Дейвид Едингс
Последната битка (25)

Глава 24

Всичко свърши, но Гарион усещаше горчивия вкус на победата. Не е лесно за човек да убие бог, без значение колко зъл и жесток е той. И така, Белгарион, кралят на Рива, стоеше тъжен до тялото на победения враг, а сутрешният вятър вееше над Града на нощта.

— Съжаляваш ли, Гарион? — попита тихо Белгарат като сложи ръка на рамото на внука си.

— Не, дядо — въздъхна Гарион. — Предполагам, че не. Това трябваше да стане, нали?

Белгарат кимна мрачно.

— Просто ми е мъчно, че беше толкова самотен в смъртта си. Отнех му всичко преди да го убия. Не се гордея много с това.

— Както ти сам каза, това трябваше да се случи. Нямаше друг начин да го победиш.

— Толкова ми се иска да му бях оставил нещо.

Изпод руините на желязната кула се зададе малка процесия. Леля Поул, Силк и Се’недра носеха тялото на Дурник, до тях тъжно вървеше Задача.

Непоносима болка обзе Гарион. Дурник, най-старият му приятел, беше мъртъв.

— Това беше необходимо, разбираш, нали? — каза Белгарат тъжно.

— Защо? Защо трябваше Дурник да умира, дядо?

В гласа на Гарион имаше мъка, в очите му блестяха сълзи.

— Защото смъртта му даде сила на леля ти да се противопостави на Торак. Това е единственото слабо място на Пророчеството — възможността Поул да отстъпи. Всичко, от което се нуждаеше Торак, беше един човек да го обича, и тогава щеше да бъде непобедим.

— Какво щеше да стане, ако тя беше отишла при него?

— Щеше да загубиш битката. Затова Дурник трябваше да умре.

Старецът въздъхна тъжно.

— Бих искал да не беше станало така, но просто беше неизбежно.

Тримата, които изнесоха Дурник от срутената кула, го положиха внимателно на земята, а Се’недра се присъедини към Белгарат и Гарион. Без да каже нито дума, мъничката принцеса пъхна ръката си в ръката на Гарион и тримата останаха безмълвни, загледани в леля Поул. Сълзите бяха преминали вече и тя се наведе, нагласи внимателно ръцете на Дурник на гърдите му и го покри с наметалото си. После седна на земята, положи главата му в скута си и започна да гали косата му.

— Не мога да понеса това — изхлипа Се’недра, зарови лице в рамото на Гарион и заплака.

Най-после там, където преди цареше непрогледен мрак, се появи светлина. Гарион вдигна глава и видя един-единствен яркосин лъч да се спуска от разкъсания къдрав облак. Достигна до земята и окъпа руините с наситеното си сияние. После към него се присъединиха други лъчи: червен, жълт, зелен и други цветове, които Гарион не можеше да назове. Огромните колони светлина се извиха от двете страни на мъртвото тяло на Торак като внезапно появила се дъга. Гарион инстинктивно осъзна, че в средата на всяка колона стои по една нажежена до бяло фигура. Боговете се бяха върнали, за да си вземат сбогом с мъртвия си брат. Той разпозна Алдур и много лесно след това всеки от останалите. Мара все още хлипаше, слепият Иса като че ли се извиваше като змия в ярката светлина на зелената колона. Лицето на Недра излъчваше суровост, а това на Чалдан — гордост. Белар, русокосият бог на алорните с дяволит момчешки израз, също скърбеше за смъртта на Торак. Боговете се бяха завърнали на земята с ярка светлина и звук. Зловонният въздух на Ктхол Мишрак внезапно оживя от звуците на цветните лъчи. Всеки издаваше различен тон, а всички заедно образуваха хармония, която изглеждаше като отговор на всички въпроси, които човек някога си е задавал.

Накрая към тях се присъедини още една колона — ослепително бял лъч, който бавно се приземи сред останалите. В средата се виждаше бялата роба на УЛ, онзи странен бог, когото Гарион беше виждал веднъж в Пролгу.

Фигурата на Алдур, все още обгърната в яркосин ореол, се приближи към древния бог на Улго.

— Татко — каза тъжно Алдур, — нашият брат, твоят син Торак е убит.

Трепкаща и блестяща, фигурата на УЛ, бащата на боговете, запристъпва по обсипаната с руини земя към безжизненото тяло на Торак.

— Опитах се да те предпазя от тази болка, синко — каза той нежно и една сълза се търкулна по божествената му буза.

После се обърна към Алдур.

— Отнеси тялото на брат си на по-подходящо място за вечен покой. Натъжавам се като го гледам паднал на земята.

С помощта на останалите си братя Алдур взе тялото на Торак и го положи върху огромен каменен блок, който се издигаше от руините. После отново се събраха в ярък кръг от светлини, за да излеят мъката си по бога на Ангарак.

Както обикновено, без да се страхува, без дори да осъзнава, че светещите фигури, които се бяха спуснали от небето, не са човешки същества, Задача уверено се приближи до УЛ, протегна ръка и настоятелно задърпа робата на бога.

— Татко — каза той.

УЛ погледна малкото личице.

— Татко — изрече отново Задача, вероятно повтаряйки думите на Алдур, който най-после беше разкрил истинската самоличност на бога на Улго.

— Татко — повтори отново детето и посочи безжизненото тяло на Дурник. — Задача.

Това прозвуча по-скоро като заповед, отколкото като молба.

Лицето на УЛ придоби угрижен вид.

— Това е невъзможно, дете — отвърна той.

— Татко — настояваше момчето. — Задача.

УЛ погледна Гарион. Погледът му беше неспокоен.

— Молбата на детето е сериозна — каза той мрачно. Говореше на другата същност в Гарион, а не на самия него. — Ще ми наложи определени отговорности, но в същото време ще наруши ненарушимата граница.

— Тази граница трябва да си остане недокосната — отвърна сухият глас през устните на Гарион. — Синовете ти са доста емоционални, УЛ, и ако веднъж преминат тази линия, ще се почувстват изкушени да го направят отново. Съществува опасността някой път да променят това, което не бива да се променя никога. Нека не създаваме предпоставки Съдбата отново да поеме по два пътя.

УЛ въздъхна.

— Все пак, ако ти и синовете ти ми помогнете, за да може той да премине тази граница… — продължи гласът.

УЛ погледна втрещено.

— Така и границата ще бъде защитена, и твоето искане ще е изпълнено. Не може да стане по друг начин.

— Нека бъда твоята воля — съгласи се УЛ.

После бащата на боговете се обърна и размени странен поглед с най-големия си син, Алдур.

Все още окъпан в синя светлина, Алдур се отърси от съзерцанието, в което беше изпаднал до мъртвото тяло на брат си, и се обърна към леля Поул. Тя бе все така наведена над тялото на Дурник.

— Бъди спокойна, дъще — каза й той. — Неговата саможертва беше за теб и за цялото човечество.

— Това е слабо успокоение, господарю — отвърна тя. Очите й бяха потънали в сълзи. — Той беше най-добрият сред хората.

— Всички хора умират, дъще, и най-добрите също като най-лошите. Виждала си това много пъти в своя живот.

— Да, господарю, но този път е различно.

— В какъв смисъл, любима Поулгара?

По някаква причина Алдур сякаш я насилваше да каже нещо.

Леля Поул прехапа устна.

— Защото го обичах, господарю — отвърна тя най-накрая.

На лицето на Алдур се появи усмивка.

— Толкова ли е трудно да го изречеш, дъще?

Тя не му отговори, а пак се наведе над безжизненото тяло на Дурник.

— Би ли ни помолила да съживим този човек заради теб, дъще? — попита Алдур.

Тя изправи рязко глава.

— Това е невъзможно, господарю. Моля ви, не си играйте с мъката ми.

— Нека да допуснем все пак, че е възможно — каза той. — Ще поискаш ли от нас да го направим?

— С цялото си сърце, господарю.

— Защо? С каква цел, Поулгара? Каква задача ще има този мъж, ако го съживим?

Поулгара пак прехапа устни, после бързо и някак предизвикателно каза:

— Да бъде мой съпруг, господарю.

— И това ли беше трудно за изричане? Сигурна ли си все пак, че тази любов не произтича от мъката ти и че ако този мъж бъде съживен, ти няма да промениш решението си? Трябва да признаеш, че той е съвсем обикновен човек.

— Дурник никога не е бил обикновен — внезапно кипна тя. — Той е най-добрият и най-смелият мъж на света.

— Не исках да прозвучи като неуважение към него, Поулгара, но той не притежава никаква сила. Нито тази на Волята, нито другата, на Думата.

— Толкова ли е важно това, господарю?

— Бракът трябва да бъде между равни, дъще. Как може този добър, смел мъж да бъде твой съпруг, докато ти все още притежаваш силата си?

Тя го погледна безпомощно.

— Би ли могла, Поулгара, да се лишиш от силата си? Ще станеш ли равна на този мъж? Със сила, която не е повече от неговата?

Тя се втренчи в него, поколеба се, после отрони една-единствена дума.

— Да.

Гарион беше смаян. Не толкова от това, че леля Поул се съгласи, а от това, че Алдур поиска подобно нещо от нея. Силата на леля Поул беше много важна част от нейното същество. Ако й отнемеха силата, от нея нямаше да остане нищо. Какво щеше да стане с нея? Би ли могла изобщо да живее без тази сила? Беше жестоко да се иска такава цена, а до този момент Гарион вярваше, че Алдур е добър бог.

— Ще приема жертвата ти, Поулгара — каза Алдур. — Ще поговоря с баща си и с братята си. По известни причини до този момент сме се отказвали от тази сила и трябва всички да се съгласим преди някой от нас да е опитал да наруши нормалния ход на нещата.

След това се върна при скърбящите си братя до тялото на Торак.

— Как можа да направи това? — попита Гарион дядо си. Ръката му все още обгръщаше раменете на Се’недра.

— Какво да направи?

— Да поиска от нея силата й, просто ей така? Това няма ли да я унищожи?

— Тя е много по-силна, отколкото си мислиш, Гарион — увери го Белгарат. — Пък и доводът на Алдур е разумен. Никой брак не може да издържи при такава разлика.

Сред светещите богове се чу ядосан глас.

— Не!

Беше Мара, плачещият бог на марагите, които вече не съществуваха.

— Защо трябва да съживяваме един човек, когато всичките ми деца лежат мъртви и студени? Чу ли тогава Алдур моите молби? Дойде ли ми на помощ, когато децата ми умираха? Няма да се съглася.

— Знаех си — измърмори Белгарат. — По-добре да се намеся преди да е станало прекалено късно.

Премина през разпилените по земята камъни и се поклони почтително.

— Извинете, че се намесвам — каза той, — но ще приеме ли братът на моя господар една жена мараг като подарък за помощта му при съживяването на Дурник?

Сълзите, които се стичаха безспирно по лицето на Мара, внезапно спряха и лицето му придоби невярващ израз.

— Жена мараг? — попита той остро. — Такава не съществува. Щях да усетя със сърцето си, ако едно от чедата ми е оцеляло в Марагор.

— Със сигурност, бог Мара — съгласи се Белгарат бързо. — Но какво ще кажеш за тези, които бяха отведени от Марагор, за да живеят във вечно робство?

— Ти познаваш ли такава жена, Белгарат? — попита Мара с отчаяно нетърпение.

Възрастният мъж кимна утвърдително.

— Открихме я в килиите под Рак Ктхол, бог Мара. Казва се Тайба. Тя е една-единствена, но расата може да се възроди и само от една жена, особено ако е като Тайба и ако за нея се грижи бог, който я обича.

— Къде е моята дъщеря Тайба?

— Под грижите на Релг — отвърна Белгарат. — Той е улгос. Двамата като че ли са доста привързани един към друг — добави той.

Мара го погледна замислено.

— Расата не може да се възстанови само от един човек — каза той — дори и под грижите на най-любящия бог. Нужни са двама.

После се обърна към УЛ и попита:

— Ще ми дадеш ли този улгос, татко? Той ще стане родоначалник на моя народ.

УЛ хвърли на Белгарат пронизващ поглед и каза:

— Знаеш, че Релг има друга задача, която трябва да изпълни.

Белгарат го погледна дяволито.

— Сигурен съм, че с горима ще успеем да подредим някак нещата, господарю — заяви той с пълна увереност.

— Не забравяш ли нещо, Белгарат? — попита Силк небрежно, сякаш не искаше да се намесва. — Релг има един малък проблем, не помниш ли?

Белгарат го погледна с леден поглед.

— Просто си помислих, че съм длъжен да го спомена — каза невинно Силк.

Мара ги погледна косо.

— За какво става дума?

— Малко затруднение, бог Мара. — каза Белгарат бързо. — Но съм сигурен, че Тайба ще се справи с това. Имам й пълно доверие в това отношение.

— Искам да чуя истината — каза твърдо Мара.

Белгарат си пое дъх и отново погледна мрачно към Силк.

— Релг е фанатик, бог Мара — обясни той. — По религиозни причини той избягва определени… хм… човешки контакти.

— Бащинството е негова съдба — каза УЛ. — От него ще се роди изключително дете. Аз ще му обясня това. Той е смирен мъж и ще загърби отвращението си заради мен.

— Значи ще ми го дадеш, татко? — попита Мара нетърпеливо.

— Твой е, но при едно условие, което ще обсъдим по-късно.

— Да се погрижим за този смел сендар тогава — каза Мара без следа от предишните си сълзи.

„Белгарион“ — каза гласът в ума на Гарион.

„Какво?“

„Съживяването на приятеля ти е в твои ръце.“

„В моите ръце? Защо аз?“

„Винаги ли трябва да го повтаряш? Искаш ли Дурник да оживее?“

„Разбира се, но не мога да го направя. Не знам дори откъде да започна.“

„Правил си го и преди. Помниш ли жребчето в пещерата на боговете?“

Гарион почти беше забравил тази случка.

„Ти си моят инструмент, Белгарион. Мога да те предпазвам от грешки, поне през повечето време. Просто се отпусни. Ще ти покажа какво трябва да правиш.“

Гарион се раздвижи без никакво усилие на собствената си воля. Пусна раменете на Се’недра и с меч в ръка се отправи към леля Поул и тялото на Дурник. Погледна я в очите — тя седеше с главата на Дурник в скута си — и клекна до нея.

— Заради мен, Гарион — прошепна тя.

— Ако мога, лельо Поул — каза той.

След това, без да знае защо, остави на земята меча на риванските крале и хвана с две ръце Кълбото. С леко щракване камъкът излезе от мястото си. Задача се приближи до Гарион с усмивка и също коленичи и хвана безжизнената ръка на Дурник. Като държеше Кълбото с две ръце, Гарион го постави върху гърдите на мъртвеца. Усещаше, че боговете са се събрали около тях и са се хванали за ръцете в кръг. Силна светлина запулсира в средата на кръга, а Кълбото, сякаш в отговор на тази светлина, заблестя в ръцете му.

Празната стена, която вече беше виждал веднъж, се появи отново — черна, непробиваема и няма. Също както беше направил в Пещерата на боговете, Гарион натисна силно с волята си самата смърт, като се опитваше да премине през нея и да измъкне приятеля си в света на живите.

Този път беше различно. Жребчето, което беше съживил в пещерата, беше живяло съвсем кратко и смъртта му, както и животът му, бяха крехки. То лежеше съвсем близко до бариерата, която разделяше живота и смъртта. Дурник обаче беше възрастен мъж и смъртта му, също като живота му, беше много по-силна. Гарион дръпна с всичка сила. Усещаше огромната сила на обединената воля на боговете, които се включваха в борбата му. Но бариерата не поддаваше.

„Използвай Кълбото“ — заповяда му гласът.

Този път Гарион насочи всичките сили, своята и тази на боговете, върху кръглия камък в ръцете си. Той проблесна, помръкна и отново проблесна.

— Помогни ми — заповяда Гарион.

Изведнъж, сякаш го разбра, Кълбото избухна в силна и ярка светлина. Бариерата започна да отслабва.

С окуражаваща усмивка Задача протегна ръка и я сложи върху Кълбото.

Бариерата се разпадна. Дурник си пое дъх и се изкашля.

Боговете отстъпиха, по неземните им лица се четеше дълбоко възхищение. Леля Поул извика с облекчение, обгърна с ръце Дурник и го привлече към гърдите си.

— Задача — каза детето на Гарион. Гарион се изправи на крака, изтощен от напрежението, и едва не се строполи.

— Добре ли си? — попита Се’недра, сгуши глава в рамото му и преметна ръката му върху своите крехки рамене.

Той кимна, въпреки че краката му се огъваха.

— Опри се на мен — каза тя.

Той понечи да възрази, но тя затисна устата му с ръка.

— Не спори с мен, Гарион. Знаеш, че те обичам и че ще се опираш на мен през остатъка от живота си, така че можеш да започнеш вече да свикваш с това.

— Мисля, че животът ми ще се промени, господарю — каза Белгарат на Алдур. — Поул беше винаги край мен, готова да ми се притече на помощ, когато я повикам, е, не винаги с желание, но идваше. А сега ще си има други грижи. — Той въздъхна. — От друга страна, децата винаги порастват и се оженват някой ден.

— Тази роля не ти подхожда твърде, сине мой — каза Алдур.

Белгарат се засмя.

— Никога не успях да скрия нещо от теб, господарю.

После лицето му отново стана сериозно.

— Поулгара ми беше като син — каза той на Алдур, — но може би е време да й позволя да бъде жена. Лишавах я от това твърде дълго.

— Както прецениш, сине мой — каза Алдур. — А сега ви моля да се оттеглите и да ни оставите сами с мъката ни.

Той погледна безжизненото тяло на Торак, после се обърна към Гарион.

— Имам още една задача за теб, Белгарион. Вземи Кълбото и го постави върху гърдите на брат ми.

— Да, господарю — отвърна Гарион веднага.

Той свали ръка от раменете на Се’недра и се отправи към Кал Торак, като се опитваше да не поглежда обезобразеното, сгърчено лице на мъртвия бог. Протегна ръка и постави кръглия син камък върху бездиханните му гърди. След това отстъпи една крачка. Малката принцеса пак се сгуши в него и го прегърна през кръста. Не беше неприятно, но той изпита краткотрайно раздразнение при мисълта, че ще трябва да прекарат остатъка от живота си прегърнати по този начин.

Боговете застанаха пак в кръг, Кълбото заблестя отново. Постепенно обезобразеното лице започна да се променя и гримасата изчезна. Светлината, която заобикаляше боговете и тялото на Торак, се усили, а светлината на Кълбото стана ослепителна. Когато Гарион видя лицето на мъртвия бог за последен път, то беше спокойно и без никаква следа от белези. Красиво лице, но все пак лице на мъртвец.

После светлината стана толкова ярка, че Гарион не можеше да види нищо. Когато отблясъците намаляха, боговете и тялото на Торак бяха изчезнали. Беше останало само Кълбото, което проблясваше слабо върху грубия камък.

Задача пристъпи самоуверено напред, повдигна се на пръсти, протегна ръчичка и взе светещото кълбо. След това го занесе на Гарион, подаде му го и каза твърдо:

— Задача, Белгарион.

Ръцете им се докоснаха и младият мъж изпита някакво ново усещане.

Сближени от това, което се беше случило току-що, всички се събраха около леля Поул и Дурник. На изток небето изсветляваше и розовината на зората обагряше малкото останали облаци в небето над Ктхол Мишрак. Събитията от изминалата ужасна нощ бяха титанични, но нощта вече свършваше и те стояха заедно и безмълвно наблюдаваха зората.

Бурята, разразила се през нощта, беше отшумяла.

Много години вселената беше била разделена на две, но сега най-после беше станала отново едно цяло. И ако съществуваше начало, то беше точно това, което се промъкваше изпод разкъсания облак и лъчите на изгряващото слънце в утрото на първия ден.