Дейвид Едингс
Последната битка (4)

Глава 3

Гората на Надрак беше различна от арендската гора, която се намираше далеч на юг. Разликите бяха неуловими и на Гарион му трябваха няколко дни, за да ги открие. Първо, пътеките, по които вървяха, бяха запустели. По тях се минаваше толкова рядко, че изобщо не бяха отъпкани в глинестата горска почва. В арендската гора имаше човешки следи навсякъде, а тук човекът беше неканен гост, просто минувач. Нещо повече, в Арендия гората имаше определени граници, докато този океан от дървета продължаваше до най-далечната част на континента и това беше така, откакто свят светува.

Гората изобилстваше от живот. Сред дърветата мина светлокафяв елен, а огромен рунтав бизон с изкривени черни рога, лъскави като оникс, пасеше на един ветровал. Веднъж по пътеката срещу тях се появи мечка — ръмжеше ядосано и пристъпваше тромаво. През шубраците припкаха зайци, ята яребици излитаха изпод краката им. Езерата и потоците изобилстваха от риба, водни плъхове, видри и бобри. Скоро откриха, че има и по-малки форми на живот. Комарите например бяха съвсем малко по-дребни от врабчетата, имаше и някаква противна кафява муха, която хапеше всичко, което се движеше.

Слънцето изгряваше рано и залязваше късно, като обливаше тъмната горска почва със златиста светлина. Макар че беше средата на лятото, не беше много горещо и въздухът беше изпълнен с онзи аромат на бързо развитие, присъщо на северните земи, където лятото е кратко, а зимата — много дълга.

След като навлязоха в дълбините на гората, Белгарат сякаш изобщо не спеше. Всяка вечер, докато Силк и Гарион внимателно се увиваха в одеялата си, старият магьосник се промъкваше през сенчестите дървета и изчезваше. Една нощ, осветена от ярки звезди, няколко часа след мръкване, Гарион се събуди внезапно, защото чу шум от лапи, които леко драскаха застланата с листа пръст. Макар че отново потъна в сън, той разбра. Големият сив вълк беше дядо му, който бродеше в нощта и претърсваше гората за преследвачи или друга дебнеща ги опасност.

Нощните бродения на стареца бяха безшумни, но не останаха незабелязани. В едно ранно утро преди изгрев слънце — дърветата още бяха обгърнати от сутрешна мъгла — няколко сенки се промъкнаха между тъмните стволове и спряха недалеч от стана им. Гарион, който току-що се беше събудил и се канеше да запали огъня, замръзна приведен към земята. Докато бавно се изправяше, почувства, че нечии очи го наблюдават, и кожата му настръхна по странен начин. На десетина стъпки от него стоеше огромен тъмносив вълк. Очите му бяха жълти като слънчевата светлина. В тях се четеше неизказан въпрос, но Гарион с изненада откри, че вече го знае.

— Един се чуди защо го правиш.

— Какво правя? — попита учтиво Гарион, като неволно заговори на езика на вълците.

— Въртиш се наоколо в тази странна форма.

— Трябва да го правя.

— Аха.

С изискана учтивост вълкът не задълбочи въпроса, а отбеляза:

— Един се пита дали не е малко притеснително.

— Не е чак толкова лошо, колкото изглежда, щом свикнеш.

Вълкът го погледна невярващо и седна на задните си лапи.

— Видях другия няколко пъти през изминалите мрачини — каза той. — Бих искал да знам защо сте дошли на наша територия.

Гарион инстинктивно разбра, че отговорът на този въпрос е много важен.

— Местим се от едно място на друго — отговори той внимателно. — Не възнамеряваме да търсим леговища или приятели в територията ти или да ловуваме същества, които са твои.

Не можеше да обясни откъде знаеше какво да отговори.

Вълкът изглеждаше доволен от отговора му.

— Един ще е доволен, ако представиш нашата почит на някой с козина като скреж — каза той. — Един забеляза, че той заслужава уважение.

— Един ще е доволен да предаде думите ти — отговори Гарион, учуден от лекотата, с която подбираше начина си на изразяване.

Вълкът повдигна муцуна и подуши въздуха.

— Време е да ловуваме — каза той. — Дано намерите това, което търсите.

— Нека ловът ви бъде успешен — отвърна Гарион.

Вълкът се обърна и изчезна в мъглата, следван от глутницата.

— Като цяло се справи доста добре, Гарион — каза Белгарат изпод гъстите сенки на близкия гъсталак.

Гарион подскочи изненадано.

— Не знаех, че си тук.

— А би трябвало — отговори старият мъж и излезе от сенките.

— Как е разбрал? — попита Гарион. — Имам предвид, че понякога съм вълк?

— Личи си. Вълците са много внимателни за такива неща.

Силк се измъкна изпод дървото, където спеше. Залиташе сънено, но носът му се мърдаше с любопитство.

— За какво беше всичко това? — попита той.

— Вълците искаха да знаят какво правим на тяхна територия — отговори Белгарат. — Разследваха случая, за да разберат дали трябва да се бият с нас.

— Битка? — стресна се Гарион.

— Обичай е, когато чужд вълк навлезе в ловната зона на глутницата. Вълците предпочитат да не се бият, това е загуба на енергия, но биха го направили, ако ситуацията го изисква.

— Какво стана? — попита Силк. — Защо си отидоха просто ей така?

— Гарион ги убеди, че просто наминаваме.

— Умно от негова страна.

— Защо не подкладеш огъня, Гарион? — предложи Белгарат. — Хайде да закусим и да тръгваме. Пътят до Малореа е дълъг и не бива да изпускаме хубавото време.

Късно същия ден стигнаха до една долина, в която видяха много дървени къщи и палатки, подредени покрай голям поток.

— Търговци на кожа — обясни Силк на Гарион, като посочи към неприветливото селище. — Има такива места почти на всеки по-голям поток в тази част на гората. — Вирнатият нос на дребния мъж се размърда и очите му светнаха. — Много покупки и продажби стават в тези селища.

— Няма значение — каза остро Белгарат. — Опитай се да държиш хищническите си инстинкти под контрол.

— Изобщо не съм си помислял да… — почна Силк.

— Така ли? Да не си болен случайно?

Силк надменно пренебрегна въпроса.

— Няма ли да е по-безопасно, ако заобиколим? — попита Гарион.

Белгарат поклати глава.

— Искам да разбера какво става пред нас и единственият начин е да поговорим с тукашните хора. Ще се отбием, ще се повъртим час-два и след това ще потеглим отново. Дръжте ушите си отворени. Ако някой попита, казвате, че сме тръгнали на север да търсим злато.

Имаше разлика между ловците и траперите, които бродеха по улиците на селището, и рудокопачите, които бяха срещнали в последното село. Тук хората бяха откровени, по-малко навъсени, видимо по-малко враждебни. Гарион допусна, че наложената самота ги кара да ценят приятелството при редките посещения на центровете за търговия с кожи. Въпреки че пиеха почти толкова, колкото рудокопачите, алкохолът ги караше да пеят и да се веселят, а не да се бият.

Близо до центъра на селището имаше голяма кръчма.

— Страничната врата — каза Белгарат кратко, докато слизаха от конете си.

Кръчмата беше по-чиста, по-малко препълнена и някак по-осветена от тази на рудокопачите. Миришеше на дърва и свеж въздух, а не на влажна плесенясала пръст. Тримата седнаха на маса, която се намираше близо до вратата, и поръчаха на учтивия гостилничар по халба бира. Бирата беше гъста, тъмнокафява, добре изстудена и изненадващо евтина.

— Купувачите на кожа са собственици на кръчмата — обясни Силк, като избърса пяната от горната си устна. — Знаят, че е по-лесно да се пазариш с пиян трапер, затова дават бирата евтино.

— Умно — отбеляза Гарион. — Но траперите не го ли знаят?

— Разбира се, че го знаят.

— Защо тогава пият преди да са приключили със сделките?

Силк сви рамене.

— Ами защото обичат да пият.

Двама трапери, които седяха на съседната маса, подновяваха познанството си, което очевидно датираше от повече от десет години. Брадите им бяха побелели, но те говореха безгрижно, също като млади мъже.

— Имаше ли някакви проблеми с мориндимите там горе? — попита единият.

Вторият поклати глава.

— Сложил съм чумави маркировачи от двете страни на долината, където са капаните ми. Всеки мориндим ще се отбие на дванайсет левги от пътя си, за да избегне заразеното място.

Първият кимна утвърдително.

— Това обикновено е най-добрият начин. Според Гедър прокълнатите маркировачи са най-добри, но както се оказа, не е прав.

— Не съм го виждал през последните няколко сезона.

— Че как ще го видиш! Мориндимите го хванаха преди три години. Лично аз го погребах — поне това, което беше останало от него.

— Не знаех. Прекарахме една зима при притока на Корду. Той беше подъл човек. Все пак съм изненадан, че мориндимите са преминали през прокълнатите маркировки.

— Май някакъв магьосник се е появил и е проклел маркировките му. Намерих изсъхнала невестулка да виси на една от тях — с по три стръка трева, завързани за всеки пръст.

— О, това е могъщо заклинание. Значи са го мразели толкова много, че чак са прибягнали до услугите на магьосник.

— Знаеш го какъв беше. Можеше да дразни хората на десет левги разстояние само като си върви.

— Прав си.

— Е, вече не го прави. Черепът му краси колекцията на някой мориндимски магьосник.

Гарион се наведе към дядо си и прошепна:

— Какво имат предвид, когато говорят за маркировки?

— Предупреждения — отговори Белгарат. — Обикновено това са пръчки, забити в земята и украсени с кокали и пера. Мориндимите не могат да четат, така че не можеш просто да закачиш табелка.

Изгърбен стар трапер, облечен в кожа, избеляла и покрита с кръпки, се дотътри до средата на кръчмата. Набразденото му космато лице имаше примирено изражение. Младата надракска жена, която го придружаваше, беше облечена в широка червена рокля, препасана около кръста с бляскав синджир. На врата й имаше нашийник и старият трапер държеше здраво края на каишката му в юмрука си. Въпреки нашийника лицето на младата жена беше гордо и надменно и тя се взираше в мъжете с едва прикрито презрение. Когато стигна до средата на кръчмата, старият трапер се прокашля, за да привлече вниманието на тълпата, и каза високо:

— Имам жена, която искам да продам.

Без да промени изражението си, жената го заплю.

— Знаеш, че това ще намали цената ти, Вела — каза старият мъж спокойно.

— Ти си идиот, Ташор — язвително отговори тя. — Никой от присъстващите не може да си позволи да ме притежава и ти го знаеш. Защо не ме послуша да ме предложиш на купувачите на кожа?

— Купувачите на кожа не се интересуват от жени, Вела — отговори Ташор със същия тих глас. — Тук цената ще е по-висока, повярвай ми.

— Не бих ти повярвала дори ако кажеш, че слънцето утре ще изгрее, стари глупако.

— Както виждате, доста е духовита — каза Ташор неубедително.

— Той се опитва да продаде жена си ли? — попита Гарион, като почти се задави с бирата си.

— Тя не му е жена — поясни Силк. — Просто я притежава.

Гарион стисна юмруци и понечи да се изправи, но Белгарат го хвана здраво за китката и заповяда:

— Седни.

— Но…

— Казах да седнеш, Гарион. Това не те засяга.

— Освен ако не искаш да купиш жената, разбира се — безгрижно отбеляза Силк.

— Здрава ли е? — извика към Ташор един трапер със сухо лице и белег на едната буза.

— Здрава е — заяви Ташор. — Също така всичките й зъби са на място. Покажи им зъбите си, Вела.

— Те не се интересуват от зъбите ми, идиот такъв! — каза тя и погледна трапера с белега със страстно предизвикателство в черните си очи.

— Тя е отлична готвачка — продължи бързо Ташор. — Също така знае лекове за ревматизъм и малария. Може да обработва кожи и не яде много. Дъхът й не мирише чак толкова лошо, освен ако не яде лук, и почти никога не хърка, освен когато е пияна.

— Ако е толкова добра, защо искаш да я продадеш? — попита траперът със сухото лице.

— Остарявам вече — отговори Ташор. — Искам малко спокойствие и тишина. Вълнуващо е, когато Вела е наоколо, но аз вече нямам нужда от това. Искам да се установя някъде, може да отглеждам пилета или кози…

Гласът му не звучеше много печално.

— Стига вече — избухна Вела. — Всичко ли трябва да правя сама? Я млъквай, Ташор.

Тя блъсна ядосано стария мъж настрана и хвърли гневен поглед на тълпата. Черните й очи проблясваха.

— Добре — каза строго тя. — Да се заловим за работа. Ташор иска да ме продаде. Силна и здрава съм. Мога да готвя, да обработвам кожи, мога да лекувам болести, да се пазаря, когато купувам запаси, мога да варя хубава бира.

Очите и потъмняха.

— Не лягам в леглото на никой мъж и държа камата си достатъчно остра, та никой да не ме докосва. Мога да свиря на флейта и знам много стари истории. Мога да правя прокълнати, чумави и приспивни маркировки, да плаша мориндимите и веднъж убих мечка от трийсет крачки с лък.

— Двайсет крачки — поправи я Ташор тихо.

— Бяха почти трийсет — настоя тя.

— Можеш ли да танцуваш? — попита мършавият трапер с белега на лицето.

Тя го поглед направо в очите и отговори:

— Ако наистина възнамеряваш да ме купиш, ще ти покажа.

— Можем да поговорим за това след като те видя да танцуваш.

— Можеш ли да уловиш ритъма? — попита тя.

— Мога.

— Добре тогава.

Тя сложи ръце върху синджира на кръста си и той издрънча, докато го разкопчаваше. Разтвори червената си рокля, свали я и я подаде на Ташор. След това внимателно разкопча нашийника си и омота около главата си лента от червена коприна, за да прибере грамадата от лъскава, черно-синя коса. Под червената рокля имаше ефир на копринена фуста, която шумолеше, докато се движеше. Фустата стигаше до средата на прасците, а под нея се виждаха кожени ботуши. От кончовите на ботушите се подаваха украсени със скъпоценни камъни дръжки на ками, трета кама висеше на кожения колан около кръста й. Фустата беше с тясна яка около шията, но оставяше ръцете открити до раменете. На всяка китка жената имаше по пет-шест гривни. С чувствена грация тя се наведе и закачи на глезените си нанизи от звънчета, после плавно вдигна ръце до лицето си.

— Това е ритъмът, ей ти, с белега — каза тя на трапера. — Опитай се да го уловиш.

И започна да пляска с ръце. Ритъмът беше три отмерени пляскания, последвани от четири бързи. Вела започна танца си бавно, с невинна походка. Докато се движеше, фустата й шумолеше, а подгъвът въздишаше около пищните й прасци.

Мършавият трапер улови ритъма и мазолестите му ръце запляскаха заедно с нейните.

Гарион започна да се изчервява. Движенията на Вела бяха фини и плавни. Звънчетата на глезените и гривните на китките поддържаха ритъма. Краката й сякаш трептяха в сложните стъпки на танца, а ръцете й рисуваха фигури във въздуха. Още по-интересни бяха нещата, които ставаха вътре във фустата с цвят на роза. Гарион преглътна с мъка — почти беше забравил да диша.

Вела започна да се върти бързо, дългата й черна коса пламна в тон с фустата. След това забави темпото и отново се върна към гордата, чувствена походка, която предизвикваше всеки мъж в стаята.

Когато спря да танцува, всички се развикаха и заръкопляскаха и тя хвърли една загадъчна усмивка.

— Добре танцуваш — отбеляза безразлично мъжът с белега.

— Естествено — отговори тя. — Всичко правя много добре.

— Влюбена ли си в някого? — попита той направо.

— Никой мъж не е спечелил сърцето ми — категорично заяви Вела. — Все още не съм срещнала мъж, който да ме заслужава.

— Това може да се промени — намекна траперът. — Една монета.

— Шегуваш се! — изсумтя тя. — Пет монети.

— Една и половина — запротестира той.

— Това е направо обидно. — Вела вдигна ръце и лицето й придоби трагичен вид. — Нито жълтица по-малко от четири.

— Две монети — предложи траперът.

— Невероятно! — възкликна тя и размаха ръце. — Защо просто не изтръгнеш сърцето ми и не се задоволиш с него? Не мога и да помисля за по-малко от три и половина.

— За да спестим време, защо просто не кажем три? — твърдо каза той. И добави: — С уточнението, че споразумението остава постоянно.

— Постоянно?

Очите на Вела се разшириха.

— Харесваш ми — каза той. — Е, какво ще кажеш?

— Стани да те поогледам — заповяда му тя.

Той бавно стана от стола. Високото му тяло беше също толкова мършаво, колкото и лицето му, и се виждаше, че има силни мускули. Вела стисна устни и го огледа отново.

— Не е лош, нали? — измърмори тя на Ташор.

— Можеше да е и по-зле, Вела — окуражително отговори собственикът и.

— Ще обмисля предложението за три монети — заяви Вела. — Как ти е името?

— Тек — представи се високият трапер с лек поклон.

— Добре, Тек — каза Вела. — Не си тръгвай. Ташор и аз трябва да обсъдим предложението ти. Мисля, че аз също те харесвам — добави тя с по-малко предизвикателен тон.

После хвана каишката, която все още беше увита около юмрука на Ташор, и го изведе от кръчмата, като погледна един-два пъти през рамо към мършавия Тек.

— Каква жена! — измърмори Силк с нотка на дълбоко уважение.

Гарион разбра, че отново може да диша. Ушите му все още горяха.

— Какво всъщност стана? — тихо попита той Силк.

— Тек предложи споразумение, което обикновено води до женитба — обясни Силк.

— Не разбирам — каза объркано Гарион.

— Това, че някой я притежава, не му дава някакви специални права върху личността й — каза Силк. — И тези нейни ками потвърждават това. Никой не може да се доближи до надракска жена, освен ако не му е омръзнало да живее. Тя взема решението. По обичай брак се сключва след като се роди първото дете.

— А защо беше толкова заинтересована от цената?

— Защото взема половината — сви рамене Силк.

— Взема половината сума всеки път, когато се продава? — Гарион беше слисан.

— Разбира се. Иначе не би било честно.

Гостилничарят, който им носеше нови халби, спря до масата и се вгледа в Силк.

— Нещо не е наред ли, приятел? — попита го Силк тихо.

Гостилничарят бързо сведе очи и измънка:

— Извинете. Просто си помислих, че ми напомняте на някого. Сега, когато ви видях отблизо, разбрах, че съм се объркал.

Той бързо сложи халбите, обърна се и си тръгна, без дори да вземе монетите, които Силк остави на масата.

— Май е по-добре да тръгваме. — каза тихо Силк.

— Какво става? — попита го Гарион.

— Той знае кой съм. От онзи лист с обявената награда, дето се разпространява.

— Може би си прав — съгласи се Белгарат и хвърли поглед към гостилничаря, който говореше нещо с група ловци и хвърляше чести погледи към тях.

— Да се махаме — каза Силк напрегнато. — Бързо.

Промъкнаха се бързо към вратата.

— Хей, вие! — извика някой зад тях. — Почакайте!

— Бягайте — изрева Белгарат и те се втурнаха навън и се метнаха на седлата. Няколко мъже, облечени в кожи, изхвърчаха през вратата на кръчмата.

Чуха се викове, но те вече галопираха по улицата. Траперите и ловците рядко се намесваха в чужди дела. Гарион, Силк и Белгарат излязоха от селото и прегазиха през един брод. Преследвачите бяха далеко зад тях.

Навлязоха в гората от другата страна на реката. Силк беше плувнал в пот и бълваше псувни. Хамалският му език беше богат и цветист и засягаше раждането, произхода и неприличните навици не само на тези, които ги преследваха, а и на отговорните за разпространението на обявената награда.

Белгарат внезапно спря и вдигна ръка. Силк и Гарион дръпнаха юздите на конете си. Силк продължаваше да псува.

— Дали не би могъл да спреш красноречието си за момент? — попита го Белгарат. — Опитвам се да слушам.

Силк измърмори още няколко псувни, след това стисна здраво зъби. Далеч зад гърба им се чуваха объркани викове и плискане на вода.

— Минават потока — отбеляза Белгарат. — Изглежда, са приели работата на сериозно. Поне достатъчно сериозно, за да ни гонят.

— Няма ли да се откажат, когато се стъмни? — попита Гарион.

— Това са надракски ловци — каза Силк с дълбоко отвращение. — Ще ни следват с дни само заради удоволствието от лова.

— Нищо не можем да направим по въпроса в този момент — промърмори Белгарат. — Нека видим дали ще можем да ги изпреварим.

И заби пети в хълбоците на коня си.

Беше късен следобед. Яздеха в галоп през осветената от слънцето гора. Шубракът беше оредял и високите прави борове и ели се издигаха като колони към синьото небе. Денят беше приятен за яздене, но не и за преследване. Отново се спряха, за да се ослушат.

— Май са изостанали — отбеляза Гарион обнадеждено.

— Само пияните — обади се раздразнено Силк. — Тези, които се отнасят сериозно към преследването, сигурно са съвсем близо. Не крещиш, когато ловуваш, нали? Виж там.

Той посочи назад.

Гарион погледна и видя някаква фигура. Един мъж на бял кон, приведен над седлото, яздеше след тях, забил поглед в земята.

— Ако е трапер, ще ни отнеме поне седмица, за да се отървем от него — каза Силк с отвращение.

Някъде надалеч сред дърветата от дясната им страна зави вълк.

— Да продължим — каза Белгарат.

Продължиха в галоп. Тропотът на конските копита беше приглушен от дебелия слой нападали борови иглички.

— Оставяме много ясна следа — извика Силк на Белгарат.

— Не можем да направим нищо — отвърна старецът. — Трябва да се отдалечим още малко преди да опитаме да объркаме следите.

Пак се разнесе печален вой — този път отляво. Изглежда, идваше от по-близо. След малко зад тях се чуха тревожни викове и цвилене на коне. И диво ръмжене. По знак на Белгарат тримата спряха конете и се ослушаха. Ужасеното цвилене отекваше сред дърветата, пригласяха му псувните и уплашените крясъци на преследвачите. Отвсякъде се чу силен вой. Изглежда, гората изведнъж се беше напълнила с вълци. Хайката зад тях се разпадна, конете на надракските ловци се разбягаха във всички посоки.

Белгарат злорадо се вслушваше в отдалечаващите се звуци зад тях. Внезапно един голям вълк с изплезен език и с тъмна козина дотърча иззад дърветата, спря и клекна на задните си лапи. Жълтите му очи се взряха втренчено в тях.

— Дръж здраво юздите — нареди тихо Белгарат и потупа по врата изплашения си кон.

Вълкът не каза нищо, просто клечеше и ги наблюдаваше. Белгарат отвърна на сериозния му поглед спокойно, накрая кимна. Вълкът стана, обърна се и тръгна към гората. Спря се веднъж, погледна ги през рамо, вдигна муцуната си и нададе дълбок, отекващ вой, призоваващ останалите вълци от глутницата да се завърнат към прекъснатия лов. После изчезна, като остави след себе си само ехото на вълчия вой.