Фолкер Браун
В Илмската долина

Небето е диво от бурята,

пълно е с облаци сиви, полето

и денем е мрачно — като душата ми.

 

Сред застроената строга природа

сам се разхождам, а бурята блъска гората —

юмрукът ми тъй би желал да разтърси света!

 

Някога с толкова радост живеех

вкупом с другарите. Нужен им бях

постепенно реки, градове да променям;

и те също нужни ми бяха.

 

Тук през лъката по-черна минавай, МИЛА РЕКА,

изтръгни, както стори по-рано и с друг,

от гърдите ми думите!

 

Познавах ги дълго, а дните

изпълваше труд до насита —

в нощта продължаваше шумният разговор.

 

Разравяй, рекичке, тъмната почва;

не мога да дишам аз без приятели —

и все пак дишам, живея!

 

Тук вече никой не ме утолява,

не ми подарява покой;

блажено не мога с него

далеч от света да се скрия.

 

Ах, разбунтувай се сред укрепените пак

брегове, отскубни се,

рекичке, руслото си днес на чувствата преотстъпи!

 

При разпилените, дейни

събратя, които и ще да са, трябва да ида

и никога вече да не напусна голямата общност.

 

Каквото и днес да начена, сред тях

едва аз ще съм аз,

ще мога да дишам, отново да чувствам

себе си в своята гръд.

 

1974