Дейвид Едингс
Последната битка (22)

Глава 21

Трепетликите стояха бели и неподвижни под мъртвото небе, като решетки на клетка. Белгарат ги поведе предпазливо по криволичещите пътеки на безкрайната притихнала гора.

— Колко още трябва да вървим? — попита Силк нетърпеливо.

— Остава ни по-малко от ден — отвърна Белгарат. — Облаците се сгъстяват.

— Ти казваше, че този облак никога не се движи, нали?

— Никога. Неподвижен е, откакто Торак го сложи там.

— А какво ще стане, ако се появи вятър? Няма ли да го премести?

Белгарат поклати глава.

— В този район природните закони са отменени. Доколкото знам, всъщност облакът не е облак. Може да се превръща в нещо друго.

— В какво например?

— В някаква илюзия вероятно. Боговете са много добри в създаването на илюзии.

— Нас ли търсят. Кролимите, имам предвид? — Белгарат кимна. — А вземаш ли някакви мерки, за да им попречиш?

— Естествено.

Старецът погледна Силк.

— Откъде това желание за разговор? През последния час не си млъкнал.

— Малко съм напрегнат — призна Силк. — Това е непозната територия за мен, а неизвестното винаги ме изнервя. Много по-спокоен се чувствам, когато съм разработил предварително маршрута си за бягство.

— Винаги ли си готов да побегнеш?

— С моята професия е задължително… Какво беше това?

Гарион също го чу. Някъде далече зад тях се чу приглушен вой или лай, в началото само на едно животно, после и на още няколко.

— Вълци — предположи той.

Лицето на Белгарат беше пребледняло.

— Не — отвърна той. — Не са вълци.

Дръпна юздите и неспокойният му кон премина в лек тръс. Звукът беше приглушен от блатистата почва под трепетликите.

— А какво тогава, дядо? — попита Гарион, като също подкара коня си в тръс.

— Хрътките на Торак — отвърна сухо Белгарат.

— Кучета?

— Не съвсем. Това са кролими, но са много особени. Когато ангараките построиха града, Торак реши, че има нужда от някой да пази околностите. Някои кролими се съгласиха доброволно да приемат нечовешка форма. Промяната е завинаги.

— Справял съм се кучета и преди — каза уверено Силк.

— Но не и като тези. Да се опитаме да ги надбягаме. — Гласът на Белгарат не звучеше много убедително.

Пришпориха конете в галоп. Клоните ги удряха в лицата и Гарион вдигна ръка, за да се предпазва. Изкачиха се на едно малко възвишение и се спуснаха от другата страна. Лаят зад гърба им се приближаваше.

Конят на Силк се препъна и той едва не падна от седлото.

— Така няма да стане, Белгарат — каза Силк, когато Белгарат и Гарион спряха конете си. — Следите ни са твърде ясни в тази почва.

Белгарат вдигна ръка и за момент се заслуша. Силният лай беше твърде близко.

— И бездруго ни настигат — съгласи се старецът.

— По-добре да измислиш нещо — каза Силк и погледна нервно назад.

— Работя по въпроса — каза Белгарат и вдигна глава, за да подуши въздуха. — Да продължим. Усещам миризмата на застояла вода. Областта е осеяна с блатисти езера. Можем да прикрием следите си в някое по-голямо.

Продължиха по склона към долината. Миризмата на застояла вода се засилваше.

— Ей там — посочи Гарион една кафява бара сред белите стъбла на дърветата.

Блатото беше доста голямо — широко пространство от воняща мазна вода на дъното на обрасло корито. От водата стърчаха дървета. Безлистните им клони приличаха на животински лапи, издигащи се в няма молитва към безразличната небе.

Силк сбърчи нос и каза:

— Вони достатъчно силно, за да скрие всяка друга миризма.

— Ще видим — отвърна Белгарат. — Това може да заблуди обикновено куче, но не забравяйте, че хрътките на Торак наистина са кролими. Те могат и да мислят, така че няма да разчитат само на нюха си.

Вкараха насила конете в смрадливата мътна вода и зацапаха навътре, като често сменяха посоката, криволичейки между дънерите. Конските копита размътиха изгнилата растителност по дъното и се разнесе още по-непоносима миризма.

Лаят на хрътките се приближаваше и в него вече се усещаше настървение и глад.

— Вече стигнаха до брега на блатото — каза Силк, като вдигна глава и се заслуша.

Сред преследвачите настъпи кратко объркване.

— Дядо — извика Гарион и рязко дръпна юздите. Точно пред тях, в дълбоката до колене кафява вода стоеше черно куче. От устата му течаха лиги. Беше огромно, почти колкото кон, и в очите му гореше злобен зелен пламък. Предните му лапи и гръдният кош бяха масивни, а зъбите, които се подаваха от устата му, бяха дълги поне една стъпка и се закривяваха надолу между разпенените бърни.

— Хванахме ви — излая то, като сякаш дъвчеше думите с разкривената си уста. Гласът му беше металически, остър.

Силк моментално бръкна за една от скритите си ками.

— Остави — каза му Белгарат. — Това е само проекция, сянка.

— И може да прави това? — попита с изумление Силк.

— Нали ви казах, че това са кролими.

— Гладни сме — каза кучето с огнени очи. — Скоро ще се върна с приятелите си и ще хапнем човешко месо.

След това сянката проблесна и изчезна.

— Те вече знаят къде сме — каза с тревога Силк. — По-добре направи нещо, Белгарат. Можеш ли да използваш магии срещу тях?

— Това просто ще разкрие още по-ясно къде се намираме. Има и други същества наоколо освен кучетата.

— Мисля, че трябва да рискуваме. Нека се притесняваме за нещата едно по едно. Видя ли му зъбите?

— Идват — каза Гарион напрегнато.

Зад тях ясно се чуваше плискането на водата.

— Направи нещо, Белгарат!

Небето над главите им се смрачи и въздухът стана потискащо тежък. В далечината се чу тътен на гръмотевица. През гората сякаш премина дълбока въздишка.

— Продължавайте — каза Белгарат и те продължиха да газят през кафявата вода към другия край на блатото.

Трепетликите на брега обърнаха нагоре сребристите си листа, сякаш огромна бяла вълна разтърси гората.

Хрътките бяха съвсем близо и победният им лай огласяше гората.

Внезапно проблесна искряща синьо-бяла светкавица, после се чу силен гръм. Небето над тях се разтвори и се изсипа пороен дъжд. Вятърът свистеше, късаше листата на трепетликите и ги вееше във въздуха. Дъждът валеше косо и скриваше всичко на разстояние няколко стъпки.

— Ти ли го направи? — извика Силк на Белгарат.

Но озадаченото лице на Белгарат показваше ясно, че бурята го е изненадала също толкова, колкото и Силк. Двамата погледнаха Гарион.

— Ти ли го направи? — попита настоятелно Белгарат.

— Не е той. Аз го направих.

Гласът, който излизаше от устата на Гарион, не беше неговият.

— Твърде много усилия положих, за да оставя сега всичко да бъде разрушено от някакви си кучета.

— Нищо не чух — възхити се Белгарат, като избърса потното си лице.

— Не си слушал когато трябва — отвърна гласът на Гарионовия спътник. — Подготвих всичко още миналата пролет. Просто сега стигна дотук.

— Значи си знаел, че ще ни трябва?

— Очевидно е. Обърнете се на изток. Кучетата няма да могат да ви проследят в тази буря. Заобиколете и влезте в града от източната страна. Там има по-малко пазачи.

Пороят продължаваше, придружен от раздиращи небето гръмотевици и светкавици.

— Колко ще продължи този дъжд? — попита Белгарат, опитвайки се да надвика шума.

— Достатъчно. Надигаше се при Източно море в продължение на седмица. Едва тази сутрин се разрази на брега. Завийте на изток.

— Може ли да поговорим, докато яздим? — попита Белгарат. — Имам много въпроси.

— Сега едва ли е най-подходящото време за разговори, Белгарат. Трябва да бързате. Другите вече пристигнаха в Ктхол Мишрак тази сутрин, точно преди да се разрази бурята. Всичко е готово, така че бързайте.

— Довечера ли ще бъде?

— Да, ако успеете да стигнете навреме. Торак е почти буден. Мисля, че ще е добре да сте там в момента, когато си отвори очите.

Белгарат изтри лицето си. В очите му се четеше притеснение.

— Да вървим — каза рязко той и ги поведе през силния дъжд към брега.

Дъждът не спря няколко часа. Прогизнали, мръсни, заслепявани от летящите листа и клони, тримата яздеха на изток. Лаещите кучета останаха далече зад тях, безсилни да продължат в непрогледната дъждовна пелена, която заличи всякакви миризми.

Когато настъпи нощта, бяха стигнали до няколко ниски хълма далеч на изток. Дъждът беше намалял до неприятен ситен валеж, придружен от студен силен вятър. Усилваше се периодично на талази, които идваха от Източно море.

— Сигурен ли си, че знаеш пътя? — обърна се Силк към Белгарат.

— Мога да го намеря — каза сериозно Белгарат. — Ктхол Мишрак има специфична миризма.

Дъждът почти спря. От време на време ситни капки потропваха по листата, но когато стигнаха до края на гората, и те изчезнаха. Миризмата, за която говореше Белгарат, не беше силна. Беше по-скоро неопределена смесица от различни миризми. Основно вонеше на разлагащи се растения, макар че се долавяше и мирисът на застояла вода и плесен. Като цяло, миришеше на разлагащи се неща. Когато стигнаха последните дървета, Белгарат дръпна юздите на коня си и тихо каза:

— Е, стигнахме.

Долината пред тях беше слабо осветена от бледо, неприятно сияние, което сякаш идваше от самата земя. В средата на тази разруха се издигаха руините на града.

— Каква е тази странна светлина? — попита Гарион напрегнато.

Белгарат изсумтя.

— Фосфор. Идва от плесените, които растат навсякъде. Слънцето никога не огрява Ктхол Мишрак, така че растителността е различна, такава, която вирее в мрак. Ще оставим конете тук.

Белгарат слезе от коня си.

— Мислиш ли, че това е добра идея? — попита Силк, докато се смъкваше от седлото си. — Може да се наложи да се измъкнем бързичко.

Дребният мъж беше мокър и трепереше.

— Не — каза спокойно Белгарат. — Ако всичко върви добре, никой в града няма да се опита да ни попречи. Ако пък нещата се объркат, няма да има никакво значение.

— Не обичам липсата на алтернатива — измърмори горчиво Силк.

— В такъв случай си избрал неподходящото пътешествие — отвърна Белгарат. — Това, което ни предстои, е лишено от алтернатива. Започнем ли го, нямаме никакъв шанс да го спрем.

— Това не означава, че трябва да ми харесва, нали? Сега какво следва?

— Двамата с Гарион ще се преобразим, за да не сме така подозрителни. Ти си експерт по незабележимото придвижване в тъмнината, но ние не сме така опитни.

— Ще използваш магии толкова близко до Торак? — попита невярващо Силк.

— Ще бъдем много тихи — увери го Белгарат. — Промяната на формата е по-скоро вътрешна, така че не се вдига много шум.

Обърна се към Гарион и каза:

— Ще го направим бавно. Това разпръсва шума и го прави още по-слаб. Разбираш ли?

— Мисля, че да, дядо.

— Аз ще съм първи. Гледай ме.

Старецът погледна към конете.

— Да се преместим малко. Конете се страхуват от вълци. Не искаме да ги подплашим и да хукнат, нали?

Пропълзяха между дърветата и се отдръпнаха от мястото, където стояха конете.

— Това трябва да е достатъчно — каза Белгарат. — Гледай сега.

Концентрира се известно време, после тялото му затрепери и заблестя. Промяната беше много постепенна и за известно време лицето му и главата на вълка сякаш бяха едно. Шумът, който предизвика, приличаше на шепот. После всичко свърши и огромният сребрист вълк седна на задните си лапи.

— Сега ти го направи — каза той на Гарион, като почти не помръдна устни, типично за говора на вълците.

Гарион се концентрира и си представи облика на вълка. Направи го толкова бавно, че сякаш усети как му расте козина.

Силк търкаше лицето и ръцете си с мръсотия, за да е по-незабележим. После погледна въпросително вълците.

Белгарат изви глава към града и ги поведе през откритото поле към мрачните руини.

В слабата светлина се движеха и други фигури, които се ослушваха и душеха. Някои миришеха на кучета, други на влечуги. Кролимите претърсваха и следяха иззад скалите и ъглите и търсеха с умовете си натрапници в мрака.

Земята под лапите на Гарион беше мъртва. Нямаше никаква растителност, никакъв живот. Заедно със Силк, който беше приклекнал между тях, двата вълка се промъкваха по корем към развалините, като използваха максимално купищата камъни и останки. На Гарион му се струваше, че се движат много бавно, но Белгарат не обръщаше никакво внимание на времето. Когато по случайност се озоваваха до някой кролим, пълзяха един след друг. Минутите едва се влачеха, докато тримата пълзяха все по-близо до Града на мрака.

Точно до разрушената скала стояха двама жреци на Торак и тихо разговаряха. Приглушените им гласове отекваха ясно в ушите на Гарион.

— Хрътките изглеждат нервни тази нощ — каза първият кролим.

— От бурята е — отвърна другият. — Лошото време винаги ги изнервя.

— Чудя се какво ли е да си хрътка — замислено каза първият.

— Ако толкова искаш, можеш да се присъединиш към тях.

— Е, не съм чак толкова любопитен.

Силк и двата вълка минаха на не повече от десет метра от разговарящите кролими и продължиха напред през руините на мъртвия град. Сред развалините можеха да се придвижват по-бързо. Сенките ги прикриваха и те се промъкваха между камъните, водени уверено от Белгарат към центъра на града и останките на желязната кула — остри и черни на фона на мрачното небе.

Миризмата на ръжда, застояло и гнилоч стана по-силна и прииждаше към вълчия нос на Гарион на талази. Беше отвратителна, така че той затвори уста и се опита да не мисли за това.

— Кой е там? — попита остро един глас.

Беше кролим. Стоеше с изваден меч на средата на улицата и се взираше внимателно в тъмните сенки. Тримата замръзнаха. Гарион по-скоро подуши, отколкото чу как Силк бавно и внимателно се пресегна и извади камата, скрита зад врата му. После замахна, ножът изсвистя и с безмилостна точност се заби в кролима.

Той изстена, преви се рязко, после въздъхна и падна по очи. Мечът му издрънча и също падна на земята.

— Да вървим — каза Силк и пробяга покрай тялото на кролима, сгърчено върху камъните.

Гарион усети миризмата на прясна кръв и тя предизвика странен вкус в устата му.

Стигнаха до камарата огънати железа и натрошени плочи — някогашната кула — и бавно се промъкнаха през отворената врата в непрогледния мрак. Миришеше на ръжда, но се усещаше и мирисът на древна всепоглъщаща злина. Гарион спря и нервно задуши. Почувства как козината на врата му настръхва и с усилие потисна ръмженето, което неволно се надигна в гърлото му.

Усети как Белгарат мина покрай него и последва стария вълк, воден единствено от обонянието си. В отсрещния край на огромната празна желязна стая имаше още една врата.

Белгарат спря и Гарион чу отново тихия шепот — дядо му отново прие човешка форма. Гарион се съсредоточи и също се върна в нормалния си облик.

Силк псуваше гневно, но почти безмълвно под нос.

— Какво има? — прошепна Белгарат.

— Забравих да си взема ножа — отвърна Силк през зъби. — Беше един от любимите ми.

— Сега какво ще правим, дядо? — попита Гарион с дрезгав шепот.

— Зад тази врата има стълбище, което води надолу.

— Какво има долу?

— Килия. Нещо като гробница, в която Зедар е положил тялото на Торак. Ще слезем ли долу?

Гарион въздъхна, после сви рамене и отвърна:

— Затова сме дошли.