Кристоф Мекел
Думи

Думи, към света приковани, отскубвани

от дъха и гласа, думи, безпричинна твоя надежда,

Ноев ковчег, понесен над много потопи,

твое разтворено жилище, твоя закрила и твой затвор,

всекидневна храна, която насън даже браниш от мъртвите,

и немота: излишество на гласа ти, дъх,

който забравя красивите думи за деня и за Слънцето,

по-голямо от всички Плутонови леденоцветни прозорци към света, Слънце,

което открива дома ти за лятото и розите на ветровете, Слънце,

което ти подарява думата „рай“

и можеш да я запазиш.

Мълчание, което възлиза сред Плутоновото мърморене,

то е твоят нощен приятел, размисляш

над коприва и вино, които Хеката вдига от масата,

извън думите и света — последната ти съучастница

завистливо надзърта в твоето разтворено жилище под Слънцето,

твоя сияещ затвор,

където шептят гласове на простреляни ангели,

чиито криле ти мажеш със слуз от Плутонови паяци,

твоето жилище, ехтящо от ярост и плач,

и разръфани думи, които изпреварват немотата ти,

умирането със смазан език;

                                                твоя дом,

шумящ от падащи кости на вече умрелите,

мишето стадо на мъртвите, които пристъпят с изплезен език,

за да им сложиш спасителни думи,

гологлави слова, които ще бъдат свидетели за загубването на Времето и Земята,

когато враната полети над заснежения склон в януарската вечер,

а думите се вкопчат в своите букви,

в дъха ти и в твоя почти беззвучен глас,

когато изпращаш своята първа и последна дума „Любов“

и викаш след нея: „Спаси се, върни се, ще чакам!“

 

1974