Дейвид Едингс
Последната битка (1)

Пролог

Разказ за началото на много събития — и за техния край.

Извадки от „Книгата на Торак“^[1]

 

Чуйте Ме, ангараки, защото Аз съм Торак, бог на боговете и крал на кралете. Прекланяйте се пред името Ми и Ме боготворете с молитви и жертвоприношения, защото Аз съм вашият бог и имам власт над цялото ангаракско царство. И огромен ще бъде гневът Ми, ако не изпълнявате заповедите Ми.

Аз съществувам отпреди сътворението на света. Ще остана и след като планините се превърнат в пясък, моретата — в застояли локви и светът се разпадне и нищо не остане на земята. Защото Аз съм тук още отпреди сътворението на света и ще остана след края му.

От безвремието на Вечността погледнах в бъдещето. И съзрях две съдби, които трябва да се втурнат една към друга по безкрайните коридори на Вечността. Всяка съдба беше предопределена и в тази последна среща всичко, което е било разделено, трябва да се превърне в единно цяло. В онзи момент всичко, което е било, всичко, което съществува, и всичко, което ще съществува, трябва да се слее в една цел.

Заради това видение Аз накарах шестимата си братя да се хванат за ръце и да направят всичко, което ще доведе до осъществяването на двете съдби. Затова създадохме луната и слънцето и сътворихме този свят. Покрихме света с гори и треви и сътворихме зверовете, птиците и рибите, за да напълнят земята, небето и водите.

Но нашият Баща не се зарадва на творението, което Аз предизвиках. Той отвърна лице от труда ни и се оттегли да размишлява над единовластието. Отидох във високите планини на Корим, които вече не съществуват, и му извиках да приеме това, което бях сътворил. Но той отхвърли всичко, което вече съществуваше, и се отвърна от Мен. Тогава сърцето Ми изстина към него и Аз слязох от планините, забравил завинаги, че съм имал баща.

Още веднъж събрах братята си, хванахме се за ръце отново и сътворихме човека, за да го превърнем в инструмент на нашата воля. Създадохме различни народи и на всеки народ дадохме свободата да избере един от нас за свой бог. Народите избираха, но стана така, че никой не избра Алдур, който беше винаги на различно мнение, вечно недоволен и затова решихме да не му поверяваме господство над никой от народите. Тогава Алдур се отдръпна от нас и започна да подмамва слугите ни с помощта на вълшебства. Но тези, които го приеха, бяха малцина.

Хората от Моя народ наричаха себе си ангараки. Аз бях доволен от тях и ги поведох към високите планини на Корим, които вече не съществуват, и им разкрих целта, поради която бях създал света.

Тогава те започнаха да Ме боготворят с молитви и предложиха жертвоприношения в Моя чест. Благослових ги и те заживяха в благоденствие и се умножиха. От благодарност Ми издигнаха олтар и там принасяха в жертва за Мен най-красивите девойки и най-смелите младежи. Бях много доволен от тях и отново ги благослових, за да заживеят в благоденствие, по-голямо от това на всички останали народи, и да се умножат извънмерно.

В този момент сърцето на Алдур се изпълни със завист заради начина, по който Моят народ Ме боготвореше, и той беше обзет от злоба към Мен. И започна да крои тайни планове в тъмните кътчета на душата си.

Взе един камък и му вдъхна живот, за да Ми попречи да постигна своята цел. Чрез този камък той искаше да вземе надмощие над Мен. Ето как се появи Ктраг Яска. Вътре в Ктраг Яска беше запечатан Моят вечен враг. И Алдур седна с онези, които той наричаше свои ученици, и започна да крои планове как камъкът да му осигури власт и надмощие над Мен.

Виждах, че прокълнатият камък разделя Алдур от Мен и от останалите му братя. Отидох при него и започнах да го увещавам, да го моля да вдигне дяволското проклятие от камъка и да вземе обратно живота, който му беше вдъхнал. Направих това, за да помогна на Алдур да е отново заедно с братята си. Да, дори плаках и се унижавах пред него.

Но дяволският камък вече беше добил власт над душата на Алдур и сърцето му беше станало безчувствено към Мен. Тогава видях, че камъкът ще държи завинаги брат Ми в робство. Той ми говореше пренебрежително и предизвикателно.

Тогава, заради любовта, която изпитвах към него, и за да го спася от злото, което Ми разкриваше Моето видение, Аз ударих Алдур и взех от него прокълнатия камък. Отнесох Ктраг Яска, за да го подчиня на волята си и да усмиря злобата, която се криеше в него, и да потисна злите намерения, за които беше създаден. Стана така, че поех тежестта на това, което Алдур беше направил, върху себе си.

Алдур се разгневи ужасно. Отиде при братята ни и им наговори небивали неща за Мен. Всеки един от тях дойде при Мен и Ми говореше с пренебрежение, настояваше да върна на Алдур онова, което беше завладяло душата му и което бях взел, за да го освободя от магията. Аз обаче отказах да го направя.

Тогава те се стегнаха за война. Небето почерня от дима на ковачниците им, където техните народи ковяха оръжие от желязо, за да пролеят кръвта на Моя народ. Когато годината изтече, войските им се отправиха към земите на ангараките. Братята Ми се извисяваха гордо начело на тълпите войници.

Не исках да вдигна ръка срещу тях, но не можех да позволя да разграбят земята на народа Ми и да пролеят кръвта на онези, които Ме боготворяха. Знаех, че от една война между Мен и братята Ми не може да последва нищо добро. В тази битка съдбите, които бях видял, можеше да се срещнат по-рано от определеното време и цялата вселена да бъде разтърсена и разбита на парчета.

И така, избрах това, от което се страхувах, но за което бях убеден от видението си, че е по-малката злина. Взех прокълнатия Ктраг Яска и го вдигнах срещу самата земя. В Мен лежеше целта на едната съдба, а тази на другата беше скрита в камъка, създаден от Алдур. Тежестта на всичко това, което се случваше или щеше да се случи, надвисна над нас и земята не можа да издържи тежестта ни, пропука се и морето се плисна и заля сушата. Така бяха разделени народите един от друг, за да не могат да се срещнат и да пролеят кръвта си.

Но злонамереността на Алдур нямаше край и той така беше направил камъка, че когато го вдигнах в ръка, за да разделя света на две и да предпазя хората от ужасното кръвопролитие, той Ме обви в пламъци. Ръката, с която го държах, изгоря и окото, с което го гледах, ослепя. Едната половина от лицето Ми беше обезобразена. И така Аз, най-честният измежду братята си, станах отблъскващ и трябваше да покрия лицето си с желязна маска, за да не Ме отбягват хората.

Бях обзет от безмерна мъка заради сполетялото Ме зло и в Мен заживя болка, която не можеше да стихне, докато противният камък не бъде освободен от злобата, която носеше.

Но черното море стоеше между Моя народ и вражеската войска. Враговете избягаха, ужасени от това, което бях направил. Да, дори братята Ми избягаха от света, който бяхме създали, защото не смееха вече да се изправят срещу Мен. И въпреки това те продължиха да заговорничат срещу Мен, като се явяваха на последователите си под формата на духове.

Тогава отведох своя народ в пустите земи на Малореа и там, на добре защитено място, наредих да построят могъщ град. Нарекоха го Ктхол Мишрак, за да им напомня за страданията, които трябваше да понеса заради тях. И обвих града в облак, който да остане над него завинаги.

После оковах камъка в желязно ковчеже, за да не може никога вече да използва силата си и да причинява болка. През следващите хиляда години, и още хиляда след това, Аз се борих с камъка и се опитвах да изтръгна проклятието на злобата, което Алдур беше запечатал в него. Безбройни бяха магиите и думите, с които засипвах упорития камък, но въпреки това пламъкът на злобата избухваше всеки път, когато се приближах до него. Да, проклятието му се простираше над целия свят.

Тогава Белар, най-младият и най-неразумен от братята Ми, започна да заговорничи срещу Мен с Алдур, който все още таеше злоба и ревност в сърцето си. Белар говореше мислено със своя недодялан народ, алорните, и ги настрои срещу Мен. Духът на Алдур изпрати с тях Белгарат, ученика, у когото той най-пълно беше внушил своята злоба. С лъжи и измами Белгарат убеди Черек, водача на алорните, и тримата му сина да се опълчат срещу Мен.

Със зли магьосничества те успяха да преминат морето, което бях сътворил, и се промъкнаха в Ктхол Мишрак през нощта като крадци. С помощта на магьоснически хитрости влязоха в желязната кула и стигнаха до ковчежето, в което държах прокълнатия камък.

Най-младият от синовете на Черек, когото хората наричаха Рива Желязната хватка, беше така омаян от магии и вълшебства, че успя да вземе прокълнатия камък, без да пострада. После те избягаха с него на запад.

Последвах ги с войските на Моя народ, защото не исках проклятието на Ктраг Яска да бъде отново на свобода. Но този, когото наричаха Рива, вдигна камъка и освободи злата му сила срещу Моите хора. Така крадците се измъкнаха и отнесоха злината на камъка със себе си в своите земи на запад.

Тогава сринах до основи могъщия град Ктхол Мишрак и Моите хора трябваше да бягат, за да се спасят от руините. После разделих ангараките на няколко племена. Надраките оставих на север, за да пазят пътя, по който бяха дошли крадците. Тулите, най-търпеливите, оставих в средата. Мургите, най-свирепите, изпратих на юг. А най-многобройните оставих при себе си в Малореа, за да Ми служат и да се множат за дните, в които щеше да Ми трябва многобройна армия срещу Запада.

Над всички тези народи поставих кролимите, които научих на магии, за да бъдат Мои жреци и да следят за вярата на останалите. На тях поверих да се грижат за това в олтарите Ми винаги да гори жертвен огън и да не секват жертвоприношенията в Моя чест.

Злонамереният Белгарат изпрати Рива с прокълнатия камък да управлява един остров сред Морето на ветровете. Там Белар направи така, че две звезди да паднат от небето. От тях Рива направи меч и постави Ктраг Яска като украшение върху дръжката му.

Когато Рива хвана меча, цялата Вселена се разтресе и Аз извиках, защото видението Ме споходи и Ми разкри много от това, което преди оставаше скрито за Мен. Видях, че Белгаратовата дъщеря, магьосницата, ще стане след време Моя жена, и се зарадвах. Но видях също, че сред потомците на Рива ще се роди Детето на светлината и то ще се превърне в инструмент в ръцете на онази съдба, която противостоеше на другата, определяща Моята цел. Видях, че ще дойде ден, когато ще трябва да се събудя от дълъг сън и да се изправя в битка с Детето на светлината. И в този ден двете съдби щяха се сблъскат, и след битката щеше да има само един победител и една съдба. Но видението не Ми разкри коя от двете съдби ще победи.

Дълго обмислях това видение, но то не разкри нищо повече. Изминаха хиляда години, дори повече.

Тогава извиках Зедар, мъдър и справедлив мъж, който беше избягал от злостните обучения на Алдур и беше дошъл, за да Ми предложи услугите си. Изпратих го при хората змии, които живееха сред блатата на запада. Техен бог беше Иса. Ленив и сънлив, той беше оставил народа, който наричаше себе си ниисани, да бъде управляван от кралица. Зедар я подкупи с изгодно предложение и тя изпрати в двора на наследниците на Рива убийци. Те избиха всички от рода на Рива, освен едно дете, което скочи да се удави в морето.

Тогава се замислих дали видението не греши, защото Детето на светлината не можеше да се роди, ако никой от рода на Рива не се беше спасил.

И се уверих, че Моята цел ще бъде достигната и че злото на Алдур и братята му не ще успее да разруши света, който бях създал.

Кралствата на Запада, които се вслушват в съветите и измамните хитрини на лукавите богове и зли магьосници, ще бъдат изпепелени. А Аз ще унищожа онези, които се опитат да отрекат мощта Ми и да Ме прокълнат, и ще умножа страданията им. Ще бъдат унижени и ще паднат в краката Ми, и ще станат жертви пред Моите олтари.

И ще дойде време, когато ще имам власт и мощ над цялата земя и всички народи ще бъдат Мои.

Чуйте Ме, народи, и се страхувайте от Мен. Преклонете се пред Мен и Ме боготворете. Защото Аз съм Торак, крал на кралете, господар на господарите и единствен Бог на този свят, който Аз самият създадох.