием, а ти ще ми разкажеш как си успял да избягаш от Таур Ургас. След това можеш да ми кажеш какво се случи с онази красива жена, която беше с теб в Ктхол Мургос. Имам достатъчно пари, за да си позволя да я купя. Не съм от тези, дето се женят, но по дяволите, тя наистина е голяма хубавица. Почти съм склонен да се откажа от свободата си заради нея.

— Сигурен съм, че ще бъде очарована — отговори Силк.

— А после?

— Какво после?

— След като се напием. Какво ще правим?

— Вероятно ще ни стане лошо, обикновено това се случва, а след като изтрезнеем, ще отидем до Яр Надрак. Ще си взема наградата, а ти ще имаш възможността да разбереш защо крал Дроста лек Тун желае толкова силно да се добере до теб. — Той погледна Силк развеселено. — Така че седни и се почерпи, приятелю. Точно сега за никъде не бързаш.