Дейвид Едингс
Последната битка (13)

Глава 12

Изкачването на черекската флота по източната стена отне цели две седмици и крал Родар видимо се ядосваше при всяка стъпка на операцията.

— Знаеше, че това ще ни отнеме време, Родар — каза Се’недра, докато той пухтеше и псуваше. — Защо се ядосваш толкова?

— Защото корабите са на открито, Се’недра — отвърна той сприхаво. — Няма никакъв начин да ги скрием, докато не ги изкачат на върха. Тези кораби са ключът към успеха на цялата ни кампания и ако някой случайно се досети какво става, ще ни се наложи да се изправим срещу всички ангараки, а не само срещу тулите.

— Прекалено много се тревожиш — каза тя. — Чо-Хаг и Кородулин правят всичко, което е по силите им, а Закат и Таур Ургас си имат други грижи.

— Сигурно е прекрасно да си толкова спокойна, без значение какво става наоколо — каза той саркастично.

— Не бъди груб, Родар — отвърна тя.

Генерал Варана, облечен в помпозната си толнедранска мантия, се клатушкаше насреща им и по лицето му личеше, че се кани да им предложи нещо ново.

— Варана! — избухна Родар. — Защо не си облечеш униформата?

— Защото съм тук на неофициално посещение, ваше величество — отвърна спокойно генералът. — Толнедра запази неутралитет, ако си спомняте.

— Това е измислица и всички го знаем много добре.

— Необходима измислица, трябва да признаете. Императорът все още поддържа дипломатически отношения с Таур Ургас и Закат. Това ще стане невъзможно, ако някой зърне толнедрански генерал да се мотае тук в униформа.

Той направи кратка пауза.

— Ще се обиди ли ваше величество, ако направя едно предложение?

— Зависи от предложението — отвърна троснато Родар, но веднага промени тона си и се извини. — Извинявай, Варана. Това забавяне ме изнервя. Какво имаш предвид?

— Мислех си дали не е по-разумно да изтеглите командването на върха. Вероятно ще искате всичко да е наред, когато пристигне пехотата.

Крал Родар се втренчи в черекския кораб, закрепен на ръба на скалата, и заяви:

— Няма да се кача на такова нещо, Варана.

— Съвсем безопасно е, ваше величество — увери го Варана. — Аз самият се качвах няколко пъти вече. Дори лейди Поулгара пое нагоре тази сутрин.

— Поулгара би могла да полети, ако нещо се обърка — каза Родар. — Аз не притежавам нейните способности. Представяш ли си каква огромна дупка ще направя в земята, ако падна от такава височина?

— Алтернативата е изключително изморителна, ваше величество. Има няколко клисури, които се спускат от върха. Изравнихме ги малко, за да могат да се движат конете, но все пак са много стръмни.

— Няма да ми навреди, ако се поизпотя малко.

— Както желае ваше величество.

— Ще ти правя компания, Родар — предложи весело Се’недра.

Той й хвърли подозрителен поглед.

— И аз не се доверявам особено на машините — призна тя. — Щом се преоблека, можем да тръгнем.

— Искаш да го направим днес? — попита монархът с печален глас.

— Защо да отлагаме?

— Мога да измисля поне десетина причини.

Думата стръмни се оказа доста мека за това, което ги очакваше. „Отвесни“ щеше да е доста по-точно определение. Наклонът правеше язденето абсолютно невъзможно, но от двете страни на пътеката бяха опънати въжета, които им помагаха при изкачването. Облечена в къса дриадска туника, Се’недра сменяше ръцете си по въжето със сръчността на катеричка. Крал Родар обаче се придвижваше доста по-бавно.

— Моля те, престани да стенеш, Родар — каза му тя, след като се катериха около час. — Мучиш като болна крава.

— Това не е честно, Се’недра — изхриптя той и спря, за да попие потта от лицето си.

— Не си спомням да съм обещавала, че ще съм честна — отвърна тя с игрива усмивка. — Хайде тръгвай, че ни чака още много път.

Тя се обърна и измина още петдесет метра нагоре.

— Не мислиш ли, че си малко разсъблечена? — изпухтя той неодобрително. — Истинските дами не показват толкова много краката си.

— Какво ми е на краката?

— Голи са.

— Не бъди такъв моралист. Така ми е удобно, а в момента нищо друго няма значение. Идваш ли, или оставаш тук?

Родар изстена отново.

— Не е ли време за обяд вече?

— Току-що обядвахме.

— Така ли? Забравил съм.

— Ти очевидно забравяш за последното ядене още преди да са изчистили трохите.

— Това е природата на дебелия човек, Се’недра — въздъхна той. — Последното хранене е история. Това, което има значение, е следващото.

Родар погледа тъжно стръмните скали пред тях и изстена отново.

— Идеята беше изцяло твоя — напомни му тя безжалостно.

Когато стигнаха до върха, слънцето беше ниско на запад. Докато крал Родар почти припадаше, принцесата се огледа любопитно. Укрепленията, издигнати на върха, изглеждаха огромни и внушителни. Стените бяха от пръст и камъни и бяха високи около трийсет стъпки. През една отворена порта принцесата успя да види още няколко по-ниски стени, пред които имаше изкопи с остри копия и трънаци. Внушителни наблюдателници се издигаха на равни разстояния по крепостните стени, а зад тях се виждаха палатките на войниците.

Фортовете гъмжаха от мъже, чиито дейности вдигаха облаци прах. Група алгари в лъскави доспехи влезе бавно през портата на красивите си коне. Малко по-късно се появиха мимбратски рицари. На копията им гордо се вееха знамена, копитата на конете им чаткаха по земята — рицарите имаха вид на войни, които търсят град за разрушаване.

Огромните хаспели на ръба на скалите скърцаха и се огъваха под тежестта на черекските кораби. Малко встрани от укрепените стени флотата очакваше последното си придвижване на около петдесет левги преди да се спусне във водите на река Марду.

Придружена от Дурник и Барак, Поулгара се приближи, за да поздрави принцесата и проснатия на земята крал на Драсния.

— Как беше изкачването? — попита Барак.

— Отвратително — изпухтя Родар. — Някой да има нещо за ядене? Току-що стопих поне пет килограма.

— Не личи — каза Барак.

— Подобни усилия не ти се отразяват добре, Родар — каза Поулгара на задъхания монарх. — Защо си толкова упорит?

— Защото изпитвам ужас от височините — отвърна Родар. — Готов съм да се изкача още десет пъти по същия път, само и само да избегна висенето във въздуха. Мисълта за празното пространство под краката ми ме кара да настръхвам.

Барак се засмя.

— Ще ми дадете ли нещо за ядене? — попита Родар умолително.

— Малко студено пиле? — предложи Дурник и му подаде добре изпечена пилешка кълка.

— Къде намерихте това пиле? — попита Родар и нетърпеливо се нахвърли върху кълката.

— Тулите носеха няколко — обясни Дурник.

— Тули ли? — попита Се’недра изненадано. — Какво правят тук тули?

— Предават се — отвърна Дурник. — Няколко села се появиха през последната седмица. Пристигат, сядат пред изкопите и чакат да ги заловим. Много са търпеливи. Понякога минават дни преди някой да намери време да отиде да ги арестува, но това май не ги притеснява.

— Защо искат да ги арестувате? — попита Се’недра.

— Тук няма кролими — обясни Дурник. — Няма жертвеници и остри ножове. Очевидно това им се струва достатъчно, за да се подложат на риска да бъдат пленени. Прибираме ги и им даваме работа по укрепленията. Те са доста добри работници, ако има кой да ги наблюдава.

— Това безопасно ли е? — попита Родар с пълна уста. — Сред тях може да има шпиони.

— Знаем. Но обикновено шпионите са кролими. Тулите не са толкова умни за това, така че кролимите трябва сами да се заемат с тази работа.

Родар спря да яде от изумление.

— Пускате кролими в крепостта?

— Не е толкова опасно — каза Дурник. — Тулите ги разпознават. Оставяме ги сами да се справят с проблема. Обикновено ги завеждат до ръба на скалата и ги бутват. Някои тули смятат обаче, че не е много приятно да пускат кролими върху мъжете, които работят долу, затова ги отвеждат от другата страна, където няма да притеснят никого, ако паднат. Много съобразителни хора са тези тули. Можеш дори да започнеш да ги харесваш след известно време.

— Носът ти е изгорял, Се’недра — обърна се Поулгара към малката принцеса. — Не се ли сети да си сложиш някаква шапка?

— От шапките получавам главоболие — сви рамене Се’недра. — Малко тен няма да ми навреди.

— Трябва да се грижиш за вида си, скъпа — изтъкна Поулгара. — Няма да изглеждаш много величествена с обелен нос.

— Не се тревожи, лельо Поулгара. Ти би могла да оправиш нещата, нали? Знаеш какво имам предвид.

Се’недра размаха ръка, сякаш правеше вълшебство. Поулгара й хвърли леден поглед.

Черекският крал Анхег се приближи, придружен от широкоплещестия регент на Рива, и учтиво попита Родар:

— Добре ли мина изкачването?

— Какво ще кажеш за един удар в носа? — попита го на свой ред Родар.

Крал Анхег се разсмя.

— О, май не сме в добро настроение — констатира той. — Току-що получих добри новини, които би трябвало да те зарадват.

— Писмо? — попита Родар и се изправи тромаво.

Анхег кимна.

— Изпратиха го, докато ти правеше упражненията си по клисурата. Не можеш да си представиш какво става там.

— Е, да видим.

— Просто няма да повярваш.

— Анхег, изплюй камъчето.

— Ще получим подкрепления. Ислена и Порен са били доста заети през последните седмици.

Поулгара го погледна рязко.

— Знаеш ли — сподели Анхег, докато разгъваше писмото, — дори не знаех, че Ислена може да чете и пише, а сега виж какво става.

— Не бъди толкова тайнствен, Анхег — каза Поулгара. — Какво са измислили дамите?

— Доколкото разбирам, култът към Мечката се е държал малко непочтено след като сме заминали. Гродег е решил, че в отсъствието на мъжете ще може да завземе властта. Членовете на култа са проникнали в драснианските служби в Боктор, а самият Гродег е станал доста напорист във Вал Алорн. Сякаш отдавна са се подготвяли за това. Както и да е, Порен и Ислена обменили информация и когато разбрали колко близо е Гродег до властта и в двете кралства, Порен изгонила от Боктор всички членове на култа, а Ислена натоварила всички от Вал Алорн и ги изпратила в армията.

— Какво?!

— Не е ли впечатляващо?

По грубото лице на Анхег се плъзна усмивка.

— Най-хубавото е, че е успяла да направи това, което аз не бих могъл. Не се очаква жените да са запознати с подробностите около арестуването на жреци и благородници. Така че това, което би било огромна несправедливост от моя страна, сега ще бъде отдадено на нейното незнание. Ще трябва да се извиня на Гродег, разбира се, но ще бъде твърде късно. Привържениците му ще са вече тук и няма да имат реални основания да се върнат у дома.

Родар също се усмихна подличко.

— Как е реагирал Гродег?

— Бил е направо бесен. Предполагам, че Ислена лично е разговаряла с него. Поставила е въпроса така: или да се присъедини към армията, или да отиде в затвора.

— Не можеш да хвърлиш в затвора висшия жрец на Белар! — възкликна Родар.

— Ислена не го знае и Гродег е наясно с това. Щеше да го окове и да го хвърли в най-мрачната килия преди някой да е успял да й каже, че е незаконно. Представяш ли си как моята Ислена е поставила ултиматум на стария разбойник?

В гласа на Анхег прозвуча гордост.

— Рано или късно това щеше да се случи — отбеляза с усмивка Родар.

Анхег кимна.

— Култът се гордее с борбеността си, нали?

Анхег отново кимна с усмивка.

— Ще бъдат най-подходящи за челните редици при атаките, не мислиш ли?

Усмивката на Анхег стана още по-широка.

— Предполагам, че ще дадат много жертви — допусна кралят на Драсния.

— За една благородна кауза все пак — отвърна Анхег лукаво.

— Ще спрете ли да злорадствате, вие двамата? Смятам да отведа принцесата на сянка — каза Поулгара на двамата монарси.

През следващите няколко дни укреплението кипеше. Дори когато и последният черекски кораб беше качен на върха, алгарите и мимбратите продължиха да бродят и да палят тулските поля.

— Няма никаква растителност в радиус от петдесет левги — докладва Хетар като се върна от поредната обиколка. — Ще трябва да отидем по-далеч, ако искаме да намерим нещо за подпалване.

— Срещнахте ли много мурги? — попита Барак младия мъж с ястребово лице.

— Няколко — сви рамене Хетар. — Не чак толкова, че да стане интересно, но все имаше по някой.

— Как е Мандорален?

— Не съм го виждал от няколко дни — отвърна Хетар. — Но от посоката, в която тръгна, се носи гъст дим. Предполагам, че е доста зает.

— Как изглежда там?

— Не е зле като преминеш хълмовете. Но е доста непроходимо.

— Какво искаш да кажеш с това „непроходимо“? Смятам да прекарам тези кораби през страната.

— Скали, пясък, няколко трънки и никаква вода — отвърна Хетар. — И е по-горещо от пещ.

— Благодаря! — възкликна Анхег.

— Нали ме попита — отвърна Хетар. — А сега ме извини. Имам нужда от нови коне и много факли.

— Пак ли тръгваш? — попита Барак.

— Така поне правя нещо.

Щом и последният кораб беше издигнат, драснианските хаспели започнаха да вдигат тонове храна и оборудване, които много скоро препълниха подготвените складове. Тулите се оказаха незаменими работници — носеха каквото им дадеш и където им наредиш, без да мърморят и да се оплакват. Грубите им черти бяха озарени от благодарност и силно желание да се харесат и Се’недра осъзна, че просто не може да ги мрази, макар че всъщност те бяха врагове. Малко по малко принцесата откри това, което превръщаше живота на тулите в кошмар. Нямаше семейство, което да не е загубило някого на жертвениците на кролимите — съпруг, съпруга, деца, родители. Единствената мисъл в главите им беше да избегнат тази съдба на всяка цена. Постоянният терор беше изтрил всякакви следи от човешки чувства по лицата им. Живееха в ужасна изолация, без любов и приятелство, сковани от вечното очакване и смъртен страх. Страстта на тулските жени нямаше нищо общо с чувствата или морала им. Единственият начин да избегнат ножа беше да са бременни непрекъснато. Те не бяха движени от плътски желания, а от страх, който ги лишаваше от всичко човешко.

— Как могат да живеят така? — избухна принцесата пред лейди Поулгара, когато се върнаха в палатката, издигната зад стените. — Защо не въстанат и не изхвърлят кролимите от страната си?

— Кой точно ще поведе този бунт, Се’недра? — попита Поулгара спокойно. — Тулите знаят, че кролимите могат да надникнат в мозъка им и да прочетат мислите им. Те знаят, че ако на някой му мине през ума да се противопостави, ще се озове на жертвеника още в същия момент.

— Но животът им е направо ужасен — възрази Се’недра.

— Може би ние ще успеем да го променим — каза Поулгара. — Всъщност това, което правим, не е само за благоденствието на Запада. То е и за доброто на ангараките. Ако победим, те ще бъдат освободени от кролимите. В началото няма да са ни благодарни, но много скоро ще започнат да харесват новия си живот.

— Защо да не са ни благодарни?

— Защото, ако победим, ще сме убили техния бог.

— Но Торак е чудовище!

— Да, но все пак е техен бог — отвърна Поулгара. — Да загубиш своя бог е доста мъчително и болезнено. Можеш да попиташ улгосите какво означава да живееш без бог. Изминали са пет хиляди години преди УЛ да се съгласи да стане техен бог, и те все още помнят какво е било преди това.

— Ще победим, нали? — попита изведнъж Се’недра и всичките й страхове изплуваха на повърхността.

— Не знам, Се’недра — отвърна тихо Поулгара. — Никой не знае, нито Белдин, нито аз, нито дори Алдур. Но бихме могли да опитаме.

— Какво ще стане, ако загубим? — попита принцесата със страх.

— Ще бъдем поробени точно по същия начин като тулите — отвърна кротко Поулгара. — Торак ще стане крал и бог на земята. Останалите богове ще бъдат изгонени завинаги и кролимите ще правят с нас каквото поискат.

— Няма да живея в такъв свят — заяви Се’недра.

— Никой няма да иска да живее.

— Виждала ли си някога Торак? — попита внезапно принцесата.

Поулгара кимна.

— Веднъж или два пъти. За последен път го видях във Воу Мимбре, малко преди двубоя с Бранд.

— Как изглежда?

— Той е бог. Силата на ума му е всепоглъщаща. Когато ти говори, трябва да го слушаш, и когато ти нарежда, трябва да му се подчиняваш.

— Не и ти, предполагам.

— Ти просто не разбираш тези неща, скъпа.

Лицето на Поулгара стана мрачно, бляскавите й очи станаха далечни като луната. Сякаш без да мисли, тя протегна ръка, придърпа Задача в скута си и го прегърна. Както обикновено, детето протегна ръка, докосна белия кичур на челото й и се усмихна.

— Гласът му звучи заповедно и никой не е в състояние да му се противопостави — продължи тя. — Ти знаеш, че е зъл и жесток, но когато ти заговори, волята ти се разбива и се превръщаш в безсилен и страхлив човек.

— Но ти не се страхуваше, нали?

— Пак не разбираш. Страхувах се, естествено. Всички се страхувахме, дори баща ми. Моли се никога да не го срещаш. Той не е красив кролим като Чамдар или подъл магьосник като Ктучик. Той е бог. Торак е ужасно обезобразен, а някога е бил красив. Нещо, което той е искал, му е било отказано и това го е подлудило. Неговата лудост е различна от тази на Таур Ургас, който независимо от всичко е човешко същество. Лудостта на Торак е лудост на бог, който може да осъществи много от желанията си. Само Кълбото може да му устои. Аз бих могла да издържа известно време, но ако насочи всичката си сила срещу мен, ще трябва да отстъпя и да му дам това, което желае, а то е направо ужасно.

— Не разбирам, лейди Поулгара.

Лелята на Гарион погледна тъжно малката принцеса.

— Не би могла, скъпа — каза тя. — Става дума за част от миналото, което толнедранското общество предпочита да забрави. Седни и ще се опитам да ти обясня.

Принцесата се отпусна на грубата пейка. Поулгара беше в странно настроение, беше тиха, дори замислена. Обгърна с ръце Задача, притисна го към себе си и допря буза до русите му къдрици.

— Има две пророчества, Се’недра — започна тя с плътния си глас, — но наближава времето, когато ще остане само едното. Всичко, което е било, е и ще бъде, ще се превърне в част от него. Всеки човек — мъж, жена, дете — има две възможни съдби. За някои разликата не е чак толкова голяма, но за мен е огромна.

— Какво искаш да кажеш?

— В пророчеството, на което служим — това, което ни доведе тук — аз съм Поулгара, дъщеря на Белгарат й пазителка на Белгарион.

— А в другото?

— В другото съм невестата на Торак.

Се’недра остана без дъх.

— Разбираш ли сега защо се страхувам? — продължи Поулгара. — Изпитвам ужас от Торак още от мига, в който баща ми ми обясни това. Тогава не бях по-голяма от теб. Не се страхувам толкова за себе си, а за това, което ще последва, ако се поддам на волята на Торак. Тогава пророчеството, на което служим, ще загуби битката. Торак ще победи не само мен, а цялото човечество. Във Воу Мимбре той ме повика и аз усетих отвратителното желание да изтичам при него. Тогава устоях, но никога в живота си не съм правила нещо толкова трудно. Моят отказ доведе до двубоя му с Бранд и само в него силата на Кълбото можеше да се противопостави на Торак. Баща ми заложи на силата на моята воля. Старият вълк понякога е голям комарджия.

— Тогава, ако… — Се’недра не можа да продължи.

— Ако Гарион загуби ли?

Поулгара го каза толкова спокойно, че беше очевидно колко много е мислила за тази възможност.

— Тогава Торак ще ме направи своя жена и няма да има сила на този свят, която да е в състояние да го спре.

— По-скоро бих умряла — избъбри принцесата.

— Аз също, Се’недра, но волята на Торак е толкова силна, че той е в състояние дори да ме лиши от желанието да сложа край на живота си. Ако това се случи, може да стане така, че да съм безумно щастлива да бъда негова избраница и любима. Вярвам обаче, че някаква малка част от мен ще остане жива и ще продължи да крещи от ужас в мен през безкрайните векове до края на дните ми.

Звучеше направо ужасно. Принцесата не можа да се овладее. Падна на колене, обгърна с ръце Поулгара и Задача и избухна в сълзи.

— Хайде стига, не плачи Се’недра — каза Поулгара нежно и загали момичето по косата. — Гарион още не е стигнал до Града на вечната нощ, а Торак още спи. Имаме още малко време. Пък и кой знае? Може дори да победим.