Дейвид Едингс
Последната битка (12)

Глава 11

Маясерана, кралицата на Арендия, беше замислена. Седеше с бродерията си в голямата слънчева детска стая високо във Воу Мимбре. Невръстният й син, наследникът на Арендия, гукаше в люлката си и си играеше с наниз ярки мъниста, подарък от наследника на Драсния. Маясерана никога не беше срещала кралица Порен, но споделеният опит на майчинството я караше да се чувства много близка с красивата дребна блондинка от далечното северно кралство.

До кралицата седеше Нерина, баронесата на Воу Ебор. Двете дами бяха облечени в кадифе — кралицата в тъмномораво, а баронесата в светлосиньо, и носеха високи цилиндрични шапки, символ на мимбратската аристокрация. В другия край на детската стая един възрастен музикант свиреше нежна тъжна мелодия.

Баронеса Нерина изглеждаше още по-меланхолична от кралицата. Кръговете под очите й ставаха все по-тъмни и по-големи и откакто мимбратските рицари се присъединиха към армията на Се’недра, тя се усмихваше изключително рядко. Сега въздъхна и остави бродерията си настрана.

— Унинието на сърцето ти отеква във въздишката ти, Нерина — каза кралицата мило. — Не мисли само за опасности и раздели, защото това ще сломи напълно духа ти.

— Научете ме как да прогонвам безпокойството, ваше величество — отговори Нерина. — Защото изпитвам крайна нужда от подобен урок. Сърцето ми се е свило под бремето на грижите и макар че се опитвам да ги контролирам, мислите ми като непокорни деца винаги се връщат към страшната опасност, която грози отсъстващия ми съпруг и нашия скъп приятел.

— Може би ще се утешиш като ти известя, че твоето бреме е споделено от всяка жена в страната ни, Нерина.

Нерина отново въздъхна.

— Все пак моето безпокойство е породено от други обстоятелства. Другите дами непоколебимо са отдали чувствата си на един възлюбен и могат да дръзнат да се надяват, че той ще се върне невредим от ужасната война, но аз, която обичам двама, не мога да открия никаква причина за такъв оптимизъм. Вероятно ще загубя поне един, а тази перспектива съкрушава сърцето ми.

Имаше известно достойнство в начина, по който Нерина приемаше любовта си към двамата мъже. Двете чувства се бяха вплели в сърцето й и бяха станали неделими. По време на един моментен проблясък на проницателност Маясерана разбра, че в основата на трагедията, която беше превърнала Нерина, съпруга й и сър Мандорален в тъжна легенда, лежи раздвоеното сърце на баронесата. Ако Нерина можеше да обича единия малко повече от другия, трагедията щеше да свърши, но любовта беше така прецизно уравновесена между съпруга й и сър Мандорален, че беше достигнала точката на абсолютно равновесие.

Кралицата въздъхна. Раздвоеното сърце на Нерина сякаш олицетворяваше разделената Арендия, но въпреки че нежното сърце на страдащата баронеса можеше да остане завинаги така, Маясерана беше твърдо решена да направи последни усилия да изглади противоречията между Мимбре и Астурия. С тази цел тя беше привикала в двореца делегация от изявените предводители на бунтарския север от името, което доста рядко й се налагаше да използва, а именно херцогиня на Астурия. Според нейните наставления астурианците бяха съставили списък от неправди и спорове, които тя трябваше да разреши.

По-късно в същия слънчев следобед Маясерана седна сама на двойния трон на Арендия, силно притеснена от празното място до себе си.

Предводител на групата на астурианската аристокрация беше граф Релдеген, висок слаб мъж със сива като желязо коса, който вървеше с помощта на дебел бастун. Релдеген носеше пищна зелена роба, черни панталони и също като всички останали мъже от делегацията — меч. Фактът, че астурианците влизаха въоръжени в присъствието на кралицата, беше породил известни противоречия, но Маясерана беше отказала да се вслуша в съветниците си.

— Милорд Релдеген — поздрави кралицата астурианеца, който накуцваше към трона.

— Ваше височество — отговори той с поклон.

— Ваше величество — поправи го един мимбратски придворен възмутено.

— Нейно височество ни привика като херцогиня на Астурия — заяви уверено Релдеген на придворния. — Тази титла предизвиква по-голямо уважение у нас, отколкото другата.

— Господа, моля ви — каза кралицата строго. — Прити, нека да не започваме с враждебни чувства. Целта ни е да проучим възможностите за мир. Умолявам ви, лорд Релдеген, говорете по същество. Разкрийте причината, която така вледени сърцето на Астурия. Говорете открито, милорд, без страх, че ще бъдете наказан за думите си. — Тя погледна строго съветниците си. — Това е наша заповед и никой няма да бъде подведен под отговорност за това, което ще каже тук.

Мимбратите се намръщиха, астурианците ги огледаха изпод вежди.

— Ваше височество — започна Релдеген. — Основното ни оплакване се основава на естествения факт, че нашите мимбратски повелители отказват да признаят титлите ни. Титлата е нещо, което няма никаква стойност, наистина, но тя носи в себе си отговорност, която ни беше отнета. Повечето от нас, тук присъстващите, са безразлични към привилегиите на ранга, но ние ревностно страдаме за отказаната ни възможност да изпълняваме задълженията си. Най-даровитите ни мъже са принудени да пропиляват живота си в безделие и ако ваше височество позволи да изтъкна, тази загуба ощетява Арендия дори повече от нас самите.

— Добре казано, милорд — измърмори кралицата.

— Може ли да отговоря, ваше величество? — попита белобрадият барон на Серин.

— Разбира се, милорд — отвърна Маясерана. — Нека бъдем непринудени и откровени.

— Титлите на астурианските господа са техни, стига да ги поискат — заяви баронът. — В продължение на пет века короната изчакваше да положат задължителната клетва за вярност. Никоя титла не може да бъде отстъпена или призната, докато притежателят й не положи клетва за вярност към короната.

— За нещастие, милорд — каза Релдеген, — не можем да се закълнем. Клетвите към нашия предшественик, херцога на Астурия, са все още в сила и ние сме обвързани с тях.

— Астурианският херцог, за когото говорите, е умрял преди петстотин години — напомни възрастният барон.

— Но родословието му не е умряло с него — изтъкна Релдеген. — Нейно височество е негова потомка и клетвата ни за вярност е все още в сила.

Кралицата изгледа първо единия, след това другия.

— Умолявам ви — каза тя, — поправете ме, ако съм разбрала грешно думите ви. Означава ли това, което току-що чух, че Арендия е била разделена в продължение на половин хилядолетие от някакви древни правила?

Релдеген сви устни замислено.

— Да, ваше височество, изглежда, това е същността на проблема.

— Петстотин години кръвопролития и борби заради технически подробности?

Граф Релдеген я погледна с безпомощно недоумение, после се усмихна и каза лукаво:

— Това е съвсем по арендски, нали?

Старият барон на Воу Серин го стрелна с бърз поглед, след това и той започна да се хили.

— Умолявам ви, милорд Релдеген, заключете това откритие в сърцето си, за да не станем всички предмет на всеобщ смях. Нека не засилваме подозрението, че жалката ни глупост е най-типичната ни черта.

— Защо този абсурд не беше открит по-рано? — попита Маясерана.

Граф Релдеген сви тъжно рамене.

— Предполагам, защото астурианците и мимбратите не си говорят, ваше височество. Винаги сме предпочитали да се сбием.

— Ясно — каза кралицата твърдо. — Какво се изисква за да се оправи тази противна бъркотия?

Граф Релдеген се вгледа в барона, после каза:

— Вероятно прокламация.

Старият мъж кимна замислено.

— Нейно величество може да ви освободи от предишната ви клетва. Не е обичайна практика, но има прецеденти.

— И всички да се закълнем във вярност пред нея като кралица да Арендия?

— Да, това, изглежда, ще задоволи всички изисквания за честност и коректност.

— Но аз съм си същият човек, нали? — отбеляза кралицата.

— Технически не сте, ваше величество — обясни баронът. — Херцогинята на Астурия и кралицата на Арендия са отделни същества. В действителност вие сте две личности в едно тяло.

— Това е още по-объркано, господа — отбеляза Маясерана.

— Вероятно по тази причина никой не го е забелязал по-рано, ваше височество — каза Релдеген. — И двамата, вие и съпругът ви, имате по две титли и по две отделни формални самоличности.

Усмихна се бързо, после лицето му стана сериозно и той прибави:

— Това няма да промени нещата толкова бързо, ваше височество. Разногласията между Мимбре и Астурия са толкова дълбоко вкоренени, че ще трябва да се сменят поколения преди да се изличат.

— Ще се закълнете ли в преданост на съпруга ми? — попита кралицата.

— Като крал на Арендия, да, като херцог на Мимбре — никога.

— Като за начало е добре, милорд. Нека тогава се занимаем с тази прокламация. Нека с мастило и с пергамент да превържем зейналата рана на горката Арендия.

 

 

Ран Боруни XXIII-ти бе прекарал почти целия си живот в императорския дворец в Тол Хонет. Редките му пътувания до главните градове на Толнедра в по-голямата си част бяха в затворени карети. Беше самата истина, че Ран Боруни никога не беше изминавал пеша и една миля в живота си, а човек, който никога не е вървял една миля, няма реална представа за разстоянията. От самото начало съветниците му изгубиха надежда, че това може да се промени.

Предложението, което най-после разреши трудността, дойде от твърде изненадващ източник: от един възпитател на име Джийбърс, който едва се беше измъкнал от затвора миналото лято. Сега маестро Джийбърс правеше всичко колебливо. Сблъсъкът му с императорското недоволство бе потушил завинаги надутото самочувствие, което някога помрачаваше характера му. Някои негови познати с изненада откриваха, че вече дори харесват оплешивяващия мършав мъж.

Маестро Джийбърс беше изтъкнал, че императорът би могъл да разбере за какво става въпрос само ако види нещата в действителност. Като всички много добри идеи, които се появяваха от време на време в Толнедра, тази веднага излезе извън контрол. Цял акър императорски земи беше превърнат в точно копие на пограничния регион на източна Алгария и противоположните пространства на Мишрак ак Тул. За да се даде цялостна перспектива, в операцията бяха въвлечени няколко оловни фигурки, големи по един пръст.

Ран Боруни веднага заяви, че би искал да има повече оловни фигурки, за да си представи ситуацията по-картинно, и така в Тол Хонет се роди нова индустрия. До вечерта оловото стана дефицитно.

За да вижда по-добре полето, императорът всяка сутрин се изкачваше на високата трийсет стъпки кула, изградена специално за целта. Оттук, с помощта на един гръмогласен сержант от императорската стража, Ран Боруни разгръщаше пряко подчинените си полкове пехота и конница в точно съответствие с последните съобщения от Алгария.

Генералната свита беше пред масово напускане. В по-голямата си част това бяха мъже на напреднала възраст, които трябваше да придружават императора до върха на кулата всяка сутрин, което означаваше дълго изнурително катерене. Всички те опитаха по различно време да обяснят на дребния мъж с голям нос, че могат да виждат също толкова добре и от земята, но Ран Боруни не им обърна внимание.

— Морин, той ни убива — оплака се горчиво един едър генерал на императорския шамбелан. — По скоро бих отишъл на война, отколкото да изкачвам тази стълба по четири пъти на ден.

— Премести драснианските копиеносци четири крачки наляво — извика високо сержантът от върха на кулата и една дузина мъже на земята започнаха да пренареждат малките оловни фигури.

— Всички трябва да работим според нарежданията на нашия император — отговори философски лорд Морин.

— Не ви виждам да изкачвате стълбата — обвини го генералът.

— Императорът е избрал друга работа за мен — каза Морин доста самодоволно.

Същата вечер изтощеният дребен император се отпусна в леглото си.

— Много е вълнуващо, Морин — промърмори той сънливо, като стискаше до гърдите си украсената с кадифе кутия, в която имаше златни фигури, представляващи Се’недра, Родар и останалите предводители на армията. — Но е и доста изморително.

— Да, ваше величество.

— Непрекъснато има толкова много неща, които трябва да свърша…

— Това е същността на командването, ваше величество — отбеляза Морин.

Но императорът вече спеше.

Лорд Морин взе кутията от ръцете му, внимателно придърпа завивките около раменете на спящия мъж и каза нежно:

— Спи, Ран Боруни. Утре пак ще си играеш на войници.

 

 

Евнухът Сади напусна двореца в Стис Тор през тайната врата зад жилищата на робите, която излизаше на запуснатата задна улица, спускаща се към пристанището. Беше изчакал да престане проливният следобеден дъжд и се беше преоблякъл в дрипаво облекло на докер. Придружаваше го едноокият отровител Айсус, също предрешен. Мерките за безопасност на Сади бяха обичайни — освен избора на Айсус за придружител. Отровителят не беше член на кралската стража или личната охрана на Сади, но благоприличието беше последната грижа при тази следобедна акция. Айсус беше неподкупен и беше известен с непоколебимата си лоялност към този, който в момента му плаща.

Двамата минаха по измитата от дъжда улица, влязоха в един бордей, посещаван от бедняци, и си проправиха път през шумната кръчма към лабиринта на спалните в дъното, където се осигуряваха други забавления. В края на гнусния вонящ коридор една слаба жена, чийто ръце бяха покрити от китките до лактите с евтини гривни, посочи, без да пророни нито дума, една белязана врата, после се обърна и изчезна в друга.

Зад вратата имаше мръсна стая с легло, на което лежаха два комплекта облекло, вмирисани на сол и катран. На пода стояха две големи халби топла бира. Без да проронят дума, Сади и Айсус се преоблякоха. После Айсус извади две перуки и два комплекта изкуствени мустаци изпод изцапаната възглавница.

— Как могат да пият това? — попита Сади, като помириса едната халба и сбръчка нос.

Айсус сви рамене.

— Алорните имат странен вкус. В края на краищата не си длъжен да я пиеш, Сади. Напръскай дрехите си с нея. Драснианските моряци разливат много бира, когато търсят развлечения. Как изглеждам?

Сади го стрелна с бърз поглед и отговори:

— Смешно. Всъщност коса и брада не ти отиват, Айсус.

Айсус се усмихна.

— И твоите изглеждат съвсем не на място. — Той сви рамене и внимателно разля бира по предницата на напръсканата с катран туника. — Предполагам, че изглеждаме като драснианци или поне миришем като тях. Закрепи брадата си малко по-здраво и да тръгваме преди да е спрял дъждът.

— През задната врата ли ще излезем?

Айсус поклати глава.

— Ако някой ни преследва, ще наблюдава точно нея. Ще си тръгнем като драсниански моряци.

— Как по-точно?

— Споразумях се да бъдем изгонени.

Сади никога в живота си не беше гонен отникъде, така че преживелицата не му се стори особено вълнуваща. Двамата плещести главорези, които безцеремонно ги изхвърлиха на улицата, се отнесоха малко грубо към тях и Сади получи няколко драскотини и ожулвания.

Айсус се олюля и започна да сипе проклятия към затворената врата, след това залитна и изтегли Сади от калта. Заедно се заклатиха като пияни по улицата към драснианската територия. Двамата мъже, които стояха пред входа, когато ги изхвърлиха от кръчмата, не се помръднаха, за да ги проследят.

Щом навлязоха в драснианската територия, Айсус пое бързо към къщата на Дроблек, драснианския пристанищен началник. Пуснаха ги веднага и ги заведоха до слабо осветена, но уютна стая, където извънредно дебелият Дроблек седеше и се потеше. С него беше граф Мелгон, аристократичният посланик на Толнедра.

— Доста оригинално облекло за главния евнух на Салмисра — отбеляза граф Мелгон, щом Сади свали перуката и изкуствените си мустаци.

— Само за заблуда — отговори Сади. — Не исках точно тази среща да стане общо достояние.

— Може ли да му се има доверие? — попита Дроблек, като посочи Айсус.

Изражението на Сади стана причудливо.

— Може ли да ти се има доверие, Айсус? — попита той.

— Платил си ми до края на месеца — сви рамене Айсус. — След това ще видим. Може да получа по-добро предложение.

— Виждате ли? — каза Сади на двамата мъже. — Може да му се вярва до края на месеца, колкото и на всеки друг в Стис Тор. Забелязал съм нещо за Айсус — той е обикновен, не много сложен човек. Подкупиш ли го, остава си подкупен завинаги. Нещо като професионална етика.

Дроблек изсумтя кисело.

— Мислиш ли, че можем да преминем към съществената част? Защо трябваше да преминеш през всички тези неприятности, за да уредиш срещата? Защо просто не ни привика в двореца?

— Скъпи ми Дроблек — промърмори Сади. — Знаеш, че дворецът гъмжи от интриги. Бих предпочел това, което става между нас, да остане повече или по-малко поверително. Става дума за нещо съвсем просто. Пратеникът на Таур Ургас ми направи предложение.

Двамата го наблюдаваха без никакъв признак на изненада.

— Разбирам, че вече сте известени.

— Не ни подценявай, Сади — каза граф Мелгон.

— В момента водя преговори с новия посланик от Рак Госка — спомена Сади.

— Това не е ли третият посланик за това лято? — попита Мелгон.

Сади кимна.

— Изглежда, мургите са особено податливи към определени маларии, които изобилстват в тресавищата.

— Забелязахме това — каза Дроблек сухо. — Каква е прогнозата ти за продължителността на доброто здравословно състояние на сегашния посланик?

— Не вярвам да е с по-голям имунитет от съотечествениците си. Вече започна да чувства известно неразположение.

— Може би ще бъде късметлия и ще оцелее — предположи Дроблек.

— Не е много вероятно — каза Айсус с грозна усмивка.

— Склонността на мургските посланици да умират неочаквано успя да проточи преговорите — продължи Сади. — Бих искал, господа, да осведомите крал Родар и император Ран Боруни, че тези отлагания вероятно ще продължат.

— Защо? — попита Дроблек.

— Искам те да разберат и оценят усилията ми в настоящата кампания срещу ангаракските кралства.

— Толнедра не участва в тази кампания — заяви Мелгон бързо.

— Разбира се — усмихна се Сади.

— Колко далече възнамеряваш да стигнеш, Сади? — попита Дроблек любопитно.

— Зависи от това кой побеждава във всеки момент — отговори Сади изискано. — Ако кампанията на риванската кралица на изток започне да изпада в затруднения, подозирам, че епидемията ще утихне и мургските пратеници ще престанат да умират толкова бързо. В такъв случай ще трябва да се приспособя към Таур Ургас.

— Не намираш ли, че това е долно, Сади? — попита Дроблек язвително.

— Ние сме долни хора, Дроблек — сви рамене Сади. — Но оцеляваме. Това е посредническо умение за слаба нация, която стои между две основни сили. Кажи на Родар и Ран Боруни, че ще избягвам мургите, докато нещата се развиват в тяхна полза. Искам и двамата да са наясно със задълженията си към мен.

— Ще ги уведомиш ли, когато се наканиш да промениш позицията си? — попита Мелгон.

— Разбира се, че не — отговори Сади. — Аз съм порочен, Мелгон. Не съм глупак.

— Ти не действаш като съюзник, Сади — каза Дроблек.

— Никога не съм се и преструвал на такъв. Грижа се за себе си. В момента моите и вашите интереси случайно съвпадат, това е всичко. Но все пак очаквам да запомнят помощта ми.

— Опитваш се да играеш двойна игра, Сади — обвини го Дроблек направо.

— Знам — усмихна се Сади. — Отвратително, нали?

 

 

Черекската кралица Ислена беше в абсолютна паника.

Този път Мерел бе отишла твърде далеч. Съветът, който бяха получили от Порен, изглеждаше съвсем добър — наистина беше породил възможността за брилянтен удар, който щеше да обезоръжи веднъж завинаги Гродег и култа на Мечката. Въображаемата перспектива от безпомощния гняв, в който щеше да изпадне вбесеният жрец, доставяше на кралицата истинско удоволствие. Като много хора, кралица Ислена намираше удоволствие във въображаемите триумфи. Победите във въображението не носят никакви рискове и конфронтация с враговете и винаги завършват задоволително. Ако зависеше от нея, Ислена вероятно би се примирила със ситуацията.

Мерел обаче беше доста по-взискателна. Планът, разработен от дребничката кралица на Драсния, беше добър, но страдаше от един недостатък — нямаше достатъчно мъже, които да го доведат до успешен край. Съпругата на Барак обаче беше открила надежден съюзник и го беше въвела в кръга на кралицата. Една група мъже не бяха заминали с Анхег до Алгария — главно защото не бяха от най-добрите моряци. Под влияние на Мерел у кралицата на Черек внезапно се появи непреодолима страст към лова. В гората, далеч от любопитните уши, бяха обсъдени всички детайли на планирания удар.

— Когато убиваш змия, първо отрязваш главата й — изтъкна ловецът Торвик, докато тримата с Мерел и Ислена седяха на една горска поляна, а хората му се щураха из гората, за да приберат дивеча. Уловът щеше да увери всички в двореца, че Ислена е прекарала един доста тежък ден.

— Не се постига много, ако просто режеш парчета от опашката — продължи широкоплещестият ловец. — Всъщност култът на Мечката не е съсредоточен само на едно място. С малко късмет можем да ударим всички важни членове, пребиваващи във Вал Алорн, с един замах. Това би трябвало да разгневи достатъчно змията, за да я принуди да си подаде главата. После ще е много лесно да я отсечем.

Използваната от Торвик терминология накара кралицата да потръпне. Тя не беше съвсем сигурна, че прошареният лесничей говори символично.

Сега всичко беше приключило. Торвик и ловците му се бяха промъкнали тихо през тъмните улици на Вал Алорн през нощта, прибраха спящите членове на култа на Мечката и ги отведоха на малки групи до пристанището. След това ги заключиха в трюмовете на чакащите кораби. Поради дългогодишния си опит ловците бяха изключително прецизни при подбирането на плячката. До сутринта единствените членове на култа на Мечката, останали в града, бяха висшият жрец на Белар и десетина по-низши жреци, които пък бяха заключени в храма.

Кралица Ислена седеше на трона, пребледняла и разтреперана. Носеше лилавата си рокля и златната корона и държеше скиптър — този атрибут на властта имаше подходящо тегло и евентуално можеше да се използва като оръжие. А Ислена беше уверена, че критичният момент се кани да я връхлети.

— Ти си виновна за всичко, Мерел — обвини тя русата си приятелка. — Ако беше оставила нещата да следват своя естествен ход, нямаше да се озовем в тази бъркотия.

— А по всяка вероятност в още по-голяма — отговори Мерел равнодушно. — Стегни се, Ислена. Стореното е сторено, не можеш да го върнеш назад.

— Гродег ме ужасява — избърбори Ислена.

— Той няма да е въоръжен. Не може да те нарани.

— Аз съм просто една слаба жена — потръпна Ислена. — Ще се разкрещи с ужасния си глас и ще се разтреперя.

— Не бъди толкова страхлива, Ислена, — озъби се Мерел. — Точно тази твоя предпазливост доведе Черек до това бедствие. Всеки път, когато Гродег ти повишеше тон, ти му даваше всичко, което поиска, само защото се страхуваш от подобен тон. Дете ли си? Толкова много ли те плашат крясъците?

— Самозабравяш се, Мерел — разгневи се внезапно Ислена. — В края на краищата аз съм кралица.

— Тогава, за бога, бъди кралица. Престани да се държиш като някаква изплашена прислужничка. Седни на трона и се изправи все едно че имаш желязо в гръбнака… и разтъркай бузите си. Бледа си като платно.

Лицето на Мерел стана сериозно.

— Чуй ме, Ислена — каза тя. — Ако забележа и най-малкия намек, че започваш да се поддаваш, ще накарам Торвик да забие копието си в Гродег направо тук, в тронната зала.

— Няма да го направиш — възкликна Ислена. — Не можеш да убиеш жрец.

— Той е човек като всички останали — заяви Мерел рязко. — Ако забиеш копие в корема му, ще умре.

— Дори Анхег не би посмял да стори такова нещо.

— Аз не съм Анхег.

— Ще бъдеш прокълната.

— Не се страхувам от проклятия.

Торвик влезе в тронната зала, като небрежно стискаше в ръка огромно копие за глигани.

— Идва — съобщи той лаконично.

— О, боже! — потръпна Ислена.

— Престани! — озъби й се Мерел.

Гродег влезе в тронната зала. Беше почервенял от гняв. Бялата му роба беше намачкана, като че ли я беше наметнал набързо, а бялата му коса и брадата му бяха разрошени.

— Ще говоря насаме с кралицата! — заяви той още от вратата.

— Това ще реши кралицата, а не ти, Гродег — уведоми го хладно Мерел.

— От името на кралската власт ли говори съпругата на графа на Трелхайм? — обърна се Гродег към Ислена.

Кралицата трепна, после погледна Торвик, който стоеше точно до високия жрец. Копието, което стискаше в ръката си, й се стори ужасно дълго.

— Успокой се, почитаеми Гродег — каза кралицата, внезапно убедена, че животът на разярения жрец зависи не само от думите й, но и от тона й. Беше уверена, че и при най-малкото трепване Мерел ще даде знак и Торвик ще забие широкото острие в гърба на Гродег.

— Искам да останем насаме — повтори Гродег упорито.

— Не.

— Не? — изкрещя той невярващо.

— Чу ме, Гродег — каза тя. — И престани да крещиш. Чувам прекрасно.

Той се втренчи в нея за момент, после бързо се съвзе и попита:

— Защо всички мои хора са били арестувани?

— Не са арестувани — отговори кралицата. — Просто се записаха като доброволци, за да се присъединят към флотата на съпруга ми.

— Това е смешно! — изсумтя той.

— Мисля, че ще е по-добре да подбираш по-внимателно думите си, Гродег — каза Мерел. — Наглостта ти изчерпва търпението на кралицата.

— Наглост? — възкликна той. — Как смееш да ми говориш по този начин? — Той изгледа кралицата и гръмко каза: — Настоявам на лична аудиенция.

Гласът, който преди винаги я беше сплашвал, внезапно раздразни Ислена. Тя се опитваше да спаси живота на този идиот, а той продължаваше да й крещи.

— Гродег — каза тя с необичайна ледена нотка. — Ако ми извикаш още веднъж, ще ти запуша устата.

Очите му се разшириха от изненада.

— Няма какво да обсъждаме насаме — продължи кралицата. — Това, което остава, е да получиш инструкциите ми, които трябва да съблюдаваш безпрекословно. Според нашето решение ти ще се отправиш към пристанището, където ще се качиш на кораба, който изчаква, за да ви отведе до Алгария. Там ще се присъедините към силите на Черек в кампанията срещу ангараките.

— Отказвам! — отвърна язвително Гродег.

— Помисли внимателно, Гродег — измърка Мерел. — Кралицата ти отправи кралска заповед. Отказът може да бъде счетен за измяна.

— Аз съм висшият жрец на Белар — опита се да протестира Гродег, като очевидно изпитваше голяма трудност да говори по-тихо. — Няма да посмеете да ме натоварите на кораба като селянин, повикан на задължителна военна служба.

— Така ли мисли висшият жрец на Белар? — каза Торвик с измамно тих глас.

После наведе копието си, извади от торбичката на колана си брус и започна да точи и без това острото като бръснач острие. Звукът произведе моментален ефект върху Гродег.

— Ще отидеш на пристанището, Гродег — каза Ислена, — и ще се качиш на кораба. Ако не го направиш, ще се озовеш в тъмницата, където ще правиш компания на плъховете до завръщането на съпруга ми. Можеш да избираш: при Анхег или при плъховете. Решавай бързо. Започваш да ме отегчаваш. Направо ме отвращаваш.

 

 

Кралица Порен беше в детската стая и хранеше бебето си. От уважение към личността на кралицата тя не беше шпионирана докато кърмеше, обаче не беше сама. Джавълин, слабият началник на драснианската разузнавателна служба беше при нея. Беше облечен в слугинска рокля, а на главата си носеше боне. Изглеждаше изненадващо женствен в тези дрехи, които носеше без никаква следа от неудобство.

— Толкова много поклонници на култа ли има в разузнавателната служба? — попита кралицата малко слисана.

Джавълин, който седеше с гръб към нея, кимна.

— Страхувам се, че да, ваше величество. Трябваше да бъдем по-бдителни, но бяхме заети с други неща.

Порен се позамисли, докато люлееше сучещото бебе.

— Ислена действа вече, нали? — попита тя.

— Това е вестта, която получих тази сутрин — отговори Джавълин. — Гродег вече пътува към устието на река Алдур, а хората на кралицата бродят из околностите и прибират всеки член на култа.

— Ще ни навреди ли, ако изтласкаме тези хора от Боктор?

— Можем да се справим, ваше величество — увери я Джавълин. — Може би ще се наложи да ускорим дипломирането на сегашния клас в академията и да прекъснем практиката им, но ще се справим.

— Много добре тогава, Джавълин — реши Порен. — Натоварете всички и ги изведете извън страната. Открийте всички членове на култа и ги разпръснете. Искам да бъдат изпратени на най-мизерните служби, който можете да измислите, и не искам да са на по-малко от петдесет левги един от друг. Не приемам никакви извинения, внезапни болести и никакви оставки. Дайте на всеки един работа и се погрижете да я върши. Искам всички поклонници на култа да напуснат Боктор до свечеряване.

— Това ще бъде удоволствие за мен, Порен — каза Джавълин. — О, онзи надракски търговец се е върнал от Яр Надрак и пак иска да говори с вас за пасажа на сьомгата. Изглежда, проявява траен интерес към риболова.