Дейвид Едингс
Последната битка (24)

Глава 23

— Къде е Зедар? — попита леля Поул като вдигна набразденото си от сълзи лице от безжизненото тяло на Дурник и се втренчи напрегнато в баща си.

— Оставих го долу — отвърна вяло Белгарат.

— Мъртъв ли е?

— Не.

— Върни го.

— Защо?

— За да се изправи срещу мен.

Очите й горяха. Старецът поклати глава.

— Не, Поул. Никога не си убивала. Нека оставим нещата така.

Тя нежно положи тялото на Дурник на земята и се изправи. Бледото й лице беше изкривено от мъка.

— Тогава аз сама ще го потърся — заяви тя и вдигна ръце, сякаш да разцепи земята под краката си.

— Не — каза Белгарат и протегна ръка. — Няма да го направиш.

Стояха изправени един срещу друг, вкопчени в безмълвна битка. Погледът на леля Поул излъчваше раздразнението й от намесата на баща й. Тя вдигна отново ръка, за да насочи волята си в земята, но Белгарат отново я спря.

— Остави ме, татко.

— Не.

Тя удвои усилията си, като се извиваше и се опитваше да се освободи от невидимата сила, която я държеше, и викна:

— Пусни ме, старче!

— Не. Не го прави, Поул. Не искам да те нараня.

Тя опита отново, този път по-отчаяно, но волята на Белгарат отново надделя. Лицето му стана сурово и той здраво стисна зъби.

В последния си опит тя насочи цялата си воля срещу бариерата, която той беше издигнал, но Белгарат остана непоклатим ката скала. Накрая тя отпусна рамене, обърна се, коленичи до тялото на Дурник и отново заплака.

— Съжалявам, Поул — каза нежно Белгарат. — Не исках. Добре ли си?

— Как можеш да питаш? — попита тя съкрушена и сключи ръце около Дурник.

— Нямах това предвид.

Тя му обърна гръб и закри лицето си с ръце.

— Бездруго не мисля, че можеше да стигнеш до него, Поул — каза Белгарат. — Пък и знаеш, че това, което направи единият от нас, не може да бъде променено от другия.

— Какво направи с него? — попита шепнешком Силк.

— Слизахме, докато не стигнахме една огромна скала. Затворих го в нея.

— Не може ли да излезе на повърхността като теб?

— Не. Това е невъзможно. Магьосничеството е мисъл, а никой не може да повтори мисълта на другия. Зедар е заклещен в скалата завинаги или поне докато аз не реша да го пусна.

Старецът погледна тъжно Дурник и добави:

— Но не мисля, че някога ще го пусна.

— Ще умре, нали?

Белгарат поклати глава.

— Не. Това е част от наказанието. Ще лежи в скалата до свършека на времето.

— Това е чудовищно, Белгарат — каза Силк отвратено.

— Това тук също — отвърна мрачно магьосникът и посочи тялото на Дурник.

Гарион чуваше какво си говорят и ги виждаше съвсем ясно, но му се струваше, че се намират далеч от него. Сякаш бяха в периферията на вниманието му. За него съществуваше само едно и това беше Кал Торак, неговият враг.

Раздвижването на сънения бог ставаше все по-осезателно. Вниманието на Гарион, отчасти неговото собствено, отчасти това на Кълбото и това на гласа в съзнанието му, чувстваха болката в движенията на ранения Торак. Той се гърчеше в съня си. Един ранен човек би оздравял с времето и болката постепенно би стихнала, защото раната е част от човешкото състояние. Човекът е създаден, за да страда от време навреме, и затова може и да се възстановява. Боговете, от друга страна, са неуязвими, така че не могат и да оздравяват. И с Торак беше така. Огънят, който Кълбото беше възпламенило по него, когато се бе опитало да го унищожи, все още гореше плътта му. Болката не беше намаляла нито за миг през многото векове. Зад желязната маска плътта на божественото лице все още димеше, а изгореното око пареше непоносимо. Гарион потрепери от постоянната агония, на която беше подложен Торак.

Задача се изтръгна от треперещите ръце на Се’недра и прекоси неравния под. Личицето му бе напрегнато. Детето спря, наведе се и сложи ръка върху рамото на Дурник. Внимателно разтърси мъртвия ковач, сякаш се опитваше да го събуди. Изненада се, когато мъжът не помръдна. Разтърси го отново, малко по-силно, а очите му продължаваха да гледат неразбиращо.

— Задача — повика го Се’недра с треперещ глас, — ела тук. Нищо не може да се направи.

Задача я погледна, после отново погледна Дурник. След това със странно изражение потупа Дурник по рамото, въздъхна и се върна при принцесата. Тя го сграбчи, зарови лице в малкото му телце и се разплака. Детето я потупа по главата със същото странно изражение.

От нишата на стената се чу въздишка, подобна на силно свистене. Гарион погледна натам и ръката му се вкопчи здраво в дръжката на меча. Торак беше обърнал глава, очите му бяха отворени. Беше се събудил.

Белгарат пое шумно дъх, когато Торак вдигна обезобразената си лява ръка, за да прогони последните следи от съня си, и с дясната потърси пипнешком масивната дръжка на Ктрек Гору.

— Гарион — каза остро Белгарат.

Но все още замаян от силите, концентрирани върху него, Гарион можеше само да наблюдава събуждането на бога. Една част от него искаше да се освободи, а ръката му се опита да вдигне меча.

„Не още“ — прошепна гласът.

— Гарион — почти извика Белгарат и се спусна покрай замисления млад мъж, за да се нахвърли върху сънения бог на мрака.

Ръката на Торак пусна дръжката на меча, сграбчи туниката на Белгарат и вдигна стареца във въздуха, сякаш беше дете. Желязната маска се изкриви в грозен смях. После волята на бога, подобна на силен вятър, го захвърли през стаята, разкъсвайки туниката му. Нещо проблесна между пръстите на Торак и Гарион осъзна, че това е сребърният амулет на дядо му — лъскавият амулет на Стария вълк. По някакъв странен начин медальонът беше центърът на силата на Белгарат, а сега лежеше в желязната хватка на древния му враг.

Богът на мрака бавно се изправи над тях с меч в ръка.

— Гарион! — извика Се’недра. — Направи нещо.

С отмерени стъпки Торак се насочи с вдигнат меч към безжизнения Белгарат. И изведнъж на пътя му се изпречи леля Поул.

Торак бавно свали меча и се усмихна с отвратителната си усмивка.

— Моята невеста — каза той с гръмкия си глас.

— Никога, Торак — заяви тя.

— Значи най-после дойде при мен, Поулгара? — каза гърлено той, като напълно пренебрегна думите й.

— Дойдох да видя как умираш.

— Да умра, Поулгара? Аз? Не, милата ми невеста, не си дошла за това. Моята воля те извика, за да се изпълни Пророчеството. Сега ти си моя. Ела при мен, любима.

— Никога!

— Никога ли, Поулгара? — В гласа му прозвуча престорено съжаление. — Тогава волята ми ще те подчини. Борбата ти ще направи победата ми по-сладка. Накрая ти ще бъдеш моя. Ела тук.

Силата на ума му беше всепоглъщаща.

— Не — прошепна Поулгара, стисна очи и извърна глава.

— Погледни ме, Поулгара — заповяда й той меко. — Аз съм твоята съдба. Всичко, което си обичала преди, ще се стопи и ще обичаш само мен. Погледни ме.

Безпомощна, Поулгара обърна очи и се вгледа в него.

Омразата и силата й сякаш се стопиха и по лицето й се изписа силен страх.

— Волята ти се разпада, любима — каза той. — Ела при мен.

Трябваше да му се противопостави! Объркването изчезна и Гарион най-после разбра. Това беше истинската битка. Ако леля Поул се предадеше, те бяха загубени. Всичко беше заради това.

„Помогни й“ — каза гласът в него.

„Лельо Поул! — изпрати мисълта си към нея Гарион. — Спомни си Дурник.“

Не знаеше как е разбрал, но беше сигурен, че това е единственото, което може да я върне към борбата. Затърси в спомените си образи на Дурник и й ги изпрати: силните ръце на ковача, сериозните му очи, тихия му глас и неизречената любов на кроткия мъж към нея, любовта, която беше същността на живота му.

Тя бе започнала да се движи несъзнателно — първата малка крачка в отговор на заповедта на Торак. Направеше ли тази стъпка, беше загубена. Но спомените на Гарион за Дурник я поразиха като гръм. Раменете й, които почти се бяха отпуснали, се стегнаха внезапно и очите й проблеснаха с нова сила.

— Никога — каза тя на застиналия, в очакване бог. — Няма да го направя.

Лицето на Торак бавно се смрази и очите му пламнаха.

Той събра цялата сила на волята си и я запрати срещу нея, но тя остана твърда въпреки това, хванала се здраво за спомените за Дурник. Те сякаш бяха нейната опора, която дори богът на мрака не можеше да разруши.

Безсилие и изумление се изписаха по лицето на Торак, когато разбра, че тя няма да се предаде и че любовта й никога няма да е негова. Беше победила и победата й се заби като нож в сърцето му. Ранен, вбесен, полудял от несразимата й воля, Торак вдигна лице и изрева — оглушителен животински вик на безсилие.

— Изчезнете и двамата тогава! Умри с баща си — извика той и вдигна меча си.

Без да трепне, леля Поул гледаше побеснелия бог право в лицето.

„Сега, Белгарион!“ — викна гласът в ума му.

Кълбото, студено и безжизнено по време на сблъсъка на леля Поул с обезобразения бог, изведнъж лумна и мечът на риванския крал пламна и заблестя, обливайки цялата зала в синя светлина. Гарион се втурна напред, вдигнал меча си, за да предпази беззащитната леля Поул.

Металният звук от сблъсъка на двете остриета отекна като камбанен звън. Мечът на Торак се плъзна и се удари в каменния под, от удара изскочиха искри. Единственото око на бога се разшири, когато разпозна краля на Рива, бляскавия меч и пламналото кълбо на Алдур. Гарион видя, че Торак вече е забравил за леля Поул и че сега цялото му внимание е съсредоточено върху него.

— Значи дойде най-после, Белгарион — мрачно каза богът. — От началото на дните очаквам да се появиш. Съдбата ти те очаква тук, Белгарион. Здравей и сбогом.

Вдигна ръка и стовари силен удар върху Гарион. Без да се замисли, риванският крал вдигна своя меч и звънът от сблъсъка на двете остриета отново прогърмя в подземието.

— Ти си едно най-обикновено момче, Белгарион — каза Торак. — Как смееш да се изправиш пред мощта и непобедимостта на един бог? Подчини ми се и ще ти подаря живота.

Сега волята на ангаракския бог беше насочена срещу него и Гарион разбра колко силна и жестока е била борбата на леля Поул. Почувства непреодолимо желание да се поддаде. Но изведнъж до него достигна хор от гласове, които крещяха през вековете една дума: „Не!“ Гласовете на всички, чийто живот беше отнет от Торак, се обърнаха към него и го подкрепиха. И макар че държеше меча на Желязната хватка с треперещи ръце, Гарион не беше сам и волята на Торак не можеше да го сломи.

Гарион вдигна пламналия си меч.

— Да бъде както искаш — гръмна гласът на Торак. — Към смъртта, Белгарион.

В началото му се стори, че гробницата се изпълва със странна светлина, но много скоро видя, че Торак се извисява, все по-едър и по-висок. С рамото си разби железния покрив и се промуши навън.

Отново без да се замисли, Гарион също започна да се уголемява и се измъкна изпод ръждясалите отломки.

На открито, сред останките на разрушения Град на мрака, двамата титани се изправиха лице в лице под тъмния облак, който покриваше цялото небе.

— Условията са изпълнени — каза сухият глас с устните на Гарион.

— Така изглежда — отвърна друг подобен на него глас между здраво стиснатите зъби на Торак.

— Искаш ли да замесваме и други? — попита гласът на Гарион.

— Не мисля, че е необходимо. Тези двамата са достатъчни.

— Тогава нека всичко се реши тук и от тях.

— Приемам.

В този момент Гарион почувства внезапно облекчение, защото всички задръжки изчезнаха. Торак, също освободен, вдигна Ктрек Гору.

Битката беше жестока. От силните удари хвърчаха скали. Мечът на риванския крал танцуваше сред сини пламъци, а Ктрек Гору оръжието на Торак, при всеки удар пръскаше мрак. Лишени от разум, обладани единствено от омраза, двамата се въртяха, изчезваха и се появяваха сред развалините. Вятърът фучеше и се блъскаше яростно в руините. Земята потреперваше под тежките им стъпки. Безформеният облак, който пет хилядолетия бе скривал Града на мрака, изведнъж закипя над тях. Кролимите, в човешка и нечовешка форма, поразени от битката, която се разиграваше пред очите им, избягаха с писъци.

Ударите на Гарион бяха насочени към ранената страна на Торак и мрачният бог отскачаше всеки път, когато огненият меч го докосваше. Ктрек Гору облъхваше тялото на Гарион с ледени тръпки всеки път, когато минеше покрай него.

За изненада на Гарион силите им бяха почти равни. Когато и двамата се уголемиха, предимството на Торак от високия ръст изчезна, а неопитността на Гарион се компенсираше от недъгавостта на бога.

Но неравната земя предаде Гарион. Докато отстъпваше пред една внезапна поредица гневни удари, петата му закачи в някаква стена. Камъните се срутиха и въпреки опитите си да се задържи на крака, той загуби равновесие и се строполи на земята.

Единственото око на Торак блесна триумфиращо и той вдигна меча си. Но, стиснал своя меч с две ръце, Гарион успя да отбие силния удар. Когато двете остриета се сблъскаха, се разхвърчаха искри.

Торак отново вдигна Ктрек Гору, но внезапно по лицето му проблесна странна жажда.

— Предай се! — извика той.

Гарион погледна нагоре към огромната фигура.

— Не искам да те убивам, момче — каза почти умолително Торак. — Предай се и ще пожаля живота ти.

И Гарион разбра. Врагът му не се опитваше да го убие, а да го подчини. Неконтролируемото желание на Торак за власт, в това се състоеше тяхната борба.

— Хвърли меча си, Дете на светлината, и ми се поклони — нареди богът.

Силата на волята му беше като огромна тежест.

— Няма да го направя — каза задъхано Гарион, замаян от ужасното въздействие. — Можеш да ме убиеш, но няма да се предам.

Лицето на Торак се изкриви, сякаш вечната му агония се засили от отказа на Гарион.

— Трябва да се предадеш — почти изстена той. — Ти си безпомощен пред мен. Подчини ми се.

— Не — извика Гарион и като се възползва от объркването на Торак, се претърколи изпод Ктрек Гору и се изправи.

Сега всичко беше ясно. Знаеше как може да победи.

— Чуй ме, ти, обезобразен и отчаян бог — каза той през стиснати зъби. — Ти си нищо. Твоят народ се страхува от теб, но не те обича. Ти се опита да ме накараш да те обичам. Опита да накараш леля Поул да те обича, но и двамата се отвърнахме от теб. Ти си бог, но си едно нищо. В цялата вселена няма едно живо същество няма нищо, което да те обича. Ти си самотен и дори да ме убиеш, аз пак ще съм победител. Ще прекараш остатъка от дните си в презрение и омраза.

Думите на Гарион поразиха сакатия бог като удар.

Кълбото, сякаш в тон с тях, заблестя наново, изпращайки към тъмния бог омразата си. Това беше събитието, което Вселената чакаше от самото начало. Затова беше дошъл Гарион сред руините на Града на мрака — не за да се бие с Торак, а за да го отблъсне.

С животински рев Детето на мрака се спусна с вдигнат меч срещу риванския крал. Гарион не се опита да избегне удара, а хвана дръжката на своя меч с две ръце и като го протегна напред, промуши потресения си враг.

Беше лесно. Мечът на риванския крал се заби в тялото на Торак и докато острието влизаше все по-дълбоко, Кълбото заблестя с ослепителна светлина.

Огромната ръка на Торак се разтвори и Ктрек Гору се сгромоляса на земята. Богът отвори уста, за да извика, и от нея бликна синя светлина. Торак започна да дере лицето си, дърпаше металната маска, за да разкрие обезобразеното си лице. От двете му очи потекоха сълзи, но и те приличаха на огън, защото мечът на риванския крал, забит в гърдите му, го изпълваше с пламъци.

Торак залитна назад. Мечът излезе от гърдите му, но огънят в тялото му остана. Той затисна с ръка раната си и между пръстите му излезе синя светлина, която озари развалините.

Обезобразеното му лице, набраздено от сълзи, се изкриви в предсмъртна агония. Той обърна обгореното си лице към небето и вдигна огромните си ръце. В предсмъртен ужас раненият бог извика към небесата: „Майко!“. Гласът му отекна в най-далечната звезда.

Остана дълго така, застинал с вдигнати умолително ръце. После залитна и се сгромоляса в краката на Гарион.

За секунда настъпи мъртва тишина. От устните на Торак се изтръгна нечовешки писък, който отекна в бездната, а тъмното пророчество отнесе със себе си сянката на Ктрек Гору.

Отново настъпи тишина. Облаците над тях спряха да се движат, звездите изчезнаха. Цялата вселена потрепери и спря. Настъпи момент на пълен мрак и покой. В тази секунда всичко, което съществуваше, което беше съществувало или щеше да бъде родено, се вля в пътя на единственото Пророчество. И ако преди винаги беше имало две, сега то беше едно-единствено.

После вятърът задуха, отначало леко, после по-силно и отвя застоялата миризма на Града на мрака, звездите изгряха отново като огнени бижута върху кадифената шия на нощта. Когато светлината се появи отново, Гарион се изправи изтощен над тялото на мъртвия бог. Мечът му продължаваше да проблясва в ръката му, а Кълбото тържествуваше в ума му. Знаеше, че в краткия момент, когато светлината бе изчезнала, двамата с Торак си бяха върнали нормалните размери, но беше прекалено изморен, за да се учудва.

Белгарат се измъкна замаян от мрачната гробница. Скъсаната верижка на медальона му висеше от стиснатия му юмрук. Старецът поспря за момент и се вгледа в Гарион и в мъртвия бог.

Вятърът свистеше в развалините. В далечината хрътките на Торак нададоха тъжен вой за своя мъртъв господар.

Белгарат изправи рамене, после със странен жест, подобен на този, който Торак бе направил преди да умре, вдигна ръце към небето и извика:

— Господарю! Всичко свърши!