Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Обработка
NomaD(22.01.2011)

Идея, съставителство и превод: Венцеслав Константинов

Източник: http://vkonstantinov.hit.bg/dichter/dichter.htm

Източник: http://liternet.bg/publish3/vkonstantinov/svetlinata/content.htm

История

  1. —Добавяне

В началото има само гора. Поотделно проправяме път

към водата. Огън прогаря гората

между палатките. Бентът от левия бряг се накланя

в самата среда на реката. Притиснат,

потокът избликва между скалите и талпите,

ние седим поотделно накрай гъсталака, приказваме

само с вълните. Случайно попаднали тук,

непознати за никого, но докога? На студеното

речно дъно, посред натрошен камънак, нощем

без поздрав се свиваме в одеялата. Когато на лято

гората се поразреди, ще дойдат и други. В шахтите

тъпчем грамади бетон, на въжето висим

над водата. Или пък дръзко запълваме пукнатините

в стената, преди да се скъса, тогава

един-друг се държим за ръцете или се търсим

с викове. Всеки познава вече лицето

на своя съсед, от лампи огрято, а също

гласа му и други неща — проблясващи счупени зъби,

очите, искрящи зад вълнени дрипи в студа.

Но щом ни нападнат комари, променя се

гледката. С охкане скачаме по-надалеч,

забулени, ала напразно. И бягаме пак

от водата. Но ето: веднъж през априлските дни, когато

реката бучаща разчупва своята ледена броня,

а пътят й е преграден от бетона

и бавно започва море да се шири, внезапно

съзираме върху стената — вече сме много.

Все по-начесто излизаме от оределия лес

пред яркоцветни постройки, които израстват край нас

нощем, докато ние над книгите бдим.

Понякога и по смеха се познаваме,

когато труда разпределяме. Долу

под мощния кабелен кран монтираме вече турбините

за водната струя. Колкото повече ставаме,

по-добре сякаш познаваме всеки:

каква му е крачката, как пресушава

шишето. Дори който никога сам не разпитва

за себе си, пак научава какъв е.

А после, под новите стълбове, когато потича

по жиците ток над скалите, а стълбът до тебе

звънти и ехти, ти знаеш за другия

какво си помисля. Подир този ден

оставаме седмица още. И тъкмо когато

така се познаваме, идва часът за раздяла

и всички поемаме пак из страната.

 

1970

Край