Дейвид Едингс
Последната битка (18)

Глава 17

Лелдорин Уилдантор крачеше нервно между редиците на стрелците, като често се спираше, за да се ослуша за някакъв звук откъм обвитото в мъгла поле.

— Чуваш ли нещо? — попита той настоятелно един толнедрански легионер.

Мъжът поклати глава.

Същите думи долетяха от мъглата като тих шепот.

— Чуваш ли нещо?

— Чуваш ли нещо?

— Какво правят?

Някъде отпред се чу слабо щракане.

— Ето тук! — извикаха всички в един глас.

— Не още! — извика Лелдорин на един от съотечествениците си, който вдигна лъка си. — Може да се окаже просто някой ранен тул. Пести си стрелите.

— Това вятър ли е? — попита един драсниански копиеносец. — Моля те, Белар, нека да е вятър.

Лелдорин се взираше напрегнато в мъглата и нервно опипваше лъка си.

В този момент почувства лек полъх по бузата.

— Вятър — извика радостно някой.

— Вятър!

После полъхът затихна и мъглата стана сякаш още по-гъста.

Някой изстена отчаяно.

Мъглата се раздвижи и бавно започна да се върти.

Наистина беше вятър!

Лелдорин спря да диша.

Мъглата се спусна над земята и я обгърна в сивотата си.

— Там нещо се движи! — изрева един толнедранец. — Пригответе се!

Мъглата започна да се вдига. Лелдорин напрегна очите си. Пред тях, на не повече от седемдесет стъпки, се движеха някакви фигури.

Мъглата се вдигна, сякаш силата, която я задържаше, се разпадна. Слънцето проби. Цялото поле пред тях беше изпълнено с малореанци. Те замръзнаха на място, стреснати от внезапната светлина.

— Сега! — извика Лелдорин и вдигна лъка си. Стрелците вдигнаха оръжията си като един и обсипаха врага с хиляди стрели.

Атаката на врага направо се разпадна. Цели полкове падаха покосени от урагана на астурианските стрели.

После медният рог на сър Мандорален изсвири предизвикателно, пехотата и стрелците се отдръпнаха и земята потрепери под тропота на конете на мимбратските рицари.

Объркани от бурята от стрели и вида на летящата право срещу тях конница, малореанците се разпръснаха и побягнаха.

С доволна усмивка братовчедът на Лелдорин Торасин отпусна лъка си, за да се надсмее над погрома на ангараките.

— Успяхме, Лелдорин! — извика той. — Разгромихме ги.

Беше с гръб към осеяното с трупове поле. Държеше лъка си, а тъмната му коса се развяваше около озареното му от радост лице. Така щеше да го запомни Лелдорин завинаги.

— Тор! Внимавай! — извика Лелдорин, но беше твърде късно.

Отговорът на малореанците представляваше нова буря, този път по-различна. От стотина катапулти, скрити зад ниските хълмове на север, излетя голям облак камъни и засипа стегнатите редици по брега на реката. Един камък, по-голям от човешка глава, удари Торасин право в гърдите и го повали на земята.

— Тор!

Викът на Лелдорин беше отчаян. Той изтича до ранения си братовчед. Очите на Торасин бяха затворени, от носа му течеше кръв. Гърдите му бяха размазани.

— Помогнете ми! — изкрещя Лелдорин на група крепостни селяни, които стояха наблизо.

Те покорно се втурнаха да му помогнат, но в очите им ясно се четеше истината. Торасин вече беше мъртъв.

 

 

Барак стоеше на кормилото на огромния си кораб.

Гребците подеха ритъма на кожения тъпан и корабът се задвижи надолу по реката.

Крал Анхег се облегна на перилата. Беше свалил шлема си, така че прохладният въздух на реката да отвее вонята от пушек от косата му. Грубото му лице беше също толкова строго, колкото това на братовчед му.

— Какво мислиш? Какви са им шансовете? — попита той.

— Не много добри — отговори Барак направо. — Никога не сме допускали, че мургите и малореанците ще ни атакуват в Тул Марду. Армията се разцепи на две край реката и двете й половини са превъзхождани по численост от врага. Страхувам се, че ще имат неприятности.

Той хвърли бегъл поглед през рамо към десетината лодки, които плуваха след големия му кораб, и изрева:

— По-бързо!

— Малореанци отпред! На северния бряг! — извикаха от наблюдателницата на мачтата. — На около половин миля!

— Намокрете палубата — заповяда Барак.

Моряците спуснаха ведрата, закачени с дълги въжета, изтеглиха ги и намокриха дървената палуба.

— Сигнализирай на корабите зад нас — каза Анхег на един брадат моряк, който стоеше на кърмата.

Мъжът кимна, обърна се и издигна голям флаг, прикрепен на дълъг прът. Започна да го развява силно, за да го видят корабите, подредени зад тях.

— Внимавайте с огъня! — извика Барак на мъжете, които се тълпяха около една платформа, в която горяха каменни въглища. — Ако ни подпалите, всички ще плувате чак до Източно море.

Пред платформата стояха три големи катапулта в пълна готовност.

Крал Анхег погледна напред към малореанците, скупчени около няколко обсадни машини на северния бряг, и предложи:

— По-добре изпрати лодките със стрели сега.

Барак измърмори нещо, вдигна ръка към лодките, които се движеха зад килватера, и те бързо се плъзнаха напред. На носа на всяка имаше висок катапулт, изстрелващ стрели.

— Заредете катапултите! — извика Барак на мъжете край огъня. — И не разливайте катран по палубата!

С дълги железни куки моряците извадиха от жаравата три големи глинени гърнета. Те съдържаха кипяща смес от катран, черна смола и нефт. Потопиха ги в катран, увиха ги в прогизнали от нефт парцали и ги сложиха в кошовете на бойните машини.

Лодките напредваха бързо към брега, където малореанците се опитваха да насочат катапултите си. После от черекските бойни машини внезапно полетяха стрели. Издигнаха се бързо, след това застинаха за момент във въздуха, после се разпръснаха в смъртоносен дъжд над врага.

Корабът на Барак, който се движеше точно зад лодките, се приближи до покрития с храсти бряг. Мъжът с червената брада стоеше, хванал с двете си огромни ръце кормилото, и гледаше съсредоточено капитана на катапултите, стар моряк с посивяла брада и с дебели като дъбове ръце. Морякът се взираше в брега. Над главата си държеше дълъг бял жезъл и показваше посоката, като го накланяше надясно или наляво, а Барак движеше кормилото според движенията на жезъла. Изведнъж жезълът се спусна рязко надолу и Барак веднага спря да движи кормилото. Докоснати от горящите факли, парцалите, увити около глинените гърнета, избухнаха в пламъци.

— Огън! — изрева старият моряк.

Със силен трясък катапултите запратиха във висока дъга пламтящите гърнета и смъртоносното им съдържание към обсадните машини на врага. Гърнетата се пръснаха и лумна огън, който погълна малореанските катапулти.

— Добър изстрел — отбеляза Анхег професионално.

— Детска игра — сви рамене Барак. — Всъщност неподвижната мишена на брега не е голямо предизвикателство.

Той хвърли поглед назад. Лодките на Грелдик се приближаваха, за да обсипят малореанците с още стрели. Катапултите по палубата на брадатия му приятел стояха в пълна готовност.

— Изглежда, малореанците не са по-умни от мургите. Никога ли не им минава през ума, че и ние можем да ги обстрелваме?

— Това е общ ангаракски недостатък — отговори Анхег. — Пък и Торак никога не е насърчавал творческия начин на мислене.

Барак погледна замислен братовчед си.

— Знаеш ли за какво си мисля, Анхег? За цялата тази бъркотия, която предизвика в Рива, за това дали е редно Се’недра да предвожда армията. Искам да кажа, че според мен не беше съвсем искрен. Твърде интелигентен си, за да се запъваш за нещо толкова маловажно.

Анхег примигна бавно.

— Не се учудвам, че те наричат Анхег Хитреца — подсмихна се Барак. — За какво беше всичко това?

— Заради Бранд — ухили се кралят на Черек. — Той е този, който би спрял Се’недра, ако му бях дал възможност. Риванците са много консервативни, Барак. Взех страната на Бранд и се заех с формулирането на доводите. Но после, когато и аз отстъпих, той нямаше на какво да се опре.

— Беше много убедителен. За момент си помислих, че говориш сериозно.

— Благодаря — отговори черекският крал с подигравателен поклон. — Ако имаш лице като моето, лесно е да убедиш хората да си мислят за теб най-лошото. Намирам това за много полезно от време на време. А, ето ги и алгарите.

Той посочи хълмовете зад горящите малореански обсадни машини. Огромни тълпи ездачи се спускаха на талази от хребета, за да връхлетят като вълча глутница обърканите малореанци.

— Бих искал да знам какво става в Тул Марду — въздъхна Анхег. — Но не мисля, че някога ще разберем.

— Няма големи шансове — съгласи се Барак. — Накрая всички ще потънем.

— Но ще повлечем и много малореанци с нас, нали, Барак?

Отговорът на Барак беше злорадо хилене.

— Не съм очарован от идеята да се удавя — каза Анхег и се смръщи.

— Може да се окажеш късметлия и да получиш стрела в корема.

— Благодаря — каза горчиво Анхег.

Около час по-късно, след като повече от три ангаракски позиции бяха унищожени, брегът стана мочурлив, после се превърна в море от тръстики и блатни растения. По заповед на Анхег завързаха един сал с дърва за някакъв дънер и го запалиха. Щом огънят се разгоря, изсипаха в пламъците няколко ведра зеленикави кристали. В синьото небе се издигна огромен стълб зелен пушек.

— Надявам се Родар да забележи това — намръщи се кралят на Черек.

— Ако той не успее, алгарите ще го видят — отговори Барак. — Те ще му съобщят.

— Само се надявам да има достатъчно време, за да се оттегли.

— Аз също — каза Барак. — Но както сам каза, вероятно никога няма да узнаем.

 

 

Крал Чо-Хаг, предводителят на Алгария, яздеше до Кородулин, краля на Арендия. Мъглата почти се беше вдигнала и бе останала само лека мараня. Наблизо магьосниците близнаци Белтира и Белкира, изтощени от положените усилия, седяха гръб до гръб на земята. Главите им бяха клюмнали, гърдите им се повдигаха ритмично. Чо-Хаг потръпна при мисълта какво можеше да се случи, ако двамата старци не бяха тук. Ужасните илюзии на кролимите, които се появиха от земята точно преди бурята, бяха всели ужас в сърцата и на най-смелите войни. А после и оглушителната буря, която се стовари върху армията, и накрая задушаващата мъгла. Двамата магьосници с приветливи лица обаче посрещнаха и овладяха последователно всяка атака на кролимите със спокойна решителност. Сега предстоеше сблъсъкът с мургите и беше време за оръжие, а не за магьосничество.

— Бих им позволил да се приближат още малко — посъветва Чо-Хаг с тихия си глас, докато двамата с Кородулин наблюдаваха истинското море от мурги, които напредваха срещу разгърнатите редици на драснианските копиеносци и толнедранските легионери.

— Сигурен ли си в тази стратегия, Чо-Хаг? — попита обезпокоен младият арендски крал. — Традиция за мимбратските рицари е да посрещнат атака челно. Твоето предложение да щурмуваме по фланговете ме озадачава.

— Така ще убием повече мурги, Кородулин — отговори Чо-Хаг. — Когато твоите рицари започнат да щурмуват от двата фланга, ти ще изолират няколко вражески полка. И ще можем да ги смелим с настъпващата пехота.

— Струва ми се странно да върша тази работа с пехотни войски — призна Кородулин. — Изпитвам огромно недоверие към пехотата.

— Не си единствен, приятелю — каза Чо-хаг. — На мен това ми е също толкова чуждо, колкото и на теб. Въпреки това няма да е почтено от наша страна да не позволим на пехотните войски да хванат малко мурги, нали? В края на краищата те изминаха дълъг път.

Кралят на Арендия се замисли над чутото. Очевидно не беше в състояние да приеме дори и най-простия хумор.

— Не бях се замислял за това — призна накрая той. — Но трябва да се съглася, че ще е изключително егоистично от наша страна да ги лишим от участие в битката. Колко мурги мислиш, че ще им бъдат достатъчни като плячка?

— О, не знам — отговори Чо-Хаг откровено. — Може би няколко хиляди. Не бива да изглеждаме стиснати, но не трябва и да сме прекалено щедри.

Кородулин въздъхна.

— Това е деликатна работа, крал Чо-Хаг — тази тънка линия между скъперничеството и глупавата разточителност.

— Една от жертвите на царуването, Кородулин.

— Много вярно, Чо-Хаг, много вярно.

Младият крал на Арендия въздъхна отново и се съсредоточи изцяло върху проблема колко от напредващите мурги може всъщност да отпусне на пехотата.

— Мислиш ли, че по двама мурги биха задоволили пешаците?

— Звучи ми добре.

Кородулин се усмихна облекчено и заяви:

— Ами, значи ще им оставим по двама. Никога не бях делил мурги, но всъщност не е чак толкова трудно, колкото си го представях.

Крал Чо-Хаг се разсмя.

 

 

Лейди Ариана обви ръце около треперещите рамене на Лелдорин и нежно го отведе от сламеника, на който лежеше тялото на братовчед му.

— Не можеш ли да направиш нещо, Ариана? — умоляваше я той. По лицето му се стичаха сълзи. — Някаква превръзка или нещо такова?

— Това е извън възможностите ми, милорд — отговори нежно Ариана. — Споделям скръбта ви от смъртта му.

— Не изричай тази дума, Ариана. Торасин не може да е мъртъв.

— Съжалявам, милорд — каза тя простичко. — Той ни е напуснал и никой от моите лекове или умения не може да го върне.

— Поулгара може — внезапно реши Лелдорин и в очите му проблесна отчаяна надежда. — Извикай Поулгара.

— Няма кого да изпратя, милорд — каза Ариана, като се огледа в импровизираната палатка, където с Тайба се грижеха за ранените.

— Тогава аз ще отида — заяви Лелдорин, без да спира да плаче.

И изхвръкна от палатката.

Ариана въздъхна печално и придърпа одеялото над бледото лице на Торасин. После се върна при ранените, които постоянно прииждаха в палатката.

— Не се занимавайте с него, милейди — каза един крепостен селянин с жилесто лице, когато девойката се наведе над тялото на приятеля му.

Ариана го погледна въпросително.

— Той е мъртъв — обясни мъжът. — Една малореанска стрела го улучи право в гърдите.

Той сведе поглед към лицето на мъртвеца и въздъхна:

— Бедният Детон. Умря в ръцете ми. Знаете ли какви бяха последните му думи?

Ариана поклати глава.

— Каза: „Поне закусих добре“. И след това умря.

— Защо го донесе тогава, след като си знаел, че вече е мъртъв? — попита Ариана внимателно.

Жилестият крепостен селянин тъжно сви рамене.

— Не исках да го оставя да лежи в калния ров като умряло куче. През целия си живот никой не се е отнасял към него почтително. Той беше мой приятел и не исках да го оставя там като боклук. — Усмихна се горчиво. — За него това вече няма никакво значение, но поне в смъртта му да има малко достойнство.

Той тъжно потупа мъртвеца по рамото.

— Сбогом, Детон. Трябва да се върна на бойното поле.

— А ти как се казваш? — попита Ариана.

— Ламер, милейди.

— Наложително ли е участието ти в битката?

— Съмнявам се, милейди. Изстрелвах стрели по малореанците. Не се справям много добре с това, но всъщност това ми беше задачата…

— В такъв случай аз имам по-голяма нужда от теб — заяви тя. — Тук има много ранени и малко ръце, които да помагат. Независимо от грубата ти външност, усещам че имаш златно сърце. Ще ми помагаш ли?

— Какво искате да направя? — попита той.

— Тайба изварява парцали за превръзки — отговори тя. — Първо се погрижи за огъня, после отвън ще намериш една каруца с одеяла. Внеси ги вътре, Ламер. След това ще имам и други задачи за теб.

— Добре — отговори лаконично Ламер и се запъти към огъня.

 

 

— Можем ли да й помогнем? — попита Се’недра безформения Белдин.

Принцесата гледаше съсредоточено бледото безжизнено лице на Поулгара, която лежеше изтощена в ръцете на ковача.

— Остави я да спи — промърмори Белдин. — До утре ще се оправи.

— Какво й е? — попита Дурник обезпокоено.

— Изтощена е — отвърна грубо Белдин. — Не е ли очевидно?

— Само от предизвикването на бурята? Виждал съм я да прави неща, които изглеждат много по-тежки.

— Нямаш и най-малката представа какво говориш, ковачо — измърмори Белдин.

Самият той беше пребледнял.

— Когато започнеш да се месиш във времето, се докосваш до най-мощните сили на света. По-лесно бих спрял някой прилив или изкоренил планина, отколкото да предизвикам вятър.

— Но кролимите докараха тази буря — каза Дурник.

— Въздухът вече се движеше. Ако беше спокоен, щеше да е съвсем различно. Имаш ли и най-смътната представа колко много въздух трябва да движиш, за да породиш и най-лекия полъх? Знаеш ли какви налягания са замесени и колко много тежи всичкият този въздух?

— Въздухът изобщо не тежи — запротестира Се’недра.

— Така ли? — каза Белдин саркастично. — Толкова се радвам, че ми каза. Защо не млъкнете и двамата и не ме оставите да си поема въздух?

— Но как стана така, че Поулгара се изтощи, а ти не? — настояваше Се’недра.

— Аз съм по-силен от нея — отговори Белдин — и по-порочен. Поул отдава цялото си сърце, когато се развълнува. Винаги го прави. Опитва се да надскочи силата си и това я изтощава.

Дребният гърбушко се изправи, отърси се като куче, което излиза от вода и се огледа мрачно.

— Имам работа — каза той. — Мисля, че изтощихме доста кролимите, но по-добре за всеки случай да ги наглеждам. Вие останете тук с Поул и наглеждайте това дете.

Той посочи Задача, който седеше на песъчливия бряг със сериозен израз, след това се приведе, трепна, прие облика на ястреб и излетя още преди перата му да бъдат напълно оформени.

Се’недра го проследи с поглед, докато се извисяваше над бойното поле, после отново сведе очи към Поулгара, която все още беше в безсъзнание.

 

 

Мимбратските рицари на Кородулин връхлетяха в галоп върху фланговете на мургите. Последиците бяха опустошителни. Въздухът се изпълни с крясъци и сблъсък на стомана в стомана.

Крал Чо-Хаг, застанал на коня си в западната част на хребета, кимаше одобрително, докато наблюдаваше клането.

После се вгледа в нетърпеливите алгари, които се тълпяха около него, и каза спокойно:

— Добре, деца мои. Да отидем да посечем останалите мурги.

Поведе ги в галоп надолу по хълма, после полетяха към мургските редици.

Мургите падаха като снопове. Самият крал Чо-Хаг беше начело на няколко атаки и изкусното владеене на сабята, с което се беше превърнал в легенда за алгарите, изпълни поданиците му с гордост. Сабята му плющеше като камшик над главите на нещастните мурги. Цялата алгарска стратегия се основаваше на бързината — внезапен устрем на бързия кон, серия светкавични удари и след това оттегляне преди врагът да се е осъзнал. Ръката на крал Чо-Хаг се славеше като най-бързата в Алгария.

— Кралю! — извика един войник и посочи няколко мургски отряда, които кръжаха около близка долчинка. — Черното знаме!

Очите на крал Чо-хаг блеснаха, озарени от необуздана надежда.

— Изнесете знамето отпред! — извика той и членовете на клана, които носеха червеното знаме на краля, се спуснаха напред с развят флаг. — Да вървим, деца мои! — извика Чо-Хаг и насочи коня си към долчинката.

С високо вдигната сабя сакатият крал на алгарите поведе мъжете си срещу малореанската орда. Всички им правеха път, а Чо-Хаг препускаше напред, заковал поглед в черното знаме на мургския крал Таур Ургас.

После в средата на вражеската армия Чо-Хаг видя кървавочервената ризница на самия Таур Ургас. Алгарът вдигна сабята си и извика предизвикателно:

— Излез и се бий, мургско псе!

Сепнат от вика му, Таур Ургас обърна коня си и се вгледа скептично в щурмуващия крал на Алгария. После очите му блеснаха и увисналите му устни се извиха от омраза.

— Оставете го! — изскърца той със зъби — Направете му път.

Зашеметените войници на личната му охрана се вгледаха в него.

— Сторете път на краля на Алгария! — изкрещя Таур Ургас. — Той е мой!

Мургските войски направиха път на Чо-Хаг. Алгарският крал дръпна юздите на коня си и каза хладно:

— Е, дългоочакваният момент настъпи най-после, Таур Ургас.

— Така е, Чо-Хаг — отговори Таур Ургас. — Чакам го от години.

— Ако знаех, щях да дойда по-рано.

— Днес е последния ти ден, Чо-Хаг.

Очите на мургския крал блестяха от лудост, по устата му изби пяна.

— Със заплахи и празни приказки ли възнамеряваш да се биеш, Таур Ургас? Забравил ли си да въртиш меча?

С нечовешки крясък Таур Ургас извади огромния си меч от ножницата и препусна срещу алгарския крал.

— Умри! — крещеше той и размахваше меча си. — Умри, Чо-Хаг!

Това не беше дуел, защото в дуела се спазват известни правила. Двамата крале се нахвърляха един срещу друг със стихийна ярост. Кръвта им кипеше от насъбрала се от хиляди години омраза. Напълно обезумял, Таур Ургас хриптеше и размахваше меча срещу врага си. Чо-Хаг, студен като лед, с ръка, бърза като блещукащия език на змия, избягваше ударите на мурга и ги отбиваше със сабята. Върхът на острието му се забиваше отново и отново в раменете и лицето на мурга.

Двете армии, слисани от жестокия сблъсък, се оттеглиха и освободиха на двамата подивели мъже пространство за ужасната им борба.

Като сипеше порой ругатни, Таур Ургас налетя срещу врага си, но Чо-Хаг се измъкна хладнокръвно и парира удара, като на свой ред заби свистящата си сабя в кървящото лице на мурга.

Накрая, загубил и последните остатъци от разума си, Таур Ургас насочи коня си към Чо-Хаг с див животински рев. Изправи се на седлото, стиснал дръжката на меча с две ръце и го вдигна като брадва, за да смачка врага си завинаги. Но Чо-Хаг отдръпна коня си и го промуши точно когато Таур Ургас се канеше да стовари меча си върху него. Сабята му проби кървавочервената ризница на мурга и щръкна от гърба му.

Подивял от злоба, Таур Ургас не почувства болката от смъртоносния удар и вдигна отново меча си. Но изведнъж силата изчезна от ръцете му и мечът падна. Той зяпна невярващо острието в гърдите си, от устата му бликна кървава пяна. Той вдигна ръце, сякаш да разкъса лицето на врага си, но Чо-Хаг презрително ги отблъсна настрани и изтегли тънкото закривено острие от тялото на мурга. После заяви с леден глас:

— Е, свърши се, Таур Ургас.

— Не! — изкрещя прегракнало Таур Ургас и посегна да извади камата от колана си.

Чо-Хаг наблюдаваше хладнокръвно безплодните му усилия. Изведнъж от отворената уста на мургския крал шурна тъмна кръв, той залитна, сгромоляса се безпомощно от седлото си и забълва ругатни към мъжа, който току-що го беше убил.

— Беше добра битка все пак — каза Чо-Хаг с ледена усмивка и му обърна гръб.

Таур Ургас с безсилна ярост дращеше пръстта.

— Върни се и се бий — изхриптя той. — Върни се!

Чо-Хаг му хвърли поглед през рамо и каза:

— Съжалявам, ваше величество, но имам работа, която не търпи отлагане. Надявам се, че ме разбирате.

И си тръгна.

— Върни се! — изстена Таур Ургас, като бълваше кръв и ругатни. — Върни се!

След това се сгромоляса по очи в окървавената трева и немощно пророни:

— Върни се и се бий, Чо-Хаг!

Силно стенание премина през полковете на мургите, а когато Чо-Хаг победоносно се завърна, за да се присъедини към армията си, сред алгарите се понесе радостно ликуване.

 

 

— Връщат се — съобщи генерал Варана с равнодушен професионализъм, докато наблюдаваше прииждащите на вълни малореанци.

— Къде е този сигнал? — попита Родар, загледан надолу по реката. — Защо се бави Анхег?

Предните колони на малореанците нападнаха стремглаво. Драснианските копиеносци забиваха дългите си копия в облечените в червено нападатели. Легионите вдигнаха щитовете си и образуваха плътна стена, срещу която малореанците удряха безполезно. После по отсечена, гръмка команда легионерите леко обърнаха щитовете си и всеки запрати копието си срещу атакуващите малореанци. Толнедранските копия не бяха толкова дълги, колкото драснианските, но все пак бяха достатъчно дълги. Силен рев отекна сред предните редици на малореанците.

— Ще пробият ли? — изпухтя Родар.

Макар че не участваше в битката, драснианският крал оставаше без дъх при всяка атака на малореанците.

Варана внимателно прецени силата на щурма и заключи:

— Не. Не и този път. Разработи ли план за оттеглянето си? Ще е малко трудно да отстъпваш, след като войските ти участват в сражение.

— Точно затова пазя мимбратите — отговори Родар. — За една последна атака. Щом видим сигнала на Анхег, Мандорален и хората му ще избутат назад малореанците, а ние ще побегнем като зайци.

— Атаката само ще ги забави — отбеляза Варана. — След това отново ще тръгнат след теб.

— Ще се прегрупираме нагоре по реката — каза Родар.

— Ще ви отнеме доста време да се доберете до укреплението, ако ще спирате да се биете на всяка половин миля — каза Варана.

— Знам — озъби се Родар ядосано. — Имаш ли по-добра идея?

— Не — отвърна Варана. — Само ти казвам.

— Къде е този сигнал? — отново попита Родар.

 

 

На един усамотен склон, далеч от бойното поле, простодушното крепостно момче от арендската гора свиреше на флейтата си. Мелодията печално се извисяваше към небето. Момчето не разбираше нищо от битки и незабелязано се беше отклонило от армията. Сега седеше само̀ на тревистия склон под топлите утринни лъчи и изливаше душата си в песента.

Един малореански войник пълзеше зад него с изваден меч. Очевидно нямаше никакъв усет за музиката. Не знаеше или просто не го беше грижа, че това е най-красивата песен, звучала някога на този свят.

Песента секна внезапно и така и не продължи.

 

 

Потокът ранени, който се виеше до импровизираната болница на Ариана, ставаше все по-голям и измореното мимбратско момиче скоро беше принудено да вземе няколко мъчителни решения. Само тези мъже, които имаха шанс да оцелеят, можеха да бъдат лекувани. На смъртоносно ранените се даваше горчива отвара от билки, която облекчаваше болката им, и после ги оставяха да умрат. Това решение късаше сърцето на Ариана и тя работеше със сълзи на очи.

Бранд, регентът на Рива, влезе в палатката с покрусено лице. Огромната му ризница беше изцапана с кръв, широкият му щит беше жестоко прорязан от мечовете на враговете. Зад него тримата му сина прикрепяха ранения Олбан.

— Ще се погрижиш ли за него? — попита Бранд прегракнало.

Един-единствен поглед обаче подсказа на русото момиче, че раната в гърдите на Олбан е смъртоносна.

— Мога да облекча болката му — отвърна тя уклончиво, клекна до младия мъж, повдигна главата му и поднесе чаша с отвара към устните му.

— Татко — каза немощно Олбан, след като изпи чашата. — Трябва да ти кажа нещо.

— Ще имаме достатъчно време за това и по-късно — каза Бранд сърдито. — Като се оправиш.

— Аз няма да се оправя, татко — прошепна Олбан.

— Глупости — каза Бранд, но гласът му прозвуча доста неубедително.

— Не ми остава много време, татко — каза Олбан и се изкашля немощно. — Моля те, изслушай ме.

— Добре, Олбан — каза регентът на Рива и се наведе, за да долови думите на сина си.

— В Рива… като дойде Белгарион… се чувствах унижен, защото ти отнеха властта. Не можах да го понеса, татко.

Олбан се закашля отново, по устните му се появи кървава пяна.

— Би трябвало да ме познаваш по-добре, Олбан — каза Бранд нежно.

— Познавам те… сега — въздъхна Олбан. — Но тогава бях млад и горд, а Белгарион… съвсем неизвестен сендар… те беше изместил от мястото, което ти беше заслужил.

— Знаеш, че всъщност аз просто изпълнявах тази длъжност, докато се върне кралят на Рива, Олбан — каза Бранд. — Белгарион е риванският крал. Това няма нищо общо с положението или длъжността. Става дума за дълг и той е негов, а не мой.

— Мразех го — прошепна Олбан. — Започнах да го следя непрекъснато. Където и да отидеше, аз бях зад него.

— Защо? — попита Бранд.

— Отначало не знаех. Но един ден той излезе от тронната зала, облечен с кралската си роба и короната. Изглеждаше толкова надут… като че ли наистина беше крал, а не обикновен сендарски слуга. Тогава разбрах какво трябва да направя. Извадих камата си и я хвърлих в гърба му.

Лицето на Бранд изведнъж се скова.

— Дълго след това се опитвах да го избягвам — продължи Олбан. — Знаех, че това, което бях направил, е грешка… още когато камата се изплъзна от пръстите ми. Мислех си, че ако стоя настрана от него, той никога няма да разбере, че аз съм този, който се е опитал да го убие. Но той притежава сила, татко. Той може да прозре неща, които никой мъж не е в състояние да разбере. Един ден той ме издебна и ми върна камата, която бях хвърлил по него, и ми каза, че не трябва да казвам на никого какво съм направил. Направи го заради теб, татко… за да скрие позора ми от теб.

Бранд се изправи мрачно.

— Елате — каза той на другите си трима сина. — Трябва да водим битка… и нямаме време за предатели.

И обърна гръб на умиращия си син.

— Опитах се да се отплатя за прошката му, татко — защити се Олбан. — Рискувах живота си да защитавам неговата кралица. Това никакво значение ли няма?

Лицето на Бранд беше като камък. Той продължаваше да стои мълчаливо с гръб към сина си.

— Белгарион ми прости, татко. Не можеш ли и ти да намериш прошка в сърцето си?

— Не — каза Бранд остро. — Не мога.

— Моля те, татко — помоли се Олбан. — Няма ли да пролееш и една сълза за мен?

— Нито една — каза Бранд, но Ариана видя, че думите му са лъжа.

Мрачните очи на мъжа бяха насълзени, но лицето му остана като гранит. Без да пророни дума, той напусна палатката.

Всеки от братята на Олбан стисна безмълвно ръката му и последва баща си.

Олбан плака тихо, но после нарастващата немощ и лекарството, което му беше дала Ариана, пресушиха скръбта му. Той полежа още малко на сламеника, после се опита да се надигне и повика мимбратското момиче. Ариана коленичи до него, като го придържаше с ръка, и се наведе за да долови тихите му думи.

— Моля те, кажи на нейно величество това, което казах на баща си… и кажи, че много се разкайвам.

После главата му се отпусна на рамото на Ариана и той издъхна кротко в ръцете й.

Ариана нямаше време да скърби, защото в същия момент трима сендари доведоха полковник Брендиг в палатката. Лявата му ръка беше направо смазана.

— Събаряхме моста — каза един от сендарите. — Полковникът сечеше и гредите се срутиха отгоре му.

Ариана прегледа натрошената ръка на Брендиг и му каза:

— Страхувам се, че няма нищо, с което да мога да ви помогна, милорд. Ръката ще трябва да се отреже, за да не гангреняса и да не погуби живота ви.

— Очаквах го — мрачно кимна Брендиг. — Режете.

 

 

— Там! — извика крал Родар и посочи надолу по реката. — Димът… зелен е! Това е сигналът. Вече можем да се изтегляме.

— Страхувам се, че е твърде късно, ваше величество — каза тихо генерал Варана. — Колона от малореанци и надраки току-що достигна реката на запад от нас. Много вероятно е да сме обкръжени.