Дейвид Едингс
Последната битка (26)

Глава 25

В нощта преди сватбата Белгарион, кралят на Рива, спа неспокойно. Ако се бяха оженили с тиха и кротка церемония веднага след смъртта на Торак, всичко щеше да мине гладко. Тогава той и малката му принцеса бяха толкова изморени и замаяни от събитията, че нямаха сили да се държат по друг начин, освен да са искрени един към друг. В онези няколко дни той беше открил в нея друга личност. Тя следеше всяко негово движение с търпеливо възхищение и непрекъснато го докосваше — по косата, по лицето, по ръцете, с нежни и любопитни пръсти. Странният начин, по който се приближаваше към него, без значение кой е край тях или какво става наоколо, сгушването й в него бяха като цяло доста приятни.

За съжаление това не продължи дълго. Когато се увери, че Гарион е добре и че до нея е самият той, а не образ от въображението й, който може да изчезне всеки момент, Се’недра постепенно се промени. Гарион се чувстваше малко като собственост — неговата малка принцеса целенасочено се промени и той ставаше все повече и повече неин.

А сега от деня, в който щеше официално да стане нейно притежание, го деляха само няколко часа. Сънят му беше неспокоен, сънищата му се объркваха със спомените. Заспиваше и се пробуждаше като морска птица, която се гмурка и излиза над вълните.

Беше отново във фермата на Фалдор. Дори в съня си можеше да чуе ударите от чука на Дурник и да усети миризмата от кухнята на леля Поул. Рундориг също беше там, и Зубрет, и Доруун, а ето го и Брил да излиза иззад ъгъла. Почти се събуди и се обърна неспокойно в кралското си легло. Това не беше възможно. Доруун беше мъртъв, удави се в Марду, а Брил изчезна завинаги зад парапета на Рак Ктхол.

След това се озова в замъка на Стис Тор и полуголата Салмисра докосваше лицето му с ледените си пръсти.

Но Салмисра вече не беше жена. Нали бе видял как се превърна в змия.

Грул удряше по замръзналата земя с желязната си тояга и крещеше: „Ела, Грат, бий се!“, а Се’недра пищеше.

В хаотичния свят на сънищата, преплетени с реалните спомени, той видя Ктучик, с лице, изкривено от ужас, да изчезва в нищото от висящата кула на Рак Ктхол.

После отново стоеше сред разпадащите се останки на Ктхол Мишрак с блеснал в ръцете меч и гледаше как Торак вдига ръце към облака, и чу отново последния вик на поразения бог: „Майко!“

Размърда се, почти се събуди и потрепери, както правеше винаги, когато го спохождаше този сън, но отново заспа непробудно.

Стоеше на палубата на кораба на Барак съвсем близо до малореанския бряг и слушаше обясненията на крал Анхег защо Барак е вързан за мачтата.

— Трябваше да го направим, Белгарат — каза тъжно монархът, но лицето му бе сурово. — Точно в разгара на бурята се превърна в мечка. Водеше екипажа към Малореа през цялата нощ и малко преди разсъмване отново се превърна в човек.

— Развържи го, Анхег — каза Белгарат с отвращение. — Никога вече няма да се превърне в мечка, поне докато Гарион е добре и е на сигурно място.

Гарион седна в леглото. Що за изненадващо разкритие!

— Ти си защитникът на Гарион — беше обяснил Белгарат на огромния мъж. — За това си се родил. Всеки път, когато Гарион е бил в смъртна опасност, си се превръщал в мечка, за да го защитиш.

— Искаш да кажеш, че съм магьосник? — попита невярващо Барак.

— Не съвсем. Смяната на формата не е толкова трудно нещо, пък и ти не си го правил съзнателно. От друга страна, не си го правил ти, а Пророчеството.

Остатъка от пътя обратно до Мишрак ак Тул Барак прекара в опити да разбере това, което беше научил.

Гарион стана от леглото и отиде до прозореца. Звездите на пролетното небе гледаха към спящия град и тъмните води на Морето на ветровете отвъд пристанището. Нямаше никакви признаци, че приближава зората. Гарион въздъхна, наля си вода от каната на масата и се върна в леглото и в неспокойния си сън.

Беше в Тул Зелик, а Хетар и Мандорален докладваха за действията на Закат, императора на Малореа.

— В момента обсажда Рак Госка — казваше Хетар. Ястребовото му лице се беше променило и изглеждаше много по-меко от последния път, когато Гарион го беше видял. Високият алгар се обърна към Гарион и каза:

— В крайна сметка ще се наложи да предприемеш нещо срещу Закат. Не мисля, че искаш да броди на воля в тази част на света.

— Защо аз? — попита Гарион, без да се замисли.

— Защото си господар на Запада, забрави ли?

Гарион пак се събуди. Рано или късно щеше да му се наложи да се заеме със Закат. Нямаше никакво съмнение по този въпрос. Може би след сватбата щеше да му остане време да обмисли ситуацията. Той се замисли. Беше странно, но нямаше никаква представа какво ще се случи след сватбата. Тя стоеше пред него като огромна врата, която водеше към място, на което не е бил никога. Е, Закат трябваше да почака Гарион първо да се ожени.

В просъница Гарион преживя отново едно малко спречкване между него и нейно императорско величество.

— Но това е глупаво, Се’недра — протестираше той. — Няма да се бия с никого, защо тогава трябва да яздя с вдигнат меч?

— Те трябва да те видят Гарион — обясняваше тя, сякаш говореше на дете. — Те са оставили домовете си и са се присъединили към твоята армия, защото си ги повикал.

— Никого не съм викал.

— Аз го направих вместо теб. Това е една много добра армия, наистина, и аз я събрах сама. Не се ли гордееш с мен?

— Не съм те молил за това.

— Беше твърде горд, за да ме помолиш. Това е един от недостатъците ти, Гарион. Не трябва да се срамуваш да молиш за помощ хората, които те обичат. Всеки войн от тази армия те обича. Те ме последваха заради теб. Толкова ли е трудно за великия владетел на Запада да награди верните си войници, като покаже малко внимание към тях? Или си станал прекалено велик, за да изразиш обикновена благодарност?

— Извърташ нещата, Се’недра. Правиш го, много често, знаеш ли?

Но Се’недра продължаваше, сякаш въпросът беше решен.

— И разбира се, ще носиш короната и красиви доспехи. Мисля, че една ризница е много подходяща за случая.

— Няма да се правя на клоун само за да задоволя пристрастието ти към евтината театралност.

Очите й се напълниха със сълзи. Долната й устна потрепери.

— Ти не ме обичаш вече — обвини го тя с треперещо тихо гласче.

Гарион изстена дори в съня си. Винаги се стигаше до тук. Тя печелеше абсолютно всеки спор с тази подла измама. Гарион беше убеден, че не е искрена. Знаеше, че го прави просто за да постигне своето, но беше беззащитен срещу това оръжие. Можеше изобщо да не става дума за това, но тя винаги успяваше да извърти темата така, че да стовари върху него това жестоко обвинение. И той губеше всяка надежда да победи в спора. Къде се беше научила да е толкова безсърдечна и нечестна?

Така и стана. Когато се изкачи на източното възвишение, за да поздрави развълнуваната армия на Се’недра, Гарион беше облечен в ризница, носеше корона и самодоволно размахваше бляскавия си меч.

Толкова много неща се бяха случили, откакто Гарион, Силк и Белгарат се бяха измъкнали крадешком от крепостта на Рива миналата пролет. Младият крал лежеше в леглото, размишляваше и отново се унасяше в сън. Всъщност Се’недра беше успяла да събере армия. Колкото повече подробности чуваше, толкова повече се изумяваше не само от смелостта, а и от огромната енергия и силна воля, които беше вложила в това. Беше получавала насоки и указания, естествено, но първоначалната идея все пак бе нейна. Възхищението, което изпитваше, започна да придобива реално измерение. Щеше да се ожени за една разумна млада жена, която изобщо не страдаше от скрупули.

Той се размърда отново и обърна възглавницата с надеждата, че това ще му донесе по-спокоен сън, но отново го споходи неспокойна дрямка. Релг и Тайба вървяха срещу него и се държаха за ръце.

Беше в крепостта и седеше на леглото на Адара. Красивата му братовчедка беше по-бледа от всякога и кашляше непрестанно. Докато двамата си говореха, леля Поул вареше цяр за последните усложнения от раната, която едва не беше отнела живота на момичето.

— Почувствах се унижена, естествено — каза Адара. — Толкова внимавах да не разбере, а после изведнъж му казах всичко, а всъщност се оказа, че няма да умра.

— Хетар? — каза Гарион отново.

Беше го повторил вече три пъти.

— Гарион, ако не престанеш, ще ти се разсърдя — сви устни Адара.

— Прощавай — извини се той. — Просто никога не съм си го представял в тази светлина. Той е добър приятел, но никога не съм мислил за него като за потенциален любим. Той е толкова… не знам… толкова непреклонен.

— Имам сериозни причини да вярвам, че това може да се промени — каза Адара и се изчерви.

После пак се закашля.

— Изпий това, скъпа — нареди леля Поул и й подаде една чаша.

— Сигурно е отвратително — предупреди Гарион братовчедка си.

— Стига, Гарион. Ще минем и без язвителния ти коментар.

След това се оказа в пещерите под Пролгу. Стоеше до Релг, докато горимът изпълняваше обикновена церемония, която свързваше фанатика с марагската жена, променила напълно живота на Релг. Гарион усети нечие друго присъствие в подземната зала и се зачуди дали някой е казал на Релг каква сделка е сключена в Ктхол Мишрак. Мислеше си да спомене нещо по този въпрос, но се отказа. Като се вземеше предвид всичко, щеше да е по-добре Релг да свиква с нещата лека-полека. Вероятно сватбата с Тайба беше достатъчно ужасно събитие за фанатика. Гарион направо можеше да почувства тържеството на Мара, което нарастваше с приближаването на края на церемонията. Плачещият бог беше спрял да плаче.

Безполезно беше. Гарион разбра, че няма да може да заспи — поне не така, че да си почине както трябва. Отметна завивките и си облече робата. Огънят в огнището беше угаснал и той го запали отново. После седна на стола и замислено се загледа в танцуващите пламъци.

Ако сватбата беше веднага след като се завърнаха в Рива, всичко щеше да е наред, но подготовката за една кралска венчавка беше сложна и не можеше да стане за две седмици. Освен това много от почетните гости все още се възстановяваха от раните, получени в битката при Тул Марду.

Промеждутъкът беше дал на Се’недра време да предприеме нови планове за промяна. Изглежда, тя си имаше своя собствена представа за него, някакъв идеал, който само тя приемаше, и беше твърдо решена да го вкара в тази своя представа, независимо от острите му протести. Нищо не беше в състояние да я накара да се откаже от плановете си да го промени. Това не беше честно. Той я приемаше точно такава, каквато си беше. И тя си имаше недостатъци, дори много недостатъци, но той беше готов да приеме доброто заедно с лошото. Защо и тя не беше съгласна да направи същото? Но всеки път, когато се опиташе да тропне с крак и да се наложи над дребните й капризи, в очите й се появяваха сълзи, устната й затреперваше и тя захвърляше в лицето му фаталното: „Ти не ме обичаш вече“. На няколко пъти през тази зима Белгарион дори беше обмислял възможността да избяга.

Сега отново беше пролет и бурите, които изолираха Острова на ветровете през зимата, бяха отминали. Гарион си мислеше, че този ден никога няма да дойде, а ето че го връхлетя внезапно. Днес той щеше да се ожени за принцеса Се’недра и вече беше прекалено късно за бягство.

Знаеше, че ако се замисли по-дълго, ще се окаже на ръба на паниката, затова стана и облече обикновената туника и панталона си, като напълно пренебрегна пищните одежди, които по нареждане на Се’недра му беше приготвил камериерът.

Когато до пукването на зората оставаше около час, младият крал на Рива отвори вратата на покоите си и се измъкна навън.

Известно време се лута из мрачните коридори, а след това, както винаги, краката му сами го отведоха до вратата на леля Поул. Тя вече беше станала и седеше до огъня с чаша ароматен чай в ръка. Носеше тъмносиня роба, тъмната й коса беше разпиляна по раменете й като водопад.

— Рано си станал — отбеляза тя.

— Не можах да заспя.

— А трябваше. Очаква те дълъг ден.

— Знам. Точно затова не можах да спя.

— Чай?

— Не, благодаря.

Гарион седна на стола от другата страна на камината.

— Всичко се променя, лельо Поул — каза той след кратко мълчание. — След днешния ден нищо вече няма да е същото, нали?

— Вероятно — каза тя. — Но това не означава, че трябва да е по-лошо.

— Как се чувстваш при мисълта, че ще се омъжиш?

— Малко съм нервна — призна тя спокойно.

— Ти?

— Не съм се омъжвала никога, Гарион. Също както и ти не си се женил.

Нещо го притесняваше.

— Наистина ли мислиш, че това беше добра идея, лельо Поул? — попита той. — Искам да кажа, ти и Дурник да се ожените в един ден с нас? Това, което се опитвам да кажа, е, че ти си най-великата жена на света и заслужаваш сватбата ти да е истински празник, не е ли така?

— Точно това се опитвахме да избегнем, Гарион. С Дурник искаме венчавката ни да е скромна и се надявам, че в цялата суетня около вашата церемония никой няма да разбере.

— Как е той? Не съм го виждал от няколко дни.

— Променил се е. Мисля, че никога няма да е същият човек, когото познавахме.

— Но е добре, нали? — попита загрижено Гарион.

— Добре е, Гарион. Просто е малко различен, това е всичко. Случило му се е нещо, което не се е случвало на никой друг човек, и го е променило. Той е все така практичен, но вече гледа на нещата и от другата страна. Мисля, че това ми харесва.

— Трябва ли наистина да напуснете Рива? — попита той. — Можете да останете тук.

— Искаме да имаме свой дом, Гарион — каза тя. — Имаме нужда да останем само двамата. Освен това, ако съм тук, всеки път, когато се скарате със Се’недра, един от вас или и двамата ще чукате на вратата ми. Направих каквото можах, за да ви отгледам. Мисля, че вече е време да се справяте сами с проблемите си.

— Къде ще отидете?

— В Долината. Къщата на майка ми си стои. Много солидна постройка. Има нужда само от ремонт на покрива, нови врати и прозорци. Дурник може да се погрижи за това, пък и мястото е подходящо и за Дурник, и за Задача.

— Задача? Ще го вземете с вас?

— Все някой трябва да се грижи за него, а аз съм свикнала с малките момченца. Освен това татко смята, че ще е добре той да е далеч от Кълбото. Задача продължава да е единственият освен теб, който може да го докосва. Възможно е в даден момент някой да се опита да се възползва от това, също като Зедар.

— Как така? Искам да кажа, нали Торак вече е мъртъв? За какво ще послужи Кълбото на този някой?

Тя го погледна тъжно, белият кичур в косата и сякаш заблестя на слабата светлина.

— Не мисля, че това е била единствената причина за съществуването на Кълбото, Гарион — каза тя сериозно. — Има нещо, което все още не е завършено.

— Какво? Какво още трябва да се направи?

— Не знаем. Хрониките на Мрин не свършват със срещата между Детето на светлината и Детето на мрака. Ти си пазителят на Кълбото, а то все още има много важна роля, така че не забравяй и това. Бъди внимателен и не позволявай на мозъка си да се ангажира с ежедневните проблеми. Първото ти задължение продължава да е опазването на Кълбото, а аз няма да съм тук, за да ти го напомням всеки ден.

Не му се искаше да мисли за това.

— А какво ще направиш, ако някой дойде и се опита да отвлече Задача? Няма да можеш да го защитиш сега, когато… вече… — Той спря, защото още не беше говорил с нея за това.

— Давай, Гарион, кажи го — каза направо леля Поул. — Нека да погледнем истината в очите. Искаше да кажеш, че вече нямам никаква сила.

— Как се чувстваш, лельо Поул? Усещаш някаква празнина, сякаш си загубила нещо, така ли?

— Чувствам се както винаги, скъпи. Разбира се, не съм се опитвала да правя нищо, откакто се съгласих да се откажа от силата си. Би било доста мъчително, ако се опитам и не успея.

Тя сви рамене.

— Тази част от живота ми свърши, така че просто трябва да я оставя зад гърба си. Но Задача ще е в безопасност, защото Белдин живее в Долината, близнаците също. Това е достатъчно сила, събрана на едно място, за да го предпази от онези, които биха искали да го наранят.

— Защо Дурник прекарва толкова много време с дядо? — попита Гарион. — Откакто се върнахме в Рива, са заедно всяка минута.

Тя се усмихна.

— Предполагам, че ми готвят някаква изненада. Някакъв сватбен подарък. Много са потайни.

— Какъв подарък? — попита Гарион любопитно.

— Нямам и най-малката представа, не се и опитвам да открия. Каквото и да е, двамата полагат толкова огромни усилия, че не ми се иска да развалям всичко, като душа наоколо.

Тя погледна през прозореца към първите лъчи на зората и каза:

— По-добре да си тръгваш, скъпи. Трябва да започна да се приготвям. Това е денят на сватбата ми и искам да съм много красива.

— Ти винаги си красива, лельо Поул — каза той искрено.

— Благодаря, Гарион — усмихна му се тя момичешки. — Но мисля, че е по-добре да не експериментирам.

После го погледна преценяващо и докосна бузата му.

— Защо не отидеш на баня? Измий си косата и помоли някой да те обръсне.

— Мога и сам, лельо Поул.

— Не, Гарион. Малко си нервен днес, а не е хубаво да размахваш бръснача пред лицето си, когато ръцете ти треперят.

Той се засмя малко срамежливо, целуна я и тръгна към вратата. После спря, обърна се и каза:

— Обичам те, лельо Поул.

— Да, скъпи, знам. И аз те обичам.

След банята Гарион отиде да търси Лелдорин. Семейното положение на младия астурианец и полузаконната му съпруга вече беше уредено. Ариана се отчая от вечното колебание на Лелдорин и реши въпроса, като се премести при него. Тя беше много настоятелна, пък и съпротивата на Лелдорин бързо рухна. Напоследък изражението му беше по-наивно от всякога, а Ариана беше лъчезарна като винаги и лицето й излъчваше самодоволство. По някакъв странен начин те приличаха на Релг и Тайба. След сватбата изражението на Релг излъчваше постоянна изненада, а по лицето на Тайба се четеше същото задоволство като това на Ариана. Гарион се чудеше дали ще доживее следващото утро, за да види същото самодоволство, изписано върху устните на Се’недра.

Кралят на Рива имаше причина да търси приятеля си. В резултат на поредния каприз на Се’недра сватбата щеше да бъде последвана от бал и Лелдорин учеше Гарион да танцува.

Идеята за бала беше приета с ентусиазъм от дамите, но мъжете не бяха категорични в одобрението си. Барак изрази несъгласието си най-бурно.

— Искаш да изляза насред залата и да танцувам? — попита той ядосано принцесата. — Какво му е лошото просто всички да се напием? Това е нормалният начин да се празнува сватба.

— Всичко ще е наред — каза Се’недра и го потупа по бузата по типичния за нея вбесяващ начин. — Ще го направиш, Барак, нали? Заради мен. — И тя запримигва превзето.

Сразен, Барак измърмори няколко проклятия под носа си и се оттегли.

Гарион намери Лелдорин и Ариана в стаята им, втренчени влюбено един в друг през масата.

— Ще закусите ли с нас, ваше величество? — попита учтиво Ариана.

— Благодаря, милейди — отклони поканата Гарион, — но днес нещо нямам апетит.

— Нерви — отбеляза мъдро Лелдорин.

— Мисля, че ги имам в излишество — каза Гарион и премина направо към проблема. — Знаеш ли, страх ме е, че краката ми ще се вържат на фльонга.

Лелдорин веднага донесе лютнята си и с помощта на Ариана въведе Гарион в сложната процедура.

— Ставате все по-добър, ваше величество — похвали го Ариана на края на урока.

— Бих искал всичко да мине, без да падна по очи пред всички гости.

— Принцесата сигурно ще ви помогне, ако се препънете.

— Не съм много сигурен. Може би ще й хареса да ме види как ставам за смях пред всички.

— Колко малко познавате жените.

Ариана погледна Лелдорин с пълен с обожание поглед, който той на свой ред й върна.

— Ще престанете ли вече? — попита Гарион раздразнено. — Не можете ли да почакате да останете сами?

— Сърцето ми прелива от любов и не мога да я крия, Гарион — отвърна Лелдорин.

— Забелязвам — каза Гарион сухо. — Трябва да се видя със Силк, така че ви оставям да се забавлявате.

Ариана се изчерви, после се усмихна и попита закачливо:

— Може ли да приемем това като кралска заповед, ваше величество?

Гарион си тръгна.

Силк се беше завърнал от изток предишната вечер и Гарион нямаше търпение да чуе новините. Дребният драснианец тъкмо закусваше — яребица и горещо подлютено вино.

— Това не е ли малко тежка храна за закуска? — попита Гарион.

— Никога не съм бил пристрастен към кашичките. Пък и като свикне човек…

Гарион премина направо на въпроса.

— Какво става в Ктхол Мургос?

— Закат продължава да държи под обсада Рак Госка — отвърна Силк. — И придвижва още войски. Съвсем очевидно е, че смята да нападне Ктхол Мургос от юг веднага след като се отвори достатъчно място за маневри на армията му.

— Тулите с него ли са?

— Само малцина. Останалите търсят оцелелите в кралството кролими. Винаги съм смятал, че тулите са глупав народ, но ще се изненадаш като чуеш колко са изобретателни, когато става дума за нови мъчения.

— Ще трябва да държим Закат под око. Не ми се ще да се промъкне зад гърба ми и да ни нападне от юг.

— Можеш да разчиташ на мен, че няма да се промъкне скришом — каза Силк. — Между другото, изпратил ти е поздравления за сватбата.

— Какво?

— Той е цивилизован човек, Гарион, освен това е политик. Потресен е от това, че си убил Торак. Мисля, че всъщност се страхува от теб, така че ще се постарае да е на твоя страна, поне докато не приключи в Ктхол Мургос.

— Кой е начело на мургите сега, след като Таур Ургас е мъртъв?

— Ургит, третият син от втората му жена. Между синовете на Таур Ургас от отбраните му жени избухнала борба за управлението. Имало много нещастни случаи.

— Какъв човек е Ургит?

— Интригант. Не мисля, че е на нивото на Закат, но смятам, че ще отвлича вниманието на малореанците през следващите десет или двайсет години. Дотогава Закат ще е твърде стар и изтощен, за да ти създава проблеми.

— Да се надяваме, че си прав.

— О, почти забравих. Хетар се оженил за братовчедка ти миналата седмица.

— Адара? Нали беше болна?

— Очевидно не чак толкова. Ще дойдат на сватбата ти заедно с Чо-Хаг и Силар.

— Всички ли се женят напоследък?

Силк се засмя.

— Без мен, млади ми приятелю. Въпреки всеобщия стремеж към брака, аз продължавам да запазвам здравия си разум. А когато стане много напечено, просто бягам. Алгарите ще пристигнат рано сутринта. Срещнали са свитата на Кородулин и пристигат заедно. Корабът им беше точно зад моя, когато тръгнах от Камаар.

— Мандорален беше ли с тях?

Силк кимна.

— Заедно с баронеса Воу Ебор. Баронът е много болен и не може да пътува. Мисля, че ще умре, за да разчисти пътя на жена си и Мандорален.

Гарион въздъхна.

— Не се натъжавай от това, Гарион — посъветва го Силк. — Арендите се наслаждават на подобни неща. Мандорален е съвсем доволен от благородното си страдание.

— Това, което казваш, е отвратително — възрази Гарион.

Силк сви рамене и призна:

— Аз и сам съм си отвратителен.

— Къде заминаваш след като… — Гарион не довърши думите си.

— След като те видя щастливо задомен ли? — довърши услужливо вместо него Силк. — Щом се съвзема от махмурлука, тръгвам за Гар ог Надрак. Новата ситуация там разкрива много възможности. Вече се свързах с Ярблек. Ще работим заедно.

— С Ярблек?

— Той не е толкова лош, ако го държиш под око. Много е хитър. Вероятно ще бъдем добър тандем.

— Представям си — засмя се Гарион. — Всеки от вас поотделно е достатъчно лош, а си представям какво ще се случи с почтените търговци, ако си имат работа с двама ви.

Силк се засмя ехидно.

— Точно това имахме предвид и ние.

— Сигурно ще забогатеете.

— Все ще мога да свикна да живея с тази мисъл.

Погледът на Силк беше отнесен.

— Всъщност не става въпрос за това — отбеляза той. — Всичко е игра и парите са начин да отбелязваш точки. Важна е играта.

— Казвал си ми го и преди.

— Нищо не се е променило оттогава, Гарион — каза Силк през смях.

Сватбата на леля Поул и Дурник се състоя по-късно същата сутрин в един малък параклис в западното крило на крепостта. Имаше много малко гости. Белгарат и близнаците Белтира и Белкира бяха там, разбира се, Силк и Барак също. Леля Поул, прекрасна в тъмносинята си рокля, беше отведена до олтара от кралица Лайла, а Гарион стоеше до Дурник. Церемонията се водеше от гърбушкото Белдин, който за пръв път в живота си беше облечен в прилични дрехи, а по грозното му лице беше изписана нежност.

Чувствата, които бушуваха в душата на Гарион по време на церемонията, бяха доста противоречиви. Осъзнаваше, че леля Поул няма вече да е само и единствено негова. Една малка част от него се противопоставяше на това. Но, от друга страна, се радваше, че тя се омъжва за Дурник. Ако някой изобщо я заслужаваше, това беше ковачът. Очите на този добър човек преливаха от любов и той очевидно не можеше да ги откъсне от нея. Самата леля Поул сияеше до него.

Когато отстъпи, та двамата да могат да дадат клетва един на друг, Гарион долови слаб шум. Точно до вратата на параклиса стоеше принцеса Се’недра, забулена от главата до петите. Беше направила голям проблем от това, че според древен толнедрански обичай Гарион не бива да вижда лицето й в деня на сватбата. Наметалото и воалът й осигуряваха илюзията, че е невидима за него. Можеше да си представи вътрешната й борба. Нищо не беше в състояние да я спре да присъства на сватбата на Поулгара, но пък и старите обичаи трябваше да се спазват. Гарион се усмихна и пак се обърна напред.

Изражението на Белдин го накара да се обърне отново към входа на параклиса — изненада, която премина в разбиране. В началото Гарион не забеляза нищо, но после леко движение между гредите привлече погледа му. Бледата, прозрачна сянка на кукумявка надничаше иззад една греда и гледаше как Дурник и леля Поул се вричат един на друг.

Когато церемонията свърши и Дурник малко свенливо и доста нервно целуна булката, кукумявката обиколи параклиса няколко пъти в призрачна тишина. Закръжи над младоженците сякаш в няма благословия, после с няколко движения на крилата се придвижи към Белгарат. Старият магьосник отвърна решително поглед.

— Погледни я, татко — каза леля Поул. — Няма да си отиде преди да я познаеш.

Белгарат въздъхна и погледна право към странно сияещата птица, която пърхаше пред него.

— Все още ми липсваш — каза простичко той. — Дори след всичкото това време.

Кукумявката го дари с кратък поглед на златистите си немигащи очи, после проблесна и изчезна.

— Колко странно! — възкликна кралица Лайла.

— Ние сме странни хора, Лайла — отвърна леля Поул, — и имаме странни приятели и роднини.

Усмихна се отново и хвана нежно Дурник под ръка.

— Освен това — каза тя, като намигна — не бихте могли да си представите сватба без майката на младоженката, нали?

Когато церемонията свърши, всички тръгнаха по коридорите към централната крепост и спряха пред покоите на леля Поул. Гарион се канеше да си тръгне заедно с Барак и Силк веднага след кратките поздравления, но Белгарат сложи ръка на рамото на внука си и каза:

— Изчакай за момент.

— Не е добре да се натрапваме, дядо — каза нервно Гарион.

— Ще останем само няколко минути — увери го Белгарат. Устните на стареца потрепваха от едва сдържана радост. — Има нещо, което искам да видиш.

Едната вежда на леля Поул се повдигна въпросително, когато Белгарат и Гарион ги последваха в покоите й.

— Да не би да изпълняваме някакъв стар и забравен обичай, татко? — попита тя.

— Не, Поул — отвърна невинно той. — Просто с Гарион искаме да вдигнем наздравица за вашето щастие.

— Какво точно кроиш, Стари вълко? — попита го тя учудено.

— Трябва ли да кроя нещо?

— Обикновено правиш точно това, татко.

Все пак донесе четири кристални чаши и кана чудесно толнедранско вино.

— Четиримата започнахме всичко това преди много време — каза Белгарат. — Може би, преди да се разделим, трябва да си припомним дългия път, който изминахме, и странните неща, които го съпровождаха. Мисля, че всички се променихме по един или друг начин.

— Ти не си се променил чак толкова, татко — натърти леля Поул. — Изплюй камъчето.

Белгарат, който вече сияеше съвсем открито, се обърна към Дурник и каза:

— Мъжът ти има нещо за теб.

Дурник преглътна и попита:

— Сега ли?

Белгарат кимна.

— Знам колко много обичаш красивите неща като онази птичка там — каза Дурник на леля Поул и посочи стъклената птичка, която Гарион й беше подарил миналата година. — Исках да ти подаря нещо като нея, само че не мога да работя със стъкло. Аз съм ковач, затова трябваше да работя с метал.

И разви нещо, увито в обикновено парче плат. Беше прекрасна полуразцъфнала метална роза, изработена изящно.

— О, Дурник! — каза леля Поул искрено щастлива. — Колко е прекрасна!

Но Дурник не й даваше розата.

— Няма никакъв цвят, за съжаление — отбеляза той малко критично, — нито аромат.

И погледна нервно Белгарат.

— Давай — каза старецът. — Както ти показах.

Дурник се обърна отново към леля Поул.

— Наистина нямам какво да ти дам, мила Поул — каза той смирено, — освен честното си сърце и това.

Вдигна розата и погледът му се съсредоточи.

Гарион го чу много ясно. Беше добре познатият шум, съпроводен от звънене на звънци. Розата в протегнатата ръка на Дурник сякаш затрепери и постепенно започна да се променя. Краищата на листенцата станаха по-бели от снега, но вътрешните, които се отваряха, бяха огненочервени. Когато свърши, Дурник подаде на леля Поул едно живо цвете, чиито листа бяха покрити с роса.

Леля Поул възкликна и го погледна с невярващи очи. С трепереща ръка взе розата от Дурник и очите й се напълниха със сълзи.

— Как е възможно това? — попита тя с благоговение.

— Сега Дурник е много особен човек — каза Белгарат. — Доколкото знам, той е единственият, който се е върнал от света на мъртвите. Не е възможно това да не го промени, поне малко. Но аз винаги съм подозирал, че в нашия практичен приятел се крие душата на поет. Може би единствената съществена разлика сега е, че може да дава израз на поетичната си душа.

Дурник, който изглеждаше малко смутен, докосна розата с треперещи пръсти.

— Има и едно предимство, Поул — отбеляза той. — Металът е все още вътре, така че тя няма никога да увехне или да клюмне. Ще си остане такава, каквато е сега. Дори посред зима ще имаш поне едно живо цвете.

— О, Дурник! — възкликна тя и го прегърна.

Той изглеждаше малко притеснен, докато отвръщаше несръчно на прегръдката й. После каза:

— Ако наистина я харесваш, мога да ти направя още. Дори цяла градина. Не е чак толкова трудно. След като се научиш.

Изведнъж очите на леля Поул се разшириха. Все още прегърнала Дурник с една ръка, тя се обърна и погледна стъклената птичка, кацнала върху стъклената си клонка.

— Лети — каза тя и птичката разпери криле и изпърха до протегната й ръка.

Изучава известно време розата, потопи човчица в капка роса, после вдигна глава и запя. Леля Поул вдигна внимателно ръка и птичката отново застина върху стъкленото клонче. Песента й продължаваше да отеква в тишината.

— Мисля, че вече е време двамата с Гарион да си вървим — каза Белгарат. Лицето му беше разчувствано.

Но леля Поул беше прозряла нещо. Присви очи, после ги отвори широко.

— Момент, Стари вълко — каза тя и в гласа й прозвуча метална нотка. — Знаел си още от самото начало, нали?

— Какво да съм знаел, Поул? — попита невинно той.

— Че Дурник… че аз…

За първи път Гарион виждаше случай, в който леля Поул нямаше думи.

— Знаел си! — извика тя.

— Естествено. Щом Дурник се събуди, почувствах, че е различен. Изненадан съм, че ти не си го разбрала. Трябваше да поработя с него обаче.

— Защо не ми каза?

— Не си ме питала, Поул.

— Ти… аз…

Тя се овладя с огромно усилие.

— През всички тези месеци ме остави да си мисля, че съм загубила силата си, а тя си е била тук през цялото време. Остави ме да преживея всичко това?

— О, Поул. Ако се беше замислила, щеше да разбереш, че не можеш ей така да се разделиш с нея. Имаш ли я веднъж, имаш я за цял живот.

— Но нашият господар каза…

Белгарат вдигна ръка.

— Припомни си, Поул. Това, което той всъщност поиска, беше да ограничиш независимостта си в брака и да прекараш живота си, без да имаш повече сила от Дурник. Тъй като не би могъл да отнеме твоята сила, очевидно е имал предвид нещо друго.

— Ти ме остави да вярвам, че…

— Нямам контрол над мислите ти, Поул — отвърна той с най-убедителния тон, на който беше способен.

— Ти ме заблуди!

— Не, Поул — поправи я той. — Ти сама се заблуди.

После й се усмихна с обич.

— Преди да си продължила с обичайната тирада, спри и помисли за секунда. Като вземем под внимание всички факти, това не те нарани, нали? И не е ли по-прекрасно да го откриеш по този начин?

Усмивката му ставаше все по-широка.

— Можеш да го приемеш като сватбен подарък от мен, ако искаш — добави той.

Поулгара се втренчи в него за момент, очевидно с желание да му се разсърди, но той я погледна дяволито. Сблъсъкът между двамата беше доста прикрит, но очевидно този път Белгарат победи. Тъй като не беше в състояние да изпитва гняв, тя се засмя безпомощно, прегърна го нежно и каза:

— Ти си ужасен старец, татко.

— Знам — призна той. — Идваш ли, Гарион?

Щом излязоха в коридора, Белгарат избухна в смях.

— Какво толкова смешно има? — попита го Гарион.

— Чаках този момент от месеци — каза кискащият се старец. — Видя ли лицето й, когато разбра какво става? Размотаваше се наоколо с чувството, че е направила велика саможертва, и изведнъж разбра, че това е било абсолютно ненужно.

Лицето му придоби лукав израз.

— Знаеш ли, леля ти винаги е била прекалено сигурна в себе си. Може би беше добре да си мисли поне за известно време, че е обикновено човешко същество. Може да й помогне.

— Тя беше права — засмя се Гарион. — Ти наистина си ужасен старец.

Белгарат се засмя.

— Е, поне се опитвам.

Отидоха заедно в покоите на Гарион, та той да се преоблече за сватбата.

— Дядо — каза Гарион, докато сядаше, за да си събуе ботушите. — Има нещо, което отдавна се каня да те попитам. Точно преди да умре Торак извика: „Майко!“

Белгарат кимна.

— Коя е майка му?

— Вселената — отвърна възрастният мъж.

— Не разбирам.

Белгарат почеса късата си бяла брада.

— Доколкото схващам, всеки бог е създаден като идея в ума на УЛ, бащата на боговете, но ги е родила Вселената. Много е сложно. Аз самият не го разбирам съвсем. Както и да е, когато Торак умираше, извика Вселената, защото си мислеше, че единствено тя все още го обича. Не беше прав, разбира се, защото баща му и братята му също го обичаха, въпреки че знаеха колко зъл и жесток беше станал. А Вселената тъгуваше за него.

— Вселената?

— Не го ли почувства? Моментът, когато всичко спря и светлината изчезна.

— Помислих си, че аз съм го направил.

— Не, Гарион. Това беше мъката на Вселената за мъртвия й син.

Гарион се замисли.

— Но той трябваше да умре, нали?

Белгарат кимна.

— Това беше единственият начин нещата да се върнат към нормалния си ход. Торак трябваше да умре, за да може всичко да продължи в правилната посока. В противен случай светът щеше да потъне в невъобразим хаос.

Гарион беше споходен от странна мисъл.

— Дядо — каза той, — кой е Задача?

— Не знам — отвърна Белгарат. — Може би просто едно странно момче. А може и да е нещо друго. Май е по-добре да започнеш да се обличаш.

— Опитвам се да не мисля за това.

— О, стига! Това е най-щастливият ден в живота ти.

— Наистина ли?

— Може да ти помогне, ако си го повтаряш по-често.

Всички единодушно се бяха съгласили, че горимът на Улго е най-подходящият човек за церемонията, която щеше да свърже Се’недра и Гарион. Крехкият старец измина пътя от Пролгу на малки преходи — през пещерите го носиха на носилка, после Фулрах изпрати кралската си карета да го посрещне и да го доведе до Сендария, а след това го прекараха с кораб до Рива. Фактът, че богът на улгосите е баща на всички богове, се стовари като гръм върху религиозните кръгове. Цели библиотеки с томове философски размишления се оказаха неизползваеми и всички свещеници и жреци изпаднаха в шок. Гродег, висшият жрец на Белар, припадна, когато новината стигна до него. Осакатен за цял живот от раните, които бе получил в битката за Тул Марду, той не можа да понесе този последен удар. Когато се съвзе, хората, които се грижеха за него, установиха, че мозъкът му се е повредил и че сега е като ума на малко дете. Гродег прекарваше дните си сред играчки и шарени предмети.

Кралската венчавка щеше да се състои в залата на риванските крале и всички се бяха събрали там. Крал Родар беше облечен в червено, крал Анхег в синьо, Фулрах в кафяво, а Чо-Хаг носеше обичайния за алгарите черен цвят. Бранд, регентът, беше облечен в риванското сиво, а лицето му беше още по-мрачно след смъртта на най-малкия му син. Имаше и други кралски особи. Ран Боруни XXIII-ти, облечен в златиста мантия, бе странно весел, докато си говореше с гологлавия Сади. Още по-странно беше, че двамата се спогаждаха добре. Възможностите за промяна на ситуацията в Запада засягаха и двамата, така че те се опитваха да се нагодят към обстоятелствата. Крал Кородулин носеше пурпур и стоеше изправен до останалите крале, макар че не говореше много. Ударът, който бе получил в битката при Тул Марду, беше засегнал слуха му и сега младият крал очевидно не се чувстваше добре в компания. В центъра на събралите се монарси стоеше Дроста лек Тун, кралят на Гар ог Надрак, облечен в доста неприятен жълт костюм. Мършавият крал на надраките говореше с къси фрази и се смееше пискливо. Този следобед крал Дроста постигна много споразумения, някои от които считаше за истинска чест.

Белгарион, кралят на Рива, не участваше в тези дискусии, което беше може би по-добре. В момента умът му беше доста разстроен. Облечен в синьо, той пристъпваше нервно в преддверието, където с Лелдорин очакваха фанфарите да ги призоват в залата.

— Бих искал всичко вече да е свършило — каза той за шести път.

— Бъди търпелив, Гарион — посъветва го Лелдорин отново.

— Какво правят там вътре?

— Вероятно очакват да им съобщят, че нейно величество е готова. Точно сега тя е много по-важна от теб. Така е по-сватбите, нали знаеш.

— Ти си щастливец. Двамата с Ариана просто сте избягали и сте се венчали без никакви суетни.

Лелдорин се засмя свенливо.

— Не ми се е разминало, Гарион — каза той. — Просто се отложи за известно време. Всичките тези приготовления вдъхновиха моята Ариана. Тя иска да вдигнем сватба веднага щом се върнем в Арендия.

— Какво толкова има в тези сватби, че така завладяват женските мозъци?

— Кой знае? — сви рамене Лелдорин. — Женският ум е мистерия, както сам ще разбереш много скоро.

Гарион го погледна кисело и отново намести короната си.

— Иска ми се всичко вече да е свършило — каза той още веднъж.

Когато фанфарите изсвириха, вратата се отвори и Гарион, видимо разтреперан, намести короната си още веднъж и пристъпи към срещата със съдбата си. Въпреки че познаваше повечето хора в залата, всички лица му се струваха размазани. Двамата с Лелдорин тръгнаха към трона, където висеше великият меч, украсен със златното кълбо.

Залата беше окичена със знамена и море от пролетни цветя. Гостите, облечени в коприна, сатен и ярки брокати, се надигаха и въртяха глави, за да могат да видят влизането на величествения младоженец.

Пред трона го очакваше горимът на Улго, облечен в бяла роба. На лицето му беше изписана кротка усмивка.

— Честито, Белгарион — каза горимът, докато Гарион се изкачваше по стълбите.

— Ваше светейшество — отвърна Гарион с нервен поклон.

— Успокой се, сине — посъветва го горимът, като видя треперещите му ръце.

— Опитвам се, ваше светейшество.

Фанфарите изсвириха отново и вратата в дъното на залата се разтвори широко. Принцеса Се’недра, облечена в кремава, окичена с перли рокля, стоеше на вратата с братовчедка си Ксера. Беше ослепителна. Огнената й коса се спускаше по едното й рамо, а на главата си носеше любимата си златна диадема. Лицето й беше сериозно, а бузите й бяха покрити с деликатна руменина. Беше свела глава, макар че за момент я вдигна и стрелна Гарион с очи. Той видя искрите, които припламваха зад гъстите й мигли, и разбра че тази смиреност е просто поза. Се’недра остана така достатъчно дълго, за да могат всички да се насладят на вида й, след това под преливащите се звуци на арфите се отправи по пътеката към олтара, за да се срещне с разтреперания младоженец.

Когато стигна до олтара, Се’недра съвсем импулсивно целуна стария горим по бузата и след това застана до Гарион. От нея се разнасяше ухание, което много приличаше на аромат на цветя, ухание, от което краката на Гарион се подкосяваха.

Горимът погледна събраното множество и заговори.

— Събрали сме се днес — започна той, — за да станем свидетели на последната загадка на Пророчеството, което ни преведе през смъртна опасност и заплахи до този щастлив момент. Както всички знаете, кралят на Рива се завърна. Сблъска се с нашия древен враг и го победи. Сега до него сияе наградата му.

Награда? Гарион никога не беше мислил за Се’недра в тази светлина. Замисли се за момент, докато горимът продължаваше словото си, но това не му помогна много. Усети нечий лакът в ребрата си.

— Внимавай — прошепна Се’недра.

Много скоро след това се стигна до въпросите и отговорите. Гласът на Гарион леко заглъхна, но това се очакваше. Се’недра обаче отговори ясно и твърдо. Не можеше ли поне да се престори, че е притеснена? Поне малко?

Пръстените, които си размениха, бяха донесени от Задача на малка кадифена възглавничка. Детето приемаше задълженията си съвсем сериозно, но дори върху неговото лице се четеше изненада. Гарион се подразни от това. Всички ли му се присмиваха тайно?

Церемонията приключи с благословията на горима, която Гарион изобщо не чу. Кълбото на Алдур изпълни ушите му с тържествена песен и по този начин изрази странните си поздравления.

Се’недра се обърна към него и прошепна:

— Е?

— Какво „е“? — прошепна и той на свой ред.

— Няма ли да ме целунеш?

— Тук? Пред всички?

— Такъв е обичаят.

— Глупав обичай.

— Просто го направи. Гарион — каза тя с насърчителна усмивка. — После ще го обсъдим.

Гарион се опита да прояви благоприличие при целувката — тя бе просто една формалност, за да се спази общоприетото. Се’недра обаче се отдаде на задачата с цялото си сърце, с ентусиазъм, който се стори на Гарион направо опасен. Ръцете й се сключиха зад врата му и устните й се впиха в неговите. Той с раздразнение се питаше колко дълга трябва да е тази целувка. Коленете му омекнаха.

Спаси го оживлението в залата. Проблемът с целувката на публично място очевидно беше, че никога не знаеш колко да продължи. Ако е твърде кратка, хората може да си помислят, че не е искрена, ако пък е твърде дълга, започват да хихикат. Белгарион, кралят на Рива, се обърна към гостите с доста глупава усмивка.

Сватбеният бал и вечерята бяха веднага след церемонията. Като си говореха весело, гостите се отправиха по дългия коридор към пищно украсената зала, която беше превърната в бален салон, осветен от хиляди свещи. Оркестърът беше от ривански музиканти под ръководството на един придирчив арендски концертмайстор, който се бореше с нокти и зъби да не позволи на музикантите да импровизират върху любимите си мелодии.

Гарион се страхуваше най-много от тази част. Първият танц трябваше да бъде само за кралската двойка. От краля се очакваше да заведе Се’недра в центъра на залата и да танцува с нея пред погледите на всички гости. С внезапен ужас Гарион осъзна, че е забравил всичко, на което го беше научил Лелдорин.

Танцът, който беше много популярен през този сезон в кралските дворове на южните държави, беше доста сложен. Лицата на партньорите бяха обърнати в една посока, кавалерът стоеше отзад и малко встрани от дамата. Трябваше да се хванат за ръце и да ги опънат напред. С тази част Гарион се справи без особено затруднение. Това, което го притесняваше, бяха малките бързи стъпки в такт с музиката.

Независимо от всичко той се представи добре. Ароматът от косата на Се’недра обаче продължаваше да му действа и той забеляза, че ръцете му продължават да треперят. В края на танца гостите заръкопляскаха. Когато оркестърът засвири отново, всички се присъединиха и залата се изпълни с въртящи се цветни двойки.

— Мисля, че не беше зле — измърмори Гарион.

— Бяхме прекрасни — увери го Се’недра.

Продължиха да танцуват.

— Гарион — каза тя след малко.

— Да?

— Обичаш ли ме наистина?

— Разбира се, че те обичам. Що за глупав въпрос!

— Глупав?

— Просто ми се изплъзна от устата — поправи се той бързо. — Извинявай.

— Гарион — каза тя след още няколко такта.

— Да?

— Аз също те обичам.

— Разбира се, знам.

— Разбира се? Не си ли твърде самоуверен?

— Защо спорим? — попита я той съкрушено.

— Не спорим, Гарион — каза тя надуто. — Просто разговаряме.

— О! — каза той. — Тогава всичко е наред.

Както се очакваше, кралската двойка трябваше да танцува с всички. Се’недра преминаваше от ръцете на един монарх в ръцете на друг като кралска награда, а Гарион съответно въртеше кралиците и дамите в средата на дансинга за задължителните няколко такта. Малката руса кралица на Драсния Порен му даде отличен съвет, величествената черекска кралица Ислена също. Пухкавата кралица Лайла се държеше майчински. Кралица Силар го поздрави сериозно, а арендската кралица Маясарена каза, че би танцувал по-добре, ако не е така скован. Жената на Барак, Мерел, облечена в богата зелена рокля, му даде най-добрия съвет от всички.

— Ще се карате, естествено — каза му тя, — но никога не си лягай ядосан. Това беше моята грешка.

Най-накрая Гарион танцува с братовчедка си Адара.

— Щастлива ли си? — попита я той.

— Повече, отколкото можеш да си представиш — отвърна тя с нежна усмивка.

— Значи всичко е било за добро, така ли?

— Да, Гарион. Сякаш всичко е било предначертано. Много съм щастлива.

— Възможно е да е било предречено — замисли се Гарион. — Понякога си мисля, че имаме много малко контрол над живота си.

Тя се усмихна.

— Твърде сериозни мисли за един младоженец в деня на сватбата.

Лицето й стана сериозно.

— Не позволявай на Се’недра да те доведе до самоунищожение — посъветва го тя. — И не й отстъпвай винаги.

— Чула си какво си говорим?

Тя кимна.

— Не го приемай толкова сериозно. Тя просто те изпитва, това е всичко.

— Да не се опитваш да кажеш, че все още трябва да доказвам нещо?

— Със Се’недра вероятно ще ти се налага да го правиш всеки ден. Познавам твоята малка принцеса, Гарион, Единственото, което тя наистина иска от теб, е да й доказваш, че я обичаш, и не се страхувай да й го повтаряш. Мисля, че ще се изненадаш колко сговорчива може да бъде, ако свикнеш да й го казваш често.

— Тя вече го знае.

— Но ти трябва да й го повтаряш.

— Колко често мислиш, че трябва да й го казвам?

— На всеки час, може би и по-често.

Гарион беше почти убеден, че тя се шегува.

— Забелязала съм, че сендарите са доста резервирани хора — каза Адара. — Със Се’недра това е невъзможно. Трябва да преодолееш природата си и да й казваш, че я обичаш. Повярвай ми, заслужава си усилието.

— Ще опитам — обеща той.

Адара се усмихна и го целуна по бузата.

— Бедният Гарион — каза тя.

— Защо „бедният“?

— Имаш да учиш още толкова много.

Танцът продължи.

Накрая, изтощени от усилията, които полагаха, младоженците се отправиха към сватбената трапеза. Вечерята беше нещо изключително. Два дни преди сватбата леля Поул се бе отправила спокойно към кухнята и бе взела нещата в свои ръце. В резултат всичко беше перфектно. Миризмите, които се разнасяха от отрупаните с ястия маси, бяха главозамайващи. Крал Родар просто не можеше да спре да се тъпче.

Музиката и танците продължаваха и Гарион изпитваше облекчение, че вече не е на дансинга. Очите му търсеха старите приятели сред тълпата. Барак, огромен, но някак нежен, танцуваше с Мерел. Изглеждаха много добре. Лелдорин танцуваше с Ариана — не откъсваха поглед един от друг. Релг и Тайба не танцуваха, но се бяха усамотили в един ъгъл и Гарион забеляза, че се държат за ръце. Релг продължаваше да изглежда малко стреснат, но в никакъв случай не беше нещастен.

В центъра Хетар и Адара танцуваха с грациозност, типична за хората, които прекарват живота си на коне. Ястребовото лице на Хетар изглеждаше някак различно, а Адара цъфтеше от щастие. Гарион реши, че може би моментът е подходящ да опита съвета на Адара. Наведе се към розовото ухо на Се’недра, прочисти гърлото си и прошепна:

— Обичам те.

Първия път му беше трудно, затова реши да повтори, просто да опита.

— Обичам те — прошепна той отново. Втория път беше по-лесно.

Ефектът върху принцесата беше главозамайващ. Тя внезапно се изчерви, очите й се разшириха и погледът й стана някак беззащитен. Сякаш цялото й сърце беше събрано в очите й. Не можеше да говори, но вместо това протегна ръка и го докосна нежно по лицето. Той беше изумен от ефекта на тази простичка фраза. Изглежда, Адара беше права. Изведнъж Гарион се почувства много по-уверен, отколкото се беше чувствал през изминалите месеци.

Гостите танцуваха в чест на кралската сватба. Имаше няколко лица обаче, които не изглеждаха щастливи. Близо до центъра Мандорален танцуваше с лейди Нерина, баронеса Воу Ебор. Лицата и на двамата отразяваха трагедията на техния живот. Недалеч от тях Силк танцуваше с кралица Порен. Лицето на дребния мъж излъчваше онова горчиво самосъжаление и насмешка, които Гарион беше видял за пръв път в двореца на крал Анхег.

Гарион въздъхна.

— Меланхолия ли те споходи вече, съпруже? — попита го Се’недра.

И го прегърна и се сгуши в него. Миришеше прекрасно и беше топла и мека.

— Просто си припомних някои неща — отвърна той.

— Добре. Но се опитай да приключиш с това сега. Защото не искам да ни пречи по-късно.

Гарион се изчерви, а Се’недра се засмя дяволито.

— Мисля, че това по-късно не е много далеч — каза тя. — Според мен трябва да танцуваш с леля Поулгара, а аз с дядо ти. Едва тогава можем да се оттеглим. Днес беше дълъг ден.

— Наистина вече съм малко изморен.

— Твоят ден не е свършил още, Белгарион, кралю на Рива — натърти тя.

Гарион се чувстваше малко странно, когато приближи леля Поул и Дурник, които гледаха танцуващите двойки.

— Ще танцуваш ли с мен, лельо Поулгара? — попита той с официален поклон.

Тя го погледна малко изненадано и каза:

— Значи най-после го призна пред себе си.

— Какво да съм признал?

— Коя съм всъщност.

— Винаги съм го знаел.

— Но никога не си ме наричал с пълното ми име, Гарион — изтъкна тя и нежно погали косата му. — Мисля, че това е една значителна стъпка.

Танцуваха заедно под светлините на запалените свещи. Стъпките на Поулгара бяха по-бавни и отмерени от тези, които му беше показал Лелдорин: тя се беше върнала в мрачното минало и сега го водеше в един танц, който беше научила пред много векове, когато бе живяла с арендите. Движеха се заедно в бавния, грациозен и някак меланхоличен ритъм на танца, който беше изчезнал завинаги преди около двадесет и пет века — но бе останал в съзнанието и сърцето на Поулгара.

Се’недра се беше изчервила ядосано, когато Белгарат я върна на Гарион за последния им танц. Старецът се усмихна дяволито, поклони се на дъщеря си и я отведе. Четиримата танцуваха недалеч един от друг и Гарион ясно чу въпроса на леля Поул.

— Добре ли се справихме, татко?

Усмивката на Белгарат беше съвсем искрена.

— Да, Поулгара — отвърна той. — Всъщност смятам, че се справихме доста добре.

— Значи си е заслужавало, татко?

— Да, Поул, заслужаваше си.

Продължаваха да танцуват.

— Какво ти каза той? — прошепна Гарион на Се’недра.

Тя се изчерви.

— Няма значение. Може би ще ти кажа по-късно.

Отново тази дума!

Танцът свърши и в залата настъпи очакваната тишина. Се’недра отиде при баща си, целуна го по бузата и се върна.

— Е? — каза тя на Гарион.

— Какво „е“?

— О, ти си невъзможен! — засмя се тя.

После го хвана за ръка и уверено го поведе извън залата.

Беше късно, към два след полунощ. Магьосникът Белгарат беше в игриво настроение и се шляеше из пустите коридори с чаша в ръка. Беше празнувал тази вечер и сега краката не го държаха съвсем, но беше по-добре от някои други гости, които бяха заспали в несвяст къде ли не.

Спря и погледна един пазач, който хъркаше, пльоснат в локва бира. После като си тананикаше тихичко и подскачаше в танцова стъпка, белобрадият старец продължи по коридора към балната зала — беше сигурен, че там ще намери поне малко бира.

Когато минаваше покрай залата на риванските крале, забеляза, че отвътре струи светлина. Промуши глава през вратата, за да види дали има някой. Залата беше празна. Светлината идваше от Кълбото на Алдур върху меча на риванския крал.

— О — каза Белгарат на камъка, — ти ли си било?

После се отправи по пътеката към трона, като се поклащаше леко.

— Е, стари приятелю — каза той. — Виждам, че всички са си отишли и са те оставили съвсем сам.

Кълбото проблесна в знак, че го е познало.

Белгарат се отпусна тежко на ръба на подиума и отпи от бирата си.

— Изминахме дълъг път заедно, нали? — каза той свойски на Кълбото.

Кълбото не му обърна никакво внимание.

— Понякога ми се иска да не се държиш толкова сериозно. Наистина си много скучно за компания.

Старецът отпи отново. Замълча за момент, после си събу единия ботуш и самодоволно размърда пръстите си.

— Не разбираш нищо от това, което става напоследък, нали, приятелю? — попита той Кълбото. — Независимо от всичко ти си оставаш душата на един камък. Разбираш омразата, лоялността, чувството за дълг, но не можеш да разбереш по-човешките чувства като състрадание, приятелство, любов, особено пък любовта. Малко е срамно, че не разбираш, защото тъкмо тези чувства ни доведоха дотук. Те присъстваха от самото начало, но ти не си разбирало нищо, нали?

Кълбото продължаваше да не му обръща внимание, очевидно концентрирано върху нещо друго.

— Върху какво си се съсредоточило толкова? — попита любопитно старецът.

Кълбото, което светеше със син пламък, проблесна отново и синьото изведнъж премина в бледорозово, което ставаше все по-ярко и по-ярко, докато накрая премина в огненочервено.

Белгарат хвърли поглед към кралските покои, после каза разбиращо:

— О!

И избухна в смях.

Кълбото стана още по-червено.

Белгарат се засмя, обу си ботуша, изправи се несигурно на крака и каза:

— Може би разбираш повече, отколкото си мислех.

Изпи последните няколко капки, останали в чашата, и заяви:

— Наистина бих искал да остана да си поговорим за това, но ми свърши пиенето. Надявам се, че ще ме извиниш.

И тръгна към вратата.

На прага спря и погледна още веднъж пламтящото кълбо. Засмя се отново, излезе и внимателно затвори вратата.