Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], 1979 (Пълни авторски права)
- Превод отнемски
- Венцеслав Константинов, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Поезия
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Обработка
- NomaD(22.01.2011)
Идея, съставителство и превод: Венцеслав Константинов
Източник: http://vkonstantinov.hit.bg/dichter/dichter.htm
Източник: http://liternet.bg/publish3/vkonstantinov/svetlinata/content.htm
История
- —Добавяне
* * *
Телефонният й номер. Когато накрая
го изгубих, си рекох: отърва се —
да висиш в телефонни кабини през зимата,
най-сетне отново ще имаш време
и зима в големи количества,
покой в тъмен бар с чашка шери,
Ирида ще се отдалечава на дъгоцветни криле.
Е, добре; но в джоба на якето пак го намирам
две седмици по-късно и всичко започва отново:
същото „да“, „не“, „може би“,
същият гукащ ад.
* * *
Всичко е както винаги: закуската, погледът към дърветата,
бележникът с датите, зимният ден, разговорите,
но смехът ти е светъл, гласът ти — рядко безгрижен,
тъй че страхувам се: всичко това може бързо да свърши,
без причина, неотвратимо —
с един поглед във вестника,
с изричането на нечие име,
с внезапното взиране в бъдещето.
* * *
„… ти си единственият, моята лична опора!“
А ме болеше да кажа: това е тъй малко,
с него не ще се наситиш, един живот не ще ти стигне
в тоя трап, един-едничък човек,
така неустойчив, уязвим, променлив.
Бързият влак префуча край перона
и ние се вкопчихме двама сред трясъка.
Гласовете ни, тъй или иначе, млъкнаха.
* * *
Вече не ме ли познаваш? Въпросът е стар.
Кажи, притеснява ли те брадата ми?
У тебе не ме притеснява нищо.
Познавам те зад всякаква външност, в това
оръсено с нафталин палто от адамово време.
И разбирам: станала си по-хубава, откакто
те чакам в този проклет хотел,
а никой не знае къде си,
абсолютно никой тук
не знае какво става от адамово време.
* * *
Отдавна вече те няма, макар че си жива,
и аз не зная
какво да правя с очите ти на сова —
нощни, далечни и фосфорни, недаващи отговор,
безстрастни дори и в прегръдката,
тъй че (след като всичко опитах) пред тебе
стоя и не зная как да извърша това:
да те върна пак у дома, в светлината и лятото.
* * *
Още преди да се разделят, тя познаваше
бъдещите свои любовници,
може би още преди той
с нея за първи път в една септемврийска нощ и т.н.
Това й даваше красивата сигурност (facilite)
да губи с лека ръка. Той често
я чуваше сутрин на телефона, смеха и?
в съседната стая; писмата с чужд почерк
на общата маса, а лицето и? —
непроницаем покой и ведрост.
Сега историята свърши, а на него,
освен епизода (обожание
на очи и бедра, на безмилостната магия)
не му остана нищо, никакъв отговор.
* * *
Стихове, които да гърмят! — изискваше приятният
редактор, додето край бюрото си по обед
наливаше шампанско на поетите — а аз
чух отново бомбен взрив.
Стихове, които да гърмят. И ястребът,
с изстрела свален от висините,
тупна в угарта и остана върху камъните.
(Сгромолясването му и тишината след това.
Не чух ни дума повече.)
* * *
От тебе нямам нужда. Би могла да идваш и да си отиваш.
Би могла и да оставаш — в дома ми — през нощта.
За тялото ти мисля без желание
и дължа на него, че не те обичам.
Щастието да не обичам ще бъде пълно с теб.
Твоето отиване и идване
не ще са нито краят, нито началото на нещо.
Ще бъдат просто идване, отиване.
Но почти си вярвам: щастието ни щеше да е по-голямо,
ако можехме да се съмняваме в това, което казвам.
* * *
Ти не отговаряш, а и аз за нищо не те питам.
В стъклото на прозореца се изпарява чаша чай.
Мълчанието е вреден навик
и не съхранява тайните.
Ти си своят собствен господар,
изразителят на своето безсилие и сила,
ти си своят собствен разхитител, своят бог и гроб,
ти си първи и последен свой съветник —
и те прегръщам пак, додето пушиш и мълчиш.
* * *
Приемите, питиетата, които тя приготвя, разговорите
на зазоряване, когато с гостите
излиза на терасата, напълно изтощена от танцуване,
а обожателите й, жадуващи и те
да зърнат самолетоносача
там, в морето, посред лунна светлина,
и мъртвото вълнение зад плитчината, светла
от коремите на рибите, умиращи из заливите.
* * *
Да изрека в студа над тебе дума,
която да те смаже и да превърне кожата ти
завинаги в материя, неспособна
да задържа спомени!
Но липсва ми ледът да замразя
лика ти в паметта си.
(Одеяние от ледени цветя звънти по твоите бедра,
в слуха ми, но очите ти,
дъхът ти са горещи… и гърдите, дланите.)
Липсва ми ледът, студът,
а зъзна.
* * *
Веднъж е „да“, веднъж е „не“,
сънят, дъждът,
слънцето и есента, целувката по твойта гръд,
гневът и сълзите,
ламтеж и немощ, ужас и надежда, лято,
светлината и черешата,
смехът, и виното, и радостта,
нощ, опиянение, забрава, отказ, загуба, униние
и може би накрая, най-подир,
когато безшумни и пресъхнали
отверстията на плътта ти се затворят,
това бе любовта, мой ангеле.
* * *
Не казвам:
Постепенно остаряваш. Трябва
по-често да те любят. През нощта
в очите ти се трупа киселина и аз
по-слабо те познавам отпреди.
Все още чакаш пълната луна,
но времето те носи и по лицето ти
личат красиви дири от целувки
и минали лета.
Сега е нужно някой да те мисли и най-вече
не бива да ти липсва любовта — в нощта,
когато си припомниш щастието,
бягащото лято.
* * *
Години в сън, в негодност
и забрава.
Но изведнъж: лицето й сред утринната синева,
голите й рамене, уханието на кафето
и сухите листа по стълбите,
старата запалка в ботушите за дъжд,
смехът й без причина,
крясъкът на враните в поречието,
гракът на враните и цял един живот.
* * *
Понякога нощес, в прозореца, щом планината
се преместваше сред бурята и затрещяваха тополите,
зървах го да приближава, смътен и самотен,
дома ми разпознаваше и се изгубваше на запад.
Ала някой ден, когато не очаквам, когато
дяволски не го очаквам, той ще дойде
в обикновена нощ, и с камъни
прозореца ми ще разбие и нищо вече няма да помогне,
щом викне: Пипнах ли те, Мекел!
1979