Дейвид Едингс
Последната битка (3)

Глава 2

През следващите няколко дни яздеха през пустош от камъни и изкоренени дървета. Докато навлизаха в покритите със сняг планини, слънцето жареше по-силно и небето ставаше по-синьо с всеки изминат ден. Нагоре по склоновете имаше разни пътеки — лъкатушещи, блуждаещи следи, които се виеха между ослепително белите върхове и през високите светлозелени ливади, където дивите цветя клюмваха под лекия полъх на планинския вятър. Въздухът беше подправен със смолистото благоухание на вечнозелените дървета. От време на време зърваха някой елен, който пасеше и ги наблюдаваше с огромни влажни очи, докато отминеха.

Белгарат се движеше уверено на изток. Беше много внимателен. Нямаше и следа от дрямката, която го налягаше, когато яздеха по други пътища, освен това тук горе, в планините, изглеждаше някак по-млад.

Натъкнаха се на други пътници, повечето облечени в кожа надраки. Видяха и една групичка драснианци, които се изкачваха по стръмния склон, а веднъж забелязаха и толнедранци в далечината. Разминаваха се с тях набързо и бяха нащрек през цялото време. Планините на Гар ог Надрак бяха слабо охранявани и всеки, който влизаше в тях, трябваше да се погрижи за собствената си сигурност.

Единственото изключение беше един приказлив стар златотърсач, яхнал дребно магаре. Той се появи една сутрин сред сините сенки на дърветата. Разрошената му коса беше бяла, дрехите му не си подхождаха — очевидно бяха съшити от парчета, които беше открил по пътищата. Мургавото му набръчкано лице приличаше на добре съхранявана стара кожа, а сините му очи блестяха весело. Той се присъедини към тях без поздрав или следа от притеснение, че не е добре дошъл в компанията им, и веднага започна да говори, сякаш продължи прекъснат преди малко разговор.

В гласа и поведението му имаше комична нотка, което се хареса на Гарион.

— Има десет, че и повече години, откакто не съм минавал по тази пътека — започна той, като се поклащаше на магарето си зад Гарион. — Вече не слизам в тази част на планината толкова често. Леглата на потоците са изгребани поне сто пъти. Накъде сте тръгнали?

— Не съм съвсем сигурен — предпазливо отговори Гарион. — Никога не съм бил тук. Просто следваме пътя.

— По-нагоре ще намерите пясък, ако поемете на север — посъветва ги мъжът на магарето. — Близо до Моринланд. Разбира се, трябва да внимавате, но както се казва, „няма ли риск, няма печалба“.

Той любопитно присви очи към Гарион.

— Не си надрак, нали?

— Сендар съм — отговори кратко Гарион.

— Никога не съм бил в Сендария — умисли се старият златотърсач. — В действителност никога не съм бил на друго място, освен тук горе.

Той огледа побелелите върхове и тъмнозелените гори с обич.

— Всъщност никога не съм искал да отида някъде другаде. Претърсвах тези планини от край до край през последните седемдесет години и така и не намерих нищо освен удоволствието да бъда тук. Веднъж открих една плитчина, в която имаше толкова много червено злато, че водата изглеждаше като обагрена от кръв. Но зимата ме настигна и едва не измръзнах до смърт, докато се опитвах да се измъкна.

— Върна ли се на следващата пролет? — Гарион не можеше да сдържи любопитството си.

— Имах такива намерения, но се отдадох на пиянство онази зима. Имах достатъчно, защото във всеки случай пиенето размъти мозъка ми. Когато на следващата година тръгнах, взех за компания няколко бурета. Това е голяма грешка. Пиенето отслабва сетивата ти и когато станеш сутрин, не обръщаш особено внимание на нещата.

Той се почеса замислено по корема.

— След това се добрах до равнините на север от планината — горе в Моринланд. Тогава си мислех, че пътят по равна земя ще е по-лек. Накратко, натъкнах се на банда в Моринланд и ме взеха за затворник. Бях пил два дни, когато ме хванаха, и бях доста пиян. Предполагам, че в това ми беше късметът. Мориндимците са суеверни хора и си помислиха, че съм обладан от зъл дух. Това ми спаси живота. Държаха ме пет или шест години и се опитваха да разгадаят значението на делириумите, в които изпадах. Веднъж, след като изтрезнях и разбрах каква е ситуацията, започнах да се правя на бълнуващ. В края на краищата на тях им омръзна да ме наблюдават толкова внимателно и успях да избягам. Оттогава съм забравил къде точно беше тази река. От време на време се опитвам да я открия, когато минавам по този път. — Разказът му изглеждаше несвързан, но сините му очи бяха проницателни. — Мечът, който носиш, е много голям, момче. Кого си намислил да убиваш с него?

Въпросът дойде толкова бързо, че Гарион дори нямаше достатъчно време да се стресне.

— Странно нещо става с меча ти — добави остро дрипавият старец. — Сякаш се мести, за да стане невидим.

После се обърна към Белгарат, който се взираше в него, и отбеляза:

— Изобщо не си се променил.

— А ти все така бърбориш твърде много — отговори Белгарат.

— С всяка измината година ми се говори все повече — отбеляза старецът на магарето. — Дъщеря ти добре ли е?

Белгарат кимна.

— Красива жена е дъщеря ти, макар и с отвратителен нрав.

— Почти не се е променила.

— Не съм си го и помислил — подсмихна се старият златотърсач, после се поколеба за момент и каза сериозно: — Ако нямаш нищо против един съвет, внимавай в случай, че възнамеряваш да се спуснеш в ниското. Нещо кипи и скоро ще избухне. Много странници в червени туники се появиха наоколо, появи се и пушек откъм старите жертвеници, които не бяха използвани от години. Кролимите са тук отново и всички са с добре наточени ножове. Надраките, които минават оттук, се оглеждат внимателно.

Гледаше Белгарат право в очите.

— Има и някои други знаци. Всичките животни са подплашени, все едно предстои буря. Понякога през нощта, ако се заслушаш внимателно, като че ли чуваш гръмотевици някъде към Малореа. Изглежда, целият свят е неспокоен. Имам предчувствието, че ще се случи: нещо доста важно, може би нещо, в което и ти имаш пръст. Но те знаят, че си тук. Не бих разчитал много на възможността да се промъкна незабелязано.

После сви рамене, като че ли си измиваше ръцете от тази работа.

— Просто си помислих, че ще искаш да знаеш.

— Благодаря ти — отговори Белгарат.

— Нищо не ми костваше да го кажа. — После посочи на север и продължи: — Ще тръгна по този път. През последните няколко месеца твърде много странници идват в планината. Започна да става многолюдно. Мисля, че ще си потърся някое усамотено местенце.

Обърна магарето си и го срита с пети.

— Успех — извика той, без да се обръща, и се изгуби сред сините сенки на дърветата.

— Значи го познаваш? — попита Силк.

Старият магьосник кимна.

— Срещнах го преди трийсет години. Поулгара беше дошла в Гар ог Надрак да открие някои неща. След като събра необходимата й информация, ми изпрати известие и дойдох да я откупя от мъжа, който я притежаваше. Тръгнахме към къщи, но ни застигна подранила снежна виелица. Той ни откри затрупани в снега и ни отведе до пещерата, където зимуваше. Всъщност пещерата беше доста удобна, като изключим това, че той настояваше да вкара и магарето си. Доколкото си спомням, цяла зима той и Поул спореха за това.

— Как се казва? — попита Силк любопитно.

Белгарат сви рамене.

— Той така и не ни каза, а и не е учтиво да се пита.

Гарион почти се задави като чу думата „откупя“. Обзе го безпомощна ярост.

— Някой е притежавал леля Поул? — попита той скептично.

— Това е надракски обичай — обясни Силк. — В тяхното общество жените се считат за собственост. Не е обичайно за жена да се разхожда без собственик.

— Тя е била робиня?

Ставите на Гарион побеляха от силата, с която стисна юмруците си.

— Разбира се, че не е била робиня — каза Белгарат. — Можеш ли да си представиш леля ти да се подложи на подобно нещо?

— Но ти каза…

— Казах, че я откупих от мъжа, който я притежаваше. Взаимоотношенията им бяха чиста формалност, нищо повече. Тя се нуждаеше от собственик, за да може да действа тук, и той спечели неоценимото уважение на другите мъже в резултат на това, че притежаваше такава забележителна жена.

Белгарат направи кисела физиономия.

— Струваше ми цяло състояние да я откупя. Понякога се чудя действително ли си заслужаваше.

— Дядо!

— Сигурен съм, че ще е очарована от последното ти изказване, стари приятелю — каза Силк закачливо.

— Не знам дали е необходимо да й се казва, Силк.

— Човек никога не знае — усмихна се Силк. — Някой ден може да поискам нещо от теб.

— Това е отвратително.

— Знам — измърмори Силк и се огледа. После каза: — Приятелят ти доста се постара с предупрежденията. Какво се криеше зад това?

— Просто искаше да ме предупреди.

— Че положението в Гар ог Надрак е обтегнато? Ние го знаем.

— В предупреждението му се съдържаше много повече от това.

— Повече?

— Просто не го познаваш.

— Дядо — каза изведнъж Гарион. — Как успя да види меча? Мислех, че сме се погрижили за това?

— Той вижда всичко, Гарион. Може само веднъж да погледне едно дърво и да ти каже точно колко листа е имало преди десет години.

— Магьосник ли е?

— Доколкото знам, не е. Просто е странен старец, който обича планините. Не знае какво става, просто защото не иска да знае. Ако наистина иска, вероятно може да разбере какво става по целия свят.

— Би могъл да натрупа цяло състояние като шпионин — замисли се Силк.

— Той не иска богатство. Не е ли очевидно? Всеки път, когато се нуждае от пари, просто отива до плитчината на реката, която спомена.

— Но нали каза, че е забравил къде е. — възрази Гарион.

— Той никога нищо не забравя — изсумтя Белгарат. След това очите му станаха студени. — Има само няколко души като него на света. Хора, които не се интересуват какво правят другите. Може би това не е чак толкова лоша черта. Ако трябваше да изживея живота си наново, не бих имал нищо против да го правя по-неговия начин.

Той се огледа, после каза:

— Нека тръгнем натам. — И посочи едва забележима пътека, която се виеше през ливада, покрита с парчета дърво, избелели от слънцето и времето. — Ако това, което казва, е истина, ще е по-добре да избягваме по-големите селища. Тази пътека води далеч на север, където няма толкова много хора.

Не след дълго минаха едно било и заслизаха бързо през планините към необятната надракска гора. Върховете около тях се превърнаха в гористи предпланини. Гората стигаше до хоризонта и отвъд него дори. Подухваше лек ветрец, като въздишка, в която се усещаше съжаление по миналите пролети и есени, които нямаше никога да се повторят.

Малко над гората имаше село, сгушено до огромен открит ров, издълбан в червената почва на склона.

— Миньорско селище — отбеляза Белгарат. — Нека подушим наоколо и да видим какво става.

Продължиха внимателно надолу. Като се приближиха, Гарион видя, че селото има същия преходен вид, който беше забелязал и в Яр Гурак. Сградите бяха построени по същия начин — необелени трупи и неодялани камъни, върху наклонените покриви имаше огромни плочи, които ги пазеха да не ги издуха вятърът по време на зимните виелици. Изглежда, надраките не се интересуваха от външния вид на постройките си. Завършването на стените и покривите сякаш им беше достатъчно, за да се заселят в новите си жилища и да отдадат вниманието си на други неща. Не полагаха никакви усилия за завършващите елементи, които придаваха на къщата чувство за стабилност — нещо, което според сендарите и толнедранците бе крайно необходимо. Постройката отразяваше отношението на собственика „и така става“, което по някаква причина се стори обидно на Гарион.

Някои рудокопачи излязоха на мръсните улици, за да видят пристигащите странници. Черното им кожено облекло беше почервеняла от земята, в която копаеха, а очите им бяха недоверчиви. Въздухът над селцето бе изпълнен с напрежение и неприязън.

Силк кимна към една ниска сграда, на чиято табела се кипреше доста нескопосан надпис и имаше нарисуван грозд. По пейките на дървената веранда бяха насядали надраки, облечени в кожени дрехи, и наблюдаваха две кучета, които се биеха на средата на улицата.

— Добре — съгласи се Белгарат, — но нека да заобиколим откъм страничния вход, в случай че ни се наложи да тръгнем бързо.

Слязоха от конете, завързаха ги за парапета на верандата и влязоха.

Отвътре кръчмата беше опушена и мрачна. Прозорците бяха рядкост в надракските сгради. Масите и пейките бяха грубо издялани, а единствената светлина идваше от димящите газени лампи, които висяха на синджири от мертеците. Подът беше на кални петна, покрит с остатъци от храна. Кучета скитаха на воля под масите и пейките. Във въздуха тежко се носеше миризма на изветряла бира и мръсни тела. Въпреки че беше ранен следобед, кръчмата беше препълнена. Беше шумно, защото надраките, които дремеха по масите или залитаха из салона, сякаш винаги говореха на висок глас.

Белгарат си проправи път до една маса в ъгъла, където мъж със сълзливи очи и отпуснати устни се взираше в чаша бира.

— Нямаш нищо против да седнем на твоята маса, нали? — попита го старецът с рязък тон и седна, без да дочака отговор.

— Ще има ли някаква полза, ако възразя? — попита мъжът с чашата. Беше небръснат, очите му бяха кръвясали и под тях имаше големи торбички.

— Не — каза Белгарат направо.

— Нов си тук, нали?

Надракът ги погледна с любопитство — трябваха му доста усилия, за да фокусира погледа си.

— Не е твоя работа — отговори троснато Белгарат.

— Що за невъзпитани думи от човек, преминал младежките години? — подхвърли надракът и сви заканително юмрук.

— Дошъл съм да пийна, а не да се бия — заяви Силк със зловещ тон. — Може и да размисля по-късно, но точно в момента съм жаден.

Протегна се, хвана ръката на минаващия гостилничар и каза:

— Бира. И не се бави цял ден.

— Дръж си ръцете настрана от мен — каза гостилничарят. — С него ли си?

Той посочи надрака, към когото се бяха присъединили.

— Седим с него, нали?

— Три или четири чаши искате?

— Аз искам една засега. Донеси и на другите каквото пожелаят. Аз черпя.

Гостилничарят измърмори нещо и си проправи път през тълпата, като се спря, за да изрита едно куче от пътя си.

Предложението на Силк, изглежда, смекчи войнствеността на надракския им сътрапезник.

— Избрали сте неподходящо време да посетите селището ни — каза той. — Наоколо гъмжи от малореанци. Набират армия.

— Бяхме в планината — каза Белгарат. — Вероятно ще се върнем пак там след ден-два. Каквото и да става тук долу, не ни интересува.

— По-добре се заинтересувайте. Освен ако не желаете да опитате военния живот.

— Война ли има някъде? — попита Силк.

— Поне така казват. Някъде долу в Мишрак ак Тул.

Силк изсумтя.

— Никога не съм виждал тули, които се бият добре.

— Не са тули. Разправят, че били алорни. Имали кралица, ако можете да си представите такова нещо, и тя се канела да покори тулите.

— Кралица? — присмя се Силк. — Тогава не е кой знае каква армия. Нека тулите се оправят сами.

— Кажете това на малореанците — изсумтя надракът.

— Сега ли я вари тази бира? — попита Силк, когато гостилничарят се върна с четири големи чаши.

— Има и други кръчми, приятелю — отговори му той. — Ако не харесваш тази, върви и намери друга. Това ще струва дванайсет монети.

— По три монети на чаша? — възкликна Силк.

— Времената са тежки.

Силк му плати, като не спря да мърмори.

— Благодаря — каза надракът, с когото седяха и взе едната чаша.

— Няма за какво — каза Силк кисело.

— Какво правят малореанците тук? — попита Белгарат.

— Прибират всеки, който може да стои на краката си, вижда и чува. Събират доброволците насила, така че е малко трудно да откажеш. Кролимите също са на тяхна страна. Те пък излагат на явен показ ножовете си за изкормване, като намек какво може да се случи на този, който се осмели да протестира.

— Май беше прав, когато каза, че сме избрали неподходящо време да слезем от планината — каза Силк.

Надракът кимна.

— Кролимите казват, че Торак се размърдва в съня си.

— Това не са добри новини — въздъхна Силк.

— Е, наздраве. — Надракът вдигна чашата си. — Намерихте ли нещо, което си заслужава, докато копахте в планината?

Силк поклати глава.

— Всичко на всичко няколко малки жили. Търсихме в коритата на потоците. Нямаме подходящи съоръжения да проследим жилата в скалата.

— Никога няма да забогатеете, ако клечите до някое поточе и пресявате чакъл.

— Ще се оправим — сви рамене Силк. — Някой ден, когато намерим голяма жила, ще съберем достатъчно пари и ще си набавим някои съоръжения.

— Някой ден от небето може да потече и бира.

Силк се усмихна.

— Мислил ли си някога да си вземеш партньор? — попита необръснатият надрак.

— Бил ли си горе преди? — попита Силк.

Надракът кимна.

— Достатъчно често, за да разбера, че не ми харесва, но още по-малко бих искал да се озова в армията.

— Нека си поръчаме по още едно питие и да поговорим за това — предложи Силк.

Гарион се облегна назад и опря рамене в грубата дървена стена. Надраките не изглеждаха чак толкова лоши, ако успееш да пробиеш грубостта в природата им. Говорът им беше грубичък, физиономиите им навъсени, но те, изглежда, не изпитваха онази ледена неприязън към външни хора, която беше забелязал сред мургите.

Остави разума си да се върне към това, което надракът беше казал за кралицата. Отказа се бързо от мисълта, че някоя от кралиците, останали в Рива, може да придобие такава власт при каквито и да било обстоятелства. Оставаше леля Поул. Беше твърде вероятно информацията на надраките да е малко изопачена, но все пак беше възможно в отсъствието на Белгарат леля Поул да е взела нещата в свои ръце, макар че не беше типично за нея. Какво чак толкова се бе случило, та да я накара да прибегне до такива крайности?

Следобедът течеше бавно. Все повече мъже в кръчмата се напиваха. Някои залитаха, избухнаха побоища. Техният приятел се напи здравата, отпусна глава върху ръцете си и захърка.

— Мисля, че научихме всичко, което може да се научи тук — тихо каза Белгарат. — Да потегляме. От това, което каза нашият приятел, мисля, че идеята да нощуваме в това селище не е добра.

Силк кимна. Надигнаха се от масата и си проправиха път през тълпата до страничната врата.

— Да вземем някакви запаси? — попита дребният мъж.

Белгарат тръсна глава.

— По-добре да се измъкваме оттук колкото може по-скоро.

Развързаха конете и отново поеха по мръсната червена улица. Яздеха бавно, за да не предизвикват подозрение, но Гарион чувстваше напрежението, което оставяха зад гърба си в това неприветливо мръсно селище. Имаше нещо заплашително във въздуха, дори късното следобедно слънце изглеждаше помрачено от невидим облак. Докато минаваха покрай последната разнебитена къща в края на склона, чуха тревожен вик откъм центъра. Гарион бързо се обърна и видя дружина от двайсетина мъже в червени туники, които препускаха в галоп към кръчмата, която те бяха напуснали преди малко. Облечените в червено странници скочиха от конете си и веднага завардиха всички врати, за да препречат пътя за бягство на тези, които бяха останали вътре.

— Малореанци! — излая Белгарат. — Бързо към гората! — И заби пети в хълбоците на коня си. Препуснаха в галоп през обраслото с плевели и осеяно с пънове сечище, устремени към гората и спасението, но никой не тръгна да ги преследва. Изглежда, в кръчмата имаше достатъчно нещастници. От безопасното си скривалище под разперените клони на дърветата Гарион, Силк и Белгарат наблюдаваха опечалената върволица надраки с вериги на глезените. Извеждаха ги от кръчмата на покритата с червен прах улица, за да ги държат под око.

— Изглежда, нашият приятел се присъедини към армията — отбеляза Силк.

— По-добре той, отколкото ние — отвърна Белгарат. — Може би сме съвсем близо до някоя ангаракска орда.

После вдигна очи към червеникавия диск на залязващото слънце и каза:

— Да тръгваме. Имаме поне два часа, докато се стъмни. Изглежда, военната служба в тези околности е заразна, а не ми се ще да я прихвана.