Фолкер Браун
Прометей

Махай се, сляпа надеждо, сковала

страната ни, сладка омара,

торяща полята ни

с помия от киносалони и кръчми:

може ли нещо да бъде добро,

щом не се грижим за него всички

като за наше огнище, където

сами си приготвяме супата?

 

Летя по небето

не само в мислите:

новото, дето ни се удава, жилите

почти пръска от болка, на зрителя пък

прогърмява ушите. Още и въздух

ще трябва да си създадем

в празния Космос.

 

Виждам страните, белязани

от привидност, която те бранят,

но докога? Стари земи,

навред по света,

заплашително правят последните

опити с неовладяна

енергия. А самолетите все се промъкват

през слабите мрежи на небесата

и ги подпалват — нашият огън

ще ни погуби.

 

А в мирната, кротка страна:

нима е по-леко нейното бъдеще,

повече осигурено? Земята се рони

като хляб в устата.

Нима ще ни падне животът в скута

при нашите скръстени длани? А книгите,

нима са живи? Но откъде,

откъде другаде можем да черпим

такава голяма надежда?

 

Никоя сграда не устоява,

не я ли поддържаме.

При слаб дъждец

полето се сляга. Където не сме

и не гледаме, нещо се случва,

което само сме предполагали,

то избуява, разраства се,

като надежда ме връхлетява

мрачна и пагубна буря…

 

В какво ли да вярвам,

ако не в нас? На какво

иначе да се надявам? Нима са лениви

ръцете ни, нашият огън? Защо

да свеждам очи

под напора на времето — сякаш

тук повече няма какво да се върши? Друг

не ще стори делата ни; ала нима

из приемни ще чакаме

за ново нареждане?

 

Нито на времето, нито на нищо

не се уповаваме, само на себе си,

ала не замижали блажено;

заплашен, но не укротен,

денят ме гледа

и отразява лъчите,

когато понасяме нашия огън

в небето.

 

1967