Кристоф Мекел
Из „Киселина“

* * *

Телефонният й номер. Когато накрая

                                го изгубих, си рекох: отърва се —

да висиш в телефонни кабини през зимата,

                        най-сетне отново ще имаш време

и зима в големи количества,

покой в тъмен бар с чашка шери,

        Ирида ще се отдалечава на дъгоцветни криле.

Е, добре; но в джоба на якето пак го намирам

две седмици по-късно и всичко започва отново:

същото „да“, „не“, „може би“,

                                                                същият гукащ ад.

* * *

Всичко е както винаги: закуската, погледът към дърветата,

                        бележникът с датите, зимният ден, разговорите,

но смехът ти е светъл, гласът ти — рядко безгрижен,

        тъй че страхувам се: всичко това може бързо да свърши,

без причина, неотвратимо —

                                                        с един поглед във вестника,

с изричането на нечие име,

                                                с внезапното взиране в бъдещето.

* * *

„… ти си единственият, моята лична опора!“

А ме болеше да кажа: това е тъй малко,

с него не ще се наситиш, един живот не ще ти стигне

в тоя трап, един-едничък човек,

                                така неустойчив, уязвим, променлив.

Бързият влак префуча край перона

                        и ние се вкопчихме двама сред трясъка.

Гласовете ни, тъй или иначе, млъкнаха.

* * *

Вече не ме ли познаваш? Въпросът е стар.

Кажи, притеснява ли те брадата ми?

                        У тебе не ме притеснява нищо.

Познавам те зад всякаква външност, в това

оръсено с нафталин палто от адамово време.

И разбирам: станала си по-хубава, откакто

                                те чакам в този проклет хотел,

а никой не знае къде си,

                                                абсолютно никой тук

не знае какво става от адамово време.

* * *

Отдавна вече те няма, макар че си жива,

                                                                        и аз не зная

какво да правя с очите ти на сова —

нощни, далечни и фосфорни, недаващи отговор,

безстрастни дори и в прегръдката,

тъй че (след като всичко опитах) пред тебе

                        стоя и не зная как да извърша това:

да те върна пак у дома, в светлината и лятото.

* * *

Още преди да се разделят, тя познаваше

бъдещите свои любовници,

                                                може би още преди той

с нея за първи път в една септемврийска нощ и т.н.

Това й даваше красивата сигурност (facilite)

да губи с лека ръка. Той често

я чуваше сутрин на телефона, смеха и?

в съседната стая; писмата с чужд почерк

на общата маса, а лицето и? —

                                        непроницаем покой и ведрост.

Сега историята свърши, а на него,

                                                        освен епизода (обожание

на очи и бедра, на безмилостната магия)

не му остана нищо, никакъв отговор.

* * *

Стихове, които да гърмят! — изискваше приятният

редактор, додето край бюрото си по обед

                        наливаше шампанско на поетите — а аз

чух отново бомбен взрив.

Стихове, които да гърмят. И ястребът,

                                        с изстрела свален от висините,

тупна в угарта и остана върху камъните.

(Сгромолясването му и тишината след това.

                                                Не чух ни дума повече.)

* * *

От тебе нямам нужда. Би могла да идваш и да си отиваш.

Би могла и да оставаш — в дома ми — през нощта.

За тялото ти мисля без желание

                                                и дължа на него, че не те обичам.

Щастието да не обичам ще бъде пълно с теб.

Твоето отиване и идване

                        не ще са нито краят, нито началото на нещо.

Ще бъдат просто идване, отиване.

Но почти си вярвам: щастието ни щеше да е по-голямо,

        ако можехме да се съмняваме в това, което казвам.

* * *

Ти не отговаряш, а и аз за нищо не те питам.

В стъклото на прозореца се изпарява чаша чай.

Мълчанието е вреден навик

                                                и не съхранява тайните.

Ти си своят собствен господар,

                        изразителят на своето безсилие и сила,

ти си своят собствен разхитител, своят бог и гроб,

                        ти си първи и последен свой съветник —

и те прегръщам пак, додето пушиш и мълчиш.

* * *

Приемите, питиетата, които тя приготвя, разговорите

на зазоряване, когато с гостите

        излиза на терасата, напълно изтощена от танцуване,

а обожателите й, жадуващи и те

да зърнат самолетоносача

                                там, в морето, посред лунна светлина,

и мъртвото вълнение зад плитчината, светла

от коремите на рибите, умиращи из заливите.

* * *

Да изрека в студа над тебе дума,

която да те смаже и да превърне кожата ти

завинаги в материя, неспособна

                                                        да задържа спомени!

Но липсва ми ледът да замразя

                                                        лика ти в паметта си.

(Одеяние от ледени цветя звънти по твоите бедра,

в слуха ми, но очите ти,

дъхът ти са горещи… и гърдите, дланите.)

Липсва ми ледът, студът,

                                                                                        а зъзна.

* * *

Веднъж е „да“, веднъж е „не“,

                                                        сънят, дъждът,

слънцето и есента, целувката по твойта гръд,

                                                гневът и сълзите,

ламтеж и немощ, ужас и надежда, лято,

светлината и черешата,

                                смехът, и виното, и радостта,

нощ, опиянение, забрава, отказ, загуба, униние

и може би накрая, най-подир,

                        когато безшумни и пресъхнали

                отверстията на плътта ти се затворят,

това бе любовта, мой ангеле.

* * *

Не казвам:

                Постепенно остаряваш. Трябва

по-често да те любят. През нощта

в очите ти се трупа киселина и аз

                        по-слабо те познавам отпреди.

Все още чакаш пълната луна,

но времето те носи и по лицето ти

личат красиви дири от целувки

                                                и минали лета.

Сега е нужно някой да те мисли и най-вече

        не бива да ти липсва любовта — в нощта,

когато си припомниш щастието,

                                                бягащото лято.

* * *

Години в сън, в негодност

                                                                и забрава.

Но изведнъж: лицето й сред утринната синева,

голите й рамене, уханието на кафето

                                        и сухите листа по стълбите,

старата запалка в ботушите за дъжд,

смехът й без причина,

                        крясъкът на враните в поречието,

гракът на враните и цял един живот.

* * *

Понякога нощес, в прозореца, щом планината

се преместваше сред бурята и затрещяваха тополите,

зървах го да приближава, смътен и самотен,

дома ми разпознаваше и се изгубваше на запад.

Ала някой ден, когато не очаквам, когато

дяволски не го очаквам, той ще дойде

                                        в обикновена нощ, и с камъни

прозореца ми ще разбие и нищо вече няма да помогне,

щом викне: Пипнах ли те, Мекел!

 

(По Робинсън Джефърс)

1979