Дейвид Едингс
Последната битка (11)

Глава 10

Три дни по-късно армията започна да се изнася от Крепостта към временния лагер, който алгарите бяха построили на източния бряг на река Алдур. Войските на всеки народ се движеха в отделни широки колони, като утъпкваха широки пътеки през високата трева. В централната колона толнедранските легиони маршируваха с перфектно съвършенство под разветите знамена. Духът на легионите се беше подобрил значително след пристигането на генерал Варана и свитата му. Бунтът край Тол Вордю беше осигурил на Се’недра голяма войскова част, но не и старши офицери, и щом опасността от изненади премина, в редиците на легионите настъпи всеобщо отпускане. Генерал Варана не спомена нито дума за ръждивите петна по броните, нито за брадите, които бяха пуснали войниците. Силното неодобрение, изписано върху лицето му, беше напълно достатъчно. Сержантите с почернели в битките лица, които сега предвождаха легионите, само го погледнаха и веднага се заеха за работа.

Ръждивите петна изчезнаха и бръсненето отново стана редовно занимание. Тук-там по свежо избръснатите лица се виждаха синини — нямо доказателство, че мускулестите сержанти са сметнали за необходимо да убедят по всякакъв начин легионерите, че отпуската е свършила.

От едната страна на легионите яздеха бляскавите мимбратски рицари. Разноцветните им знамена се ветрееха над гората от копия. Лицата им светеха от ентусиазъм. Се’недра тайно подозираше, че голяма част от тяхната ужасната слава произтича от пълната липса на каквато и да било мисъл в главите им. С малко насърчение мимбратските войски биха щурмували смело което и да било препятствие и в люта зима, и в жарко лято.

От другата страна на легионите вървяха облечените в зелено и кафяво стрелци на Астурия. Бяха сложени там съвсем преднамерено. Астурианците не бяха по-надарени със схватливост от мимбратските си сродници, така че всеобщото мнение беше, че е по-разумно между двете арендски войскови сили да има други войски, за да се избегнат неприятностите.

Зад астурианците крачеха мрачните риванци, всички облечени в сиво. С тях вървяха и череки, които не бяха с флотата, защото дори и в този момент тя беше в процес на подготовка за прехвърлянето до базата на укреплението. До мимбратите се движеха сендарските опълченци с домашно ушитите си униформи, а най-отзад, чак до хоризонта, се точеха скърцащите каруци с храната. Съвсем по фланга се виждаха и алгарите. Те не се движеха в редици, а на малки групи и водеха коне и полудиви говеда.

Възседнала белия си кон, облечена в лъскавите си доспехи, Се’недра яздеше до генерал Варана и се опитваше да му обясни каузата на тази война.

— Скъпо дете — каза генералът накрая. — Аз съм толнедранец и войник. Тези две неща не ми позволяват да приема какъвто и да било мистицизъм. Основните ми грижи в този момент са свързани с изхранването на това множество. Запасите ти се намират далеч отвъд планините и отвъд Арендия. Това е много дълъг път, Се’недра.

— Крал Фулрах се погрижи за това, чичо — каза тя самодоволно. — Докато се придвижвахме, неговите сендари пренасяха запаси по Големия северен път до Алдурфорд и после ги складираха нагоре по реката към укреплението. Там ни очакват големи количества запаси и муниции.

Генерал Варана кимна одобрително.

— Изглежда, сендарите са отлични интенданти — отбеляза той. — А носят ли оръжие?

— Мисля, че споменаха нещо за това. — отговори Се’недра. — Стрели, резервни копия за рицарите, такива неща. Изглежда, знаят какво правят, така че не задавам твърде много въпроси.

— Това е глупаво, Се’недра — каза Варана рязко. — Когато командваш една армия, трябва да знаеш всички подробности.

— Аз не командвам армията, чичо — изтъкна тя. — Аз я предвождам. Крал Родар я командва.

— И какво ще направиш, ако му се случи нещо?

Се’недра изведнъж се смрази.

— Ти отиваш на война, Се’недра, а във войната хората умират или ги раняват. По-добре се заинтересувай какво става около теб. Ако си затваряш очите и си запушваш ушите, няма да увеличиш шансовете си за успех. — Той я погледна. — И не си дъвчи ноктите, Се’недра. Ръцете ти няма да станат по-красиви.

Укреплението до реката беше огромно. В самия център стояха основните запаси от храна и муниции на крал Фулрах — истински град от палатки и подредени купчини оръжие. Дълга върволица шлепове беше закотвена на брега на реката и търпеливо чакаше да бъде разтоварена.

— Хората ти са били заети — каза крал Родар на трътлестия сендарски монарх, докато яздеха по широкия път между огромните камари продукти и подредени сандъци със снаряжение. — Откъде знаеше какво да донесат?

— Водех си бележки, докато слизахме през Арендия — отговори крал Фулрах. — Не беше толкова трудно да се сетя от какво ще имаме нужда — ботуши, стрели, мечове и така нататък. Всичко, което остава, е да докараме храна. Алгарските пастири ще ни снабдяват с прясно месо, но месото втръсва.

— Вече имаш достатъчно храна, за да храниш армията цяла година — отбеляза крал Анхег.

— Четиридесет и пет дни — поправи го педантично Фулрах. — Трийсет дни тук и две седмици във фортовете, които строят драснианците. Това ни е резервът. Докато шлеповете ни снабдяват с нови запаси, ще разполагаме с това количество храна. Веднъж решиш ли какви са ти целите, останалото е просто аритметика.

— Откъде знаеш по колко яде един мъж дневно? — попита Родар, като погледна високите камари хранителни продукти. — Някои дни съм по-гладен от други.

Фулрах сви рамене.

— Разпределя се по равно. Някои ядат повече, други по-малко, но накрая излиза горе-долу едно и също.

— Фулрах, понякога си толкова практичен, че почти ме отвращаваш — каза Анхег.

— Все някой трябва да бъде практичен.

— Сендарите ти не се ли впускат в смели и рисковани постъпки? Никога ли не правиш нищо, без да си го планирал предварително?

— Не, ако можем да го избегнем — отговори кралят на Сендария.

Близо до запасите бяха издигнати няколко шатри за нуждите на предводителите на армията и свитата им. Някъде следобед, след като се беше изкъпала и преоблякла, принцеса Се’недра отиде в главната палатка, за да види какво става.

— Хвърлили са котва на около миля надолу по реката — докладваше Барак на братовчед си. — Тук са от четири дни. Командва ги Грелдик.

— Грелдик? — погледна го изненадано Анхег. — Той няма никакъв чин.

— Обаче познава реката — сви рамене Барак. — През последните години пътуваше навсякъде, където има вода и възможност да спечели пари. Та той ми каза, че моряците пиели много, откакто пуснали котва. Знаят какво ги очаква.

Анхег се ухили.

— Тогава по-добре да не ги разочароваме. Родар, колко още ще чакаме, докато инженерите ти бъдат готови да започнат пренасянето на корабите ми до укреплението?

— Около седмица — отговори крал Родар, като вдигна очи от следобедната си закуска.

— Съвсем навреме — заключи Анхег и пак се обърна към Барак. — Кажи на Грелдик, че ще започнем пренасянето утре сутринта преди моряците да имат време да изтрезнеят.

Се’недра не разбираше напълно значението на думата „пренасяне“, докато на следващата сутрин не отиде на брега на реката и не видя потящите се череки да издърпват корабите от водата и да ги теглят по дървени валяци. Беше ужасена от усилията, които се изискваха, за да се премести корабът само с няколко сантиметра.

И не само тя. Потресен, Дурник хвърли един поглед на това, което правеха, и веднага отиде да търси крал Анхег.

— Извинете, ваше величество — каза той почтително, — но това не е ли лошо за лодките… пък и за мъжете също?

— Кораби — поправи го Анхег. — Казват се кораби. Лодката е нещо друго.

— Както и да го наричате… тези дървета няма ли да повредят дъната им?

— Те и така пропускат по малко вода — сви рамене Анхег. — Винаги сме го правили по този начин.

Дурник бързо установи колко безсмислено е да говори с черекския крал и отиде при Барак, който навъсено разглеждаше огромния си кораб.

— Изглежда много внушително, когато плава по море — тъкмо казваше Барак на приятеля си капитан Грелдик. — Но май ще изглежда още по-внушително, когато ни се наложи да го влачим.

— Ти беше този, който поиска най-големия военен кораб — напомни му Грелдик с широка самодоволна усмивка. — Ще трябва да осигуриш достатъчно бира, преди екипажът ти да се напие достатъчно, за да се опита да го превлече, да не говорим, че капитанът също трябва да участва в това.

— Глупав обичай — промърмори Барак кисело.

— Бих казал, че не си в настроение, Барак — ухили се Грелдик още по-широко.

Дурник ги повика настрани и започна да им обяснява нещо, като рисуваше с пръчка разни схеми по песъчливия бряг. Колкото повече говореше, толкова по-заинтересовани ставаха те.

Това, което се появи на следващия ден в резултат от техните обсъждания, бяха две ниски талиги с по дванайсет колела от всяка страна. Докато останалите череки се присмиваха, два кораба внимателно се плъзнаха от водата върху тях и екипажите задърпаха корабите по брега. Хетар, който минаваше случайно оттам, ги погледа известно време намръщено, после каза:

— Защо ги дърпате на ръка, когато сте сред най-големия табун коне на света?

Очите на Барак се разшириха, после по лицето му грейна почти благоговейна усмивка.

Смехът, който бяха предизвикали корабите на Барак и Грелдик, докато маневрираха на колелата си, много скоро премина в гневно мърморене. Двата кораба, дърпани от впрягове алгарски коне, бързо се движеха към укреплението и задминаваха всички други. За по-голям ефект Барак и Грелдик наредиха на хората си да се изтегнат лениво на палубите на корабите и да пият бира и да играят на зарове.

Крал Анхег изгледа сърдито братовчед си, който се хилеше самодоволно на палубата на големия кораб, и избухна:

— Това минава всякакви граници!

После смъкна изкривената си корона и я хвърли на земята.

— Ще бъда първият, който ще признае, че не е толкова добре да ги влачим на ръка, Анхег — каза крал Родар. — Сигурен съм, че има много философски причини за цялото това потене и ругатни, но не би ли се съгласил, че с колела е доста по-бързо?

— Това е неестествено — измърмори Анхег, все още загледан в двата кораба, които вече се бяха отдалечили от тях.

Родар сви рамене.

— Всичко е неестествено, когато го правиш за първи път.

— Ще си помисля — каза Анхег мрачно.

— На твое място не бих мислил твърде дълго — посъветва го Родар. — Популярността ти като монарх ще намалява с всяка миля, а Барак ще парадира с тази измишльотина пред моряците ти на всяка крачка по пътя до укреплението.

— Не би го направил!

— Ще го направи, сигурен съм.

Крал Анхег въздъхна горчиво.

— Върви и доведи онзи умник, сендарския ковач — нареди той нервно на един от хората си. — И да приключим с тази неприятна работа.

По-късно същия ден предводителите на армията се събраха отново в главната палатка.

— Най-големият ни проблем сега е да прикрием числеността на военните сили — каза крал Родар. — Вместо да придвижваме наведнъж всичко до укреплението, може би ще е по-добре да напредваме на малки групи, които да отиват направо във фортовете на върха.

— Един такъв постепенен начин на придвижване няма ли прекомерно да забави движението ни? — попита крал Кородулин.

— Не чак толкова — отговори Родар. — Първо ще придвижим напред рицарите ти и мъжете от клана на Чо-Хаг, така че ще можеш да започнеш да опожаряваш градове и посеви. Това ще накара тулите да се позамислят за нещо друго, вместо да броят с колко пехотни батальона разполагаме. Не искаме да започнат да си бъркат в носовете от скука, нали?

— Не можем ли да запалим фалшиви лагерни огньове или нещо такова, за да изглежда, че имаме повече войници? — предложи Лелдорин въодушевено.

— Идеята е да направим армията ни да изглежда по-малка, а не по-голяма — обясни Бранд с дълбокия си глас. — Не искаме да привлечем вниманието на Таур Ургас или Закат. Ако се изправим само срещу тулите на крал Гедел, ще е доста по-лесно. Но ако се намесят мургите и малореанците, ще се окажем пред сериозна битка.

— А точно това искаме да избегнем — добави крал Родар.

— О — каза Лелдорин засрамено. — Не помислих за това.

— Лелдорин — каза Се’недра, като се надяваше да прикрие смущението му. — Искам да изляза и да проверя войските. Ще ме придружиш ли?

— Разбира се, ваше величество — съгласи се младият астурианец и бързо се изправи.

— Добра идея — съгласи се Родар. — Окуражи ги малко, Се’недра. Те извървяха дълъг път и вероятно са загубили борбения си дух.

Братовчедът на Лелдорин Торасин, облечен в черния си жакет, също стана и заяви:

— Ще ви придружа, ако може. — После се ухили дръзко на крал Кородулин и добави: — Астурианците са добри конспиратори, но твърде слаби стратези, така че вероятно няма да мога да добавя нищо към обсъждането.

Кралят на Арендия се усмихна на забележката на младия мъж.

— Устат си, млади Торасине, но мисля, че не си толкова ревностен враг на короната на Арендия, колкото се преструваш.

Торасин се поклони изискано, все така усмихнат. А като излязоха от палатката, каза на Лелдорин:

— Започвам почти да харесвам този човек — стига да не говореше толкова префърцунено.

— Не е чак толкова лошо като свикнеш — отвърна Лелдорин.

— Ако имах някоя приятелка красива като лейди Ариана, нямаше да имам нищо против да ми говори така — усмихна се Торасин. После се огледа дяволито и каза: — Коя войска бихте искали да окуражите, ваше величество?

— Нека посетим вашите астуриански съотечественици — заяви Се’недра. — Не мисля, че бих ви взела в мимбратския лагер… освен ако не ви вземат мечовете и не ви залепят устите.

— Нямате ни доверие, така ли? — попита Лелдорин.

— Просто ви познавам — отговори тя и вирна глава. — Къде лагеруват астурианците?

— Натам — отговори Торасин и посочи южния край на лагера.

Вятърът разнасяше миризма на готвено от сендарските полеви кухни и това напомни на принцесата за нещо. Вместо да обиколи астурианските палатки набързо, тя установи, че съвсем целенасочено търси някого.

Откри Ламер и Детон, които тъкмо привършваха да се хранят пред една дрипава палатка. Двамата крепостни селяни се бяха присъединили към армията в покрайнините на Воу Вейкюн. И двамата изглеждаха по-добре нахранени, отколкото първия път, когато ги бе видяла, и вече не бяха облечени в дрипи. Щом я видяха, те станаха и несръчно се поклониха.

— Е, приятели — попита тя, ката се опита да им спести формалностите, — как намирате военния живот?

— Няма от какво да се оплачем, ваше величество — отговори Детон почтително.

— Освен от непрекъснатото ходене — добави Ламер. — Не знаех, че светът е толкова голям.

— Дадоха ни ботуши — каза Детон и вдигна единия си крак, та тя да види ботуша му. — Отначало бяха малко твърди, но сега всичките ни пришки заздравяха.

— Получавате ли достатъчно храна? — попита тя.

— Много. — каза Ламер. — Сендарите дори я приготвят за нас. Знаете ли, че в кралствата на сендарите няма крепостни селяни, господарке? Това не е ли удивително? Това кара човек да се позамисли.

— Така е, наистина — съгласи се Детон. — Те отглеждат какво ли не, за всички има достатъчно ядене, дрехи, къщи, в които да живеят, и няма нито един крепостен селянин в цялото кралство!

— Виждам, че са ви дали и снаряжение — каза принцесата.

Ламер кимна и свали шлема си.

— Има стоманени пластинки, които предпазват човек от нараняване на главата — каза той. — Още щом пристигнахме, ни строиха и дадоха на всеки по един шлем и по една от тези кожени туники.

— И по една кания и кама — каза Детон.

— Показаха ли ви как да ги използвате? — попита Се’недра.

— Все още не, ваше величество. — отговори Детон. — Засега се учим да стреляме с лък.

Се’недра се обърна към двамата си придружители и каза:

— Ще намерите ли някой, който да се погрижи за това? Искам да съм сигурна, че всеки знае поне как да се защитава.

— Ще се заемем с този въпрос, ваше величество. — отговори Лелдорин.

Един млад крепостен селянин седеше с кръстосани крака край съседната палатка и свиреше на флейта. Се’недра беше чувала най-добрите музиканти на света в двореца в Тол Хонет, но флейтата на крепостното момче разчувства сърцето й и я просълзи. Мелодията се извисяваше към лазурното небе като песента на освободена чучулига.

— Колко изящно! — възкликна тя.

Ламер кимна, после каза:

— Не разбирам много от музика, но според мен момчето свири много добре. Жалко, че не е наред с главата.

— Какво имаш предвид?

— То е от някакво село в южната част на арендската гора. Много бедно село, и лордът бил много жесток с крепостните си селяни. Момчето е сираче и му било наредено да наблюдава кравите. Веднъж едно животно се изгубило и го пребили почти до смърт. Оттогава не може да говори.

— Как се казва?

— Май никой не знае — отговори Детон. — Наобикаляме го, за да се грижим за него, да сме сигурни, че е нахранено и има къде да спи. Нищо друго не можем да направим за него.

Лелдорин изхлипа. Се’недра се обърна и с изненада видя, че по сериозното лице на младия мъж се стичат сълзи.

Момчето продължи да свири, мелодията беше сърцераздирателна. Очите му срещнаха погледа на Се’недра.

Принцесата разбра, че званието и положението й притесняват двамата крепостни селяни. Беше се уверила, че са добре и че обещанието й към тях е спазено, а всъщност само това имаше значение.

Докато Се’недра, Лелдорин и Торасин вървяха към лагера на сендарите, изведнъж чуха викове иззад една голяма палатка.

— Ще го стоваря както си искам — свадливо викаше един мъж.

— Така задръстваш улицата — отговори другият.

— Улицата ли? — изсумтя първият. — Глупости! Това да не ти е град? Тук няма никакви улици.

— Виж, приятелю — обясни вторият мъж търпеливо, — трябва да прекараме оръжията оттук, за да ги занесем до главния склад за муниции. Така че, ако обичаш, не разтоварвай тук, за да мога да мина. Имам още много работа днес.

— Нямам намерение да приемам заповеди от сендар, който кара впряг, за да избегне сраженията. Аз съм войник.

— Така ли? — отвърна сендарът сухо. — И колко битки си виждал?

— Ще се бия, когато му дойде времето.

— Може да се окаже по-скоро, отколкото очакваш, ако не си махнеш каруцата от пътя ми. Ако трябва да слизам и да я местя сам, може да се ядосам.

— Ха, уплаши ме — отговори саркастично другият.

— Ще се махнеш ли от пътя?

— Не.

— Предупредих те, приятелю — каза примирено мъжът, който караше впряга.

— Ако докоснеш каруцата ми, ще ти счупя главата.

— Опитай де!

Последва шум от боричкане, чуха се няколко тежки удара.

— А сега стани и махни тези неща, както ти казах — каза мъжът. — Няма цял ден да се разправям с теб.

— Ти ме удари изневиделица — оплака се войникът.

— Искаш ли да видиш следващия удар?

— Добре де, стига. Ей сега ще махна всичко.

— Радвам се, че се разбрахме.

— Често ли се случват такива неща? — попита Се’недра.

— Някои от вашите войници изпитват нуждата да заплашват, ваше величество — засмя се Торасин. — А сендарските каруцари нямат време да слушат. Битките с юмруци и караниците са втората природа на тези грубияни, така че скандалите им с войниците винаги завършват по същия начин. Всъщност е доста възпитателно.

— Такива сте вие, мъжете! — сви устни Се’недра.

В лагера на сендарите срещнаха Дурник с двама младежи.

— Двама стари приятели — каза Дурник. — току-що пристигат с един шлеп с храна. Мисля, че сте срещали Рундориг, принцесо. Във фермата на Фалдор, когато я посетихме миналата зима.

Се’недра си спомняше Рундориг. Високият тромав младеж, който щеше да се жени за възлюбената на Гарион от детството му, Зубрет. Тя го поздрави сърдечно и нежно, като му напомни, че са се срещали. Арендският произход на Рундориг задвижи мисълта му твърде бавно. Не можеше да се каже същото за приятеля му обаче. Дурник го представи като Доруун, друг приятел на Гарион от юношеството му. Доруун беше дребен и жилав, с изпъкнала адамова ябълка и леко изцъклени очи. Езикът му просто не спираше и беше малко трудно човек да следи мисълта му. Умът му прескачаше от идея на идея, устата му препускаше безспир, като се опитваше да следва мисълта.

— Доста стръмен беше пътят в планината, ваше благородие — отговори той на въпроса й за пътуването от Сендария. — Човек би си помислил, че когато се прави път, трябва да се избират по-равните участъци, но толнедранците, изглежда, се прехласват по правите линии. Само че това не винаги е най-лесният път. И защо ли са такива?

Фактът, че самата Се’недра е толнедранка, изглежда, не беше съобщен на Доруун.

— Вървели сте по Големия северен път? — попита го тя.

— Да, докато не стигнахме до едно място, наречено Алдурфорд. Смешно име, нали? Въпреки че има смисъл, ако се позамислиш. Но това беше след като напуснахме планините, където ни атакуваха мургите. Никога не сте виждали такова сражение.

— Мурги? — попита Се’недра рязко, като се опитваше да спре препускащите му мисли.

Той кимна нетърпеливо.

— Мъжът, който отговаряше за каруците, та той има много добър приятел от Мурос. Мисля, че така каза… От Мурос ли каза, че идва, Рундориг? Или може би беше Камаар, не знам защо винаги ги обърквам. За какво говорех?

— За мургите — намеси се Дурник услужливо.

— О, да. И така, мъжът с каруците каза, че преди войната в Сендария имало много мурги. Престрували се, че са търговци, но всъщност били шпиони. Когато войната започнала, всички се качили горе в планината и сега излизат от горите и се опитват да нападнат каруците ни с муниции. Но ние бяхме подготвени за това, нали, Рундориг? Рундориг удари един от мургите с една тояга, направо го смъкна от коня му. Хоп! Просто ей така! — Доруун направи кратка пауза, усмихна се и след това отново задърдори, като описваше несвързано и непоследователно пътуването им от Сендария.

Принцеса Се’недра беше странно развълнувана от срещата с двамата стари приятели на Гарион. Още повече, че почувства огромно бреме от отговорност, когато разбра, че се е докоснала почти до всеки човек на запад с кампанията си. Беше разделила съпрузи от съпругите им и бащи от децата им. Беше повела обикновени мъже, които никога не са стигали по-далеч от съседното село, на хиляди левги, за да се бият във война, която вероятно дори не разбираха.

На следващата сутрин предводителите на армията изминаха останалите няколко левги до основите на укреплението. Когато стигнаха до върха, Се’недра дръпна рязко поводите на Ноубъл и зяпна от изумление, като видя за първи път източното укрепление. Беше невъзможно! Нищо не можеше да бъде толкова огромно! Черната канара над тях беше като огромна вълна, замръзнала завинаги на границата между Изтока и Запада, и видимо затваряше пътя и в двете посоки. Приличаше на символ на разделянето на света на две части, нещо, което вероятно не можеше да бъде поправено, така както тази канара не можеше да бъде срината.

Когато се приближиха, Се’недра забеляза много оживени действия от двата края на укреплението и по горния край на стената също. Дебели корабни въжета висяха отгоре, а в подножието на големите канари имаше сложно вплетени скрипци.

— Защо скрипците са на дъното? — попита крал Анхег подозрително.

Крал Родар сви рамене.

— Откъде да знам? Не съм инженер.

— Слушай, ако се държиш по този начин, няма да позволя на хората ти да докоснат и един мой кораб, докато някой не ми каже защо скрипците са долу, вместо горе.

Крал Родар въздъхна и кимна на инженера, който педантично смазваше една грамада от скрипци.

— Имаш ли подръка скица на такелажа? — попита едрият монарх изпръскания със смазка работник.

Инженерът кимна, извади изпод туниката си навит лист от суров пергамент и го подаде на краля. Родар го погледна и на свой ред го подаде на Анхег.

Анхег се вгледа в сложната рисунка, като се мъчеше да проследи коя линия къде отива, и което беше по-важно, защо отива там.

— Не мога да разгадая това — оплака се той.

— Нито пък аз — отвърна Родар любезно. — Но ти искаше да знаеш защо скрипците са долу вместо горе. Скицата ти показва защо.

— Но аз не мога да я разчета.

— Нямам вина за това.

Един камък, голям колко половин къща и омотан с въжета, се издигна величествено покрай канарата.

— Трябва да признаеш, че е внушително, Анхег — каза Родар. — Особено като отбележиш, че цялата скала е повдигната от тези осем коня ето тук, с помощта на този лост, разбира се. — И той посочи друг огромен камък, който също толкова величествено се спускаше от горния край на укреплението.

Анхег хвърли поглед на двете скали и попита:

— Дурник, знаеш ли как действа всичко това?

— Да, крал Анхег — отвърна ковачът. — Разбирате ли, еднаквата тежест балансира…

— Моля те, не ми обяснявай — каза Анхег. — Щом някой, когото познавам и на когото имам доверие, разбира, всичко е наред. Всъщност това е по-важно.

По-късно същия ден първият черекски кораб беше вдигнат до горния край на укреплението. Крал Анхег наблюдава начина на действие една-две минути, след това потрепна, обърна се и измърмори на Барак:

— Това е неестествено.

— Напоследък много често използваш този израз — отбеляза Барак.

Анхег се намръщи на братовчед си.

— Само казвам, това е всичко — каза Барак невинно.

— Не обичам промените, Барак. Те ме нервират.

— Светът върви напред, Анхег. Всеки ден нещо се променя.

— Това не означава непременно, че трябва да ми харесва. Мисля, че ще отида до палатката да пийна нещо.

— Искаш ли компания? — предложи Барак.

— Мислех, че искаш да стоиш наоколо и да гледаш как се променя светът.

— Това може да стане и без моето наблюдение.

— И вероятно ще стане — добави Анхег навъсено. — Добре, хайде да тръгваме. Не искам повече да гледам това.