Дейвид Едингс
Последната битка (14)

Глава 13

В укрепленията кипеше трескава работа. Пехотните части на крал Родар пристигаха от лагера на река Алдур и се изкачваха по лъкатушните пътеки из тясното дефиле до върха на скалата. Храната и оборудването се прекарваха с каруци от главните складове към подножието на скалата, където огромни хаспели вдигаха товарите до площадката на височина една миля. Обикновено преди изгрев слънце щурмовите части от мимбрати и алгари се отправяха на далечни походи в търсене на все още неплячкосани градове. Грабителските набези на нашествениците, краткотрайните обсади на слабо укрепените градове и села на тулите и опожарените огромни ивици сред нивите узряло жито подтикнаха мудните ангараки най-сетне да се опитат да организират нещо като съпротива. Те неизменно бързаха към последното нападнато от мимбратите място, но винаги пристигаха часове и дори дни след тях и намираха само димящи развалини, избити войници и ограбени и ужасени до смърт жители. Когато се мъчеха да пресрещнат бързите алгари, обикновено се натъкваха на акри изгорена земя. Нашествениците вече бяха минали оттам и отчаяните опити на тулите да ги настигнат се оказваха безуспешни.

Не се сетиха, че могат да нападат крепостите, служещи за бази на нападателите. Дори тази идея все пак да се е появила, тя сигурно бе отхвърлена бързо. Тулите не бяха психологически настроени да атакуват силно укрепени крепости. Предпочитаха да се лутат насам-натам и да се оплакват горчиво на съюзниците си, че не получават нужната подкрепа. Малореанците на император Закат твърдо отказваха да се придвижват извън териториите си около Тул Зелик. Мургите обаче навлязоха на няколко пъти в южната част на Тулия, от една страна като знак за подкрепа на идеята за единството на ангараките, но всъщност, както предполагаше крал Родар, като част от маневри в търсене на добра позиция. Техни съгледвачи бяха случайно засечени в близост до самите крепости. Всеки ден от крепостите тръгваха обходни патрули и следяха за мургски шпиони сред безводните хълмове. Сухите каменисти долини бяха претърсвани от драсниански копиеносци и толнедрански легионери. Алгарските кланове си почиваха от дългите си походи, като се забавляваха с импровизираната игра „лов на мурги“. Въпреки че изтъкваха, че жертват свободното си време от чувство на отговорност за сигурността на крепостите, никой не се подлъга от протестите им.

— В този район трябва да се патрулира, Родар — настоятелно каза крал Чо-Хаг. — В края на краищата моите войни изпълняват важен дълг.

— Дълг? — изсумтя Родар. — Качи един алгар на кон, посочи му хълм, който не е огледал от другата страна, и той веднага ще си намери оправдание да отиде дотам.

— Имаш погрешно мнение за нас — отвърна Чо-Хаг с изражение на наранено честолюбие.

— Просто ви познавам.

Се’недра и двете й приятелки гледаха ден след ден как веселите алгарски конници излизат от крепостта и това ги потискаше все повече. Ариана беше свикнала да води уседнал живот и търпеливо да очаква мъжете да се върнат, като всички мимбратски жени, но Адара, братовчедката на Гарион, понасяше много тежко това, че трябва да стои затворена в крепостта. Като всички алгари тя изпитваше вродена необходимост вятърът да брули лицето й, а конските копита да кънтят в ушите й. Не след дълго стана раздразнителна и започна често да въздиша.

— Какво ще правим днес? — ги попита усмихнато Се’недра една сутрин след закуска. — Как ще се забавляваме, докато стане време за обяд?

Всъщност тя не зададе въпроса просто така, защото вече имаше планове за деня.

— Бродирането е добра възможност — отвърна Ариана. — С него пръстите и очите имат приятно занимание, а умът и устните са свободни за разговор.

Адара въздъхна дълбоко.

— Или можем да отидем да наблюдаваме моя господар, докато командва своите подчинени във военната им подготовка. — Обикновено Ариана си намираше някакъв повод да гледа Лелдорин поне половината ден.

— Не съм много сигурна дали днес искам отново да гледам как група мъже се целят в сламени чучела със стрели — каза Адара с остър тон.

Се’недра се намеси моментално, за да предотврати назряващата препирня.

— Можем да направим оглед на крепостта.

— Се’недра, разглеждали сме всяка постройка в крепостта поне десет пъти — рязко отвърна Адара. — И ако някой любезен сержант ми обясни отново как работи катапултът, ще се разкрещя!

— Обаче още не сме разгледали другите крепости, нали? — каза предизвикателно принцесата. — Нима според вас това не е част от нашия дълг?

Адара я стрелна с очи и бавно се усмихна.

— Точно така — съгласи се тя. — чудно как не сме се сетили за това по-рано. Явно сме много разсеяни.

По лицето на Ариана се изписа загриженост.

— Опасявам се, че крал Родар ще бъде абсолютно непреклонен в аргументите си против подобен план — възрази тя.

— Родар го няма — посочи Се’недра. — Замина с крал Фулрах да направи инвентаризация на главните складове.

— Лейди Поулгара най-вероятно също няма да одобри това — продължи Ариана, но тонът й подсказваше, че започва да се предава.

— Лейди Поулгара се съветва с вълшебника Белдин — каза Адара. В очите й затанцуваха игриви пламъчета.

Се’недра се усмихна победоносно.

— Излиза, че решението зависи само от нас.

— Като се върнем, ще ни мъмрят — каза Ариана.

— Но ние ще се разкаем, нали? — изкикоти се Се’недра.

След четвърт час принцесата и двете й приятелки, облечени в алгарски костюми за езда от мека черна кожа, преминаха в лек галоп през централната порта на огромната крепост. Придружаваше ги Олбан, най-младият син на регента на Рива. На него идеята не му допадна, но Се’недра не му даде нито възможност да възрази, нито време да изпрати вест до някой, който би могъл да се намеси и да ги спре. Олбан изглеждаше притеснен, но както винаги придружи кралицата, без да задава въпроси.

Рововете пред крепостните стени със забити на дъното остри колове бяха много интересни, но абсолютно еднакви, и човек трябваше да има доста необичайна нагласа, за да изпита удоволствие от разглеждането на майсторски изкопаните укрепления.

— Много добре — каза с приветлива усмивка Се’недра на драснианския копиеносец, застанал на пост на върха на един насип. — Прекрасни ровове и отлично подострени колове. — После погледна унилия пейзаж. — Откъде сте намерили толкова много дървета?

— Сендарите ги докараха, ваше величество — отвърна той. — От някакво място на север. Тулите ги нарязаха и ги подостриха. Те са много добри майстори на колове, стига да им кажеш какво искаш.

— Оттук не мина ли един конен патрул? Преди около половин час? — попита Се’недра.

— Да, ваше величество. Лорд Хетар от Алгария с няколко от неговите хора. Тръгнаха натам — каза постовият и посочи на юг.

— О! Ако някой попита, кажете, че ще се присъединим към него. Ще се върнем след няколко часа.

Постовият изглеждаше доста разколебан, но Се’недра побърза да предотврати всякакви възражения.

— Лорд Хетар обеща да ни чака до южната стена на крепостта — добави тя.

После се обърна към спътничките си.

— Наистина не трябва да го караме да ни чака твърде дълго. Вие двете се забавихте прекалено много, докато се преоблечете.

Усмихна се мило на постовия и допълни:

— Нали разбираш, костюмът за езда трябва да е точно този, а не друг, а косата непременно трябва да се вчеше още един път. Понякога още един път трае цяла вечност. Хайде, дами. Трябва да побързаме, иначе лорд Хетар ще ни се разсърди.

И като се изкикоти високо, принцесата пришпори Ноубъл в галоп на юг.

— Се’недра! — възкликна Ариана, след като се отдалечиха достатъчно, за да не бъдат чути. — Ти го излъга!

— Разбира се.

— Но това е ужасно!

— Не и наполовина толкова ужасно, колкото да прекараме още един ден в бродиране на маргаритките на някаква глупава фуста — отвърна принцесата.

Напуснаха укрепленията и пресякоха няколко ниски възвишения, изгорени от слънцето до кафяво. Долината от другата им страна бе огромна. Сиво-кафяви планини без нито едно дърво я обграждаха и се събираха в другия и край. Докато галопираха през обширното поле, момичетата се чувстваха нищожни на фона на околния пейзаж. Конете им приличаха на мравки, които пълзят към величествените планини.

— Не бях осъзнала колко е голяма долината — промълви Се’недра, като засенчи очи с ръка и погледна към далечните планински върхове.

Дъното на долината беше плоско като тава. Тук-там имаше ниски бодливи храсти. Земята беше осеяна с кръгли камъни с големината на юмрук. При всяка стъпка на конете във въздуха се вдигаше фин жълт прах. Макар че обяд беше още далеч, слънцето вече грееше като разпалена пещ. Трепкащи вълни нагорещен въздух се носеха над долината и създаваха илюзията, че сиво-зелените прашни храсти танцуват.

Ставаше все по-горещо. Никъде не се виждаше и следа от вода, а потта засъхваше почти мигновено по хълбоците на пръхтящите коне.

— Според мен трябва да помислим за връщане — каза Адара. — Няма да успеем да стигнем до възвишенията в другия край на долината.

— Тя е права, ваше величество — подкрепи я Олбан. — И без това се отдалечихме доста.

Се’недра спря Ноубъл. Белият жребец клюмна глава, като че ли беше на ръба на пълното изтощение.

— Оо, стига си се самосъжалявал! — скара му се тя раздразнено.

Събитията не се развиваха както бе очаквала. Тя се огледа и каза:

— Дали не можем да намерим някаква сянка наблизо?

Устните й бяха пресъхнали, слънцето безмилостно напичаше незащитената й глава.

— Местността не предлага подобно удобство, принцесо — отвърна Ариана.

— Никой ли не се сети да вземе малко вода? — попита Се’недра, бършейки чело с носната си кърпичка.

Никой не носеше вода.

— Може би трябва да се върнем — реши най-накрая тя, макар че погледът й издаваше съжаление. — Тук и без това няма какво толкова да се гледа.

— Идват ездачи — викна Адара и посочи група конници, които се появиха от един дол, врязан под склоновете на близкия хълм.

— Мурги? — попита Олбан и си пое дълбоко дъх. Ръката му се залепи за дръжката на меча.

Адара вдигна ръка над очите си и се вгледа в приближаващите конници.

— Не — отвърна тя, — алгари са. Познавам начина, по който яздят.

— Дано да носят вода — каза Се’недра.

Десетина алгарски конници идваха право към тях, вдигайки огромен облак жълт прах зад себе си. Внезапно Адара ахна и пребледня.

— Какво има? — попита Се’недра.

— Лорд Хетар е с тях — глухо отвърна Адара.

— Как успя да го познаеш от такова разстояние?

Адара прехапа устни и не отговори нищо.

Лицето на Хетар беше свирепо и безпощадно. Той спря потния си кон до тях и рязко попита:

— Какво правите тук?

Шлемът му и дългият кичур черна коса му придаваха дивашки, направо ужасяващ вид.

— Решихме да пояздим, лорд Хетар — отвърна с широка усмивка Се’недра, опитвайки се да го смути с поглед.

Хетар не й обърна внимание, а викна на младия риванец:

— Да не си си загубил ума, Олбан? Защо си им позволил да излязат извън крепостта?

— Аз не мога да казвам на нейно величество какво да прави — отговори решително Олбан.

— О, стига, Хетар! — възрази Се’недра. — Какво лошо има в това да пояздим малко?

— Само вчера убихме трима мурги на по-малко от миля оттук — отговори Хетар. — Ако имате нужда от физически упражнения, бягайте в двора на укреплението. Недейте да яздите просто така без охрана през вражеска територия. Постъпили сте много глупаво, Се’недра. Веднага се връщаме.

Лицето му бе мрачно като морето през зимата, а тонът му не търпеше никакви възражения.

— Ние току-що решихме същото, милорд — каза тихо Адара със сведен поглед.

Хетар огледа внимателно в какво състояние са конете им и изсумтя:

— Ти си от Алгария, лейди Адара. Не се ли сети, че трябва да вземете вода за конете? Явно ти стига умът само да яздиш в жега като тази, без да помислиш за никакви предпазни мерки.

Бледото лице на Адара съвсем посърна. Хетар възмутено поклати глава.

— Дайте вода на конете им — нареди той на един от хората си — и след това ще ги съпроводим обратно. Разходката свърши.

Лицето на Адара пламтеше от почти непоносим срам. Тя се въртеше на седлото и се опитваше да избегне строгия безжалостен поглед на Хетар. Щом напоиха коня й, тя сграбчи юздите и заби пети в хълбоците му. Конят изненадан вдигна предните си копита и се впусна в галоп през каменистата долина към крепостта.

Хетар изруга и препусна след нея.

— Какво прави тя? — възкликна Се’недра,

— Упрекът на лорд Хетар засегна нашата мила приятелка повече, отколкото можеше да понесе — обясни Ариана. — Доброто му мнение за нея е по-важно от собствения й живот.

— Хетар? — Се’недра беше поразена.

— Очите ти не са ли забелязали какво става с нашата скъпа приятелка? — попита леко учудена Ариана. — Ти явно не си наблюдателна, принцесо.

— Хетар? — повтори Се’недра. — Нямах представа.

— Може би е така, защото съм мимбратка — заключи Ариана. — Жените от моя народ са много чувствителни към признаците на нежни чувства у другите.

След стотина метра Хетар настигна Адара, хвана юздите на коня и, спря го и я попита нещо ядосано. Адара засрамено скри лице с ръцете си. В същия миг леко движение само на пет-шест метра от тях привлече вниманието на Се’недра. Един мург в ризница се изправи между два ниски храста, отметна кафеникавото платнище, под което бе лежал скрит, и опъна късия си лък.

— Хетар! — изкрещя Се’недра.

Хетар беше с гръб, но Адара видя как мъжът се прицелва в него, с отчаяно движение изтръгна юздите от ръката му и накара коня си да скочи към неговия. Конят на Хетар залитна, препъна се и падна, хвърляйки ездача си на земята. В това време Адара шибна с юздата си хълбока на коня си и препусна право към мурга.

Той само леко трепна и пусна стрелата си срещу връхлитащото момиче.

Дори и от това разстояние Се’недра чу ясния звук, който издаде стрелата, когато се заби в Адара. Щеше да си спомня този звук с ужас до края на живота си. Адара рязко се преви, свободната й ръка се вкопчи в стрелата, която стърчеше от гърдите й, но галопиращият й кон не се отклони и прегази мурга. Той падна под тежките копита, претърколи се и отново скочи, хванал дръжката на меча си, но Хетар вече се бе озовал до него със сабя в ръка. Мургът изрева и падна посечен.

Хетар се обърна вбесено към Адара. От сабята му се стичаше кръв.

— Що за глупост… — кресна той, но викът му отведнъж замръзна. Тя се беше килнала на една страна, тъмната й коса се беше разпиляла като воал около бледото й лице. Притисна ръце към гърдите си, после бавно се олюля и падна от седлото.

Със сподавен вик Хетар изпусна сабята си и се затича към нея.

— Адара! — извика принцесата и ужасена закри очите си с ръце.

Хетар внимателно обърна раненото момиче по гръб. Стрелата, която стърчеше от гърдите й, потрепваше в ритъм с неравномерното биене на сърцето й.

Хетар взе Адара на ръце, гледаше покрусен бледото й лице и повтаряше със сподавен глас:

— Малка глупачка… малката ми глупачка.

Ариана скочи от седлото още в движение, дотича до тях и каза строго:

— Не я местете, милорд. Стрелата е пронизала дробовете й и ако я местите, острият й връх ще я доубие.

— Извади я — каза Хетар през зъби.

— Не, милорд. Ако изтегля стрелата сега, ще й навредя повече, отколкото ако я оставя.

— Не мога да понеса да я гледам със стръчащата от нея стрела — простена той.

— Тогава не гледайте, милорд — безцеремонно отвърна Ариана, клекна до Адара и постави опитната си ръка на наранената шия на момичето.

— Не е мъртва, нали? — умолително попита Хетар.

Ариана поклати глава.

— Тежко ранена е, но животът все още пулсира във вените й. Наредете на хората си веднага да направят носилка. Трябва незабавно да пренесем нашата скъпа приятелка до крепостта и да я оставим на грижите на лейди Поулгара, иначе душата й ще отлети.

— Ти не можеш ли да направиш нещо? — извика безпомощно Хетар.

— Не и в тази изгорена от слънцето пустош, милорд. Нямам нито инструменти, нито лекове, а и уменията ми могат да се окажат недостатъчни. Единствената ни надежда е лейди Поулгара. Носилката, милорд! Бързо!

Лицето на Поулгара беше мрачно, а погледът й — остър като кремък, когато излезе от болничната стая на Адара късно същия следобед.

— Как е тя? — попита Хетар. Той беше крачил напред-назад пред вратата часове наред, като често спираше и удряше яростно по грубите каменни стени с безсилните си юмруци.

— Малко по-добре — отвърна Поулгара. — Кризата премина, но все още е ужасно слаба. Попита за тебе.

— Нали ще се оправи? — Във въпроса на Хетар се прокрадна страх.

— Може би, стига да няма усложнения. Тя е млада, а и раната изглеждаше по-страшна, отколкото се оказа всъщност. Дадох й нещо, което ще я направи много разговорлива, но не оставайте дълго при нея.

Поулгара погледна набразденото от сълзи лице на Се’недра.

— Ела в стаята ми след като я видиш, принцесо. Трябва да си поговорим.

Порцелановобялото лице на Адара контрастираше с ореола на разпуснатата й по цялата възглавница тъмна коса. Беше изключително бледа, но въпреки че погледът й беше малко замъглен, очите й блестяха силно. Ариана приседна тихо до леглото.

— Как си, Адара? — попита Се’недра с бодрия тон, с който се говори на болен човек.

Адара й се усмихна изнурено.

— Боли ли те?

— Не. — Гласът й звучеше отпаднало. — Не ме боли, но се чувствам доста замаяна.

— Защо направи това, Адара? — запита направо Хетар. — Не трябваше да препускаш срещу мурга.

— Прекарваш прекалено много време с конете, ша-дар — отвърна му Адара с немощна усмивка. — Забравил си да разбираш чувствата на човешките същества.

— Как да разбирам думите ти? — Хетар беше объркан.

— Буквално, милорд Хетар. Ако една кобила погледне с възхищение един жребец, веднага ще разбереш какво е това, нали? Но ако е за хора, просто нищо няма да забележиш.

Тя се закашля.

— Добре ли си? — стреснато попита той.

— Учудващо добре съм, ако се вземе предвид фактът, че умирам.

— Какво говориш? Ти не умираш!

Тя се усмихна.

— Не говори така, моля те. Знам какво означава стрела в гърдите. Затова исках да те видя. Исках да погледна лицето ти още един път.

— Уморена си — рязко каза той. — Ще се почувстваш по-добре като се наспиш.

— Ще заспя, да — отвърна тя тъжно, — но се съмнявам дали ще чувствам нещо след това. Сънят ми ще е сън, от който човек не се събужда.

— Глупости.

— Не са глупости — въздъхна тя. — Е, мили Хетар, най-после успя да избягаш от мен, макар че доста те преследвах. Дори питах Гарион дали не може да ти направи магия.

— Гарион ли?

Тя кимна.

— Виждаш ли колко отчаяна бях? Но той каза, че не можел.

Адара направи гримаса.

— За какво служи вълшебството, ако не можеш да го използваш, за да накараш някого да се влюби?

— Да се влюби?! — повтори той поразен.

— А ти за какво мислеше, че говорим, лорд Хетар? За времето ли?

Тя му се усмихна нежно.

— Понякога си невероятно глупав.

Той я гледаше като хипнотизиран.

— Не се притеснявай, Хетар. Не след дълго ще спра да те преследвам и ще бъдеш свободен.

— Ще говорим за това, когато се оправиш — замислено промълви той.

— Няма да се оправя. Не чу ли? Аз умирам, Хетар.

— Не, не умираш. Поулгара ни увери, че ще оздравееш.

Адара хвърли поглед към Ариана.

— Раната ти не е смъртоносна, скъпа приятелко — потвърди с удоволствие Ариана. — Ти наистина няма да умреш.

Адара затвори очи и промърмори:

— Колко неловко! — Страните й поруменяха. После пак отвори очи и заяви: — Моля за извинение, Хетар. Нямаше да кажа всичко това, ако знаех, че моите грижовни лекари ще ми спасят живота. Веднага щом се изправя на крака и оздравея, ще се върна в моя клан. Повече никога няма да те тормозя с глупави изблици на откровение.

Хетар я гледаше. Ъгловатото му лице беше безизразно.

— Това няма да ми хареса — каза той и пое нежно ръката й. — Има неща, за които ти и аз трябва да поговорим. Не е сега моментът, нито мястото, обаче след това да не се опиташ да станеш недостъпна.

— Ти си просто любезен — каза тя с въздишка.

— Не. Практичен съм. Ти ми каза нещо, за което ще мисля, докато се чудя как да избиваме мургите. Може би ще ми е нужно време да свикна, но след като обмисля всичко, ще се наложи да си поговорим.

Тя прехапа устни, опита се да скрие лицето си и възкликна:

— Колко съм глупава! Ако наблюдавах това отстрани, щях да се присмея на себе си. Наистина ще е по-добре да не се видим никога повече.

— Не — твърдо отсече той, без да пуска ръката й. — Няма да е по-добре. И не се опитвай да се скриеш от мен, защото ще те намеря, дори ако трябва да пратя всички коне на Алгария да те търсят.

Тя го погледна изненадано.

— Аз съм ша-дар, не забравяй. Конете правят каквото им кажа.

— Това не е честно — възрази тя.

Той я погледна с насмешка и отвърна:

— А беше ли честно да караш Гарион да приложи вълшебството си върху мен?

— О, небеса! — възкликна Адара и се изчерви.

— Тя трябва да си почине — намеси се Ариана. — Утре пак ще говорите.

Когато излязоха в коридора, Се’недра се обърна към високия мъж и му се скара:

— Можеше да й кажеш нещо по-мило.

— Щеше да е прибързано — отвърна той. — Ние сме доста сдържани по природа, принцесо. Не говорим само да се намираме на приказки. Адара ме разбра много добре.

Хетар изглеждаше войнствено както обикновено — суровото изражение на скулестото му лице се подсилваше от подобния на грива кичур коса, преметнат през рамото му. Погледът му обаче беше по-мек, а врязалата се между веждите му резка показваше, че е объркан.

— Нали Поулгара искаше да те види? — попита той.

Това беше отпращане, макар и доста вежливо. Се’недра се отдалечи, мърморейки си под нос за липсата на деликатност у мъжката половина на човечеството.

Лейди Поулгара седеше спокойно в стаята си и чакаше.

— Е? — поде тя при влизането на принцесата. — Ще благоволиш ли да ми дадеш обяснение?

— За какво?

— За идиотщината, която за малко щеше да коства живота на Адара.

— Нали не смяташ, че аз съм виновна? — възрази Се’недра.

— А кой тогава? Какво правехте там?

— Просто излязохме на разходка. Толкова е скучно да стоим затворени през цялото време.

— Скучно? Какъв очарователен повод да убиеш приятелката си!

Се’недра я погледна стреснато и пребледня.

— Защо според теб сме построили тези укрепления, Се’недра? За да си осигурим някаква защита.

— Не знаех, че навън има мурги — оправда се принцесата.

— Направи ли си труда да попиташ?

Изведнъж цялата истина за това, което бе направила, връхлетя съзнанието й и тя се разтрепери. Вината беше нейна! Без значение как се опитваше да извърта и да отхвърля отговорността, истината бе, че нейната глупост едва не бе убила една от най-добрите й приятелки! Адара за малко не бе заплатила с живота си за проявата и на детинско безразсъдство. Се’недра покри с ръце лицето си, обзета от внезапен пристъп на плач.

Поулгара я остави да поплаче, за да има време да осъзнае вината си. Когато най-накрая отново заговори, в гласа й нямаше и намек, че й прощава:

— Сълзите няма да измият кръвта, Се’недра. Мислех, че мога да започна да се доверявам на твоя разум, но излиза, че съм сгрешила. Сега можеш да си вървиш. Няма какво друго да ти кажа тази вечер.

Принцесата изтича навън разплакана.