Дейвид Едингс
Последната битка (20)

Глава 19

Останаха почти цяла седмица в императорския двор като лични гости на император Закат, на когото, по непонятни причини, тяхната компания доставяше някакво меланхолично удоволствие. Настаниха ги поотделно в копринени палатки и шатри, обслужваше ги домашната прислуга на Закат. Императорът лично се погрижи да имат всички удобства.

Този странен човек с тъжни очи озадачаваше принцеса Се’недра. Макар че беше самото олицетворение на вежливостта, тя потръпваше при спомена за разговора му с крал Гедел. Неговата безцеремонност беше потискаща, защото той сякаш никога не губеше присъствие на духа. Освен това май изобщо не спеше. Когато изпитваше необяснима потребност да разговаря с някого, изпращаше да повикат Се’недра, често посред нощ. Никога не се извиняваше, че нарушава съня й. Явно и през ум не му минаваше, че тези покани може би й създават известно неудобство.

— Къде е получил военното си образование крал Родар? — попита Закат по време на един от среднощните им разговори. — Нищо от информацията, която имам, дори и не подсказваше за този негов талант.

Императорът беше потънал в пурпурните възглавнички на мекото кресло, по лицето му играеше златистата светлина от свещите, котката дремеше в скута му.

— Всъщност не знам, ваше величество — отговори Се’недра, докато подръпваше разсеяно ръкава на копринения халат, който й бяха дали скоро след пристигането им. — Аз се запознах с Родар миналата зима.

— Много странно — замислено продължи Закат. — Винаги сме смятали, че той е стар глупак, влюбен до уши в младата си жена. Никога не сме го приемали като евентуална заплаха. Насочихме цялото си внимание към Бранд и Анхег. Бранд стои твърде настрана, за да е добър лидер, а Анхег е прекалено непостоянен, за да ни създаде сериозно безпокойство. И изведнъж като че ли от нищото се появява Родар и поема нещата в свои ръце. Алорните са една загадка, нали? Как може да ги понася едно разумно толнедранско момиче като теб?

Тя се усмихна и каза малко троснато:

— Имат някакъв чар, ваше величество.

— Къде е Белгарион?

Въпросът бе зададен без никакво предупреждение.

— Нямаме представа, ваше величество — уклончиво отвърна Се’недра. — Лейди Поулгара побесня, когато той изчезна.

— Придружен от Белгарат и Келдар — добави императорът. — Чухме, че ги търсят. Кажи ми, принцесо, дали той случайно не носи със себе си Ктраг Яска?

— Ктраг Яска?

— Горящият камък. Вие на запад го наричате Кълбото на Алдур.

— Не ми е разрешено да обсъждам това, ваше величество — отвърна малко превзето тя, — и съм уверена, че сте прекалено благовъзпитан, за да се опитате да изтръгнете информацията от мен.

— Принцесо! — укорително възкликна той.

— Съжалявам, ваше величество — извини се тя и му се усмихна с онази усмивка на малко момиченце, която винаги пазеше като последно оръжие.

Закат леко се засмя.

— Не играеш много честно, Се’недра.

— Да, ваше величество — съгласи се тя. — Какво накара вас и Таур Ургас да забравите старата си вражда и да се съюзите срещу нас?

Искаше да покаже, че и тя умее да задава изненадващи въпроси.

— Между нас нямаше съюз, когато ви нападнахме, принцесо — отвърна той. — Аз просто отвръщах на Таур Ургас.

— Не ви разбирам.

— Докато той си оставаше в Рак Госка, за мен беше напълно достатъчно да стоя в Тул Зелик, но когато той започна поход на север, аз трябваше да реагирам. Земята на тулите има твърде голямо стратегическо значение, за да позволя да бъде окупирана от враждебна сила.

— И сега какво, Закат? — дръзко попита Се’недра. — Таур Ургас е мъртъв. Накъде ще се обърнете, за да търсите нов враг?

Усмивката му беше ледена.

— Колко малко ни познаваш, Се’недра. Таур Ургас беше олицетворение на фанатизма на мургите. Ктучик е мъртъв, Таур Ургас е мъртъв, но Мурго живее, както ще живее Малореа, след като аз умра. Нашата вражда датира от векове. Най-после един малореански император има възможност да превземе Мурго завинаги и да се превърне във владетел на Ангарак.

— Всичко е заради властта, така ли?

— А за какво друго да е? — тъжно възкликна той. — Когато бях много млад, си мислех, че може би има и нещо друго, но животът доказа, че не съм бил прав.

За миг лицето му се сви болезнено и той въздъхна.

— След време и ти ще откриеш тази истина. Твоят Белгарион ще става все по-студен с годините, а задоволството от властта ще го обзема все повече. Когато го завладее напълно и му остане само любовта към властта, двамата с него неминуемо ще тръгнем един срещу друг. Няма да го нападам, докато не завърши обучението му. Не мога да изпитам удовлетворение от победата над човек, който не е схванал напълно действителността. Когато всичките му илюзии се изпарят и му остане само любовта към властта, тогава ще стане достоен противник.

Той й хвърли хладен поглед и добави:

— Мисля, че отнех прекалено много време от почивката ти, принцесо. Върви да спиш и сънувай любов и други измислици. Мечтите ти ще увехнат твърде скоро, така че им се радвай, докато можеш.

Рано на другата сутрин Се’недра влезе в шатрата на Поулгара. Вълшебницата все още се възстановяваше от борбата с кролимите в Тул Марду.

— Той е умопобъркан като Таур Ургас — каза Се’недра. — Идеята да стане владетел на Ангарак го е обзела да такава степен, че дори не обръща внимание на това, което правим.

— Това може би ще се промени, когато Анхег започне да потопява корабите с войската му — отвърна Поулгара. — В момента не можем да направим нищо, така че го изслушвай и бъди учтива с него.

— Мислиш ли, че трябва да се опитаме да избягаме?

— Не.

Се’недра я изгледа изненадано.

— Това, което става, трябва да стане. Явно има някаква причина ние четиримата — ти, Дурник, Задача и аз да отидем в Малореа. Нека не се месим в хода на събитията.

— Ти знаеше ли, че това ще се случи?

Поулгара се усмихна уморено.

— Знаех, че отиваме там. Не знаех как точно. Закат не ни пречи, така че не го предизвиквай.

Се’недра въздъхна примирено и отговори:

— Както кажеш, лейди Поулгара.

Същия ден до император Закат достигнаха първите донесения за действията на крал Анхег в Източно море. Се’недра присъстваше на връчването им и изпита скрито задоволство, когато този човек с непоклатимо спокойствие за първи път показа признаци на раздразнение.

— Сигурен ли си в това? — попита той треперещия пратеник и вдигна пергамента.

— Аз само донесох свитъка, велики господарю.

Пратеникът се разтрепери още по-силно и сякаш се смали пред гнева на императора.

— Беше ли в Тул Зелик, когато пристигнаха корабите?

— Имаше само един кораб, велики господарю.

— Един от петдесет? — попита недоверчиво Закат. — Нямаше ли и други да идват покрай брега?

— Моряците казаха, че няма, ваше императорско величество.

— Що за варварин е този Анхег от Черек? — възкликна Закат към Се’недра. — Всеки от тези кораби имаше на борда си по двеста души.

— Крал Анхег е алорн, ваше величество — хладно отвърна тя. — Те са непредсказуеми.

С огромно усилие на волята си Закат се овладя.

— Разбирам — каза той след известен размисъл. — Това е бил вашият план от самото начало, нали така, принцесо? Нападението срещу Тул Марду е било само хитрина.

— Не съвсем, ваше величество. Убедиха ме, че градът трябва да бъде неутрализиран, за да може да мине флотата.

— Но защо той праща на дъното моите войници? Аз не изпитвам омраза към алорните.

— Торак обаче изпитва, или поне така ми казаха, а Торак ще командва обединените армии на Ангарак. Ние не можем да оставим вашите войски да слязат на този континент, ваше величество. Не можем да дадем на Торак такава преднина.

— Торак спи и ще продължи да спи още много години.

— Имаме информация, че няма да са толкова много. Самият Белгарат е убеден, че моментът е почти настъпил.

Той присви очи.

— Тогава трябва да ви предам на кролимите. Надявах се, че ще мога да изчакам Поулгара да възстанови силите си преди пътуването, но ако това, което казваш, е истина, явно няма време за губене. Предай на приятелите си да се подготвят, принцесо. Ще тръгнете за Тул Зелик утре сутринта.

— Както желаете, ваше величество — отвърна Се’недра и усети как по гърба й пролазват тръпки.

— Аз съм светски човек, принцесо — обясни той. — Кланям се пред олтара на Торак, когато случаят го изисква, но не претендирам, че съм много набожен. Няма да се намеся в религиозния спор между Белгарат и Зедар. Изобщо не искам да заставам между Торак и Алдур, когато влязат в двубой. Сериозно ти препоръчвам да следваш същото поведение.

— Решението не е мое, ваше величество. Моето участие в това е било предвидено много преди да се родя.

Стана му забавно.

— Имаш предвид Пророчеството ли? Ние, ангараките, също имаме Пророчество. Надали вашето е по-надеждно от нашето. То не е нищо повече от измислица на жреците, с която държат наивниците в ръцете си.

— Излиза, че вие в нищо не вярвате, милорд.

— Вярвам в собствената си сила. Нищо друго няма смисъл.

Кролимите, които ги придружаваха в пътуването им на север през изгорените от слънцето равнини на Мишрак ак Тул към Тул Зелик, се държаха с хладна вежливост. Се’недра не можеше да прецени дали поведението им се дължи на предупрежденията на императора на Малореа, или на страха им от Поулгара. Нетърпимата горещина беше преминала и във въздуха се долавяше краят на лятото. Тук-там из тулската равнина имаше села — безразборно струпани къщи със сламени покриви и осеяни с мръсотия улици. Селяните гледаха враждебно жреците на Торак, които яздеха по улиците с надменни физиономии.

Равнината на запад от Тул Зелик беше покрита с червените палатки на огромния полеви лагер, създаден за малореанската армия. С изключение на няколкото части, които го пазеха, огромният лагер беше празен. Войските, които вече бяха дошли в Мишрак ак Тул, бяха край Тул Марду със Закат, а непрестанният поток пристигащи беше секнал внезапно.

Самият Тул Зелик беше като всички пристанищни градове по света и миришеше на солена вода, риба, катран и разлагащи се водорасли. Каменните сгради бяха ниски и масивни, каквито бяха и самите тули. Всички калдъръмени улици се спускаха към пристанището, което беше в единия край на широкото речно устие. Точно на отсрещната страна имаше почти същото пристанище.

— Кой е градът отсреща? — попита Се’недра един от кролимите.

— Яр Марак — лаконично отвърна облеченият в черна роба жрец.

— Аха — каза тя и си спомни скучните уроци по география. Двата града, единият на тулите, другият — на надраките, бяха един срещу друг на устието на река Корду. Границата между Мишрак ак Тул и Гар ог Надрак минаваше по средата на реката.

— Според мен, когато императорът се върне от Тул Марду, сигурно ще го унищожи — добави един от кролимите. — Той не беше доволен от поведението на крал Дроста на бойното поле и изглежда, ще последва някакво наказание.

Продължиха право към пристанището.

— Моят екипаж изобщо отказва да отплаваме — съобщи на кролимите капитанът на малореанския кораб, с който трябваше да потеглят. — В морето череките са като глутница вълци на сушата. Опожаряват и потопяват всеки попаднал им съд.

— Флотата им е далеч на юг — заяви жрецът, който водеше групата кролими.

— Флотата на череките е навсякъде — възрази капитанът. — Преди два дни са подпалили два крайбрежни града на двеста левги на юг оттук, а вчера са потопили една дузина кораби на сто левги на север. Няма да повярвате колко бързо могат да се придвижват! Дори не губят време да разграбват градовете, които палят. Те не са хора! Те са стихийно бедствие!

— Отплаваме след един час — твърдо каза кролимът.

— Първо трябва да сте наясно как да гребете и да се оправяте с платната — каза капитанът. — Моите хора са изплашени до смърт и не искат да отплават.

— Ще ги убедим — сухо отвърна кролимът и издаде няколко заповеди на хората си. На високата задна палуба набързо беше издигнат олтар, а до него бе поставен мангал с тлеещи въглени.

Водачът на кролимите зае мястото си пред олтара, вдигна ръце към небето и започна да припява с дълбок гърлен глас. В дясната си ръка държеше нож. Подчинените му избраха напосоки един от моряците и го довлякоха насила на задната палуба, въпреки че той крещеше и се дърпаше. Се’недра гледаше вцепенена от ужас как мъжът беше положен по гръб напреки на олтара и заклан с почти небрежна прецизност. Кролимът, който владееше добре ножа, вдигна сърцето му, от което капеше кръв, и извика силно:

— Виж нашия дар, Драконе на Ангарак!

После се извърна и го постави в димящия мангал. Отначало сърцето запуши и зацвърча, след това почерня, сбръчка се и се овъгли. На носа на кораба в чест на жертвоприношението тържествено удари гонг.

С окървавени ръце кролимът се обърна към пребледнелите моряци, скупчили се насред палубата.

— Жертвоприношенията ще продължат, докато корабът не отплава — каза той. — Кой ще е следващият, който ще даде сърцето си на нашия любим бог?

Корабът незабавно вдигна платна.

Се’недра извърна лице, обзета от погнуса, и погледна Поулгара, в чиито очи гореше омраза. Изглежда, беше раздирана от бурни вътрешни противоречия. Се’недра я познаваше и знаеше, че Поулгара успява да се сдържи да не отправи страшно наказание към оплискания с кръв кролим само благодарение на огромно усилие на волята си. Беше прегърнала Задача сякаш да го защити. На лицето на детето имаше изражение, каквото Се’недра не бе виждала никога преди. Погледът му беше изпълнен с тъга и състрадание, но същевременно в очите му светеше твърда решимост, като че ли ако имаше власт, Задача би сринал всички олтари на Торак по света.

— Сега ще слезете в каютите — каза им един от кролимите. — След няколко дни ще стигнем до бреговете на безграничната Малореа.

Плаваха на север плътно покрай брега на Надрак и бяха в постоянна готовност да слязат на сушата, ако на хоризонта се появи черекски кораб. На едно място капитанът огледа внимателно пустото море, преглътна с мъка и завъртя кормилото на изток към открито море.

Ден и половина след като се бяха отдалечили от брега на Надрак видяха стълб гъст черен дим да се издига далеч на юг. След още толкова се натъкнаха на носещи се над водата овъглени останки и бледи подути трупове. Изплашените моряци гребяха с всичка сила, без да се налага да бъдат подканвани с камшици.

Една мрачна сутрин — небето беше прихлупено от дъждовни облаци, а въздухът бе натежал непоносимо от наближаващата буря — на хоризонта пред тях се появи тъмно петънце. Моряците удвоиха усилията си и загребаха отчаяно към сигурния малореански бряг.

Брегът, на който ги стовариха с лодки, беше полегат и покрит с побелял от солта чакъл. Вълните издаваха странна тъжна въздишка, когато се разбиваха в него. На известно разстояние ги очакваше група кролими на коне. Черните им роби бяха пристегнати в кръста с алени платнени колани.

— Първожреци — студено отбеляза Поулгара. — Ще ни ескортират с почести.

Кролимът, който беше командвал придружилата ги дотук група, бързо отиде при чакащите, просна се на земята пред тях и заговори с подчертано благоговение. Един от първожреците, възрастен мъж с дълбоко набраздено от бръчки лице и хлътнали очи, слезе малко сковано от коня и тръгна към Се’недра и приятелите й.

— Кралице — каза той на Поулгара след почтителен поклон. — Аз съм Уртаг, първожрец на областта Камат. Тук съм с моите братя, за да ви придружа до Града на нощта.

— Разочарована съм, че не ни очаква лично Зедар — хладно отвърна магьосницата. — Надявам се, че не се е почувствал неразположен.

Уртаг я погледна раздразнено.

— Не роптайте срещу предопределената ви съдба, кралице на Ангарак.

— Очакват ме две съдби, Уртаг — каза тя. — Коя ще последвам още не е решено.

— Не изпитвам никакви съмнения относно това — заяви той.

— Може би защото никога не сте се осмелили да обърнете очи към алтернативата — отвърна тя. — Ще потегляме ли, Уртаг? Едва ли ветровит бряг като този е най-подходящото място за водене на философски спор.

Кролимите бяха довели допълнително коне и след малко всички потеглиха на североизток през ниските гористи хълмове. Покрай чакълестия бряг растяха тъмнозелени смърчове, но след като превали първото възвишение, групата навлезе в гора от белокори трепетлики. Правите бели дънери напомняха на Се’недра трупове. В цялата гора имаше нещо мрачно и потискащо.

— Господарке Поул — прошепна съвсем тихо Дурник, — не трябва ли да съставим някакъв план?

— За какво, Дурник? — попита тя.

— За бягство, разбира се.

— Но ние не искаме да избягаме, Дурник.

— Така ли?

— Кролимите ни водят там, където искаме да отидем.

— Защо искаме да отидем в Ктхол Мишрак?

— Трябва да свършим нещо там.

— Единственото, което съм чувал за това място, е, че е лошо — каза той. — Сигурна ли сте, че не грешите?

Тя протегна ръка и я положи върху неговата.

— Скъпи Дурник, просто трябва да ми имаш доверие.

— Разбира се, господарке Поул — отвърна бързо той. — Но не трябва ли да знам какво да очакваме? Ако се наложи да ви защитавам, трябва да съм подготвен.

— Щях да ти кажа, ако знаех, Дурник, но всъщност не знам какво да очакваме. Знам само, че ние четиримата трябва да отидем в Ктхол Мишрак. Ще има нужда от нас, за да може това, което ще се случи там, да бъде доведено докрай. Всеки от нас ще има да свърши по нещо.

— Дори и аз ли?

— Особено ти, Дурник. В началото не разбирах кой си ти всъщност. Затова се опитах да те спра да не идваш. Но сега вече разбирам. Трябва да си там, защото ще направиш нещото, което ще насочи цялата развръзка в едната или в другата посока.

— Какво е то?

— Не знаем.

Той отвори широко очи и попита обезпокоено:

— Ами ако сбъркам?

— Мисля, че няма — увери го тя. — За мен е ясно, че нещото, което ще направиш, ще произлезе напълно естествено от това кой и какво си ти. — Тя му се усмихна и добави: — Няма да можеш да сгрешиш, Дурник, също както не можеш да излъжеш, измамиш или откраднеш. Отвътре ще ти дойде да го направиш правилно, така че не се тревожи.

— Много добре го казахте, господарке Поул, но ако нямате нищо против, ще се тревожа по малко, само наум, разбира се.

Тя се засмя, погледна го гальовно и каза:

— Скъпи Дурник, какво щяхме да правим без теб? — И стисна импулсивно ръката му.

Дурник се изчерви и се опита да извърне поглед, но грейналите й очи бяха приковали неговите и той се изчерви още повече.

След като минаха през трепетликовата гора, навлязоха в необичайно мрачна местност. От гъсто преплетените бурени стърчаха бели заоблени каменни блокове — като надгробни плочи в отдавна изоставено гробище. Изсъхнали дървета протягаха кривите си клони към облачното небе като умоляващи ръце. Хоризонтът пред тях беше затулен с огромен облак, толкова черен, че изглеждаше почти синкав. За свое учудване Се’недра забеляза, че облакът изобщо не се движи. Наоколо нямаше никакви признаци за човешко присъствие, а посоката, която следваха, дори не беше по отъпкана пътека.

— Никой ли не живее там? — попита принцесата Поулгара.

— Ктхол Мишрак е изоставен град, ако не се смятат няколкото кролими — отговори магьосницата. — Торак е разрушил града и е изгонил жителите в деня, в който баща ми заедно с крал Черек и синовете му са откраднали Кълбото от желязната кула.

— Кога е било това?

— Много отдавна, Се’недра. Доколкото успяхме да определим, било е точно в деня, когато сме се родили двете с Белдаран и майка ни е умряла. Малко ни е трудно да кажем със сигурност. В онези времена бяхме доста небрежни към времето.

— Щом майка ви е умряла, а Белгарат е бил тук, кой тогава се е грижил за вас?

— Белдин, разбира се — каза с усмивка Поулгара. — Не беше много добра майка, но правеше каквото може, докато татко се върне.

— Затова ли си толкова привързана към него?

— Това е една от причините.

Зловещият облак бе все така неподвижен. Простираше се по цялото небе като планинска верига.

— Много странен облак — каза Дурник и се вгледа в гъстата черна пелена над тях. — Зад нас идва буря, но този облак изобщо не мърда.

— Той не се движи, Дурник — обясни Поулгара. — Не се е движил никога. Когато ангараките са построили града, Торак го е поставил отгоре, за да го скрие. Оттогава стои там.

— От колко време?

— Около пет хиляди години.

— Слънцето никога ли не грее тук?

— Не.

Кролимите започнаха да се оглеждат неспокойно и накрая Уртаг заповяда да спрат.

— Трябва да се покажем, за да видят кои сме — обяви той. — Иначе пазачите може да ни вземат за натрапници.

Другите жреци закимаха нервно. После всички извадиха изпод расата си маски от полирана стомана и ги сложиха върху лицата си. След това отвързаха от седлата дебели факли и ги запалиха с кратки заклинания. Факлите лумнаха със странен зеленикав пламък и започнаха да отделят задушлив дим с мирис на сяра.

— Интересно какво ще стане, ако реша да духна факлите ви — подхвърли Поулгара със закачлива усмивка.

Уртаг я погледна уплашено.

— Сега не е време за глупави игри, милейди — предупреди я той. — Пазачите са много жестоки с натрапниците. Животът ни зависи от тези факли. Моля ви, не правете нищо, което ще докара нещастие за всички нас.

Тя само се изкиска присмехулно.

Докато яздеха под облака, ставаше все по-тъмно. Не беше точно като мрака на нощта, а по-скоро някаква мътна непрозрачност, плътна сянка във въздуха. Качиха се на билото на едно възвишение и видяха пред себе си котловина, в чийто център, забулени в полумрака, се долавяха очертанията на опустошения Град на нощта. Около тях имаше само редки бурени и хилава трева, закърняла от липса на слънчева светлина. Побитите в земята каменни блокове бяха обрасли с лишеи, които ги разяждаха. Безцветни гъби растяха навред по влажната земя. Сякаш самата земя боледуваше.

Бавно и внимателно, с вдигнати над главите им пращящи факли, жреците ги поведоха към котловината и към срутените стени на Ктхол Мишрак.

На влизане в града принцесата забеляза някакво движение сред камънаците. Тъмни фигури се стрелкаха из руините, а звукът, който се чуваше, беше чаткане, издавано от същества с ноктести крака. Някои фигури бяха изправени, други не. Студени тръпки побиха Се’недра. Пазачите на Ктхол Мишрак бяха нещо средно между зверове и хора и излъчваха сляпа омраза към всички други живи същества. Тя се страхуваше най-вече, че някой от тях може внезапно да се покаже и да я изплаши до смърт с грозотата си.

Докато минаваха по една разрушена улица, Уртаг започна да напява с приглушен треперещ глас древна молитва към Торак. Влажният въздух стана по-хладен. Разпилените камъни от срутените къщи бяха обрасли с лишеи. Лепкава плесен покриваше всичко, във всеки ъгъл и пролука растяха същите безцветни гъби. Миризмата на разложение беше навсякъде, между отломките имаше локви воняща застояла вода.

В центъра на града се издигаше полуразрушената основа на огромна желязна кула. Прекършените й подпорни греди бяха по-дебели от човешки торс. Встрани лежеше онова, което бе останало от самата срутена кула — ръждясали до неузнаваемост купища желязо. През хилядолетията ръждивата вода беше очертала с червена кал всичко наоколо. Основата на кулата беше разядена, а времето беше загладило острите ръбове. На някои места ръждата се беше смесила с гъста черна течност, която се стичаше по металните плочи като съсирена кръв.

Уртаг, който вече видимо трепереше, слезе от коня пред широкия сводест портал и ги въведе през полуотворената желязна врата. Кънтящата зала, в която влязоха, беше с големината на имперската тронна зала в Тол Хонет. С високо вдигната над главата си факла и без да каже дума, Уртаг ги поведе към друга врата с обкована с желязо сводеста арка и после надолу по отекващи от стъпките им железни стълби, които потъваха някъде в тъмнината. В края на стълбите, може би на петдесет стъпки под руините на повърхността, имаше друга врата от черно желязо, обкована с големи нитове с кръгли главички. Уртаг колебливо почука. Ехото от почукването се чу приглушено от другата страна на вратата.

— Кой идва да безпокои бога Дракон в дрямката му? — попита нисък глас отвътре.

— Аз съм Уртаг, първожрец на Камат.

Гласът на кролима издаваше страх.

— Както ми бе заповядано, водя пленниците при последователя на Торак.

Настъпи моментна тишина, последвана от тракането на огромна верига и скърцането на тежко резе. После вратата бавно се отвори.

Се’недра ахна. На прага стоеше Белгарат! След няколко мига изненаданите й очи започнаха да откриват малки разлики, които я убедиха, че белокосият мъж пред нея не е старият магьосник, а друг човек, който прилича на него толкова много, че спокойно можеха да минат за братя. Разликите бяха дребни, но съществени. Погледът на мъжа, застанал на прага, изразяваше смесица между тъга, ужас и убийствено самопрезрение, но основното беше сляпото обожание на човек, който се е предал напълно в ръцете на властен господар.

— Добре дошла в гробницата на едноокия бог, Поулгара — каза той.

— Отдавна не сме се виждали, Белзедар — отговори тя с неочаквано безстрастен тон.

— Отказах се от правото да нося това име — каза той.

В тона му се усещаше лека тъга.

— Това беше твое решение, Зедар.

Той сви рамене.

— Може би е така. Може би това, което правя, също е необходимо.

Той отвори вратата по-широко.

— Влезте, ако обичате. Това подземие е годно за живеене, макар и оскъдно обзаведено… Ти направи услуга, жрецо на Торак, а една услуга не трябва да остава невъзнаградена — каза той на Уртаг. — Ела.

Той ги въведе в сводестата зала. Стените бяха от масивни каменни блокове, наредени без хоросан. На най-горната редица бяха забити огромни железни арки, които подпираха тавана и руините на повърхността. Големи разпалени мангали във всеки ъгъл прогонваха острия хлад, лъхащ от камъка и метала. В средата на помещението имаше маса и няколко стола, а покрай стената бяха наредени на купчини навити сламеници и сгънати вълнени одеяла. На масата горяха две големи свещи. Пламъкът им беше застинал заради застоялия въздух в подземието.

Зедар спря до масата, взе едната свещ и ги поведе по настлания с плочи под към една ниша в отсрещната стена.

— Наградата ти, Уртаг — каза той на кролима и вдигна свещта. — Ела да видиш лицето на твоя бог.

В нишата върху каменна плоча лежеше по гръб огромна фигура, покрита и закачулена в черно. Лицето й беше скрито под маска от полирана стомана. Очите на маската бяха затворени.

Уртаг погледна уплашено и се хвърли на земята. Последва дълбока шумна въздишка и лежащата в нишата фигура леко помръдна. Се’недра гледаше като омагьосана. Скритото под стоманената маска лице се обърна неспокойно към тях. Левият клепач се отвори за момент. Зад него на мястото на окото гореше огън. Все едно че беше от плът, стоманеното лице се изкриви от презрение към жреца, който пълзеше по каменните плочи, а от гладко полираните устни излязоха приглушени думи.

Уртаг трепна и вдигна стреснато глава, заслушан в глухото мърморене, което само той можеше да чуе ясно. Приглушеният глас продължи да му нашепва. Лицето на жреца сякаш се смъкна, докато слушаше, чертите му бавно се изкривиха в неописуем ужас. Неразбираемото мърморене продължаваше. Думите бяха неразличими, но въздействието им беше очевидно. Се’недра запуши уши с отчаян жест.

Накрая Уртаг изкрещя и скочи на крака. Кръвта се беше дръпнала от лицето му, очите му сякаш щяха да изскочат от очните кухини. Той изломоти нещо и хукна да бяга. Виковете му отекваха по железните стълби, докато бягаше ужасѐн от срутената кула.