Дейвид Едингс
Последната битка (17)

Глава 16

— Лейди Поулгара! — извика Се’недра. — Лейди Поулгара!

— Какво има, Се’недра? — дойде от тъмнината гласът Поулгара.

— Барак и Анхег са на стените на града — каза принцесата уплашено. — Току-що видяха мургска армия да се приближава от юг.

Поулгара излезе на светлината на огъня, прегърнала сънения Задача, и попита:

— Къде е Белдин?

— Не съм го виждала от снощи.

Поулгара вдигна лице и затвори очи. След минута се чу шум от крила и големият ястреб кацна на пясъка край нея.

— Как се промъкнаха покрай теб, вуйчо? — попита го Поулгара, щом той придоби естествения си вид.

— С тях има кролими — измърмори той и забълва ругатни. — Усетили са, че ги наблюдавам, и войските са се движили само през нощта. Кролимите са ги прикривали.

— Къде се крият през деня?

— В тулските села очевидно. Има няколко селища наоколо. Не ми мина през ума да им обърна внимание.

Белдин поде отново ругатните си, като се обвиняваше безжалостно, че е пропуснал придвижването на мургската армия.

— Няма никакъв смисъл да ругаеш, вуйчо — каза Поулгара хладно. — Вече е късно.

— За съжаление това не е всичко, Поул — каза магьосникът. — Има още една армия, също толкова голяма, която настъпва от север — малореанци, надраки и тули. Заклещени сме в капан.

— Колко време имаме преди да стигнат до нас? — попита Поулгара.

Белдин сви рамене:

— Не много. Мургите трябва да преминат през хълмовете, което ще им отнеме поне час. Малореанците ще бъдат тук много по-скоро.

— Върви при Родар — каза Поулгара на гърбавия магьосник. — Кажи му, че трябва да преместим флотата на Анхег веднага, преди ангараките да са докарали катапултите и да унищожат корабите.

Уродливият мъж кимна, изви се леко разпери ръце и се превърна отново в птица.

— Олбан — извика Поулгара младия риванец. — Иди да намериш сър Мандорален и лорд Хетар. Изпрати ми ги веднага.

Олбан я погледна стреснато, после се спусна към коня си.

Ковачът Дурник слезе по тревистия бряг. Лицето му беше мрачно.

— Трябва веднага да тръгнеш с момичетата, Поул — каза той. — Тук ще има битка, а бойното поле не е място за вас.

— Никъде няма да ходя, Дурник — отговори тя раздразнено. — Аз започнах всичко това и ще остана до края.

Ариана се шмугна обратно в палатката и излезе, стиснала здраво платнената чанта, в която съхраняваше лековете си.

— Лейди Поулгара — каза спокойно тя. — В битка винаги има ранени, така че трябва да отида да се подготвя.

Поулгара я стрелна с бърз поглед и каза:

— Добре. Само внимавай, не се приближавай много до бойното поле.

Тайба наметна пелерината си и каза на Ариана:

— Ще дойда с теб. Не разбирам много от лечителство, но можеш да ме научиш.

— Иди им помогни, Дурник — каза Поулгара на ковача. — След това се върни.

Дурник кимна мрачно и тръгна с двете жени по стръмния бряг.

Мандорален и Хетар пристигнаха с гръм и трясък.

— Знаете какво става, нали? — попита Поулгара.

Мандорален кимна.

— Има ли някаква възможност да си оттеглим преди вражеските сили да пристигнат?

— Никаква, милейди — отговори рицарят. — Те са твърде близо. Още повече че нашата цел беше да отворим път на черекските кораби до Източното море.

— Не исках да става така — каза Поулгара ядосано.

Регентът на Рива пристигна, придружен от генерал Варана, и двамата спряха до Мандорален и Хетар на стръмния бряг.

— Започнахме да се изтегляме от града — каза високият риванец с плътния си глас. — Повечето кораби успяха да вдигнат котва. Оставихме само няколко, за да прекосим южния канал.

— Има ли някаква възможност да прехвърлим цялата армия на единия бряг? — попита Поулгара.

Той поклати глава.

— Няма никакво време, Поулгара.

— Ще бъдем разделени от реката — изтъкна тя. — И никоя страна няма да е достатъчно силна да се бие с ангараките.

— Тактическа необходимост, уважаема лейди Поулгара — каза генерал Варана. — Трябва да отбраняваме и двата бряга, докато флотата се отдалечи.

— Мисля, че Родар подцени ангараките — каза Бранд.

— Той беше абсолютно сигурен, че и Таур Ургас, и Закат ще предпочетат да запазят армията си, и изобщо не предвиди тази възможност.

Генерал Варана скръсти мускулестите си ръце и закуца покрай брега. Изглеждаше умислен.

— Струва ми се, че започвам да разбирам предназначението на мургската колона, която унищожихме в планините — каза той.

— Какво имате предвид, ваше превъзходителство? — попита Мандорален озадачено.

— Изпробваха ни — обясни Варана. — Ангараките искаха да разберат кога ще предприемем сериозни действия. Основното правило във войната е да не се замесваш в сериозни конфликти, ако целта ти е просто да отвличаш вниманието на врага. Тази колона беше стръв и за нещастие ние са хванахме.

— Искате да кажете, че не трябваше да я нападаме? — попита Хетар.

Варана кимна унило.

— Точно така. Това издаде намеренията ни. Позволихме им да разберат, че този поход не е за отвличане на вниманието. Подцених Таур Ургас. Той пожертва хиляда мъже само за да разбере какво сме намислили.

— Какво ще правим сега? — попита Хетар.

— Ще се подготвяме за битка — каза Варана. — Бих искал да разполагаме с по-добър терен, но ще трябва да се задоволим с това, което имаме.

Хетар се взря жадно отвъд реката и каза замислено:

— Дали ще имаме време да прехвърлим военните действия на южния бряг?

— Какво значение има? — каза Бранд, видимо озадачен. — Каква е разликата?

— Там са мургите — отговори Хетар. — Лично аз нямам нищо против малореанците.

— Това не е лична битка, лорд Хетар — подчерта Варана.

— За мен е — каза Хетар мрачно.

— Непременно трябва да се погрижим за безопасността на лейди Поулгара и принцесата — каза Мандорален. — Може би трябва да осигурим ескорт, който да ги съпроводи до укреплението.

Бранд поклати глава и каза:

— По всяка вероятност районът е пълен с врагове. Няма да е безопасно.

— Той е прав, Мандорален. — каза Поулгара. — Освен това се нуждаете от всеки войник. — Тя се загледа далеч на североизток и добави: — А вижте и това.

И посочи мрачните облаци, които закриваха небето над хоризонта. Облаците бяха мастиленочерни, носеха се бавно, осветени от проблясващи светкавици.

— Буря? — попита генерал Варана изненадано.

— Не по това време на годината и определено не от тази посока — отговори Поулгара. — Кролимите са намислили нещо и това ще бъде моята битка. Разгърнете силите си, господа. Ако ще има битка, нека сме готови за нея.

— Корабите се придвижват — докладва Дурник, когато се върнаха с Олбан, — а войските напускат града.

Пристигна крал Родар. Широкото му лице беше покрито със сажди и пот.

— Анхег тръгва — каза той, като се свлече от седлото с мърморене.

— Къде е Фулрах? — попита Бранд.

— Поведе по-голямата част от армията към южния бряг.

— Това няма ли да ни остави с много малко сили от тази страна? — попита генерал Варана.

— Мостът е тесен — каза Родар. — Ще отнеме часове да отведем дори половината, така че това не е от значение. Брендиг вече е събрал хора, които да разклатят основите, така че ще можем да съборим моста преди ангараките да се доберат до него.

— Защо трябва да го правим? — попита Се’недра.

— Тул Марду си има своите предимства, ваше величество — обясни генерал Варана. — Не бива да пускаме ангараки на острова, стига да можем да устоим на атаките.

После погледна крал Родар и попита:

— Замисляли ли сте се за тактиката на битката?

— Искаме да дадем на Анхег половин ден преднина, ако е възможно — отговори Родар. — На двайсет левги надолу по реката е доста мочурливо и отдалечи ли се, ангараките няма да могат да се приближат по брега. Предлагам да сформираме стандартния пехотен строй — копиеносците, легионите, сендарите и така нататък. Ще оставим стрелците отзад и ще използваме алгарите да атакуват по фланговете. Искам да запазим мимбратските рицари в резерв, докато малореанците не се струпат за първия щурм.

— Това не е печеливша тактика, ако ваше величество ми позволи това мнение. — каза генерал Варана.

— Ние не сме тук да побеждаваме, Варана — каза Родар. — Трябва просто да забавим ангараките поне шест часа и след това да се оттеглим. Не възнамерявам да жертвам хората си в опит да спечеля една предварително загубена битка.

Той се обърна към Хетар.

— Искам да изпратиш твоите хора надолу по реката. Да отцепят малореанците по брега. Може би флотата ще успее да избегне Таур Ургас и Закат. Ангараките не са добри моряци, така че вероятно не осъзнават какво може да направи Анхег, щом стигне в Източно море.

— Извинете, ваше величество — отбеляза Варана, — но цялата стратегия, дори действията на флотата, е просто забавяне на военните действия.

— Точно там е работата, Варана — каза Родар. — Нашите действия нямат никакво значение. Всичко ще се реши в Малореа, когато Белгарион стигне до Ктхол Мишрак. По-добре да тръгваме, господа. Малореанците ще бъдат тук много скоро и трябва да сме готови да ги посрещнем.

Облакът, който беше посочила Поулгара, препускаше към тях със застрашителна скорост, прииждащ на талази пурпурен мрак и проблясващи светкавици. Най-отпред се движеше топъл вятър, който превиваше тревата и развяваше неудържимо гривите и опашките на конете. Докато крал Родар и другите избързаха напред, за да пресрещнат приближаващата се малореанска армия, Поулгара с пребледняло лице и развята от вятъра коса пое по обраслия с трева бряг, после спря и се загледа в облака. Се’недра и Дурник я следваха.

— Вземи детето, Се’недра — каза тя спокойно. — В никакъв случай не се отделяй от него.

— Да, лейди Поулгара — каза Се’недра и протегна ръце към Задача.

Детето дойде при нея веднага. По сериозното му личице нямаше никакъв страх. Тя го прегърна и го притисна до гърдите си.

— Задача? — каза то и посочи приближаващия облак.

И изведнъж сред редиците на нападащата армия се извисиха странни фигури. Бяха облечени в черни роби, носеха лъскави железни маски и стискаха къси остри копия. Без дори да се замисли, един млад мимбратски рицар извади меча си от ножницата и заби острието му в една от тях. Мечът премина през нея без никакъв ефект. И в същия момент го удари съскаща мълния — сякаш кацна на върха на шлема му. Той потръпна, от цепнатините на бронята му почна да излиза дим и той направо се изпържи в нея. Конят му залитна и призрачната светлина погълна и двамата. Когато тя изчезна, конят и мъжът се сгромолясаха мъртви на земята.

Поулгара извика. Наглед не говореше толкова високо, но очевидно думите й достигнаха до последните редици на армията.

— Не докосвайте сенките — предупреди тя. — Това са илюзии на кролимите и не могат да ви наранят, освен ако не ги докоснете. Те са тук, за да привличат гръмотевиците към вас, така че стойте надалеч от тях.

— Но, госпожо — запротестира Дурник, — войските няма да могат да запазят колоните, ако трябва да избягват сенките.

— Аз ще се погрижа за тях — отговори тя мрачно. После вдигна ръце и сви юмруци. Лицето й се напрегна, тя се съсредоточи, изрече една дума и разтвори пръсти. Тревата, която се беше привела от топлия вятър, предшестващ бурята, изведнъж се обърна в обратна посока от силата на волята й. Фигурите се сбръчкаха и започнаха да се разпадат на парчета.

Когато и последната сянка изчезна, Поулгара залитна и щеше да падне, ако Дурник не беше се втурнал, за да я прихване.

— Добре ли си? — попита той загрижено.

— Добре съм — въздъхна тя. — Но това ми отне доста сили.

После се усмихна вяло и главата и изтощено се отпусна.

— Няма ли да се върнат? — попита Се’недра. — Искам да кажа, че това не навреди на истинските кролими, нали? Само на техните сенки.

— О, нарани ги, разбира се — отговори Поулгара отпаднало. — Тези кролими вече нямат сенки. Никога няма да могат пак да хвърлят сенки.

— Никога ли? — невярващо попита принцесата.

— Никога.

Към тях се присъедини Белдин — спусна се с вятъра, който развяваше перата му.

— Трябва да свършим нещо, Поулгара — измърмори той, докато приемаше човешкия си облик. — Трябва да спрем бурята, която водят от запад. Говорих с близнаците. Те въздействат върху южната страна, а ти и аз ще поемем тази.

Тя го погледна въпросително.

— Армията им се придвижва точно зад бурята — обясни той. — Няма никакъв смисъл да я задържаме сега. Това, което искам да направим, е да пробием откъм тила на армията и да я насочим срещу ангараките.

— Колко кролима въздействат върху бурята, вуйчо? — попита тя.

Той сви рамене.

— Не знам. Но я контролират със сетни усилия. Ако четиримата ги атакуваме внезапно, бурята сама ще свърши останалото.

— Защо просто не я оставим да отмине? — попита Дурник. — Войниците ни не са деца. Нямат да им стане нищо от някаква си малка вихрушка.

— Това не е само малка вихрушка, Дурник — каза Белдин язвително. В този момент нещо голямо и бяло се сгромоляса на земята на няколко крачки от тях. — Ако те ударят четири или пет зърна от този град по главата, изобщо няма да те е грижа какво става с битката.

— Големи са колкото кокоши яйца! — каза учудено Дурник.

— И вероятно ще станат още по-големи.

Белдин се обърна към Поулгара и каза:

— Дай ръка. Ще предам сигнала на Белтира и всички ще атакуваме едновременно. Приготви се.

Повечето парчета градушка потъваха в меката пръст, едно се пръсна, след като се сгромоляса със зашеметяваща сила върху близката скала. От бойното поле се чуваха удари — градушката биеше по ризниците на мимбратските рицари и по вдигнатите щитове на пехотата.

И изведнъж заедно с градушката се появи дъждовна вихрушка, кипящи потоци вода, тласкани от вятъра на яростни вълни. Не можеше да се види нищо. Не можеха да си поемат въздух. Олбан скочи и вдигна щита си, за да предпази Се’недра и Задача. Лицето му трепна, когато голямо зърно градушка го удари по рамото, но ръката, която държеше щита, не помръдна.

— Започва да поддава, Поул… — извика Белдин. — Да натиснем още веднъж. Нека опитат собствената си буря.

Лицето на Поулгара се изкриви от напрежение, докато Белдин засилваше обединените им воли в облачното небе. Звукът от сблъсъка беше невероятен. Изведнъж небето се разцепи и през димящия въздух проблесна светкавица. Последваха големи нажежени стрели, които се сблъскаха и обсипаха земята с кълбовидни мълнии. Няколко мъже паднаха овъглени на земята, пороят кипеше около тях. Но жертвите не бяха само от армията на Запада.

Силната буря се отдръпна — обединените воли на Поулгара и Белдин от северния и на близнаците от южния бряг успяха да я разкъсат — и вихрушката се сгромоляса с пълна сила върху напредващите малореанци. Завеса от светкавици премина през стегнатите им колони като голяма ослепителна метла и обсипа земята с димящи мъртви тела.

От центъра на страховития облак се носеха ужасни звуци. С последен почти конвулсивен тласък една огромна въртяща се фуния докосна земята в средата на облечените в червено малореанци и сякаш издълба ров точно по средата на вражеските колони. Мъже и коне бяха разкъсани на парчета, късове от ризници и парцали от червени туники полетяха над ужасените малореанци.

— Красиво! — радваше се Белдин и подскачаше от щастие.

Последва внезапно изсвирване на рог и стегнатите колони на драснианските копиеносци и толнедранските легионери се изправиха срещу стъписаните редици на малореанците. Зад тях Мандорален, по чиято ризница се стичаше вода, предвождаше щурма на мимбратските рицари. Объркани и уплашени, малореанците заотстъпваха пред щурма на мимбратите, след това се разпръснаха и побягнаха. Алгарите ги преследваха с блеснали в дъжда саби.

При второто изсвирване на рога на Мандорален щурмуващите мимбрати дръпнаха юздите, обърнаха се и се отправиха в галоп назад, като оставиха зад себе си истински погром.

Дъждът намаля и сред тъмните облаци се показа синьото небе. Бурята се отдръпна през равнините на Мишрак ак Тул.

Се’недра погледна към южния бряг и видя, че и там бурята е преминала и че под ръководството на крал Чо-Хаг и крал Кородулин войниците нападат предните колони на обърканата мургска армия. После обърна поглед към южния ръкав на реката. Последните черекски корабите се бяха изтеглили по време на стихийната буря и сега от тази страна на острова се ширеше само необятната водна шир. Последните войски се движеха в непрекъснат поток по моста над северния ръкав. Накрая вървеше висок сендарски момък. Щом стигна до брега, той тръгна нагоре по реката. Беше Рундориг, приятелят на Гарион от юношеството му във фермата на Фалдор до тях. Младежът плачеше.

— Дурник — изхлипа той, като стигна. — Доруун е мъртъв.

— Какво? — попита лейди Поулгара, като рязко вдигна умореното си лице.

— Доруун, господарке Поул — изплака Рундориг. — Удави се. Тъкмо преминавахме на южния бряг, когато бурята разкъса въжетата, които държаха корабите. Доруун падна в реката, а той не можеше да плува. Опитах се да го спася, но той потъна преди да успея да го хвана.

Високият младеж закри лицето си с ръце.

Поулгара пребледня, очите й се изпълниха със сълзи.

— Погрижи се за него, Дурник — каза тя на ковача, след това се обърна, свела печално глава.

— Опитах се, Дурник. — бърбореше Рундориг, без да спира да ридае. — Наистина се опитах да стигна до него — но имаше толкова много хора на пътя ми. Не можах да се добера до него навреме. Видях го как потъва и просто нямаше какво да направя.

Дурник прегърна плачещия младеж. Очите на ковача бяха насълзени, но той не каза нищо.

Се’недра обаче не можа да заплаче. Тя беше измъкнала тези обикновени млади мъже от домовете им и ги беше довела на другия край на света, а сега един от старите приятели на Гарион беше умрял в студените води на река Марду. Смъртта му не излизаше от ума й, но тя не можа да заплаче. Изведнъж я обзе силна ярост. Тя се обърна към Олбан и изсъска:

— Убий ги!

— Кралице? — погледна я втрещено Олбан.

— Върви! — нареди тя. — Вземи меча си и върви. Убий колкото можеш повече ангараки, заради мен, Олбан. Убий ги заради мен!

И едва след това успя да заплаче.

В първия момент Олбан погледна ридаещата принцеса, после погледът му се спря върху малореанците, които отстъпваха пред жестоката атака на мимбратските рицари. Лицето му светна и той извади меча си.

— Както заповяда моята кралица! — извика той и се спусна към коня си.

Макар редиците на малореанците да падаха покосени от алгарските саби, все повече войници в червени туники прииждаха към бойното поле и много скоро ниските северни хълмове бяха оцветени в червено, все едно земята кървеше. Но не малореанците подеха следващата атака. Широкоплещести тули, облечени в дрипи, се придвижиха неохотно и заеха позиции за атака. Точно зад тях се движеше малореанската конница и ги избутваше напред с камшици.

— Типичната стратегия на малореанците — измърмори Белдин. — Закат жертва тулите. Така ще запази собствените си сили за битката с Таур Ургас.

Се’недра вдигна набразденото си от сълзи лице и попита:

— Какво ще правим сега?

— Ще избием тулите — каза той. — Един или два щурма от страна на мимбратите ще сломят духа им. Тулите не са много добри войници и ще побягнат при първа възможност.

Точно когато армията на Мишрак ак Тул се понесе бавно и тромаво към стройните редици на копиеносците и толнедранските легиони, астурианските стрелци, които стояха зад пехотата, вдигнаха лъковете си и въздухът затрептя от свистенето на дългите им стрели. Тулите потръпнаха, редиците им оредяха под унищожителната буря от стрели. Виковете на малореанците ставаха по-отчаяни, въздухът се изпълни с плющене на камшици.

В този момент прозвуча рогът на Мандорален. Колоните на пехотата се разтвориха и облечените в ризници мимбратски рицари атакуваха отново. Щом видяха облечените в желязо мъже да препускат към тях, тулите панически побягнаха. Малореанците бяха смачкани и стъпкани от бягащата тулска армия.

— Приключихме с тулите — измърмори доволно Белдин, докато наблюдаваше разгрома. — Представям си как Закат ще обсъди тази ситуация с крал Гедел.

Рицарите на Мандорален заеха отново позициите си зад пехотата и двете армии се озоваха сами сред осеяното с мъртви ангараки бойно поле.

Се’недра потрепери от внезапния хлад. Макар че слънцето надничаше през разкъсаните облаци, то не излъчваше никаква топлина. Нямаше и следа от силния вятър, но ставаше все по-студено. Изведнъж от земята и от тъмната повърхност на реката плъзна гъста мъгла.

— Поулгара — изсъска Белдин, — имам нужда от помощта ти.

— Остави ме на мира, вуйчо — отвърна тя печално.

— Можеш да плачеш и по-късно — каза той рязко. — Кролимите извличат топлината от въздуха. Ако не предизвикаме вятър, мъглата ще стане толкова гъста, че ще можеш да се разходиш по нея.

Тя се обърна, лицето й беше ледено.

— Ти не изпитваш уважение към нищо, нали? — каза тя категорично.

— Така е — призна той. — Но това е извън темата. Ако кролимите успеят да изградят гъста мъгла, цялата воняща малореанска армия ще се изсипе отгоре ни преди да сме забелязали. Хайде, Поул. Знаеш, че всички хора умират. Можеш да страдаш и по-късно.

Той протегна към нея съсухрената си, грапава ръка. Мъглата започна да се сгъстява. Осеяното с войници бойно поле сякаш потрепери и след това изчезна под плътната бяла завеса.

— Вятър, Поулгара — извика Белдин, като сграбчи ръката й. — Колкото можеш повече вятър.

Борбата, която последва, беше безшумна. Хванати здраво за ръце, Поулгара и Белдин съединиха волите си. После насочиха ръце към небето, сякаш търсеха в необятния въздушен покой онова, което държеше в плен сгъстяващата се мъгла по бреговете на реката. Появи се лек вятър, завъртя се в гъстата мъгла и също така бързо изчезна.

— По-силно, Поул — настоя Белдин.

По грозното му лице се стичаше пот от усилията, които влагаше в борбата с необятния застинал простор.

— Няма да стане така, вуйчо — заяви Поулгара и дръпна ръката си. Собственото й напрежение беше изписано по лицето й. — Няма нищо, за което да се хванем. Какво правят близнаците?

— Жреците на Рак Ктхол яздят редом с Таур Ургас — отговори гърбушкото. — Близнаците са заети с тях. Няма да могат да ни помогнат.

— Опитваме се да действаме много наблизо — каза Поулгара. — Всеки път, когато предизвикаме и най-лек вятър, десетина кролими се впускат и го потушават.

— Усещам — каза Белдин.

— Трябва да опитаме по-надалеч — продължи тя. — Трябва да раздвижим въздуха отвъд техния обхват, за да може да набере сили преди да е стигнал до тях.

Очите на Белдин се разшириха.

— Това е опасно, Поул — каза той. — Дори ако успеем да го направим, това ще изтощи и двама ни. Ако след това ни атакуват, няма да можем да им се противопоставим.

— Прав си — призна тя. — Но кролимите са упорити. Те ще се опитат да задържат мъглата над брега, въпреки че изчерпаха вече почти всичките си възможности. Те също ще се изморят. Може би толкова, че да не са в състояние да предприемат нещо друго.

— Не ми харесва това „може би“.

— Имаш ли по-добра идея?

— Точно сега, не.

— Добре тогава.

Те отново хванаха ръцете си.

На Се’недра й се стори, че мина цяла вечност. Със свито сърце наблюдаваше двамата магьосници. Те стояха със здраво стиснати ръце и затворени очи. Опитваха се да достигнат с умовете си до горещите неплодородни възвишения на запад и да подгонят горещия въздух към широката долина на река Марду. Се’недра сякаш почувства потискащата студенина на кролимската мисъл, която витаеше в застиналия въздух, като го задържаше и се противопоставяше на всяко усилие на вятъра да разсее задушаващата мъгла.

Поулгара дишаше учестено, бузите й се издуваха, лицето й се изкривяваше от нечовешкото усилие. Белдин се бореше като мъж, който се опитва да повдигне планина върху гърбавите си рамене.

И изведнъж Се’недра долови съвсем слаба миризма на прах, суша и изсъхнала от слънцето трева. Това беше само моментно и отначало тя си помисли, че си е въобразила. След това миризмата се появи отново, този път по-силна, и мъглата се изви мудно. Но още веднъж тази слаба миризма отмина и с нея и полъхът на въздуха, който я беше донесъл.

Поулгара изстена, сякаш се задушаваше. Мъглата се надигна и се завъртя. Влажната трева под краката на Се’недра беше осеяна с капчици вода. Прашната миризма на тулските възвишения стана по-силна.

Изглежда, концентрацията на кролимите да задържат мъглата стана по-отчаяна, те се бореха да спрат засилващия се вятър, който се спусна над долината откъм безводните пространства на запад. Волите им започнаха да се разпадат, когато по-слабите от тях се опитаха да надскочат възможностите си и се сгромолясаха от изтощение.

Вятърът се засили и накъдри повърхността на реката. Тревата се наклони под напора му и мъглата закипя като живо същество, което се гърчеше и свиваше при докосването на сухия топъл вятър.

Сега Се’недра можеше да види и горящия град на тулите в далечината, и редиците на пехотата, която се беше изтеглила в речната долина.

Горещият прашен вятър задуха по-силно, мъглата се разсея също като мисълта, която я беше предизвикала, и лъчите на сутрешното слънце окъпаха полето в златна светлина.

— Поулгара! — извика тревожно Дурник. Се’недра се обърна точно навреме, за да види как Поулгара се отпусна безжизнена на земята. Лицето й беше мъртвешки бледо.