Дейвид Едингс
Последната битка (16)

Глава 15

Корабите бяха ужасно претъпкани, макар че едва половината войска успя да се натовари на тях. Алгарски конници и мимбратски рицари патрулираха по бреговете, а череките гребяха надолу по реката към бързеите. Пехотните части, които не се побраха на корабите, яздеха на свободните коне.

Хълмистите тулски пасища се простираха от двете страни на реката. Дългите заоблени склонове бяха покрити с изгоряла от слънцето трева. Покрай реката нарядко имаше горички от кривите смърчоподобни дървета, с които бяха покрити ниските предпланини. До самата вода имаше върбови и къпинови гъсталаци. Небето продължаваше да е безоблачно. Жегата беше все същата, макар че изпаренията от реката овлажняваха достатъчно въздуха и донякъде облекчаваха измъчените от безводието в каменистата равнина хора и коне. Местността беше непозната, така че конниците, патрулиращи по бреговете, бдяха внимателно, постоянно готови да сграбчат оръжието.

След поредния широк завой видяха пред себе си побелялата от пяна вода в бързеите. Барак завъртя кормилото на големия си кораб и пристана до брега.

— Време е да слезем и да повървим — каза той.

Близо до носа на кораба беше възникнал спор. Крал Фулрах протестираше високо срещу решението неговите товарни коли с припаси да бъдат оставени до бързеите.

— Не съм ги карал чак дотук, за да ги оставя — заяви той с нехарактерна разгорещеност.

— Ще отнеме много време да ги пренесем — възрази Анхег. — Ние бързаме, Фулрах. Трябва да закарам корабите си до Тул Марду преди мургите и малореанците да се усетят какво правим.

— Ама нямаше нищо против да са с нас, когато беше гладен и жаден в долините, нали! — сърдито му кресна Фулрах.

— Това беше тогава. Сега е друго. Трябва да запазя корабите си.

— Аз пък ще запазя колите си.

— Нищо няма да им се случи, Фулрах — каза помирително Родар. — Трябва да побързаме, а твоите коли не могат да се движат достатъчно бързо.

— Ако някой дойде и ги подпали, много ще изгладнееш, преди да се доберем до крепостите, Родар.

— Ще оставим хора да ги охраняват, Фулрах. Бъди разумен. Прекалено много се притесняваш.

— Все някой трябва да мисли. Вие, алорните, явно забравяте, че боят е само половината война.

— Стига си се държал като баба, Фулрах — грубо го сряза Анхег.

— Не желая да отвръщам на последните ти думи, Анхег — каза ледено Фулрах, обърна се и се отдалечи.

— Какво му стана? — невинно попита кралят на Черек.

— Анхег, ако не се научиш да си затваряш устата, ще трябва да я запушим — изръмжа Родар.

— Мислех, че сме дошли да се бием с ангараките — каза Бранд. — Да не би правилата да са се променили?

Гневната разправия между кралете разтревожи Се’недра и тя отиде при Поулгара да сподели притесненията си.

— Не е чак толкова страшно — отвърна тя. — Предстоящата битка ги прави малко заядливи, това е всичко.

— Но те са мъже, обучени войни! — възрази Се’недра.

— Какво общо има това? — попита Поулгара.

Принцесата не можа да измисли отговор.

Пренасянето покрай бързеите мина безпрепятствено и корабите бяха спуснати отново на вода под кипящата бяла пяна късно същия следобед. Се’недра беше вече буквално болна в резултат на непоносимото напрежение. Настъпваше кулминацията на всички тези месеци, през които беше събирала армията си и бе пътувала на изток. След два дни щяха да атакуват стените на Тул Марду. Сега ли беше подходящият момент? Всъщност беше ли наистина необходимо? Не можеше ли просто да заобиколят града и да избегнат битката? Въпреки че алорнските крале я уверяваха, че градът трябва да бъде превзет, колебанията на Се’недра нарастваха с всяка измината миля. Ами ако това е грешка? Застанала на носа на кораба на Барак, принцесата се самоизмъчваше с тези въпроси, загледана в широката, лъкатушеща през тулските пасища река.

Най-накрая вечерта на втория ден Хетар пристигна в галоп, спря коня си на северния бряг на реката и помаха с ръка. Барак завъртя кормилото и приближи кораба до брега.

— Градът е на около две левги пред нас — извика алгарът. — Ако се приближиш още, може да те видят от стените.

— Тогава сме достатъчно близо — реши Родар. — Дай заповед да пуснат котва. Ще чакаме тук, докато се стъмни.

Барак кимна и направи знак на един моряк. Той бързо вдигна дълъг прът с малко червено знаменце на върха. Корабите зад тях забавиха ход в отговор на сигнала. Чу се скърцането на спускащите се котви, корабите спряха и бавно започнаха да се полюшват на течението.

— Това продължава да не ми харесва — мрачно измърмори Анхег. — Твърде много неща могат да се объркат в тъмното.

— Това ще важи и за тях — каза Бранд.

— Говорихме за това повече от десет пъти, Анхег — допълни Родар. — Всички се съгласихме, че това е най-добрият план.

— Никога преди не е правено — каза Анхег.

— Тъкмо в това е смисълът, нали? — отговори Варана. — Хората в града няма да го очакват.

— Сигурен ли си, че твоите хора ще могат да видят къде отиват? — обърна се Анхег към Релг.

Фанатикът внимателно опипа острието на закривения си нож и отговори:

— Това, което за вас е тъмнина, е нормална светлина за нас.

Анхег се загледа навъсено към огненото небе и обяви:

— Мразя първи да опитвам нещо ново.

Зачакаха да настъпи нощта. От крайбрежните гъсталаци птиците сънливо се обаждаха преди да заспят, а жабите подеха вечерния си концерт. Кавалерийските части бавно започнаха да се групират покрай реката. Мимбратските рицари застанаха в редици с масивните си коне, зад тях като море се струпаха алгарските конници. На южния бряг командваха Чо-Хаг и Кородулин. На северния — Хетар и Мандорален.

Ставаше все по-тъмно.

Един млад мимбратски рицар, ранен по време на нападението над колоната мурги, стоеше облегнат на перилата и гледаше замислено в здрача. Имаше черна къдрава коса и снежнобяла кожа като на младо момиче. Раменете му бяха широки, а в очите му се четеше простодушие. Изражението му обаче беше тъжно.

Чакането стана непоносимо и Се’недра трябваше да поговори с някого. Тя се облегна на перилата до младия мъж и тихо попита:

— Защо сте толкова тъжен, рицарю?

— Защото ми е забранено да участвам в сражението тази вечер заради лекото ми раняване, ваше величество — отвърна той и докосна превързаната си ръка.

Не изглеждаше изненадан от присъствието й или от факта, че го е заговорила.

— Толкова ли много мразиш ангараките, че пропуснатата възможност да ги убиваш ти причинява болка? — Във въпроса на Се’недра се долавяше лека насмешка.

— Не, милейди — отговори той. — Не изпитвам омраза към никого, независимо от кой народ е. Мъчно ми е, че ще пропусна шанса да изпробвам уменията си в състезанието.

— Състезание? Така ли го схващаш?

— Разбира се, ваше величество. Как иначе? Не изпитвам лична омраза към мъжете от Ангарак. Не бива да мразиш противника си в боя. Доста мъже са паднали от копието или меча ми при различни походи, но никога не съм мразил някой от тях. Точно обратното. Изпитвах уважение, докато се сражавахме.

— Но вие сте се мъчели да се убиете! — възкликна Се’недра, поразена от необичайното тълкуване на младежа.

— Това е част от състезанието, ваше величество. Истинският сблъсък не може да бъде решен, освен ако един от биещите се не бъде ранен или убит.

— Как се казваш, рицарю? — го попита тя.

— Беридел, син на сър Андориг, барон на Воу Ендериг.

— Човекът с ябълката?

— Същият, ваше величество.

На младежа явно му стана приятно, че е чувала за баща му и странното задължение, което му бе наложил Белгарат.

— Сега баща ми язди от дясната страна на крал Кородулин. И аз щях да съм с тях тази нощ, ако не беше това нещастие — каза той и погледна тъжно превързаната си ръка.

— Ще има и други нощи, сър Беридел — увери го тя, — и други състезания.

— Така е, ваше величество — съгласи се той.

Лицето му просветна за миг, но после той отново въздъхна и потъна в мрачните си мисли.

Се’недра се оттегли и го остави на мислите му.

— В момента не бива да говориш с никого — й каза дрезгав глас от тъмните сенки. Беше Белдин, грозният гърбушко.

— Явно той не се страхува от нищо — каза малко нервно Се’недра. Невъздържаният вълшебник винаги я изнервяше.

— Той е мимбратски аренд — изсумтя Белдин. — Не му стига умът да се страхува.

— Всички ли мъже в армията са като него?

— Не. Повечето се страхуват, но при всички случаи ще доведат атаката докрай по множество причини.

— А ти? — нямаше как да не попита тя. — Ти също ли се страхуваш?

— Моите страхове са малко по-различни — сухо отговори той.

— Като например?

— Захванали сме се с това от много време — Белгарат, Поул, близнаците и аз. Повече се притеснявам нещо да не се обърка, отколкото за личната ми безопасност.

— Какво имаш предвид под „обърка“?

— Предсказанието е много сложно и не казва всичко. Двата възможни изхода са все още абсолютно еднакво вероятни, доколкото мога да преценя. Нещо много, много дребно може да наклони везните насам или натам. Може да е нещо, което не съм догледал. От това се страхувам.

— Правим всичко, каквото можем.

— Може да се окаже недостатъчно.

— Какво друго можем да направим?

— Не знам, и това ме тревожи.

— Защо се тревожиш за нещо, срещу което не можеш да направиш нищо?

— Започваш да говориш като Белгарат. Той е склонен да омаловажава нещата и понякога да се надява само на късмета си. Аз обичам всичко да е изпипано. — Той се вгледа в тъмнината. — Стой близо до Поул тази вечер, момиче — каза той след малко. — Не се отделяй от нея. Може да попаднеш на място, където не си възнамерявала да бъдеш, но трябва да стоиш с нея, независимо какво става.

— Какво означава това?

— Не знам какво означава — сопна се раздразнено той. — Знам само че се налага да бъдете заедно, ти, тя, ковачът и онова безпризорно детенце, което сте взели с вас. Ще се случи нещо неочаквано.

— Имаш предвид нещастие? Трябва да предупредим останалите.

— Не знаем дали ще е нещастие — отговори той. — В това е проблемът. Може да е нещо необходимо, и ако е така, не трябва да се намесваме. Мисля, че разговорът стигна до задънена улица. Отиди да намериш Поулгара и остани с нея.

— Да, Белдин — каза покорно Се’недра.

Когато се показаха, звездите, вдигнаха котвите и флотата на Черек се плъзна безшумно по реката към Тул Марду. Макар че до града имаше още няколко мили, командите се подаваха с дрезгав шепот. Всички много внимаваха да не вдигат шум, докато се въоръжаваха, стягаха коланите си, проверяваха за последно доспехите си и наместваха по-здраво шлемовете на главите си.

Насред палубата Релг ръководеше религиозната служба на своите улгоси и изговаряше едва доловимо дълбоките гърлени звукове на езика им. Бледите им лица бяха натрити със сажди. Приличаха на сенки, коленичили в молитва към странния си бог.

— Те са ключът към всичко — тихо каза Родар на Поулгара, докато гледаше молитвата им. — Сигурна ли си, че Релг е подходящ за това? Понякога изглежда малко нестабилен.

— Ще се справи — отговори Поулгара. — Улгосите имат повече причини да мразят Торак от вас, алорните.

Корабите бавно минаха един широк завой и на половин миля срещу тях се извисиха крепостните стени на Тул Марду, издигнат на остров по средата на реката. На върха на стените имаше няколко факли, а отвътре се долавяха слаби отблясъци. Барак се обърна с гръб и отгърна за миг покрития фенер, като го закриваше с тяло. Светлината примигна и изчезна. Котвите бавно започнаха да потъват в тъмните води към речното дъно. Въжетата слабо проскърцваха, корабите забавиха ход и накрая спряха.

Някъде в града яростно залая куче. Чу се отваряне на врата, вик и след болезнено изквичаване лаят рязко спря.

— Не мога да уважавам човек, който рита собственото си куче — промърмори Барак.

Релг и хората му се прехвърлиха безшумно през перилата и се спуснаха по въжета в чакащите лодки.

Затаила дъх, Се’недра напрягаше очи да види нещо в тъмнината. Едва доловимата светлина на звездите й показа няколко сенки, които се отдалечаваха към града. После сенките изчезнаха. Зад тях се чу леко плясване на гребло, последва сърдито прошепнато смъмряне. Принцесата се обърна и видя приближаващата флотилия лодки, които идваха откъм закотвените отзад кораби. Върхът на атаката премина безшумно покрай кораба на Барак, следвайки Релг и неговите улгоси към укрепения островен град на тулите.

— Сигурен ли си, че са достатъчно? — прошепна Анхег на Родар.

Дебелият крал на Драсния кимна.

— От тях се иска само да ни осигурят място за слизане на брега и да удържат градските порти, след като улгосите ги отворят — тихо каза Родар. — За това има достатъчно хора.

Лек нощен ветрец набразди повърхността на реката и полюшна корабите. Неспособна да издържа повече на напрежението, Се’недра вдигна върховете на пръстите си към амулета, който Гарион й бе дал преди толкова много месеци. Както винаги се чу жуженето на разговор.

— Яга, тор гохек вилта. — Това беше дрезгавият шепот на Релг. — Ка так. Веед!

— Е? — попита Поулгара. Едната й вежда бе леко вдигната.

— Не мога да разбера какво казват — безпомощно сви рамене Се’недра. — Говорят на улгоски.

Внезапно от амулета се чу сподавен стон, който беше бързо прекъснат.

— Мисля, че… май убиха някого — каза Се’недра с разтреперан глас.

— Значи е започнало — каза доволно Анхег.

Се’недра пусна амулета. Не можеше повече да слуша как мъжете умират в тъмнината.

Зачакаха.

Внезапно се чу писък, изпълнен с ужасяваща агония.

— Това е! — обяви Барак. — Това е сигналът! — И извика на хората си: — Вдигай котва!

Под високите тъмни стени на Тул Марду лумнаха два огъня, около тях сновяха неясни фигури. В същия момент задрънчаха тежки вериги и се чу скрибуцането на широката врата. Тя се спускаше надолу, за да се превърне в мост над тесния северен канал на реката.

— По местата! — изрева на екипажа си Барак и завъртя кормилото, за да насочи кораба към бързо спускащия се мост.

На върха на стените се появиха още факли, някъде отчаяно заби камбана.

— Успяха! — възкликна развълнувано Анхег и ликуващо започна да тупа Родар по гърба. — Наистина успяха!

— Разбира се, че ще успеят — отвърна тържествуващо Родар. — Не ме удряй толкова силно, Анхег. Лесно ми излизат синини.

Повече нямаше нужда да се пази тишина и след знака на Барак от флотилията се понесе мощен рев. Пламнаха факли и лицата на струпалите се по перилата войници се осветиха в бакъреночервено.

Внезапно на двадесетина метра от кораба на Барак нещо падна със силен плясък във водата и заля всички на палубата с порой пръски.

— Катапулт! — викна Барак и посочи към стените. Машината беше закрепена на върха с множество подпори и приличаше на огромно хищно насекомо. Дългата изхвърляща греда вече се накланяше назад, за да запрати още един камък срещу приближаващата флотилия. Дъжд от стрели посипа върха на стената и машината замря. Група драснианци, които можеха да бъдат лесно разпознати по дългите им копия, завладяха позицията.

— Внимавайте! — изрева един от тях към струпалите се в подножието на стената войници. Катапултът се килна надолу и се строполи с трясък на камъните.

По сваления мост се чу конски тропот и мимбратските рицари нахлуха в града.

— Щом се привържем към моста, искам вие с принцесата и другите дами да отидете на северния бряг — нареди кратко Родар на Поулгара. — Да бъдете по-далеч. Боят може би ще продължи цяла нощ и няма смисъл да се излагате на опасности.

— Добре, Родар — съгласи се Поулгара. — Ти също недей да правиш глупости. Нали знаеш, че си доста голяма мишена.

— Ще се оправя, Поулгара. Не искам да пропусна това — каза той и се засмя с неочакван момчешки смях. — От години не съм се забавлявал толкова.

Поулгара само го погледна и каза:

— Мъже!

Тонът й изразяваше всичко.

Охрана от мимбратски рицари ескортира дамите и Задача на около хиляда метра нагоре по течението до едно скалисто заливче на северния бряг, далеч от конниците, устремени към обсадения град. Пясъчният бряг беше леко полегат. От трите страни заливчето беше защитено със стръмни, обрасли с трева склонове. Ковачът Дурник и Олбан бързо опънаха палатката, запалиха огън и се качиха на склона да наблюдават битката.

— Всичко върви според плана — докладва Дурник след малко. — Корабите се подреждат борд до борд в южния канал. Щом преметнат дъските, войската от южния бряг ще може да мине.

— Можеш ли да видиш дали хората вътре вече са завзели южната врата? — попита Олбан.

— Не. Там се води бой.

— Какво не бих дал да съм там! — въздъхна Олбан.

— Ще останеш, където си, млади момко — строго каза Поулгара. — Ти сам избра да бъдеш телохранител на кралицата на Рива и не можеш да скочиш и да хукнеш натам, където има по-интересни събития.

— Да, лейди Поулгара — отвърна сконфузен младият риванец. — Аз само…

— Само какво?

— Искам само да знам какво става, това е. Баща ми и братята ми са в центъра на боя, а аз трябва да стоя тук и да гледам.

Изведнъж над стените се извисиха огромни пламъци, които хвърлиха червеникави отблясъци към реката.

Поулгара въздъхна и каза натъжено:

— Защо винаги трябва да опожаряват всичко?

— Според мен това увеличава бъркотията — отвърна Дурник.

— Може би. Но аз съм виждала тази гледка прекалено много пъти. Винаги е една и съща. Винаги трябва да има пожар. Не желая да гледам повече това.

Тя се обърна с гръб към горящия град и бавно се отдалечи от брега.

Нощта беше безкрайна. Преди зазоряване, когато звездите по избледняващото небе започнаха да чезнат, принцеса Се’недра, замаяна от умора, се качи до върха на стръмния бряг и загледа като омагьосана как град Тул Марду умира. Цели квартали бяха обхванати от пламъци. Когато пропадаха покриви или се срутваха цели сгради, към небето се издигаше дъжд от огнени искри. Очакванията й бяха за нещо наистина вълнуващо и славно, а действителността се оказа съвсем друга и тя се чувстваше отвратена от това, което бе направила. Въпреки това вдигна ръце и докосна с пръсти амулета на шията си. Трябваше да знае какво става. Независимо колко ужасни бяха събитията в града, незнанието беше още по-лошо.

„Хубава битчица“ — чу да казва крал Анхег.

Кралят явно беше някъде много нависоко, може би на върха на градските стени.

„Нищо особено — отвърна Барак. — Гарнизонът мурги не се би лошо, но тулите ги нямаше никакви.“

„Какво направихте с тях?“ — попита крал Чо-Хаг.

„Подкарахме ги на централния площад — отвърна Барак. — Да избиват кролимите, които изхвърляхме от храма.“

Анхег се засмя доволно и попита:

„Как е Гродег?“

„Май ще оживее.“

„Позор! Като видях стърчащата от гърба му брадва, си помислих, че някой е решил един от проблемите ми вместо мен.“

„Ударен е много ниско — обясни Барак. — Гръбнакът му е счупен, но няма друг засегнат важен орган. Няма да може да ходи, но ще оживее.“

„Не можеш да разчиташ на един мург да свърши нещо както трябва“ — възмутено каза Анхег.

„Е, почти се справиха с култа към Мечката — доволно съобщи Барак. — Да са останали най-много дузина-две. Биха се много добре.“

„Затова бяха тук. Колко още има до изгрев слънце?“

„Около половин час.“

„Къде е Родар?“

„Двамата с Фулрах оглеждат складовете — отговори крал Чо-Хаг. — Мургите имат тук складове с припаси. Фулрах иска да ги конфискува.“

„Защо не изпратим някой да ги повика? — предложи Анхег. — Трябва да помислим за изтегляне. Щом се развидели, димът ще съобщи на всеки в радиус от двадесет левги какво сме направили тук. Флотата трябва да отплава, а до крепостите има много път.“

„За колко време ще стигнеш до Източно море?“ — попита Чо-Хаг.

„Два дни — отвърна Анхег. — Корабите се движат доста бързо по течението. Ще ви отнеме поне седмица да се върнете обратно в крепостите с вашата армия, нали?“

„Може би — каза Чо-Хаг. — Пехотата не може да се движи много бързо. Ето го Брендиг! Ще го изпратя да доведе Родар. Полковник Брендиг, вижте къде е Родар и му кажете да дойде при нас“ — извика той на сендара.

„Какво е това?“ — внезапно попита Барак.

„Кое?“ — не разбра Анхег.

„Май видях нещо ей там, на юг, на върха на хълма.“

„Нищо не виждам.“

„Нещо помръдна.“

„Може би е разузнавач на мургите — засмя се Анхег. — Няма как да запазим за дълго в тайна случилото се.“

„Ето го пак!“ — каза Барак.

„И аз го видях“ — съгласи се крал Чо-Хаг.

Настана продължително мълчание. Небето едва доловимо просветляваше. Се’недра затаи дъх.

„Белар! — изруга потресен Анхег. — Те са безброй!“

„Лелдорин! — изкрещя Барак. — Брендиг отиде да намери Родар. Иди да ги търсиш и им кажи веднага да се качат тук! Равнината е пълна с мурги.“